2. Религиозно-конфесионална принадлежност на славяните. Славяните и световните религии.

II. Религиозно-конфесионална принадлежност на славяните. Славяните и световните религии.

С раз­лич­на продължителност, ин­тен­зив­ност и кра­ен ефект вър­ху сла­вя­ни­те въз­дейс­т­ват уни­вер­сал­ни­те религии, дос­тиг­на­ли до Европа. Юдаизмът, хрис­тиянст­вото, ис­ля­мът и бу­диз­мът пре­доп­ре­де­лят сла­вян­с­ка­та ис­то­ри­чес­ка съд­ба из­пре­вар­ва­що и синхронно, съз­на­тел­но и случайно, пря­ко и кос­ве­но. Те ус­ко­ря­ват раз­ви­ти­ето на об­щес­т­ве­но­то съз­на­ние на сла­вя­ни­те и ак­ти­ви­зи­рат тях­но­то учас­тие в ев­ро­пейс­ка­та ре­ли­ги­оз­на те­о­рия и практика.

Славянските пле­ме­на вли­зат в кон­такт с ЮДАИЗМА още преди за­сел­ва­не­то си вър­ху зе­ми­те на раз­пад­на­ла­та се Рим­ска империя, но не­за­ви­си­мо от твър­де ран­на­та сре­ща с та­зи мо­но­те­ична ре­ли­гия тя не ос­та­вя сред тях трай­ни пос­лед­ст­вия. През Средно­веко­ви­е­то изповядващите ев­рейс­ка­та вя­ра все още про­явя­ват ми­си­онер­с­ки амбиции. Юда­из­мът се раз­прос­т­ра­ня­ва вър­ху те­ри­то­ри­ята на Арабския по­лу­остров, Аф­га­нис­тан, Се­вер­на Африка, Испания и др. стра­ни. В Йемен «през VI в. от н.е. един от араб­с­ки­те ца­ре се при­съ­е­ди­ня­ва към юдаизма, при­ема ев­рейс­ко­то име Йосиф»1 и ма­кар и за крат­ко въ­веж­да юда­из­ма ка­то ос­нов­на ре­ли­гия в дър­жа­ва­та си. Между VIII и X в. юда­из­мът е пре­об­ла­да­ва­ща­та ре­ли­гия в Хазарския ха­ганат. През IX в. ха­за­ри­те въ­веж­дат юда­из­ма в Полша2. В края на X сто­ле­тие ми­си­оне­ри на юда­из­ма дос­ти­гат до Бъл­­­­га­рия и Киевска Русия3. Според «Повесть вре­менных лет», пре­ди из­бо­ра на но­ва об­­що­дър­жав­на религия, княз Владимир Святос­ла­вич из­с­луш­ва ор­га­ни­зи­ра­ния от не­го дис­пут меж­ду еврейски, ис­лямски и хрис­ти­ян­ски те­оло­зи и в край­на смет­ка при­ема ре­ли­ги­ята на Византия.

След XIII в. ми­си­онер­с­ки­те стремежи на юда­из­ма на­пъл­но за­ми­рат и той се прев­­ръ­ща в ет­ни­чес­ка ре­ли­гия на евреите. Не­що по­ве­че – са­ми­те юдеи не въз­п­ри­емат юда­из­ма ка­то рели­гия, а ка­то «ис­то­ри­чес­ки вер­с­ки опит на ев­рейс­кия на­род»4. Пълна­та хер­ме­ти­за­ция на ев­рейс­ка­та ре­ли­гия не поз­во­ля­ва из­по­вяд­ва­не­то й от неевреи, по­ра­ди ко­ето в сла­вян­с­ки­те зе­ми юда­из­мът ос­та­ва кон­с­тан­тен и ни­то влияе, ни­то се ос­та­вя да бъ­де пов­ли­ян от хрис­ти­ян­с­ки­те кон­фе­сии или от исляма. В поч­ти всич­ки го­ле­ми сла­вян­с­ки гра­до­ве се офор­мят ев­рейс­ки квар­та­ли, но ев­ре­ите жи­ве­ят изо­ли­ра­но от хрис­ти­яни и мо­ха­ме­дани. Не са поз­на­ти слу­чаи на пре­ми­на­ва­не на сла­вя­ни към юда­из­ма, а об­рат­ни­ят про­цес е из­к­лю­чи­тел­но рядък. Уникално в сред­но­ве­ков­на Ев­ро­па е ре­ше­ни­ето на цар Иван Александър да се оже­ни за ев­рей­ка­та Сара, ко­ято при­ема вя­ра­та на вла­де­те­ля и ста­ва рев­нос­т­на християнка. Този акт е ин­те­ре­сен и по­ра­ди това, че по вре­ме на ца­ру­ва­не­то на Иван Александър (1331-1371) се про­веж­да цър­ко­вен съ­бор про­тив «жи­дов­с­т­ва­щи­те» и че в Бъл­га­рия «тък­мо ев­ре­ите (до ид­ва­не­то на ци­га­ни­те към XIV в.) са из­пъл­ня­ва­ли най-през­ря­на­та про­фе­сия – та­зи на па­ла­ча»5. През на­шия век редица евреи с пол­с­ко или чеш­ко са­мо­съз­на­ние при­е­мат ка­то­ли­циз­ма*.

