1. Литературна наука. Предмет и задачи

Литературна наука. Предмет и задачи. Познавателен скептицизъм и сптимизъм. Специфика на закономерностите на литературната наука като хуманитарна дисциплина.

Съществуват два подхода към същността на художествената л-ра.
- исторически п. – търси я в реконструирането на социокултурния контекст.

- логически п. – търси устойчивото в ист. променящото се битие на л-рата.

Аритотеловата „Поетика” е свързана с първата гледна точка, според която всички изкуства имат подражателна природа, което е родов белег. Видовия белег: „За разлика от историка, поетът говори не за действително станалото, а за възможното по вероятност или необходимост.” „Риторика” се казва: „Вероятното се отнася към онова, спрямо което то е вероятно, така, както общото към частното.”

Втората гледна точка е ф-лирана от К.Ф. Мориц – „Истински красиво е онова, което означава само себе си и съдържа само себе си – то е завършена в себе си цялост.”

Науките се делят на два главни дяла:

1) за природата = природо-математически

Вилхелм Дилтай счита, че при науките за природата доминира обяснението.

2) за духа = хуманитарни

При тях, според В. Дилтай, доминира разбирането. Научното познание е ориентирано в посока субект – субект. Ханс-Георг Гадамер е създател на съвременната философска херменевтика – наука (за разбирането и тълкуването). М. М. Бахтин: “Предметът на хуманитарните науки е изразителното и говорещо битие. То никога не съвпада със самото себе си и е неизчерпаемо в своя смисъл и значение. Тук предметът притежава срещна активност.”

При ф-гическите н. изходното начало е текстът. Те се делят на такива, групиращи се около проблематиката на езика и на литературата. Всеки текст е създаден от субекта, за да изрази отношение към света. Има два полюса на текста: обектен и субектен.

Предмет на л-рната н. е триединството автор – творба – читател.

Л-рната н. има три основни дяла – литературни теория, критика и история.

Худ. л-ра е един от основните и най-древни видове изкуство, което изгражда своите художествени образи и произведения чрез словото. До средата на ХVІІІ век вместо понятието художествена литература се е използвал терминът “поезия”. Основната трудност при определяне същността и спецификата на художествената литература произтича от неопределеността на самото понятие „изкуство”. То е познавателно-творческа дейност на човека и обществото, за която главен обект и предмет на познание е динамично протичащият духовно-емоционален свят и живот на човека, неговите конкретно протичащи мисли, чувства, преживявания в тяхната обобщена типичност и индивидуална неповторимост. Изконно характерно за всички видове изкуства е изграждането на три основни типа изображение:
1/         изображения на външните изразни движения на човека

– мимика, поглед, жест, интонация на  гласа, поза;
2/         изображения на конкретното човешко поведение

– постъпки, действия, дела, реч, взаимоотношения и др.;
3/         изобр. на външното природно и соц. обкръжение на човека в конкретни жизнени ситуации

– случки, събития, битова и природна обстановка, историческа, семейна, професионална атмосфера и среда и др.

Словесният худ. образ обаче притежава своя специфика като своеобразна словесна живопис със следните особености:
а/         не притежава конкретна предметна нагледност, възниква в съзнанието на читателя чрез

възсъздаващото /репродуктивно/ въображение;
б/         възможности за свободно и цялостно изображение на пространствено-временните измерения

на обектите и човека; да “разтяга” или “сгъстява” времето на действието, да го праща назад

в миналото или в бъдещето /интроспекция/;
в/         изобразява свойства на явленията, недостъпни за други изобразителни изкуства – звучене,

движение, протичане и др.;
г/         чрез метафоризацията, хиперболизацията, антропоморфизацията (одухотворяването) създава

непостижими за друго изкуство “одушевени” природни образи и картини или образи

символи;
д/         като никое друго изкуство е в състояние да предаде интелектуалното съдържание на

личността (тъй като само думата е носител на мисъл), поради което много изкуства

постоянно търсят синтез със словото.

Средства на словесната живопис са преносните значения на думите, групирането им в неразчленими образи, носители на непредаваемо по друг начин значение, стилистичните фигури, тропите, ритмично-метрическата и интонационно-звукова организация на речта. Благодарение на тях литературно-художествената форма придобива многослойност и многозначност, многопосочно асоциативно въздействие върху въображението на читателя, оркестрова полифункционалност (духовна, емоционална, оценъчна, хедонистична и т.н.).

