Класификация на гласните. Тема 12

IV. 5.Класификация на гласните: артикулационна - по редове, по издигане на езика, по участие на устните, по дейност на мекото небце; акустична - по височина на тона, по окраска, по трайност (квантитет).

Всяка гласна притежава двойна окраска/тембър/
1)вокална окраска-тембър на гласната. Вокалният тембър е типичен за отделната гласна(периодично повтаряща се съвкупност от резонанси със сравнително постоянна височина и сила)
2)гласова-тембър на гласа-индивидуалне за всеки човек

I.Характеристика на гласните от артикулационно гледище:

1.Според движението на езика във водоравна плоскост гласните се разпределят в три реда: преден, среден и заден.
a)Гласни от преден ред : всички разновидности на e и i (дълги и кратки, отворени и затворени); кратки и дълги ü и ö в немски, във френски дълго и кратко u, затворено и отворено ö, æ в английския, в турски ü и ö, в албански у.(български-Е, И)
б)Гласни от заден ред: о и u в повечето езици, например славянски, немски, английски, италиански, турски и т.н.; дългото а в немски, в английски.(български-О, У)
в)гласни от среден ред: бълг-А, Ъ
2. Според движението на езика в отвесна плоскост гласните се разпределят на гласни с високо положение (всички видове i, ü, румънското î, руското ы, дълго и кратко u в немски и френски; бълг.-И; У), гласни с полувисоко/средно положение (всички видове е, ö, э, о, българско ъ, румънско â, албанско ë, турско ı, задно λ в английски;бълг-О,Е,Ъ) и гласни с ниско положение (А в български, руски, чешки, задно α във френски и английски и др.).
3. Според участието на устните гласните се делят на неустнени/нелабиални и устнени/лабиални(О; У)
4. Според дейността на мекото небце(затваря или не носната кухина): носови/назални и неносови/орални (чисти):
а) неносови/орални:При учленяването на оралните гласни мекото небце чрез свиване на отделни мускули се свива назад и се притиска плътно до задната стена на устната празнина над носоглътката. В резултат на това носовата празнина се изключва за издишната струя, която минава само през устната кухина.
*Неносови са гласните в български, руски, сръбски, немски, чешки, турски, английски и др.
б)носови/назални:към характеристичния тон на устната кухина се прибавя и носов призвук.
*старобългарски-Ѫ и Ѧ; полски; френски
5.Според степента на мускулно напрежение гласните се делят на напрегнати и ненапрегнати-различно по степен е напрежението на дейните говорни органи и на стените на надгръклянните празнини. Колкото по-напрегната е мускулатурата на езика, устните и мекото небце, колкото по-твърди са стените на устната празнина, толкова по-ясен, по-отчетливо изразен е тембърът на съответната гласна и обратно. Ако стените на резора на горните празнини са меки, мускулатурата на дейните говорни – отпусната или слабо напрегната, гласната звучи глухо, с не така ясно определена окраска.  Гласните в българския език са малко по-напрегнати от неударените гласни. Общо взето гласните в славянските езици са ненапрегнати. Истински напрегнати гласни се срещат във френски, немски и др.

II. Характеристика на гласните от акустично гледище:

1. Според височината на характеристичния тон:
а)гласните от предния ред (Е и И) са високи,
б)Гласните от средния ред -средни/ неутрални-А, Ъ;
в)гласните от задния ред (Уи O) са ниски.
2. По украска-затворени и отворени- в други езици,за българския този критерий не се отнася, гласните заемат средно положение.
* немски, френски и др.
3. Разлика по трайност – противопоставяне на дълги и кратки гласни.Чрез противопоставянето на дълги и кратки гласни може да се различи звуковия облик на думата и формите, които иначе си приличат напълно. Този критерий не се отнася до българския език.
* Характерно е за чешки, сръбски, немски и др. Дългите гласни в тези езици траят два пъти повече от кратките. Във финския език съотношението е 3:1.

2. Методи на литературна наука

Методи на литературната наука

Дори сред най-добрите учения има такива, които отричат нуждата от методология и методи. Според тях само здравия разум и вродените логически закони са достатъчни за да контролират изследването . Когато твърде много започне да се обсъжда методологията на дадена наука, това говори за нейния упадък. Без методология не може да има сериозна наука.

а) Емпирически (индуктивен) метод

Негов основател е английският философ Франсис Бейкън, един от основателите на материалистическата школа и на новата опитна наука. Значението на Бейкън се простира от XVI век до втората половина на XIX век. Има хипотеза, че всъщност той е Шекспир. Дейността му е към пропаганда на науката и посочване на нейното първостепенно значение за човечеството. Най-значителният му труд е "Великото възстановяване на науките", в него той излага основната си идея, а именно признаване за единствен извор на знанието опита да отхвърлим всяко предубеждение и особено вярата в авторитети. Вместо да повтаряме общоприетите заблуди, да се вдъхновим от критиката и експеримента. Той опитва да намери границите на човешкия разум. Според него човек вярва в истинността на това, което предпочита. Той отхвърля трудното, защото няма търпение да продължи изследването. Създава учение за идолите, които обременяват човешкия разум.
- идоли на реда: вкоренени в самата природа н а човека; човешкият ум е като неравно огледало, което примесвайки към природата своята природа, отразява нещата в изкривен и обезобразен вид;
- идоли на пещерата: Платон - всеки човек има своя собствена пещера, която отслабва и изопачава светлината на природата;
- идоли на площада: те проникват в разума, заедно с речта. "Хората вярват, че техният разум заповядва на думите, но се случва така, че думите обръщат своята сила срещу разума". К. Павлов: "Не идеите, а думите могат да унищожат света".
- идоли на театъра: вселили са се в разума

б) Дедуктивен метод

Основател на дедуктивния метод е Рене Декарт (Cogito ergo sum). С него е свързано методическото съмнение. Дедуктивният метод тръгва от хипотезата към фактите. Негови основни инструменти са интуицията и дедукцията. Под интуиция се разбира не изменчивите свидетелства на сетивата или измамното съждение на едно въображение, а схващането на един здрав и внимателен ум, схващане тъй лесно и очевидно, че не оставя никакво съмнение относно това, което разбираме. То се поражда от светлината на разума и поради това е по-сигурно ор самата дедукция. Самите първи начала могат да бъдат познати чрез интуиция и напротив, далечните следствия могат да бъдат разпознати само чрез дедукция (т.е. от даден принцип да изведем някакви следствия).
Хуманитарните науки спадат повече към индуктивните методи, а природните скланят повече към дедуктивните, тъй като оперират с аксиоми върху явлението. През XX век индуктивните методи отстъпват на дедуктивните!

в) Сравнителен метод

За да разберем културата на един народ трябва да я сравним с другите култури. Методът се изразява в способността на индивида или конкретната култура за творчески синтез. Развива се през XIX век с развитието на сравнителното езикознание, фолклор, както и с прилагането му в социологията. Изучава заемки, пренасяне, пряко влияние. Чрез него се изучава историческото развитие и потеклото на известни явления (Ренесансът възниква в Италия и оттам се разпространява; Хайне <=> Славейков). Също така сходства между отделни култури, които нямат контакт помежду си, но имат едно и също социално ниво на развитие. Те не се дължат на влияние, а имат сходства в нивото на съответното социално развитие.
Пример: произход на сатирата в три културни среди - Древна Гърция, древните келти и араби.

