II. Религиозно-конфесионална принадлежност на славяните. Славяните и
световните религии.
С различна
продължителност, интензивност и краен ефект върху славяните въздействат
универсалните религии, достигнали до Европа. Юдаизмът, християнството,
ислямът и будизмът предопределят славянската историческа съдба
изпреварващо и синхронно, съзнателно и случайно, пряко и косвено. Те
ускоряват развитието на общественото съзнание на славяните и активизират
тяхното участие в европейската религиозна теория и практика.
Славянските
племена влизат в контакт с ЮДАИЗМА още преди заселването си върху земите
на разпадналата се Римска империя, но независимо от твърде ранната
среща с тази монотеична религия тя не оставя сред тях трайни последствия.
През Средновековието изповядващите еврейската вяра все още проявяват
мисионерски амбиции. Юдаизмът се разпространява върху територията
на Арабския полуостров, Афганистан, Северна Африка, Испания и др. страни.
В Йемен «през VI в. от н.е. един от арабските царе се присъединява към
юдаизма, приема еврейското име Йосиф»1 и макар и за
кратко въвежда юдаизма като основна религия в държавата си. Между
VIII и X в. юдаизмът е преобладаващата религия в Хазарския хаганат.
През IX в. хазарите въвеждат юдаизма в Полша2. В края на X столетие
мисионери на юдаизма достигат до България и Киевска Русия3.
Според «Повесть временных лет», преди избора на нова общодържавна
религия, княз Владимир Святославич изслушва организирания от него
диспут между еврейски, ислямски и християнски теолози и в крайна сметка
приема религията на Византия.
След
XIII в. мисионерските стремежи на юдаизма напълно замират и той се
превръща в етническа религия на евреите. Нещо повече – самите
юдеи не възприемат юдаизма като религия, а като «исторически верски
опит на еврейския народ»4. Пълната херметизация на еврейската
религия не позволява изповядването й от неевреи, поради което в
славянските земи юдаизмът остава константен и нито влияе, нито се
оставя да бъде повлиян от християнските конфесии или от исляма. В
почти всички големи славянски градове се оформят еврейски квартали,
но евреите живеят изолирано от християни и мохамедани. Не са познати
случаи на преминаване на славяни към юдаизма, а обратният процес е
изключително рядък. Уникално в средновековна Европа е решението
на цар Иван Александър да се ожени за еврейката Сара, която приема вярата
на владетеля и става ревностна християнка. Този акт е интересен и поради
това, че по време на царуването на Иван Александър (1331-1371) се провежда
църковен събор против «жидовстващите» и че в България «тъкмо евреите
(до идването на циганите към XIV в.) са изпълнявали най-презряната
професия – тази на палача»5. През нашия век
редица евреи с полско или чешко самосъзнание приемат католицизма*.
Славянските
реакции срещу евреите са предимно верски и икономически. Като цяло
до падането на южното и западното славянство под робство може
да се констатира, че най-толерантно отношение към изповядващите
юдаизма се проявява в Полша, където през 1264, 1334, 1364 и 1367 г. евреите
получават редица привилегии6. Полските крале се стремят да ограничат
влиянието на шляхтата чрез заселването на образовани и предприемчиви
евреи в новостроящите се градове. Евреите съживяват вътрешната и
външна търговия, създават финансова мрежа, отпечатват първите книжни
пари и като цяло благоприятстват развитието на хуманизма в
Жечпосполитата на двата народа. Полско-еврейската хармония е чувствително
разстроена по време на въстанието на Богдан Хмелницки, който изгонва
евреите от полско-украинските земи. Но дори и тогава при условие,
че спазват сегрегацията, евреите не са били подлагани на други
репресии. Положението на юдеите се влошава силно след третата подялба
на Полша през 1795 г., когато Екатерина Велика и наследниците й разрешават
на евреите в Руската империя да живеят единствено в т.нар. «граници
на еврейското заселване», съвпадащи с руската територия на поделена
Полша. «Славянските» репресии срещу евреите достигат връхната си точа
в Русия през осемдесетте години на XIX вek.
Общуването
на славяните с юдаизма има косвени, но важни последствия. Съжителството
с евреите, при които народност и вяра съвпадат, консолидира етнорелигиозното
съзнание на съответните славянски народи. Руската държава открива
в тях «необходимия» й враг, полската шляхта оправдава с евреите
стопанските си неблагополучия, а според известни твърдения, еврейският
произход на родения от Сара-Теодора цар Иван Шишман допринесъл за падането
на българското царство под турско робство...
В православна
Русия и католическа Австрия дискриминацията, на която са подложени
евреите, е значително по-силна, отколкото репресиите спрямо представителите
на останалите недържавни религии. В Османската империя обаче евреите
получават по-добър статут от този на покорените християни.