Славянските ре­ак­ции сре­щу ев­ре­ите са пре­дим­но вер­с­ки и икономически. Като ця­­ло до па­да­не­то на юж­но­то и за­пад­но­то сла­вян­с­т­во под роб­с­т­во мо­же да се кон­ста­тира, че най-то­ле­ран­т­но от­но­ше­ние към из­по­вяд­ва­щи­те юда­из­ма се про­явя­ва в Пол­ша, къ­де­­то през 1264, 1334, 1364 и 1367 г. ев­ре­ите по­лу­ча­ват ре­ди­ца привилегии6. Полски­те кра­ле се стре­мят да ог­ра­ни­чат вли­яни­ето на шлях­та­та чрез за­сел­ва­не­то на об­ра­зо­ва­ни и пред­п­ри­ем­чи­ви ев­реи в но­вос­т­ро­ящи­те се градове. Евреите съ­жи­вя­ват вът­реш­на­та и външ­на търговия, съз­да­ват фи­нан­со­ва мре­жа, от­пе­чат­ват пър­ви­те книж­ни па­ри и ка­то ця­ло бла­го­при­ятс­т­ват раз­ви­ти­ето на ху­ма­низ­ма в Жечпосполитата на два­та на­ро­да. Полско-ев­рейс­ка­та хар­мо­ния е чув­с­т­ви­тел­но разс­т­ро­ена по вре­ме на въс­та­ни­ето на Богдан Хмелницки, кой­то из­гон­ва ев­ре­ите от пол­с­ко-ук­ра­ин­с­ки­те земи. Но до­ри и то­га­ва при условие, че спаз­ват сегрегацията, ев­ре­ите не са би­ли под­ла­га­ни на дру­ги репресии. Положението на юде­ите се вло­ша­ва сил­но след тре­та­та по­дял­ба на Полша през 1795 г., ко­га­то Ека­те­ри­на Велика и нас­лед­ни­ци­те й раз­ре­ша­ват на ев­ре­ите в Рус­ка­та им­пе­рия да жи­ве­ят един­с­т­ве­но в т.нар. «гра­ни­ци на ев­рейс­ко­то за­сел­ва­не», съв­па­да­щи с рус­ка­та те­ри­то­рия на по­де­ле­на Полша. «Сла­вянските» реп­ре­сии сре­щу ев­ре­ите дос­ти­гат връх­на­та си точ­а в Русия през осем­де­сет­те го­ди­ни на XIX вek.

Общуването на сла­вя­ни­те с юда­из­ма има косвени, но важ­ни последствия. Съ­жителството с евреите, при ко­ито на­род­ност и вя­ра съвпадат, кон­со­ли­ди­ра ет­но­ре­ли­ги­оз­но­то съз­на­ние на съ­от­вет­ни­те сла­вян­с­ки народи. Руската дър­жа­ва от­к­ри­ва в тях «не­об­хо­ди­мия» й враг, пол­с­ка­та шлях­та оп­рав­да­ва с ев­ре­ите сто­пан­с­ки­те си небла­гопо­лу­чия, а спо­ред известни твър­де­ния, ев­рейс­ки­ят про­из­ход на ро­де­ния от Сара-Теодора цар Иван Шиш­ман доп­ри­не­съл за па­да­не­то на бъл­гар­с­ко­то цар­ство под турско робст­во...

В пра­вос­лав­на Русия и ка­то­ли­чес­ка Австрия дискрими­на­цията, на ко­ято са под­ло­же­ни евреите, е зна­чи­тел­но по-силна, от­кол­ко­то реп­ре­си­ите спря­мо пред­с­та­ви­те­ли­те на ос­та­на­ли­те не­дър­жав­ни религии. В Османската им­пе­рия оба­че ев­ре­ите по­лу­ча­ват по-до­бър ста­тут от то­зи на по­ко­ре­ни­те хрис­ти­яни. Значителен брой ев­реи се за­сел­ват на Балканите след ре­ли­ги­оз­ни­те го­не­ния в Испания и Европа в края на XV век. В то­зи сми­съл юде­ите са по­тен­ци­ален съ­юз­ник на тур­ци­те сре­щу хрис­ти­ян­с­твото, още по­ве­че че по вре­ме на съ­жи­тел­с­т­во­то си с ара­би­те в Палестина и мав­ри­те в Испания те кул­ти­ви­ра­т би­тов адап­та­ци­онен иму­ни­тет спря­мо исляма. От ед­на стра­на, за раз­ли­ка от по­ро­бе­ни­те българи, сърби, бос­нен­ци и хър­вати, ев­ре­и­те имат са­мо­чув­с­т­вие на по­ка­не­ни в им­пе­ри­ята (вклю­чи­тел­но в Босна и Херцеговина) от сул­та­ни­те Баязид II, Се­лим I и Сю­лей­ман I  а от дру­га – за раз­ли­ка от християните, ко­и­то «но­се­ли обид­но­то офи­ци­ал­но на­ри­ца­тел­но «гя­ури», т.е. не­вер­ни­ци – ев­рейс­ки­ят дже­ма­ат от са­мото на­ча­ло­ по­лу­чил име, рав­ноз­нач­но на на­род­нос­т­та му: «яху­ди­ан» – ев­реи»7. Ев­рей­ската ин­те­ли­ген­ция прак­­ти­ку­ва де­фи­цит­ни за мла­да­та турс­ка им­пе­рия про­фе­сии. Много чес­то тя за­пъл­ва вакуума, от­во­рен от из­би­та­та или емиг­ри­ра­ла сла­вян­с­ка арис­ток­ра­ция и интелигенция. През XVI в. ня­кои ев­реи за­емат ви­со­ки пос­то­ве в сул­тан­с­ка­та ад­ми­нис­т­ра­ция и в диплома­цията. Така из­по­вяд­ва­щи­те юда­из­ма за­емат меж­дин­но мяс­то меж­ду по­ко­ри­те­ли и по­ко­ре­ни и не слу­чай­но в «Наре­дата» на В. Левски се спо­ме­на­ват пред­с­та­ви­те­ли имен­но на те­зи три ка­те­го­рии на­род­нос­ти в Ос­ман­ската импе­рия: «Българи, турци, ев­реи и пр. щат бъ­дат рав­но­п­рав­ни във вся­ко ед­но от­но­ше­ние би­ло във вяра, би­ло в народност, би­ло в как­во­то било...». С дру­ги ду­ми, на Балка­ни­те, на­ред с ре­ли­ги­оз­на­та и ико­но­ми­чес­ка неп­ри­я­зън спря­мо евре­ите, сла­вя­ни­те до­ба­вят и политичес­ката. Тези об­с­то­ятел­с­т­ва спо­ма­гат ня­кои бъл­гар­с­ки въз­рож­ден­ци да «приг­ла­сят» на ид­ва­щия през XIX в. от Русия  антисе­митизъм. В край­на смет­ка юда­из­мът до­пъл­ни­тел­но от­к­ро­ява «дру­гос­т­та» на сла­вян­с­ко­то пра­вославие, сти­му­ли­ра и оп­рав­да­ва на­род­нос­т­но-вер­с­ка­та иден­тич­ност на бъл­гари, сър­би и черногорци. По подобен, ма­кар и не тол­ко­ва акти­вен начин, юда­из­мът въз­дейс­т­ва и вър­ху ос­та­на­ли­те славяни.