1. Литературна наука. Предмет и задачи

Литературна наука. Предмет и задачи. Познавателен скептицизъм и сптимизъм. Специфика на закономерностите на литературната наука като хуманитарна дисциплина.

Съществуват два подхода към същността на художествената л-ра.
- исторически п. – търси я в реконструирането на социокултурния контекст.

- логически п. – търси устойчивото в ист. променящото се битие на л-рата.

Аритотеловата „Поетика” е свързана с първата гледна точка, според която всички изкуства имат подражателна природа, което е родов белег. Видовия белег: „За разлика от историка, поетът говори не за действително станалото, а за възможното по вероятност или необходимост.” „Риторика” се казва: „Вероятното се отнася към онова, спрямо което то е вероятно, така, както общото към частното.”

Втората гледна точка е ф-лирана от К.Ф. Мориц – „Истински красиво е онова, което означава само себе си и съдържа само себе си – то е завършена в себе си цялост.”

Науките се делят на два главни дяла:

1) за природата = природо-математически

Вилхелм Дилтай счита, че при науките за природата доминира обяснението.

2) за духа = хуманитарни

При тях, според В. Дилтай, доминира разбирането. Научното познание е ориентирано в посока субект – субект. Ханс-Георг Гадамер е създател на съвременната философска херменевтика – наука (за разбирането и тълкуването). М. М. Бахтин: “Предметът на хуманитарните науки е изразителното и говорещо битие. То никога не съвпада със самото себе си и е неизчерпаемо в своя смисъл и значение. Тук предметът притежава срещна активност.”

При ф-гическите н. изходното начало е текстът. Те се делят на такива, групиращи се около проблематиката на езика и на литературата. Всеки текст е създаден от субекта, за да изрази отношение към света. Има два полюса на текста: обектен и субектен.

Предмет на л-рната н. е триединството автор – творба – читател.

Л-рната н. има три основни дяла – литературни теория, критика и история.

Худ. л-ра е един от основните и най-древни видове изкуство, което изгражда своите художествени образи и произведения чрез словото. До средата на ХVІІІ век вместо понятието художествена литература се е използвал терминът “поезия”. Основната трудност при определяне същността и спецификата на художествената литература произтича от неопределеността на самото понятие „изкуство”. То е познавателно-творческа дейност на човека и обществото, за която главен обект и предмет на познание е динамично протичащият духовно-емоционален свят и живот на човека, неговите конкретно протичащи мисли, чувства, преживявания в тяхната обобщена типичност и индивидуална неповторимост. Изконно характерно за всички видове изкуства е изграждането на три основни типа изображение:
1/         изображения на външните изразни движения на човека

– мимика, поглед, жест, интонация на  гласа, поза;
2/         изображения на конкретното човешко поведение

– постъпки, действия, дела, реч, взаимоотношения и др.;
3/         изобр. на външното природно и соц. обкръжение на човека в конкретни жизнени ситуации

– случки, събития, битова и природна обстановка, историческа, семейна, професионална атмосфера и среда и др.

Словесният худ. образ обаче притежава своя специфика като своеобразна словесна живопис със следните особености:
а/         не притежава конкретна предметна нагледност, възниква в съзнанието на читателя чрез

възсъздаващото /репродуктивно/ въображение;
б/         възможности за свободно и цялостно изображение на пространствено-временните измерения

на обектите и човека; да “разтяга” или “сгъстява” времето на действието, да го праща назад

в миналото или в бъдещето /интроспекция/;
в/         изобразява свойства на явленията, недостъпни за други изобразителни изкуства – звучене,

движение, протичане и др.;
г/         чрез метафоризацията, хиперболизацията, антропоморфизацията (одухотворяването) създава

непостижими за друго изкуство “одушевени” природни образи и картини или образи

символи;
д/         като никое друго изкуство е в състояние да предаде интелектуалното съдържание на

личността (тъй като само думата е носител на мисъл), поради което много изкуства

постоянно търсят синтез със словото.

Средства на словесната живопис са преносните значения на думите, групирането им в неразчленими образи, носители на непредаваемо по друг начин значение, стилистичните фигури, тропите, ритмично-метрическата и интонационно-звукова организация на речта. Благодарение на тях литературно-художествената форма придобива многослойност и многозначност, многопосочно асоциативно въздействие върху въображението на читателя, оркестрова полифункционалност (духовна, емоционална, оценъчна, хедонистична и т.н.).

Худ. л-ра притежава родови, видови и жанрови особености като изкристализирали в нейното развитие съдържателно-формални структури. Нейното възприемане и въздействие има своя специфика, но съвпада с естетическата роля на изкуството.

Л-рознанието е система от науки, изучаващи л-рно-худ. творчество в естетическата му същност и с-ра, и закономерностите на неговото възникване, съществуване, развитие и социално-културно функциониране. Литературознанието е изкуствоведска дисциплина, наука, теория на худ. л-ра и има своя система от понятия и термини.

Историята на л-рознанието:

      -     възниква в древността като част от ф-фията („Поетика”, Аристотел, „Поетическо изкуство”, Хораций)

      -     по-късно се възприема като част от реториката (наука за красноречието) в епохата на

елинизма и Средновековието (Теофраст, Квинтилиан, Цицерон)

      -     през Възраждането то се стеснява до „поетиката” и получава бурно развитие в л-рните

изследвания през ХVІІІ и ХІХ в Германия (Лесинг, Хердер, Гьоте, Шилер), Франция (Дидро,

Волтер и др.), Русия (Ломоносов, Радишчев и др.), Англия (Юнг, Поуп и др.)

Естетическите основи на худ. л-ра се разработват от представителите на немската класическа философия (Фихте, Шелинг, Кант, Хегел). Терминът л-рознание се появява за пръв път в книгата на К. Розенкранц “Немско литературознание” и получава широко разпространение в края на ХІХ, а през 1908 г. в книгата на Р. Унгер “Философски проблеми на новото литературознание” то постепенно се ф-ра като отделна научна дисциплина.

Днес в литературознанието съществуват различни школи и направления като:
1.         културно-историческа (И.  Тен, Ф. Брюнетиер, Г. Брандес, Ф. Де Санктис, А. Пипин и др.)
2.         социологическа (Х. Спенсър, Фр. Меринг, Ш. Летурно, П. Лафарг, Г. Плеханов и др.)
3.         лингвистическа (формална) (Р. Якобсон, Б. Шкловски, В. Жирмунски, Я. Мукаржовски и др.)
4.         сравнително-историческа (А. Веселовски, П. Ван Тигем, Р. Уелек и др.)
5.         интерпретационна (М. Хайдегер, Е. Щайгер, Е. Бертрам и др.)
6.         семиотично-структурална

Л-рознанието (литературната наука) – наука за худ. л-ра, за нейната същност, специфика, структура,

            функции, произход и основни закономерности на развитието й. Съвременното л-рознание е

            тясно свързано с естетиката, философията, социологията, историята, лингвистиката и

            психологията, използва някои от методите на естествено-математическите науки.

Л-рознанието включва различни дялове, които са свързани и взаимно зависими: теория и

методология на л-рата, ист. на л-рата, л-рна критика. Към л-рознанието се отнасят и редица

спомагателни дисциплини.