Худ. л-ра притежава родови, видови и жанрови особености като изкристализирали в нейното развитие съдържателно-формални структури. Нейното възприемане и въздействие има своя специфика, но съвпада с естетическата роля на изкуството.

Л-рознанието е система от науки, изучаващи л-рно-худ. творчество в естетическата му същност и с-ра, и закономерностите на неговото възникване, съществуване, развитие и социално-културно функциониране. Литературознанието е изкуствоведска дисциплина, наука, теория на худ. л-ра и има своя система от понятия и термини.

Историята на л-рознанието:

      -     възниква в древността като част от ф-фията („Поетика”, Аристотел, „Поетическо изкуство”, Хораций)

      -     по-късно се възприема като част от реториката (наука за красноречието) в епохата на

елинизма и Средновековието (Теофраст, Квинтилиан, Цицерон)

      -     през Възраждането то се стеснява до „поетиката” и получава бурно развитие в л-рните

изследвания през ХVІІІ и ХІХ в Германия (Лесинг, Хердер, Гьоте, Шилер), Франция (Дидро,

Волтер и др.), Русия (Ломоносов, Радишчев и др.), Англия (Юнг, Поуп и др.)

Естетическите основи на худ. л-ра се разработват от представителите на немската класическа философия (Фихте, Шелинг, Кант, Хегел). Терминът л-рознание се появява за пръв път в книгата на К. Розенкранц “Немско литературознание” и получава широко разпространение в края на ХІХ, а през 1908 г. в книгата на Р. Унгер “Философски проблеми на новото литературознание” то постепенно се ф-ра като отделна научна дисциплина.

Днес в литературознанието съществуват различни школи и направления като:
1.         културно-историческа (И.  Тен, Ф. Брюнетиер, Г. Брандес, Ф. Де Санктис, А. Пипин и др.)
2.         социологическа (Х. Спенсър, Фр. Меринг, Ш. Летурно, П. Лафарг, Г. Плеханов и др.)
3.         лингвистическа (формална) (Р. Якобсон, Б. Шкловски, В. Жирмунски, Я. Мукаржовски и др.)
4.         сравнително-историческа (А. Веселовски, П. Ван Тигем, Р. Уелек и др.)
5.         интерпретационна (М. Хайдегер, Е. Щайгер, Е. Бертрам и др.)
6.         семиотично-структурална

Л-рознанието (литературната наука) – наука за худ. л-ра, за нейната същност, специфика, структура,

            функции, произход и основни закономерности на развитието й. Съвременното л-рознание е

            тясно свързано с естетиката, философията, социологията, историята, лингвистиката и

            психологията, използва някои от методите на естествено-математическите науки.

Л-рознанието включва различни дялове, които са свързани и взаимно зависими: теория и

методология на л-рата, ист. на л-рата, л-рна критика. Към л-рознанието се отнасят и редица

спомагателни дисциплини.

Л-рната наука е много стара. Тя е позната на древните народи: китайци, индуси, перси, гърци, римляни и др. Някои класически трудове на древността не изгубили своето значение и днес.

Непрекъснатото възходящо развитие на л-рознанието се потвърждава от най-значителните л-рно-научни съчинения, останали в съкровищницата на л-рната наука:

„За поетическото изкуство” от Аристотел /ІV век пр.н.е./,

„Наука за поезията” от Хораций /І век пр.н.е./,

„Поетическото изкуство” /1674/ от Н. Боало,

„Хамбургска драматургия” /1769/ от Г. Е. Лесинг

„Лекции за драматическото изкуство и литературата” /1809-11/ от А. Шлегел

„Критика на способността за съждение” /1790/ от И. Кант

„Лекции по естетика” /1823-26/ от Г. Ф. Хегел

Л-рна наука – предмет и задачи

1. Възможна ли е л-рна наука?

А)        Правени са няколко опита за установяване на наука в л-рното творчество, но кои от тях могат да се вземат за окончателна истина, щом се оборват, ограничават или коригират пом/у си?