Възникването на ИСЛЯМА и не­го­во­то раз­п­рос­т­ра­не­ние има за сла­вя­ни­те съд­бо­нос­но значение. Мохамед «за раз­ли­ка от ос­но­ва­те­ли­те на ос­та­на­ли­те све­тов­ни ре­ли­гии [...] пос­та­вя на­ча­ло­то не са­мо на но­ва вяра, но и на но­ва дър­жа­ва»8. В ис­лям­ска­та дър­жав­на ор­га­ни­за­ция се из­вър­ш­ва пъл­но сли­ва­не на ре­ли­ги­оз­на­та със свет­с­ка­та власт. След 630 г. най-мла­да­та мо­но­те­ич­на ре­ли­гия се при­дър­жа стрик­т­но към джи­ха­да – све­ще­на­та вой­на за об­ръ­ща­не на по­ган­ци­те в пра­ва­та вяра.

В сре­да­та на VII в. ара­би­те прев­зе­мат пат­ри­ар­ха­ти­те Александрия, Антиохия и Йерусалим. Само за ед­но столетие, за­поч­вай­ки от Мека, ис­ля­мът се раз­п­рос­ти­ра вър­ху площ по-обширна от цялата територия на ня­ко­гаш­ната Римска импе­рия. Ара­би­те зав­ла­дя­ват ця­ла­та не­ев­ро­пейс­ка част на Сре­ди­зем­номо­ри­е­то и до­ри се ус­та­но­вя­ват на Пиренеите (718) и в Си­цилия (827). Бързото раз­п­рос­т­ра­не­ние на ис­ля­ма в Азия, Аф­ри­ка и Ев­ро­па го прев­ръ­ща в све­тов­на религия.

През 718 г. мю­сюл­ма­ни­те не ус­пя­ват да прев­зе­мат Кон­ста­нтинопол, но за­во­юват ед­ни от пър­ви­те хрис­ти­ян­с­ки те­ри­то­рии в Мала Азия, при­над­ле­жа­щи на Византия, с ко­ято за­поч­ват неп­рес­тан­ни войни. През IX в. раз­с­то­яни­ето от араб­ски­те зе­м­и до Рим мо­же да бъ­де из­ми­на­то са­мо за три дни. Транс­кон­ти­ненталното раз­п­рос­т­ра­не­ние на ис­ля­ма пре­диз­вик­ва гло­бал­ни изменения, има­щи косвено, но из­к­лю­чи­тел­но важ­но зна­че­ние и за сла­вяните. Християнството, ко­ето до по­ява­та на ис­ля­ма не поз­на­ва пре­дел за ми­си­онер­с­ка­та си дейност, се из­п­ра­вя пред неп­ре­одо­ли­ма юж­на граница. Гео­граф­ският цен­тър на Западната цър­к­ва се из­мес­т­ва към Галия. Византия на­соч­ва си­ли­те си към ис­лям­с­ка­та опас­ност и в про­дъл­же­ние на ня­кол­ко ве­ка войни­те пог­лъ­щат ма­те­ри­ал­на­та мощ и ин­те­лек­ту­ал­ния по­тен­ци­ал на Из­точната рим­с­ка империя. Тя «се об­ръ­ща с гръб към Рим»9, кой­то не оказ­ва сво­ев­ре­мен­на по­мощ на ед­но­вер­ци­те-ромеи. На Бал­каните и в Средна Европа (меж­ду Рим и Кон­стантинопол) се об­ра­зу­ва ге­опо­ли­ти­чес­ки ва­куум, кой­то впос­лед­с­т­вие за­пъл­ват славя­ни­те. Вековната враж­да меж­ду рим­ля­ни и гър­ци под­сил­ва и «ан­та­го­низ­мът на две­те но­во­по­я­ви­ли се на ис­то­ри­чес­ка­та сце­на го­ле­ми пле­ме­на – гер­ман­с­ко­то и сла­вян­с­ко­то»10. «При­шъл­ци­те» се сбли­жа­ват с хрис­­ти­ян­с­ки­те си съ­се­ди и обо­со­бя­ват ла­ти­но-гер­ман­с­ка и гръ­ко-сла­вян­с­ка ре­ли­ги­оз­ни общности, ко­ито въп­ре­ки ди­на­мич­нос­т­та си съ­щес­т­ву­ват до днес. Лави­рай­ки меж­ду Из­точ­ната и Западната цър­к­ва, сла­вя­ни­те за­дъл­бо­ча­ват раз­ко­ла меж­ду тях, а през IX век съз­да­ват пре­це­ден­та на ет­ни­чес­ко­то христи­янство.