Л-рната наука е много стара. Тя е позната на древните народи: китайци, индуси, перси, гърци, римляни и др. Някои класически трудове на древността не изгубили своето значение и днес.

Непрекъснатото възходящо развитие на л-рознанието се потвърждава от най-значителните л-рно-научни съчинения, останали в съкровищницата на л-рната наука:

„За поетическото изкуство” от Аристотел /ІV век пр.н.е./,

„Наука за поезията” от Хораций /І век пр.н.е./,

„Поетическото изкуство” /1674/ от Н. Боало,

„Хамбургска драматургия” /1769/ от Г. Е. Лесинг

„Лекции за драматическото изкуство и литературата” /1809-11/ от А. Шлегел

„Критика на способността за съждение” /1790/ от И. Кант

„Лекции по естетика” /1823-26/ от Г. Ф. Хегел

Л-рна наука – предмет и задачи

1. Възможна ли е л-рна наука?

А)        Правени са няколко опита за установяване на наука в л-рното творчество, но кои от тях могат да се вземат за окончателна истина, щом се оборват, ограничават или коригират пом/у си?

Хегел – иска да основа лит. теория на философска основа

Иполит Тен – на социологическа основа

Дилтай – на основа на психологията

Якобсон – лингвистична основа: „Поетиката е частна дисциплина на лингвистиката”

Извод: л-рата е отворена с-ма, смисълът е в търсенето на истина, притежаването й прави човека ленив

Б)         Може ли да се говори за закономерност и обективност в л-рната наука така, както ги познават природните науки?

 Опира до разликата м/у хуманитарни и природни науки.

17в. – Смесване на методите на хуманитарни и природни науки. Спиноза – въвежда методи на природни науки в областта на етиката (страстите = линии, повърхности, тела)

18в. – Европ. Просвещение, смесване на методи м/у точни и хуманитарни науки.

Ламетри (Франция) – „Човекът машина”

Холбах (Фр.) – Чзаконът за всемирното привличане (Нютон) може да изясни социалната структура на обществото”

19в. – Иполит Тен – „Порок и добродетел са също тъй продукт, както сярната киселина и захарта, и всеки сложен факт се ражда из съвпадежа на други др. факти, по-прости, от които той зависи”

20в. – Най-значителното нахлуване на методи на точните науки (предимно физика) в хуманитаристиката. Направлението се нарича структурализъм.

   Съществува обаче и пренасяне на методи от духовните науки върху природните, което отново се случва през XX, колкото и да е противоречиво като явление. Пр. квантовата физика – невъзможно наблюдение в/у микросвета. => Нилс Бор отхвърля принципа на причинността и го замества с принципа на Сьорен Киркегор (хуманитарист) на допълнителността (разглежда как отделните квантови явления взаимно се допълват, без ад може да разглежда самите кванти).

     С-ралистите опитват да постигнат онова, което класическото езикознание не успява: да намерят простите и общи закони, лежащи в основата на всички езикови явления. За тази цел езикознанието трябваше да се превърне във формална теория и да погледне на езика като на с-ма от чисти отношения, както в математиката.

За експеримент или за повторни опити при произволно менени или еднакви условия не може да става и дума при л-рната наука. При тия сложни, индивидуално обагрени п-си на душата, или при невъзвратими явления от худ. дейност в миналото. Невъзможно е пълното вникване в творческия п-с, за изследователя той остава недостъпен.

В)        Заинтересованост, субективност на л-рния учен, свързана със светогледа, с личния живот или личните възможности. Проблемът за субективния елемент в литературата остава водещ. От голямо значение е и личността на изследователя, пр. Сент Бьов не е успял да оцени таланта на своя въвременник Балзак.

Г)         Л-рната наука досега е подчинявана на други науки (психология, социология, история, философия). Къде тогава е нейната специфика?

2. Специфика на закономерностите в л-рната наука.

 - Дилтай – говори за двете полукълба на интелектуалния глобус – на хуманит. и природни науки. Разграничава:

 Външният, опосредствен опит – прир. науки.

 Вътрешният, непосредствен опит – хуманит. науки.

Осн. теза: Ние обясняваме света, докато духовния живот разбираме. Разбирането на духовния живот

е опит за пренасяне на собственото аз в нещо външно и преобразуване на този аз в п-са на

разбирането.

Константин Павлов за разлива м/у духа и света.

Дилтай: при преживяването и разбирането действа целостта на душевните сили и то така, че и в най-абстрактните изрази на науките за духа да звучи това богатство на вътрешния живот.

Природните науки => са генерализиращи, докато хуманитарните са индивидуализиращи, като в свързването на общото и индивидуалното се състои най-дълбоката същност на с-матичните науки за духа. ЕТо защо теоретическите постановки не бива да се отделят от практическите. Появява се принципът (законът) за смесените чувства (пр. Яворов, стихотв. за Мина и „В полите на Витоша”; елегиите)

ХХ – проблемът за търсене на собствена основа на литературната наука;

 Специфика – лингвистичността <=> лит. наука е езиково изкуство.

* В литературната наука има неща отвъд медиума на словото!!!

3. Комплексни методи в литературната наука

Един литературовед трябва да бъде добър:

-  езиковед

-  да познава историята

-  фолклора

-  светоусещането на един народ

-  психологията

-  философията

Праезик и прародина. Тема 42

Праезик и прародина

Теория за праезика

Нарича се още „многогенетична теория за произхода на езика” или „теория за праезика изобщо”.„Праезиците” като едно положение на сравнително-историческото езикознание, при което не се говори за произхода на езиците, а за отделни етапи в тяхното развитие.Теорията за праезика има няколко варианта. Дълго време е господствало теистическото, наивно-идеалистическото схващане, че езикът е даден от бога на Адам и Ева и че от него са произлезли днешните езици.Ако се приеме, че човекът е произлязъл от маймуната само на едно определено място на Земята и че още в предполагаемия първоначален стадий на човешкия колектив се е появил и езикът, теорията за единния праезик на човечеството би могла да се поддържа. Правдоподобността на тази теория зависи от две условия:

1.Решение на проблема за моногенезис и полигенезис на човека. Този въпрос не е разрешен.

2. Ако проблемът се реши в полза на моногенезиса, тогава възниква друг проблем: дали човешкият език е възникнал в тоя предполагаем първоначален стадий, или по-късно, когато вече са се създали чрез размножаване повече човешки колективи? Тази теза не може да се подкрепи с никакви сигурни езиковедски данни.

Расистката теория за „индогермански праезик”.Под термина „индогермански праезик” се е разбирало първичен език, който бил създаден от „нордическия индогермански пранарод”, въз основа на особени, присъщи му , вродени расови заложби. Хитлерисите отричат моногенезиса, не могат да приемат, че по произход са родствени с негрите или евреите.

„Праезиците” като научно положение на сравнително-историческото езикознание.  Aко проследим историята на славянските езици, лесно можем да установим, че те днес се отиличавар значително повече един от друг, отколкото преди десетина века. Стигаме до заключението, че през първото хилядолетие пр.н.е. славяните са говорили един общ език или няколко съвсем близки диалекта на един и същ език. Този език се обозначава с термина славянски език-основа, славянски праезик или праславянски език. „Праезик“ в този случай не означава праезика изобщо, а само определена по време и място степен от развоя на една група езици.