Значителен брой евреи се заселват на Балканите след религиозните гонения
в Испания и Европа в края на XV век. В този смисъл юдеите са потенциален
съюзник на турците срещу християнството, още повече че по време на
съжителството си с арабите в Палестина и маврите в Испания те култивират
битов адаптационен имунитет спрямо исляма. От една страна, за разлика
от поробените българи, сърби, босненци и хървати, евреите имат самочувствие
на поканени в империята (включително в Босна и Херцеговина) от султаните
Баязид II, Селим I и Сюлейман I а от
друга – за разлика от християните, които «носели обидното официално
нарицателно «гяури», т.е. неверници – еврейският джемаат от самото
начало получил име, равнозначно на народността му: «яхудиан» –
евреи»7.
Еврейската интелигенция практикува дефицитни за младата турска
империя професии. Много често тя запълва вакуума, отворен от избитата
или емигрирала славянска аристокрация и интелигенция. През XVI в. някои
евреи заемат високи постове в султанската администрация и в
дипломацията. Така изповядващите юдаизма заемат междинно място между
покорители и покорени и не случайно в «Наредата» на В. Левски се споменават
представители именно на тези три категории народности в Османската
империя: «Българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко
едно отношение било във вяра, било в народност, било в каквото било...».
С други думи, на Балканите, наред с религиозната и икономическа
неприязън спрямо евреите, славяните добавят и политическата. Тези обстоятелства
спомагат някои български възрожденци да «пригласят» на идващия
през XIX в. от Русия антисемитизъм. В
крайна сметка юдаизмът допълнително откроява «другостта» на славянското
православие, стимулира и оправдава народностно-верската идентичност
на българи, сърби и черногорци. По подобен, макар и не толкова активен
начин, юдаизмът въздейства и върху останалите славяни.
Възникването
на ИСЛЯМА и неговото разпространение има за славяните съдбоносно
значение. Мохамед «за разлика от основателите на останалите световни
религии [...] поставя началото не само на нова вяра, но и на нова държава»8.
В ислямската държавна организация се извършва пълно сливане на
религиозната със светската власт. След 630 г. най-младата монотеична
религия се придържа стриктно към джихада – свещената война за
обръщане на поганците в правата вяра.
В средата
на VII в. арабите превземат патриархатите Александрия, Антиохия и
Йерусалим. Само за едно столетие, започвайки от Мека, ислямът се разпростира
върху площ по-обширна от цялата територия на някогашната Римска империя.
Арабите завладяват цялата неевропейска част на Средиземноморието
и дори се установяват на Пиренеите (718) и в Сицилия (827). Бързото разпространение
на исляма в Азия, Африка и Европа го превръща в световна религия.
През 718
г. мюсюлманите не успяват да превземат Константинопол, но завоюват
едни от първите християнски територии в Мала Азия, принадлежащи
на Византия, с която започват непрестанни войни. През IX в. разстоянието
от арабските земи до Рим може да бъде изминато само за три дни. Трансконтиненталното
разпространение на исляма предизвиква глобални изменения, имащи
косвено, но изключително важно значение и за славяните.
Християнството, което до появата на исляма не познава предел за мисионерската
си дейност, се изправя пред непреодолима южна граница. Географският
център на Западната църква се измества към Галия. Византия насочва силите
си към ислямската опасност и в продължение на няколко века войните
поглъщат материалната мощ и интелектуалния потенциал на Източната
римска империя. Тя «се обръща с гръб към Рим»9, който не оказва
своевременна помощ на едноверците-ромеи. На Балканите и в Средна
Европа (между Рим и Константинопол) се образува геополитически вакуум, който впоследствие запълват славяните. Вековната вражда
между римляни и гърци подсилва и «антагонизмът на двете новопоявили
се на историческата сцена големи племена – германското и славянското»10.
«Пришълците» се сближават с християнските си съседи и обособяват
латино-германска и гръко-славянска религиозни общности, които въпреки
динамичността си съществуват до днес. Лавирайки между Източната и
Западната църква, славяните задълбочават разкола между тях, а през
IX век създават прецедента на етническото християнство.
Активизирането
на исляма ситуира балканските славяни в един предварително обречен
на религиозно-културна периферийност регион. Двойствената, а впоследствие
и тройствена религиозна ситуация в Европа, стимулира етно-християнската
насоченост на славяните. Механизмът на верския инстинкт за самосъхранение
заработва на пълни обороти след османското нашествие на Балканите,
когато ислямът не без помощта на враждуващите християнски конфесии
се установява завинаги в Европа – на границата между православието
и католицизма – т.е. в Босна и Албания.
Османското
нашествие на Балканите и в Средна Европа по определен начин засяга
всички славяни. За дълго време е прекратена държавността на българи,
сърби, черногорци и босненци, а част от тяхното население е
ислямизирано. Наред със Slavia Orthodoxa и Slavia Romana се обособява и
Slavia Islamica11.