Активизирането на ис­ля­ма си­ту­ира бал­кан­с­ки­те сла­вя­ни в един пред­ва­ри­тел­но об­ре­чен на ре­ли­ги­оз­но-кул­тур­на пе­ри­фе­рийност регион. Двойствената, а впос­лед­с­т­вие и трой­с­т­ве­на ре­ли­ги­оз­на си­ту­ация в Европа, сти­му­ли­ра ет­но-хрис­ти­ян­ска­та на­со­че­ност на славяните. Механизмът на вер­с­кия ин­с­тинкт за са­мо­съх­ра­не­ние за­ра­бот­ва на пъл­ни обо­ро­ти след ос­ман­с­ко­то на­шес­т­вие на Балканите, ко­га­то ис­ля­мът не без по­мощ­та на враж­ду­ва­щи­те хрис­ти­ян­с­ки кон­фе­сии се ус­та­но­вя­ва за­ви­на­ги в Ев­ропа – на гра­ни­ца­та меж­ду пра­вос­ла­ви­ето и ка­то­ли­циз­ма – т.е. в Босна и Албания.

Османското на­шес­т­вие на Балканите и в Средна Европа по оп­ре­де­лен на­чин за­ся­га всич­ки славяни. За дъл­го вре­ме е прек­ра­те­на дър­жав­нос­т­та на българи, сърби, чер­но­гор­ци и боснен­ци, а част от тях­но­то на­се­ле­ние е ислямизирано. Наред със Sla­via Or­thodoxa и Slavia Romana се обо­со­бя­ва и Slavia Islamica11. Вслед­ствие на про­дъл­жи­тел­на­та ко­ло­ни­за­ция и след ос­во­бож­де­ни­ето на Балканите от тур­ци­те в пра­вос­лав­ни­те стра­ни и Ал­ба­ния ос­та­ват ком­пак­т­ни ма­си от на­се­ле­ни­ето на завое­ва­те­ли­те. Тяхното мес­то­на­хо­же­ние тра­си­ра пъ­тя от Близко­из­точ­ния и Малоазийски ис­лям към ев­ро­пейс­кия ка­то­ли­ци­зъм и пре­дуп­реж­дава, че рех­рис­ти­яни­за­ци­ята на Стария кон­ти­нент не е за­вър­ши­ла с бит­ка­та край Виена (1683), Руско-тур­с­ки­те вой­ни през XIX в. и пър­во­то бал­кан­с­ко про­ти­во­тур­с­ко во­ен­но обе­ди­не­ние (1912).

Османците ог­ра­ни­ча­ват сво­бо­да­та на далматинците, ко­ито ста­ват тур­с­ки васа­ли. Проектираната ка­то щит сре­щу ис­ля­ма Хабсбургска империя, впос­лед­с­т­вие се прев­ръ­ща в кон­т­ра­ре­фор­ма­ци­он­но оръдие, ко­ето уни­що­жа­ва дър­жав­ния су­ве­ре­ни­тет на не­ка­то­ли­чес­ка Чехия и дъл­го вре­ме под­тис­ка сво­бо­да­та на чехи, словаци, хър­ва­ти и словенци. Обезлюдените след «ве­ли­ка­та сръб­с­ка се­оба» зе­ми в Косово и Македония пос­те­пен­но за­сел­ват ал­бан­ци-мюсюлмани, ко­ито из­вър­ш­ват не­об­ра­ти­ми ре­ли­ги­оз­но-де­мог­раф­с­ки из­ме­не­ния в из­кон­ни­те сла­вян­с­ки терито­рии.

Единствено по­ля­ци и ру­си бла­го­да­ре­ние на войни­те си сре­щу Турция ус­пя­ват да из­в­ле­кат ди­ви­ден­ти от сблъ­съ­ци­те си с ис­ля­ма ка­то при­до­би­ват оре­ола на рев­нос­т­ни па­зи­те­ли на хри­с­ти­янството. Походът на Владислав Варненчик (1444), по­бед­ни­те бит­ки край р. Хочим (1621) и Виена (1683), как­то и учас­ти­ето им в еван­ге­ли­за­ци­ята на Литва и войни­те сре­щу пра­во­слав­на Русия оп­ре­де­лят Полша ка­то «пред­на стра­жа на ка­то­ли­циз­ма». След тре­та­та по­дял­ба на Полша (1795) Русия прев­ръ­ща въз­пи­ра­ща­та во­ен­на ак­тив­ност на по­ля­ци­те спря­мо ис­ля­ма в ос­во­бо­ди­тел­на за ос­та­на­ли­те пра­вос­лав­ни сла­вяни. Това е глав­на­та при­чи­на пол­с­ка­та и рус­ка­та ли­те­ра­ту­ра да про­явя­ват тра­ен ин­те­рес към ори­ен­тал­с­ка­та тематика.