Сравнително-историческото езикознание не може да оперира без понятието „праезик“, понеже той е една от предпоставките на този метод. Много езиковеди използват вместо него терминът език-основа.

Част от славяните са започнали да се заселват едва през VI в. пр.н.е. на Балканите. Взимайки под внимание сведенията на древни писатели, езикови съображения, както и археологически и етнографски данни, можем да установи, че някога славяните са живеели в много по-малка област, някъде между Варшава и Киев, на север от Карпатите и на юг от Балтийско море. Тази територия се означава с термина прародина на славянските езици.

„Прародина на дадени езици“ не означава обаче изконно местожителство на говорещите ги племена: не може да се смята, че дадени племена или народи да възникнали и са се развили изконно на това място, което означаваме с прародина на техните езици. Понятието „прародина“ също е ограничено по време, както и понятието „праезик“. То означава, че през определено време известно племе или група от племена, говорещи един език, са живели на една много по-малка територия.

Понятията праезик и пранарод не са съотносителни. Праезик е езикът на едно племе, от който по-късно се развиват езици на дадена група народи. Обаче терминът „пранарод“ е погрешен, понеже тогава няма народи, а родове, племена и племенни съюзи.

Миграциите на племената са станали сравнително неотдавна. Имаме сериозни основания да предполагаме, че подобни миграции са ставали и в праисторическо време. С помощта на сравнително-историческия метод се стига до заключението, че славянските, балтийските, германските, келтските езици, латински, гръцки, индийски и др. са сродни помежду си. Общият праезик се означава с термина индоевропейски език-основа или индоевропейски праезик. На този език се е говорило на много по-малка територия, която днес наричаме прародина на индоевропейските езици или прародина на индоевропейците, като с индоевропейци накратко означаваме племе или група от племена, говорещи на индоевропейски език.  

Морфологическа класификация. Тема 27

Класификация на езиците

Морфологическа класификация

Схемата на морфологическата класификацията е създадена още през XIX в.:

            Коренни или изолиращи езици. Пример за такъв тип е китайския, в които думите са едносрични и неизменими, т.е. думата съвпада с корена и морфологията отсъства.

            Аглутиниращи езици. Тюркските езици, в които морфеми с разни значения се „прилепват” към думата. Пример: ev – къща, ev-ler – къщи, еv-ler-in – къщите ти, ev-ler-in-de – в къщите ти.

            Флексивни езици. Индоевропейските езици (латински, гръцки и др.)и семитските езици, в които се употребяват флексивни елементи, т.е. морфеми за обозначаване на време, лице, число, падеж и др.

            Полисинтетични езици или инкорпориращи езици. Индианският език нутка, в които изречението представлява една „голяма дума”, т.е. думата и изречението не са разграничени: такива езици се наричат и „безформени”.

            Един от по-интересните опити за типологическа класификация на езиците е на американския езиковед Е. Сапир. Той ги разделя на групи въз основа на следните три критерия:

            А) типовете на изразените „понятия”;

            Б)  „техниката”, преобладаваща в езика;

            В) степента на „синтеза”.

            Той различава четири типа на изразяване на „понятията”:

            1). Основни понятия            (предмети, действия, качества, изразени със самостоятелни думи);

            2). Деривационни понятия (изразени с афикси);

            3). Конкретно релационни понятия ( род, число и пр.);

            4). Абстрактно релационни понятия ( за изразяване на „формални” отношения).

            Въз основа на това Сапир дели езиците на четири основни типа:

            А) Езици без афикси, какъвто е китайският;

Б) Езици, които изразяват синтактичните отношения в „чист вид” и могат да видоизменят значението на коренните елементи чрез афиксация и вътрешни изменения – турските езици.

В) Езици, в които синтактичните отношения се изразяват чрез „понятия”, не напълно лишени от конкретното си значение, но коренните елементи не могат да приемат нито афикси, нито вътрешни изменения – езикът банту.

Г) Езици със „смесени” синтактични отношения, които могат да видоизменят значението на коренните елементи чрез афикси или вътрешни изменения – латински, гръцки и пр.

Класификацията на Сапир има някои предимства пред по-старите, но е по-сложна и субективна.Самите критерии, определени от автора, не могат сигурно да се приложат. Начините за граматическо изразяване са доста разнообразни и историята на езиците ни показва, че те не са постоянни, че могат да се смесват един с друг. Затова и досегашните опити за морфологична класификация са неубедителни.

Генеалогическа класификация

            Генеалогическа класификация – класификация на езиците въз основа на тяхното родство. Генеалогически езиците могат да се разпределят в езикови семейства: такива семейства са индоевропейското, семитското, тюркското и пр. Предполага се, че 2000-те езика на земното кълбо се групират в около 45-70 езикови семейства.

            Родството между отделните езици не е винаги така очевидно, както между славянските езици и романските езици. Има много езици, които външно съвсем не приличат един на друг и все пак са сродни помежду си. При такива случаи родството между езиците се установява въз основа на един особен езиковедски метод, наречен сравнително-исторически.

Сравнително-исторически метод

Този метод е нещо специфично за езиковата наука, което я отличава от всички други „сравнителни науки”.

Описателната граматика ни дава възможност да изучим едно състояние на езика според наличните писмени паметници или говорима реч, докато сравнително-историческото разглеждане на езика ни позволява да проследим историята на даден език, и то далеч отвъд най-старите му писмени паметници. Сравнително-историческия метод е единственото ефикасно средство, което позволява да вникнем в развоя на езиците.

Сравнително-историческото езикознание започва със сравняването на думи от европейски езици със староиндийски думи, които имат еднакво значение и приблизително еднакъв звуков облик. По-късно е установено, че общите елементи между староиндийски и редица европейски езици обхващат не само лексиката, но и морфологията. Това потвърждава, че  въз основа на лексикални сравнения се доказа окончателното родство на споменатите езици.

Истинската научна обосновка на сравнително-историческото езикознание даде установяването на звуковите закони, т.е. закономерностите в промените на звуковия състав на думите. Сравнявайки сродни думи от разни индоевропейски езици, откриваме още на пръв поглед приликата помежду им, но забелязваме и известни разлики, и то често съществени.

При сравнително-историческия метод се съпоставят приблизително еднакви думи, респективно морфологични елементи с приблизително еднакво значение, като се спазват известни звукови закони. Звуковите закони са различни за разните езици и диалекти, а също и за разни периоди от един и същ език.

Сравняването на думи не може да се основава само на външно съзвучие, а винаги трябва да се има предвид и историческия развой на езика. Затова този метод се нарича сравнително-исторически. Броят на звуковете, които може да произнесе нашият говорен апарат, е ограничен и затова не е чудно, ако от дадено количество звукове и техните комбинационни възможности в различните езици през ранни времена се явяват понякога еднакви звукови съчетания с еднакви значения. За да се установи родство на езици, като се изключи всякаква случайност, необходимо е да се приведат достатъчен брой сполучливи съответствия, като се вземат предвид най-старите форми на думите и звуковите закони на съответните езици. Особено важни са цели категории думи, като означения за родство, названия на части на тялото, числителни, флексивни елементи и под. Може случайно да съвпадат отделни думи от два различни езика, но ако съвпадат по няколко думи или флексивни елементи от споменатите категории, случайността е изключена и родството е несъмнено.