Хегел – иска да основа лит. теория на философска основа

Иполит Тен – на социологическа основа

Дилтай – на основа на психологията

Якобсон – лингвистична основа: „Поетиката е частна дисциплина на лингвистиката”

Извод: л-рата е отворена с-ма, смисълът е в търсенето на истина, притежаването й прави човека ленив

Б)         Може ли да се говори за закономерност и обективност в л-рната наука така, както ги познават природните науки?

 Опира до разликата м/у хуманитарни и природни науки.

17в. – Смесване на методите на хуманитарни и природни науки. Спиноза – въвежда методи на природни науки в областта на етиката (страстите = линии, повърхности, тела)

18в. – Европ. Просвещение, смесване на методи м/у точни и хуманитарни науки.

Ламетри (Франция) – „Човекът машина”

Холбах (Фр.) – Чзаконът за всемирното привличане (Нютон) може да изясни социалната структура на обществото”

19в. – Иполит Тен – „Порок и добродетел са също тъй продукт, както сярната киселина и захарта, и всеки сложен факт се ражда из съвпадежа на други др. факти, по-прости, от които той зависи”

20в. – Най-значителното нахлуване на методи на точните науки (предимно физика) в хуманитаристиката. Направлението се нарича структурализъм.

   Съществува обаче и пренасяне на методи от духовните науки върху природните, което отново се случва през XX, колкото и да е противоречиво като явление. Пр. квантовата физика – невъзможно наблюдение в/у микросвета. => Нилс Бор отхвърля принципа на причинността и го замества с принципа на Сьорен Киркегор (хуманитарист) на допълнителността (разглежда как отделните квантови явления взаимно се допълват, без ад може да разглежда самите кванти).

     С-ралистите опитват да постигнат онова, което класическото езикознание не успява: да намерят простите и общи закони, лежащи в основата на всички езикови явления. За тази цел езикознанието трябваше да се превърне във формална теория и да погледне на езика като на с-ма от чисти отношения, както в математиката.

За експеримент или за повторни опити при произволно менени или еднакви условия не може да става и дума при л-рната наука. При тия сложни, индивидуално обагрени п-си на душата, или при невъзвратими явления от худ. дейност в миналото. Невъзможно е пълното вникване в творческия п-с, за изследователя той остава недостъпен.

В)        Заинтересованост, субективност на л-рния учен, свързана със светогледа, с личния живот или личните възможности. Проблемът за субективния елемент в литературата остава водещ. От голямо значение е и личността на изследователя, пр. Сент Бьов не е успял да оцени таланта на своя въвременник Балзак.

Г)         Л-рната наука досега е подчинявана на други науки (психология, социология, история, философия). Къде тогава е нейната специфика?

2. Специфика на закономерностите в л-рната наука.

 - Дилтай – говори за двете полукълба на интелектуалния глобус – на хуманит. и природни науки. Разграничава:

 Външният, опосредствен опит – прир. науки.

 Вътрешният, непосредствен опит – хуманит. науки.

Осн. теза: Ние обясняваме света, докато духовния живот разбираме. Разбирането на духовния живот

е опит за пренасяне на собственото аз в нещо външно и преобразуване на този аз в п-са на

разбирането.

Константин Павлов за разлива м/у духа и света.

Дилтай: при преживяването и разбирането действа целостта на душевните сили и то така, че и в най-абстрактните изрази на науките за духа да звучи това богатство на вътрешния живот.

Природните науки => са генерализиращи, докато хуманитарните са индивидуализиращи, като в свързването на общото и индивидуалното се състои най-дълбоката същност на с-матичните науки за духа. ЕТо защо теоретическите постановки не бива да се отделят от практическите. Появява се принципът (законът) за смесените чувства (пр. Яворов, стихотв. за Мина и „В полите на Витоша”; елегиите)

ХХ – проблемът за търсене на собствена основа на литературната наука;

 Специфика – лингвистичността <=> лит. наука е езиково изкуство.

* В литературната наука има неща отвъд медиума на словото!!!

3. Комплексни методи в литературната наука

Един литературовед трябва да бъде добър:

-  езиковед

-  да познава историята

-  фолклора

-  светоусещането на един народ

-  психологията

-  философията