Изключително мощ­но и бла­гот­вор­но въз­дейс­т­вие вър­ху сла­вян­с­ки­те пле­ме­на и на­ро­ди оказ­ва ХРИСТИЯНСТВОТО. Сла­вя­ните нав­ли­зат в ев­ро­пейс­ко­то Среднове­ко­вие, ко­га­то опо­зи­ци­ята хрис­ти­яни-езич­ни­ци отс­тъп­ва пред про­ти­во­пос­та­вя­не­то хрис­ти­яни-мюсюлмани, и ко­га­то про­ти­во­ре­чи­ята меж­ду Рим и Кон­стантинопол, «ко­ито в ези­чес­ка Гърция и Рим при ця­ла­та дъл­бо­ка вза­им­на неп­ри­язън са би­ли поч­ти съ­вър­шен­но чуж­ди на ре­ли­ги­оз­на­та враж­да»12, се задълбочават. Освен чрез не­съв­па­да­ща­та дог­ма­тика, две­те Църкви осъ­щес­т­вя­ват иде­я­та за все­лен­с­ко хрис­ти­ян­с­т­во по спе­ци­фи­чен ези­ков път. По вре­ме­то на Карл Велики, из­пол­з­вай­ки ос­та­тъ­ци­те от рим­с­кия уни­вер­са­ли­зъм и фе­одал­на­та раз­д­ро­бе­ност на Западна Европа, Рим из­вър­ш­ва ка­но­ни­чес­ка уни­фи­ка­ция на тек­с­та на Библията на ла­тин­с­ки език и въ­веж­да за­дъл­жи­тел­но ла­тин­с­ко бого­слу­же­ние. Съобра­зя­вай­ки се с факта, че в по­ве­че­то слу­чаи Визан­тия ня­ма пряк кон­­такт с но­во­пок­ръс­те­ни­те пле­ме­на и народи, Константинопол им да­ва въз­мож­ност да сла­вят Бога на род­ни­те си езици. Пос­лед­ната ал­тер­на­ти­ва се оказ­ва осо­бе­но прив­ле­ка­тел­на за на­ро­ди­те, нев­ли­за­щи в ня­ко­гаш­на­та Римска им­пе­рия, сред ко­ито са и славяните. Тези и ре­ди­ца дру­ги при­чи­ни пре­доп­ре­де­лят раз­де­ле­ни­ето на сла­вя­ни­те меж­ду офор­мя­щи­те се ПРАВОСЛАВНА и КА­ТОЛИЧЕСКА конфесии.

Редица сла­вян­с­ки ду­хов­ни­ци из­ди­гат иде­ята за въз­с­та­но­вя­ва­не на хрис­ти­ян­с­ко­то единство, но ка­то ця­ло сла­вя­ни­те се включ­ват в неп­рес­та­ва­що­то съ­пер­ни­чес­т­во меж­ду ор­то­док­сал­ния Изток и ка­то­ли­чес­кия Запад. Резултат от съ­сед­с­т­вото на пра­вос­ла­ви­ето и ка­то­ли­циз­ма при сла­вя­ни­те са Бос­нен­ската цър­ква, уни­атс­т­во­то в укра­ин­о-белоруски­те зем­и и при­ема­не­то на ис­ля­ма от зна­чи­тел­на част бос­ненци.

Началното сла­вян­с­ко хрис­ти­яни­зи­ра­не (пок­ръс­т­ва­не­то на кня­зе­те Горазд и Чръ­томир в Словения око­ло 700 г.) съв­па­да със за­во­юва­не­то на Пиренейския по­лу­ос­т­ров от ара­би­те (711-718) и пър­ва­та ис­лям­с­ка об­са­да на Константинопол през 718 г. Окон­­чателното пок­ръс­т­ва­не на по­лаб­с­ки­те сла­вя­ни (княз Вар­чис­лав през 1124 г., Ругия през 1168 г.) е син­х­рон­но със стар­ти­ра­не­то на Реконкистата в Испания. Следователно на­ла­га­не­то на хрис­ти­ян­с­т­во­то сред сла­вя­ни­те в пе­ри­ода меж­ду VIII и XII век съв­па­да с времето, през ко­ето и Западната, и Източната цър­к­ва са зас­т­ра­ше­ни от исляма.