При установяване на по-стари форми от съществено значение са звуковите закони, тъй като те дават възможност да се възстановят форми, далеч по-стари от формите на най-старите писмени паметници на съответните езици. Всяко твърдение за родство между езици, което не почива на доказателство въз основа на строго спазване на принципите на сравнително-историческия метод, е ненаучно, недоказано. При установяване на родство има един научен критерий,чрез които може да се провери дали действително съществува такова родство. Този критерий е именно пробата доколко са запазени принципите на сравнително-историческия метод. Липсват ли такива доказателства, всяко твърдение би било произволно, лишено от научна обосновка.

И така сравнително-историческия метод е съвкупност от езиковедски приеми и се основава на следните факти:

1. Родство на група езици;

2. Произхода на сродните езици от един общ език;

3. Липсата на необходима и ограничена връзка между звуковия комплекс и изразено чрез него значение;

4. Закономерността в звуковите промени;

5. Неравномерността в развоя на различните езици и разните компоненти от системата на един език.

Родството между индоевропейските езици, закономерността в развоя на езиците и сравнително-историческия метод, създаде през първата половина на миналия век основите на истинската наука за езика. До тогава езикознанието беше описателна наука, която констатираше един хаос от факти с многобройни правила и още по- многобройни изключения от тия правила, без да може да ги обясни. По такъв начин езикознанието стана една от главните науки, особено за установяване на отношенията между племена и народи и на техния културен развой в епохи, от които няма никакви писмени паметници или пък има съвсем оскъдни писмени паметници.

Погрешно прилагане на сравнително-историческия метод

Сравнително-историческия метод може да се прилага добре при езици от типа на индоевропейските, семитките и др., които имат сложна морфологична структура. Но като езици като китайския, при който липсва морфология, той не може да се приложи така успешно, както при споменатите езици. За да се използва успешно този метод, нужно е да се знаят по-старите степени от развоя на езиците.

При прилагането на сравнително-историческия метод се явява често един субективен момент в преценката. Затова се говори за сигурни етимологии, несигурни, съмнителни, възможни и т.н. Това важи особено за смесени езици от типа на албанския, при който не се знаят по-старите степени на развитие. Албанският език е засвидетелстван писмено едва преди няколко века и отношението на него не може така добре да се прилага сравнително-историческият метод, както например при гръцкия език.

Трудностите при прилагането на сравнително-историческия метод могат да се определят като недостатъци от обективен характер. Те се дължат на обстоятелството, че няма писмени паметници от по-стари епохи от разглежданите езици или че по-старите писмени паметници на тия езици са съвсем оскъдни, или пък че историята на познатите днес езици все още не е достатъчно проучена. При използването на сравнително-историческия метод могат да възникнат и грешки от субективен характер, които се дължат на погрешно прилагане на тоя метод.

Индоевропейски езици

Заедно с останалите славянски езици българският език принадлежи към едно голямо семейство от родствени езици, които се говорят в различни области на земното кълбо. Тези езици носят името индоевропейски. Някои индоевропейски езици са съвсем близки помежду си и тяхното родство е напълно ясно, без да има нужда от специални доказателства. Дори и без да е запознат с науката на езика, всеки може да забележи, че славянските езици са сродни помежду си, понеже голяма част от техните думи звучат еднакво или приблизително еднакво. При други езици обаче, които принадлежат към същото езиково семейство, като например българския, френския, арменския, родството може да се установи само по научен път с помощта на сравнително-историческия метод. Който не е запознат със сравнително-историческия метод, не може да открие никакво родство между такива съображения в кръга на индоевропейските езици се различават няколко езикови групи:

Славянски езици. Дели се на три подгрупи: южна, западна и източна.

Южнославянска група: български, сръбски, хърватски и словенски; страобългарски език.

Източнославянска група: Руски, белоруски, украински. Преди 6-7 столетия са съставяли един език – староруски.

Западнослвянска група: полски с кашубски, чешки, словашки, горнолужишки и

долнолужишки, полабския език (отмрял през XVIII – p.Eлба), словинския език (отмрял неотдавна).

            Балтийски езици. Днес се говорят 2 балтийски езика: латвийски и литовски. Към тях принадлежи и старопруският език, който се е говорел от обитателите на Прусия и е отмрял към края на XVII в.

            Балтийските езици стоят най-близо до славянските езици. Обикновено те се свързват в една обща група – балтославянски езици. Голямата близост на балтийските езици личи добре в лексиката, фонетиката, морфологията и словообразуването.

            Германски езици. Германските езици се делят на три групи: западна, северна и източна.

   Западногерманската група: немски, холандски, фламандски, английски, фризийски, африканс (диалект на холандския в Южна Африка).

Северногерманската група: шведски, датски, норвежки, исландски, фарьорски. Произлезли от руническите надписи.

Източногерманската група: вече отмрели езици. Най-важен е готският.

След балтийската германската група е може би най-близката група до славянската. Днес сродството им може да се установи само с помощта на сравнително-историческия метод.

Келтски езици. Делят се на три групи: гаелска, бритска, галска.

Геалска група: Ирландски, шотландски, манкски (о. Ман).

Бритска група: бретонски език (п-в Бретан, Западна Франция), уелски, корнуолски (отмрял през XVIII в.)

Галска група: отмрели.

Келтските езици са претърпели доста промени, поради което родството между ирландски и български може да се определи само въз основа на сравнително-историческия метод.

Италийски и романски езици.

Италийски езици: латински, оскийски и  умбрийски.(Централна и Южна Италия)

Романски езици: развили се от латински; френски, провансалски, португалски, галисийски (Западна Испания), испански, каталонски, италиански, реторомански (Северна Италия и Швейцария) и румънски.

Албански език.

Гръцки език.

Арменски език.

Ирански езици: персийски, афгански (пущу), таджикски, осетински, авестийски (отмрял), пехлевийски (отмрял), согдийски (отмрял), хорезмийски (отмрял).

Индийски езици. Ведически староиндийски (отмрял), санскрит (отмрял), хиндустани, бенгали, бихари, маратхи.

Отмрели индоевропейски езици. Хетски език, лувийски, палайски, лакийски, лидийски; тохарски езици – тохарски А и тохарски Б.

Семито-хамитски езици. Семитска, египетска, либийско-берберска и кушитска групи.

Семитските езици се делят на три групи: южна, северна и източна.

Южната група: арабски и етиопски езици.

Северната група: ханаанска (финикийски, староеврейски, моавитски, угаритски –отмрели; само староеврейският е възстановен изкуствено и е жив и сега) и армеиска (арамейски, сирийски, мандейски, айсорски) групи.

Източната група: асирийски, вавилонски (общо название акадски език)

Далечно сроден със семитските езици е и египетският.

Към хамитско-семитската група принадлежат и либийско-берберските езици и кушитските езици.

Тюркски езици. Делят се на два големи клона: западен и източен.

Към западния клон принадлежат четири групи: булгарско-чувашка (булгарски или прабългарски, хазарски и съвременния чувашки), огузка група (огузки, туркменски, трухменски, отмрелите езици на печенегите, узите, гагаузите; османо-турски или селджуко-турски, азърбайджански), къпчакска група (отмрелия къпчакски език, караимски, кумански, карачаево-балкарски, татарски, башкирски, ногайски, казахски, каракалпакски) и карлукска група (узбекски и уйгурски).