Но до­ка­то Византия в про­дъл­же­ние на по­ве­че от две сто­ле­тия въз­пи­ра мю­сюл­ман­с­ки­те на­шес­т­вия към Европа, За­пад­ната цър­к­ва (осо­бе­но след схиз­ма­та от 1054 г.) ори­ен­ти­ра во­ен­ни­те си уси­лия към ос­во­бож­да­ва­не­то на Йерусалим от «не­вер­ни­ци­те» (1096-1099). Следващите кръс­то­нос­ни по­хо­ди са на­со­че­ни от­но­во из­вън територията на Стария континент. Рим ока­з­ва из­вес­т­на по­мощ на пи­ре­нейс­ки­те християни, но ос­та­ва бе­з­учас­тен към во­ен­ни­те уси­лия на Византия. Разколе­ба­ва­нето в све­тов­на­та ми­сия на хрис­ти­ян­с­т­во­то дос­ти­га вър­ха си през пон­ти­фи­ка­та на па­па Инокентий III (1198-1216), кой­то пре­на­соч­ва Четвъртия кръс­то­но­сен по­ход (1202-1204) към пра­вос­лав­ни­те те­ри­то­рии на Балканите и по­веж­да вой­на с френ­с­ки­те ал­би­гой­ци (1209). Ръководеният от не­го Четвърти Лате­ран­ски съ­бор (1215) не ус­пя­ва да осъ­щес­т­ви (и по ви­на на Кон­стан­ти­­но­пол­ската патриаршия) за­мис­ля­на­та уния и прак­ти­чес­ки се ог­ра­ни­ча­ва с под­го­тов­ка­та на по­ред­ния кръс­то­но­сен по­ход към Бо­жи гроб и с пред­пис­ва­не на «оп­ре­де­лен на­чин на об­ли­ча­не»13 на ев­реите. Така до общ ев­ро­пейс­ки фронт сре­щу на­соч­ва­щия се към Балканите ис­лям не се стига.

Успоредно с гло­бал­но­то про­ти­во­ре­чие меж­ду две­те най-мла­ди ре­ли­гии в Ев­ро­па се за­паз­ва нап­ре­же­ни­ето хрис­ти­ян­с­т­во-езичество. В на­ча­ло­то на вто­ро­то хи­ля­до­ле­тие от н.е. гра­ни­ца­та на вли­яние меж­ду Източната и Западната цър­к­ва ми­на­ва по «Бал­­­тий­ско море, ре­ка Висла и Карпатите»14. Рим и Кон­с­тан­тинопол из­раз­ход­ват дос­та енер­­гия за во­ен­но и по­ли­ти­чес­ко вли­яние вър­ху ос­та­на­ли­те в Европа езич­ни­ци и прев­ръ­ща­не­то им в «хрис­ти­яни вто­ра ръ­ка». Дори и след окон­ча­тел­но­то по­кръс­т­ва­не на за­пад­ни­те и юж­ни­те сла­вя­ни во­ен­ни­те на­шес­т­вия на нем­ци­те и ро­ме­ите в тех­ни­те те­ри­то­рии не прес­тават. Враждата меж­ду Рим и Византия се от­ра­зя­ва неб­ла­гоп­ри­ят­но вър­ху ре­ал­но съ­щес­т­ву­ва­щия до XII в. гръ­ко-сла­вян­с­ки свят. Из­хождайки от положението, че «гър­ци­те са схиз­ма­ти­ци и вра­го­ве на Църквата чес­то по-ло­ши и от са­ми­те езичници, фран­цузи, генуазийци, ве­не­ци­ан­ци и дру­ги ро­ман­с­ки на­ро­ди из­вър­ш­ват на­си­лия и за­во­ева­ния в сла­вян­с­кия Левант, а дат­чани, шве­ди и нем­ци – в Моравия, Чехия, Полша, Литва и Ру­сия»15. След ка­то през 1235 г. Иван Асен II се от­каз­ва от уни­я­та с Рим, па­па Гри­горий IX под­буж­да ун­гар­с­кия крал Беля IV да «въс­та­не сре­щу схиз­ма­ти­ка» и «из­т­ре­би неп­ра­вед­ния и не­чес­тив народ, кой­то чрез мно­го ру­га­тел­с­т­ва ос­кър­бя­ва хрис­ти­ян­с­ко­то име»16. С бла­гос­ло­ви­ята на Ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва през XI-XIV в. нем­с­ки­те кръс­то­нос­ни ор­де­ни на­соч­ват ек­с­пан­зи­ята си към по­лаб­с­ки­те славяни, при чи­ето еван­ге­ли­зи­ра­не чес­то Божието сло­во е за­ме­ня­но с огън и меч. В ре­зул­тат на ка­то­ли­чес­ка­та аг­ре­сия са по­нем­че­ни и впос­лед­с­т­вие на­пъл­но аси­ми­ли­ра­ни бал­тийс­ки­те сла­вяни17.

Скоро след пок­ръс­т­ва­не­то сла­вя­ни­те са във­ле­че­ни в междух­рис­ти­ян­с­ки войни. През 1018 г. България е по­ко­ре­на от сво­ята кръс­т­ни­ца – Византия. На во­ен­ни на­бе­зи от стра­на на ро­до­на­чал­нич­ка­та на пра­вос­ла­ви­ето са под­ло­же­ни и сърбите. Сти­га се и до пър­ви­те во­ен­ни стъл­к­но­ве­ния меж­ду ка­то­ли­ци и пра­вос­лав­ни в Източна Европа, къ­де­то Александър Невски раз­гро­мя­ва шве­ди­те (1240) и Инфлантския кръс­то­но­сен ор­ден (1242). Така две­те Църкви дос­та ра­но ком­п­ро­ме­ти­рат в ев­ро­пей­с­ки ма­щаб Хрис­товата по­ве­ля за все­лен­с­ка ро­ди­на на всич­ки вяр­ва­щи и под­тик­ват сла­вя­ни­те към кон­фе­си­они­зи­ра­не­то на хри­с­ти­ян­с­т­во­то на ет­ни­чес­ки принцип.

РЕФОРМАЦИЯТА на рим­с­ко­то хрис­ти­ян­с­т­во за­поч­ва в Че­хия под фор­ма­та на хуситство. Един век по-къс­но кон­фе­сио­ни­зи­ра­не­то на ка­то­ли­циз­ма об­х­ва­ща Северна и част от За­пад­на Ев­ро­па, а след то­ва се раз­п­рос­т­ра­ня­ва и в Америка. След ка­то през VII в. е ог­ра­ни­че­на на юг от исляма, през вто­ра­та по­ло­ви­на на XVI в. Западната цър­к­ва по­лу­ча­ва и се­вер­на граница, за­поч­ва­ща от ус­ти­ето на р. Рейн и про­дъл­жа­ва­ща в из­точ­на посока. Преходът от кос­мо­по­лит­но към на­род­нос­т­но хрис­ти­я­н­с­т­во обо­со­бя­ва не са­мо регионални, но и въз ос­но­ва на ет­но-ези­ко­ва­та близост, ин­тер­на­ци­онал­ни кон­фе­си­онал­ни об­щ­нос­ти. Романски­ят юго­за­пад (Франция, Испания, Порту­галия, Италия) ос­та­ва католически, до­ка­то германският, сканди­нав­ски­ят и ан­г­ли­кан­с­ки­ят се­ве­ро­за­пад пре­ми­на­ват към про­тес­тан­т­ст­во­то. Тази по­ред­на вът­реш­нох­рис­ти­ян­с­ка опо­зи­ция с те­че­ние на вре­ме­то по­лу­ча­ва ико­но­ми­чес­ка на­со­че­ност и фо­ку­си­ра сто­пан­с­ка­та ети­ка на све­тов­ни­те религии18. Връзката меж­ду ве­ро­из­по­ве­да­ние и со­ци­ал­но раз­с­ло­ение про­ли­ча­ва осо­бе­но сил­но при сла­вя­ни­те в мно­го­на­род­нос­т­ни­те империи. В по­ли­ти­чес­ки план Рефор­ма­цията не ус­пя­ва да из­вър­ши ре­ли­ги­оз­но обе­ди­ня­ва­не на сла­вян­с­т­во­то (как­то ста­ва в Скандинавия и по-го­ля­ма­та част от Гер­мания), а по-скоро, ма­кар и временно, до­пъл­ни­тел­но го раз­единява.

Реформацията за­ся­га в раз­лич­на сте­пен всич­ки сла­вя­ни-ка­толици. Общината на чеш­ки­те бра­тя (1457) ста­ва пър­ва­та от­це­пи­ла се от Рим бив­ша ка­то­ли­чес­ка църква. Под вли­яние на Ре­формацията на Мартин Лутер раз­но­вид­нос­ти на про­тес­тан­т­с­т­во­то въз­ник­ват сред словенци, поляци, хър­ва­ти и сло­ваци. Кон­трареформацията оба­че въз­­с­та­­но­вя­ва ста­тук­во­то на Sla­v­ia Ro­mana и Slavia Orthodoxa.

Като ця­ло пос­ле­ди­ци­те от Реформацията за сла­вян­с­т­во­то са нееднозначни. След съз­да­ва­не­то на сла­вян­с­ка­та пис­ме­ност ху­ситството е вто­ро­то явление, чрез ко­ето сла­вя­ни­те се записват пря­ко в све­тов­на­та история. Благодарение на дей­ност­та на Ян Хус и Примож Трубар чеш­ка­та и сло­вен­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра се еман­ци­пи­рат от ла­тин­с­кия и нем­с­кия и про­дъл­жа­ват не­об­ра­ти­мо раз­ви­ти­ето си на ро­ден език. Реформацион­ни­ят ин­ди­ви­ду­али­зъм опос­ред­с­т­ве­но при­об­ща­ва бо­го­мол­ци­те от Че­хия, Словения, Пол­ша, Словакия и Хърватско към ре­не­сан­со­вия ан­тро­по­цен­тризъм.

В съ­що­то вре­ме Реформацията и пос­лед­ва­ла­та я ре­ка­то­ли­за­ция се от­ра­зя­ват неб­ла­гоп­ри­ят­но вър­ху славяните. Раз­членяването на хрис­ти­ян­с­т­во­то на православие, ка­то­ли­ци­зъм и про­тес­тан­т­с­ки кон­фе­сии прак­ти­чес­ки сла­га край на иде­ята за по­тен­ци­ален общ фронт сре­щу исляма. В Европа за­поч­ват меж­дух­рис­ти­ян­с­ки­те войни, ко­ито за­ся­гат Чехия, Полша и Русия. Ин­тернационалната ка­то­ли­чес­ка аг­ре­сия през 1620 г. пре­къс­ва дър­жав­ния су­ве­ре­ни­тет на чехите. Тридесет­годиш­на­та вой­на (1618-1648) из­то­ща­ва в ико­но­ми­чес­ко и во­ен­но от­но­ше­ние Ев­ро­па, а пос­ту­ла­тът на Вестфалския ми­рен до­го­вор «на ко­го­то е влас­т­та – не­го­ва е и вя­ра­та» уза­ко­ня­ва ре­ли­ги­оз­на­та и на­род­нос­т­на­та дис­к­ри­ми­на­ция в мно­го­на­род­нос­т­ни­те империи. Ли­ше­на­та от войн­с­т­ве­но­то про­тес­тан­т­с­ко ри­цар­ст­во ка­то­ли­чес­ко-пра­вос­лав­на Свещена ли­га (1684-1699), обе­ди­ня­ва­ща Авст­рия, Полша, Венеция и Русия (при­съ­еди­ни­ла се през 1686), ус­пя­ва са­мо да спре по-на­та­тъш­но­то османско на­шес­т­вие в Европа.