Към източния клон принадлежат две групи: уйгурска група (уйгурски, тувиснки, якутски, хакаски, шорски) и киргизко-кипчакска (киргизки и алтайски).

Съществуват и други класификации на тюркските езици. По една от тях, която взема пред вид фонетически особености и историко-географски съображения, тюркските езици се делят на шест основни групи:

булгарска или р-група;

уйгурска, североизточна или д-група;

кипчакска, северозападна или тау-група;

чагатайска, югоизточна или таглук-група;

кипчакско-туркменска, смесена или таулъ-група;

туркменска, югозападна или ол-група.

Далечно сродни с тюркските езици се смятат монглските – монголски, бурятски, ойротски. Най-близка до монголските езици от тюрските езици е булгарско-чувашката група. Далечно сродни с монголските и тюркските езици се смятат тунгусо-манджурските езици – евенкийски, евенски, нанайски, манджурски. Тюркските, монголските и тунгусо-манджарските езици се означават с общото име алтайски езици. Има предположение, че корейският е сроден с алтайските езици.

Угро-фински езици.  Делят се на две групи: угърска и финска.

Към угърската група спадат унгарски, мансийски, хантийски.

Към финската група спадат фински (суоми), естонски, мордовски, марийски, саамски. Далечно сродни с тези езици се смятат самодийските езици – ненецки, енецки, нганасански, селкупски.

Кавказки езици. Делят се на четири групи: картвелски, абхазо-адигейски, дагестански и вейнахски. Родството между тях не е напълно установено.

Картвелските или южнокавказките са грузински, зански и свански.

Абхазо-адигейските или западнокавказките са абхазки, адегийски, кабардински и убихски.

Дагестанските са аварски, лакски, лезгински.

Табасаранско-дегестанските се обединяват с вейнахските в една група – дегестано-вайнахски или източнокавказки.

Изкуствени международни езици

Най-сполучлив опит за създаване на изкуствен език е „есперанто”. Граматиката е изключително проста: окончанието за сегашно време на глаголите е –as, за минало – is, за бъдеще –оs, за императив –u и пр. Речникът му  обхваща международната лексика, а останалите думи са главно от романските езици.

Езиците на Балканския полуостров

Отмрели езици

Пеласгийски. Отмрял много отдавна. Вадим заключения за него от най-старите местни названия от Гърция. Бил е близко сроден с тракийския език.

Тракисийски и дако-мизийски. Известни са съвсем оскъдно. Известни са географски имена и за запазени и до днес – Лом, Места, Осъм, Марица.

Илирийски. Запазени са някои географски понятия: Драва, Сава, Дрина.

Македонски. В древността древните македонци са били погърчени.

Фригийски. От тук се е развил арменския език.

Клетски. Незначителни следи в нашата топонимия.

Прабългарски. Езикът на Аспаруховите българи. От тюркски произход.

Живи езици

Южнославянски езици: български, сръбски, хърватски, словенски, македонски.

Старобългарският е най-старият писмен език на славяните. Използван е за писмен език и от другите славянски народи – руси, чехи (моравци), сърби, хървати, словенци.Сърбохърватски – вече не съществува. Сърбите си служат с кирилица и латиница, а хърватите само с латиница. Има разлика в граматиката и лексиката.

Гръцки – Един от най-старите езици на Балканския полуостров. Най-дълга писмена история от всички индоевропейски езици.

Албански - Лексиката съдържа доста романски, гръцки, български и турски думи.

Румънски –Той се е развивал под голямото въздействие на българския и затова в него има много български думи.

Турски – Спада към огузката група.

Еврейски – днес е известен по името иврит. По-голяма част от евреите на Балканския полуостров говорят шпаньолски

Арменски – Говорят на западен арменски диалект.

Гагаузки – Принадлежи към огузката група.

Татарски – Принадлежи към кипчакската група.

Правопис, правоговор, транскрипция и транслитерация. Тема 26

Правопис и правописни принципи. Правоговор. Фонетични транскрипция и транслитерация.

Правопис

Съвкупността от правила за писменото предаване на един език се нарича правопис. Различаваме три вида правопис: фонетичен, морфологичен и исторически (етимологичен).

 Фонетичен се нарича правописът, в който преобладава правилото всяка фонема да се означава с отделна буква. Фонетични правописи са БГ, сърбохърватският, италианският.

Морфологичен е, при който се проявява тенденцията за ясно разграничаване на морфемите в думата. Характерно за руския правопис.

Звуковият състав на думите се намира постоянно в движение, т.е. той постепенно се мени, и то независимо от волята на човека. Правописът, установен от човека, не следва автоматично тия промени и поради това той с течение на времето изостава от развоя на езика. Затова с течение на времето между езика и писмеността се появява различие, ако то не се отстранява съзнателно от хората.

Исторически или етимологичен се нарича такъв правопис, който отразява нормите на езика от по-стара степен на неговия език. Такива са английският, френският, гръцкият.

Прогресивните хора са привърженици на лесния фонетичен правопис, който прави писмеността по-достъпна за широките народни маси. Реакционните среди са винаги защитници на трудни традиционно-исторически правописи.

Правопис и правоговор.

Правописната система обикновено не предава съвсем точно начина, по който се произнасят думите, речта. Нормативната граматика изработва известни норми, задължителни за произношението във всеки национален език. Тия норми се означават с термина правоговор или правоговорни норми.

Транскрипция и транслитерация.

Най-често транскрипцията се прилага при предаване на чужди лични имена и географски названия. Когато се предава звуковата стойност на буквата, с която е написана чуждата дума, се говори за практическа транскрипция; когато се предава само графично точно чуждата дума, без да се държи сметка за звуковата стойност на буквите, се говори за транслитерация.. При транскрипцията се има пред вид повече или по-малко произношението на думата, а при транслитерацията нейния буквен състав. Особените чужди звукове, които не се срещат в БГ, при транскрипция се заменят със съответните близки до тях в български звукове и в съответствие  със звуковите норми на книжовния език.

При транскрипцията е невъзможно да се запазват всички оттенъци на оригиналния изговор на чужди имена. Езикът, в който се заемат думите, асимилира и нагажда несвойствените за него звукове, като ги подчинява на действащите звукови закономерности.

Транслитерацията е ограничена от броя на знаковете в писмената система.

За разлика от практическата транслитерация в научни текстове  и в международни библиографски справочници със специални цели се използва и научна транслитерация. При научната транскрипция, както и при научната транслитерация, графичните знаци и предаваните от тях звукове се намират във взаимно еднозначно съответствие, което осигурява точно обратния превод.  

Езикът - социална институция. Тема 25

Езикът основата си  е социална институция.”Никое социално явление не е по-универсално,нито по-съществено от зика”  Най-общата връзка между език и общество се заключва в това,че те са неделими. Езикът е немислим извън обществото;само в него той намира поле за пълноценна реализация.Обществото не може да съществува без език.

 На един от основоположниците на сравнително-историческото езикознание – Якоб Грим, дължим крилатата мисъл,че нашият език е също наша история. Както отбелязва Г. О. Винокур (нашият стар приятел), отношенията между историята на народа и неговия език са сложни:езикът наистина отразява историята на народа,но същевременно самият той е част от тази история.  Въздействието на историята на народа върху законите на развоя на езика се проявява в няколко насоки.Развитието на езика от племенен към народностен и от народностен към национален е следствие от закономерностите на общественото развитие.