Пряко за­сег­на­ти от кон­т­ра­ре­фо­ра­ма­ци­ята са чехите. То­талната ре­ка­то­ли­за­ция през 1627 г. при­нуж­да­ва най-буд­ни­те про­тес­тан­ти (в ши­ро­кия сми­съл на понятието) на­че­ло с Ян Амос Коменски да емигрират. Около две тре­ти от чеш­ко­то ду­ховенство, ин­те­ли­ген­ция и граж­дан­с­т­во на­пус­кат за­ви­на­ги страната. През 1598 г. от Словения са из­го­не­ни про­тес­тан­т­ски­те свещеници, а до 1630 г. се­мейс­т­ва­та на 745 шлях­тиш­ки ро­да еми­г­­рират19. В сла­вян­с­ки­те зе­ми (при това и сред някои пра­вославни народи) се ус­та­но­вя­ват йе­зу­ити­те. Създаването на на­род­нос­т­ни цър­к­ви в Германия и Скандинавия под­к­лаж­­да не­за­гас­ва­щия сла­вян­с­ки ре­ли­ги­озен етноцентризъм.

Разтрояването на хрис­ти­ян­с­т­во­то улес­ня­ва и обо­со­бя­ва­не­то на УНИАТСКА ЦЪРКВА сред ук­ра­ин­ци и белоруси. Вър­ху ук­ра­ин­ци и бе­ло­ру­си въз­дейс­т­ват от ед­на стра­на рус­ко­то пра­вославие, а от дру­га – пол­с­ки­ят католицизъм. В та­зи част на сла­вян­с­т­во­то през 1596 г. е склю­че­на Брестката уния20, спо­ред ко­ято мес­т­на­та цър­к­ва за­паз­ва бо­гос­лу­же­ни­ето на ро­ден език и пра­вос­лав­на­та обредност, но при­ема ка­то­ли­чес­ка­та дог­ма­ти­ка и вър­хо­вен­с­т­во­то на папата. Унията про­съ­щес­т­ву­ва до сре­да­та на на­шия век, ко­га­то съ­вет­с­ки­те вла­с­ти едно­ст­ранно и на­сил­с­т­ве­но я разтрогват. След разпадането на Съ­вет­ския съюз унията възстановява нормалната си дейност. До­каза­тел­ст­ва, че гра­нич­на­та ре­ли­ги­оз­на двой­с­т­ве­ност сти­му­ли­ра кон­фе­сио­низира­не­то, пред­ставляват и уни­ат­с­ки­те цър­к­ви в Трансил­ва­ния и Зад­кар­патието. В си­ту­ация на ре­ли­ги­оз­на ед­но­род­ност обаче, как­ви­то по съ­щес­т­во са юго­за­пад­ни­те бъл­гар­с­ки покрай­ни­ни, по­яви­ли­те се след Кримската вой­на уни­ат­с­ки тен­ден­ции се оказ­ват временни.

През на­шия, двадесети, век вли­яние вър­ху сла­вя­ни­те оказ­ва и БУДИЗ­МЪТ. Тази ре­ли­гия дос­ти­га до Европа след съз­ря­ва­не­то на пос­т­п­рос­ве­щен­с­ка­та ре­ли­ги­оз­на толерантност. Из­повядващите я пре­дим­но ази­ат­ци са срав­ни­тел­но да­леч от Ста­рия кон­­ти­нет и не­зас­т­ра­ша­ват пря­ко хрис­ти­ян­с­ки­те кон­фе­сии. Затова от­но­ше­ни­ето на ев­ро­пейци­те към та­зи уни­вер­сал­на ре­ли­гия не е враждебно. Според Е. Мутафов «днес на Запад ис­кат да про­уме­ят Изтока (ста­ва ду­ма за не­ев­ро­пейс­кия Из­ток, бел. П.К.), а не да му на­ла­гат нор­ми»21. С из­к­лю­че­ние на Ру­сия, къ­де­то пок­лон­ни­ци­те на Буда са над 30 000 души, за­се­га сла­вян­с­ки­ят ин­те­рес към Изтока се ог­ра­ни­ча­ва с прак­ти­ку­ва­не­то на йога, ка­ра­те и икебана.

Така въз­дейс­т­ви­ето на юдаизма, исляма, бу­диз­ма и раз­лич­ни­те християнски кон­­фе­сии върху сла­вя­ни­те в край­на сметка доп­ри­на­ся за ет­ни­зи­ра­не­то на тях­на­та вя­ра и за ре­ли­ги­оз­на­та им раздробеност. Верско-цър­ко­вен плу­ра­ли­зъм се наб­лю­да­ва­ и при ос­та­на­ли­те ет­ни­чес­ки об­щ­нос­ти в Европа, но при ни­то ед­на от тях тол­ко­ва чес­то ере­си­те не се обо­со­бя­ват в са­мо­с­то­ятел­ни цър­к­ви и ни­то ед­на от тях ня­ма ком­пак­т­ни пред­с­та­ви­тел­с­т­ва сред православието, католицизма, про­тес­тан­т­ст­вото, уни­атс­т­во­то и исляма.

Съпоставен с на­ше­то съвремие, нап­ра­ве­ни­ят фак­тог­раф­с­ки прег­лед не да­ва ос­но­ва­ние да заключим, че вероизпо­вед­но­то роене на сла­вя­ни­те е завършило.

---