  Много съществен в лингвистично и гносеологично отношение е въпросът за формирането и утвърждаването в езика на специални лексикални пластове, непосредствено свързани с природните и производствените условия на живот на определен човешки колектив,с неговия бит и обичаи. Основен обект на лов у азиатските ескимоси е моржът.Това е довело до формирането на детайлизирана терминология.(…)

Нееднородността на структурата на обществото,неговото социално и професионално членение намира израз в т.нар. социални диалекти(или социолекти).Социалните диалекти могат да се подразделят на класови жаргони,социолекти от арготичен тип,групови говори (сленг),професионални диалекти, класови жаргони

  Аргото е отличителна особеност на относително затворените съобщества – на декласираните социални групи(скитници,просяци),на престъпния свят. Тайноречието се характеризира с конспиративна роля, Тези социолекти се отличават с деформация на звуковия облик на редица думи,със специфично словообразуване,със субституция на значения,с промени по народна етимология. . условно-професионални езици(тайни занаятчийски говори).  Груповите или корпоративни говори(сленг) са присъщи на относително отворени социални групи,обединени от общи интереси,задължения или възрастови особености – войници,моряци,ловци,спортисти,ученици,студенти и др.Тези социолекти са с ярко изявен емоционален и експресивен характер

а) Развой на езиците във връзка с развоя на формите на устойчиви човешки обединения:племенни,народностни и национални езици. Племенни и народностни езици.

Племето като обществена единица не е първично:то се образува от сливане на няколко рода.Следователно родовите езици се обединяват в един общ език на племето. новообразуване на племена и диалекти чрез деление”.Така се създават нови родствени племенни езици. Това е процес на диференциация на езици.Особените условия на обществения живот през първобитнообщинния строй благоприятстват за появата на голям брой родствени,близки помежду си племенни диалекти. тая ранна степен на развой тенденцията към все по-голямо отслабване на връзките помежду им и заедно с това и към усилване на езиковите разлики. Когато първобитнообщинният строй започва да се разлага,възникват съюзи от родствени племена.С образуването на тия съюзи започва да се извършва обединяване на родствени племенни диалекти. По това време отделни съюзи от родствени племена или обединения от няколко такива съюза могат да образуват народности.При образуването на народности диалектите на разните части на съответната народност,които отразяват изминатите етапи от развоя на обществения строй, постепенно се обединяват,като си оказват взаимни влияния.Така се създават народностни езици.  И така народностният език се характеризира не само с близостта на диалектите,но също и особено с тенденцията за по-нататъшното им сближаване,с известни характерни общи белези на езиковия развой и на сравнително хомогенен речников състав,не само наследени,но и новопридобити. . При особено благоприятни условия крайният процес при развоя на народностния език може да приключи с установяване на общонароден език,повече или по-малко хомогенен,който дори може да измести диалектите. Прогресивното сближаване на диалектите се осъществява чрез нивелиращото влияние на един ръководен център върху всички останали диалекти.Ролята на такъв център играе диалектът на ръководната в политическо, административно и културно отношение област.

И така племенните диалекти се сменят с териториални диалекти.Заедно с това ролята на езика като средство за общуване се усложнява:появява се писмеността,развива се и се усъвършенства писмения език.Така се създава противопоставянето на писмен език и устен,разговорен език.Писменият език постепенно започва да оказва все по-голямо въздействие върху териториалните диалекти.

Национални езици.

Възникването на националните езици стои в най-тясна връзка с историята на образуването на нациите,носители на тия езици. Един народ добива своя национален облик чрез възстановяване на своето историческо минало и утвърждаване на свой национален език. Нация е исторически сложила се устойчива общност от хора,възникнала въз основа на общност по четири основни признака,а именно:въз основа на общност по език,общност по територия,общност на икономическия живот и общност на психическия облик. Националните езици възникват въз основа на един диалект или група от диалекти. Общият национален език постепенно започва да влияе силно върху диалектите и дори да отстранява.В сравнение с общия език диалектите започват да се чувстват като една по-низша форма,свойствена на селското население.

Развой на националните езици.

при разграничението на понятието “език” и “диалект” има субективни моменти и че те понякога зависят от особеностите в историята на дадено общество.

б) Диференциация на езика и интеграция на езика

Основните процеси в развоя на езика са разграничаване и обединяване.

  Под процес на разграничаване(или диференциация,лат. differentiatio “различаване,разграничаване”) разбираме такива изменения,които водят до поява на различни диалекти в един единен език и по-нататък до разделяне на същия език на два или повече езици.  Обратен е процесът на обединяването(или интеграция,от лат. integer “непокътнат,цял”).В такъв случай един език измества друг,като в по-голяма или по-малка степен възприема елементи на изчезналия език

в) Книжовен език като наддиалектна форма на общонародния език.Диглосия.

 диглосия и билингвизъм са различни неща!! През 1981г. Фъргюсън свежда основните характеристики на диглосията до две,като формулира следната дефиниция:”Езикова ситуация,при която две твърде различни разновидности на даден език са функционално допълващи се,като едната(H,the “high” variety) се употребява за писмени и представителни устни цели,а другата(L,the “low” variety) – за обикновен разговор”.

Специалистите,занимаващи се с проблемите на диглосията,обикновено наблягат на два момента – че двете системи за общуване нямат еднакъв статут и че говорещият може да ги “класира” по скалата “висок/обработен – нисш/всекидневен.  Като типични примери за диглосия обикновено се сочат гръцкият (димотики “народен” + катаревуса “чист”;в миналото между привържениците им е имало остри сблъсъци.  Съществуват и случаи на триглосия – когато например дадено лице владее и използва в определени ситуации книжовната реч,разговорната реч и някакъв местен говор.

г) Териториална диференциация на общонародния език. Диалект,говор,подговор.Лингвистична география.Изоглоси.

Нашият език например се дели на два главни диалекта – източен и западен,които от своя страна се делят на по-малки диалекти.Обикновено по-големите диалекти се означават с термина диалекти(или наречия),а по-малките – с говори.  Диалектите притежават всички основни характерни черти на съответния език.Те се отличават един от друг по отделни фонетични и речникови особености,а понякога могат да имат отделни несъществени граматически разлики

Лингвистична география.

Съпоставителното изследване на разликите на териториалните диалекти във връзка с тяхното географско разпределение се нарича лингвистична география.При такова изследване разпространението на диалектните особености се нанася върху географски карти,като се означават с линии, наречени изоглоси

д) Социална диференциация на езика.Видове социални диалекти(социолекти):професионален говор,жаргон и др.

Различието,което има социолекта от народния език е само в лексиката. Следователно производствената диференциация на обществото се отразява върху речника.Използването на думи,присъщи на тесни специалисти,наричаме професионални или групови говори.Това в същност не са истински говори,т.е. диалекти,тъй като те се отличават от общия език само по употребата на ограничен брой думи във връзка с определена професия.Обединяват упражняващите едно и също занятие – терминологията на един занаят.  За разлика от териториалните диалекти такива групови говори носят общото название социални диалекти.Те не представят диалекти в същинския смисъл на думата:докато териториалните диалекти са свързани с определена географска област,обслужват народните маси и имат фонетични и отчасти граматични особености,”социалните диалекти” се употребяват само в определени групи от обществото,нямат свои фонетични и граматични особености,а се отличават само в използването на известни особени думи.Въз основа на териториалните диалекти могат да се създадат общи или национални езици,докато “социалните диалекти”,които обикновено са временно явление,доста бързо изчезват.

е) Взаимодействие на езиците.Билингвизъм.Езикова интерференция. Видове езикови контакти: субстрат, суперстрат, адстрат.Езиков съюз.Балканско езикознание.

Такова частично или пълно двуезичие се нарича взаимодействие на езици,езиков контакт или езикова интерференция. Промените,които се извършват в езика,не засягат изведнъж цялата му структура,а само някои негови страни. промените в езика се определят като разновременни и разноместни,т.е. различни по време и място. Следователно промените,които се извършват в сродни езици,могат да бъдат най-разнообразни,да засягат различни страни на тия езици,да се извършват в разни времена и с различен темп.

  Съществуването на националните езици стои в тясна връзка със съществуването на нациите.Самобитността на отделна нация и самобитността на нейния език са взаимно обусловени. Устойчивостта на езика е един от неговите най-характерни белези

Стремеж към устойчивост на езика във времето.Не всички езикови равнища се развиват с еднаква скорост.Най-податлива към извънезиковите промени е лексиката.Морфологията е най-устойчива. .Основен фактор за развитието на езика по външни причини,това е взаимодействието на езиците.

Билингвизъм-

  Двуезичието е твърде сложно,но многоаспектно явление.То може да бъде индивидуално или масово,с еднакво или различно съотношение в степента на владеенето на двата езика,които от своя страна могат да бъдат родствени или пък да се отнасят към различни езикови семейства. Под двуезичие(или билингвизъм) разбираме владеенето и използването на два езика от даден индивид или от дадена общност,съвместното функциониране на две езикови системи в говорното общуване.

а) идндивидуален билингвизъм,който е присъщ на един или няколко (несвързани помежду си) членове на езиковата общност.

б) групов билингвизъм,който е характерен за представителите на дадена социална група(класа,професионален колектив,обединение според интересите и пр.)

в) масов билингвизъм,който е присъщ на цяла общност и на мнозинството (не по-малко от 50%) от нейните членове.

а) симетричен билингвизъм,когато двата езика (или език и диалект) се знаят еднакво добре.Това е относително рядък случай както в индивидуален,така и в колективен план.

б) асиметричен билингвизъм,когато единият език е доминантен(т.е. обслужва повечето ситуации на общуване),а другият език само се разбира или се говори по-слабо.

в) хоризонтален билингвизъм,когато двата езика са равностойни по своята официална,културна или семейна роля

г) вертикален билингвизъм(даден език + определен диалект на същия език)

д) диагонален билингвизъм,когато едновременно функционират два езика(или език и диалект),принадлежащи към различни групи или семейства.

е) “три-четвърти” билингвизъм,който е характерен за общност съставена от една двуезична и една едноезична група

Макар и сравнително по-рядко,срещат се и човешки групи сред които функционират не два,а повече(три или дори четири) езици или диалекти. В такъв случай говорим за многоезичие или мултилингвизъм(други употребявани термини са полилингвизъм,плурилингвизъм).

субстрат – подслой;от субстерно – постилам отдолу(лат.) – изместения,победения език на автохтонното население разглеждан с оглед на влиянието ,което е оказал върху езиковия победител.

суперстрат – суперстерно – натрупвам отгоре – езикът на пришълците разглеждан с оглед на влиянието,което е оказал върху езика на местните,в който след време се е разтворил

адстрат – език на новодошлото население разглеждан с оглед на влиянието, което е оказал на съседен народ;и двата езика продължават да съществуват успоредно без единия да доминира над другия

При определени условия може да се случи така,че два езика могат да развият комплекс от общи особености – езиков съюз.Балкански езиков съюз;четири езика – български,гръцки,албански,румънски.Влияли са си в периода 14-15в.

ж) Лингвистична стилистика.Понятието езиков стил. Функционално-стилистична диференциация на езика.Видове стилове на общонародния език.

Стилистика

  Какво разбираме под стил на езика?Това е разновидност на общонародния език,система от отличителни езикови средства,които използваме в зависимост от целите на нашата реч и от нейното съдържание. Така например един и същ научен въпрос може да бъде изложен различно в зависимост от това,дали ще намери място в популярна лекция,доклад,сказка пред по-широка публика или пък в строго научен труд за специалисти.

Видове стилове на езика

Няма общоприета класификация на езиковите стилове, тъй като има стилове твърде близки помежду си,със слабо разграничени особености.Сравнително ясно се открояват двата основни стила – стил на книжовната реч и стил на разговорната реч.

I.                   Стилът на книжовната (публичната) реч- изисквания: точност, яснота,пълно развити изречения.Обикновено книжовния стил намира място в писмено изложение(в книги, вестници, списания. В рамките на книжовния стил можем да различим редица разновидности, които се отличават по редица особености в зависимост от задачите,които стоят пред тях.Това са:делови стил,стил на художествената реч, публицистичен стил и стил на научнопопулярната литература.

II.                 Вторият основен вид стил е стилът на разговорната(битовата) реч.Той обслужва потребностите на всекидневния,делничния живот. Типична негова форма е устната реч,диалога,при който участниците в говорния акт са непосредно свързани и могат без труд да си правят допълнителни разяснения,да изправят пропуснати неточности или да си поясняват непонятното. за разбирането на мисълта тук спомагат и средствата на устната реч(интонация,логическо ударение,пауза).

От това се вижда,че разликата между книжовен и разговорен език не съответсва задължително на разликата между писмена и устна реч.

Друга класификация

а) тържественият(риторичния) стил си поставя за цел да извика у слушателя или читателя чувство на уважение,преклонение,възхищение

б) официалният стил характеризира подчертано делови отношения,без да разкрива емоционално отношение

в) стилът на интимната реч се отличава с елементи на съчувствие,на дружеска симпатия и на интимност.Той е типичен предимно за устните разговори,

г) хумористичният стил си поставя за цел да предизвика у читателя или слушателя безобиден смях,като създаде у него отношение на известно превъзходство

д) сатиричния стил създава отрицателно отношение към изобразяваното съдържание,като си поставя за цел да развенчае,да заклейми

2. Развой и функциониране на езика.Закони за развоя на езика.Причини и фактори за развоя на езика.Структурни причини.

Закони за езиковия развой

Езикът представя една “структура  от системи” и промените,които се извършват в него,не засягат само отделни единични факти,а цели системи. Промените,които се извършват в езика,не са хаотични,не са случайни,а стават по определени закони. Законите на развоя на взика са наречени “вътрешни”,понеже са присъщи на езика като особено обществено явление,а не са привнесени отвън. Тия закони могат да бъдат общи и специфични(или частни).Общи са законите, които действат през цялото време на развоя на езика и са валидни за всички езици

Действието на специфичните закони е определено по място и по време. Специфични са например фонетичните закони:преходът к,г,х – ч,ж,ш пред е,

. Главните причини,които предизвикват действието на закони за промени в езика,са структурни и взаимодействия на езици

Законите, които се отнасят до спецификата на езика се наричат частни закони.Общи закони – два плана – страна на съдържание и страна на изразяване.

Структурни причини

Езикът представя структура от системи,които са свързани и взаимообусловени:промени в някоя част от тия системи предизвикват промени и в други нейни съотнесени части.