Вследствие на продължителната колонизация и след освобождението
на Балканите от турците в православните страни и Албания остават компактни
маси от населението на завоевателите. Тяхното местонахожение трасира
пътя от Близкоизточния и Малоазийски ислям към европейския католицизъм
и предупреждава, че рехристиянизацията на Стария континент не е завършила
с битката край Виена (1683), Руско-турските войни през XIX в. и първото
балканско противотурско военно обединение (1912).
Османците
ограничават свободата на далматинците, които стават турски васали.
Проектираната като щит срещу исляма Хабсбургска империя, впоследствие
се превръща в контрареформационно оръдие, което унищожава държавния
суверенитет на некатолическа Чехия и дълго време подтиска свободата
на чехи, словаци, хървати и словенци. Обезлюдените след «великата сръбска
сеоба» земи в Косово и Македония постепенно заселват албанци-мюсюлмани,
които извършват необратими религиозно-демографски изменения
в изконните славянски територии.
Единствено
поляци и руси благодарение на войните си срещу Турция успяват да извлекат
дивиденти от сблъсъците си с исляма като придобиват ореола на ревностни
пазители на християнството. Походът на Владислав Варненчик (1444), победните
битки край р. Хочим (1621) и Виена (1683), както и участието им в евангелизацията
на Литва и войните срещу православна Русия определят Полша като «предна
стража на католицизма». След третата подялба на Полша (1795) Русия
превръща възпиращата военна активност на поляците спрямо исляма
в освободителна за останалите православни славяни. Това е главната
причина полската и руската литература да проявяват траен интерес
към ориенталската тематика.
Изключително
мощно и благотворно въздействие върху славянските племена и народи
оказва ХРИСТИЯНСТВОТО. Славяните навлизат в европейското Средновековие,
когато опозицията християни-езичници отстъпва пред противопоставянето
християни-мюсюлмани, и когато противоречията между Рим и Константинопол,
«които в езическа Гърция и Рим при цялата дълбока взаимна неприязън
са били почти съвършенно чужди на религиозната вражда»12,
се задълбочават. Освен чрез несъвпадащата догматика, двете Църкви осъществяват
идеята за вселенско християнство по специфичен езиков път. По времето
на Карл Велики, използвайки остатъците от римския универсализъм и
феодалната раздробеност на Западна Европа, Рим извършва каноническа
унификация на текста на Библията на латински език и въвежда задължително
латинско богослужение. Съобразявайки се с факта, че в повечето случаи
Византия няма пряк контакт с новопокръстените племена и народи,
Константинопол им дава възможност да славят Бога на родните си езици. Последната
алтернатива се оказва особено привлекателна за народите, невлизащи
в някогашната Римска империя, сред които са и славяните. Тези и редица
други причини предопределят разделението на славяните между оформящите
се ПРАВОСЛАВНА и КАТОЛИЧЕСКА конфесии.
Редица
славянски духовници издигат идеята за възстановяване на християнското
единство, но като цяло славяните се включват в непреставащото съперничество
между ортодоксалния Изток и католическия Запад. Резултат от съседството
на православието и католицизма при славяните са Босненската църква,
униатството в украино-белоруските земи и приемането на исляма от
значителна част босненци.
Началното
славянско християнизиране (покръстването на князете Горазд и Чрътомир
в Словения около 700 г.) съвпада със завоюването на Пиренейския полуостров
от арабите (711-718) и първата ислямска обсада на Константинопол през
718 г. Окончателното покръстване на полабските славяни (княз Варчислав
през 1124 г., Ругия през 1168 г.) е синхронно със стартирането на
Реконкистата в Испания. Следователно налагането на християнството
сред славяните в периода между VIII и XII век съвпада с времето, през
което и Западната, и Източната църква са застрашени от исляма.
Но докато
Византия в продължение на повече от две столетия възпира мюсюлманските
нашествия към Европа, Западната църква (особено след схизмата от
1054 г.) ориентира военните си усилия към освобождаването на Йерусалим
от «неверниците» (1096-1099). Следващите кръстоносни походи са насочени
отново извън територията на Стария континент. Рим оказва известна помощ
на пиренейските християни, но остава безучастен към военните усилия
на Византия. Разколебаването в световната мисия на християнството
достига върха си през понтификата на папа Инокентий III (1198-1216),
който пренасочва Четвъртия кръстоносен поход (1202-1204) към православните
територии на Балканите и повежда война с френските албигойци
(1209). Ръководеният от него Четвърти Латерански събор (1215) не успява
да осъществи (и по вина на Константинополската патриаршия) замисляната
уния и практически се ограничава с подготовката на поредния кръстоносен
поход към Божи гроб и с предписване на «определен начин на обличане»13
на евреите. Така до общ европейски фронт срещу насочващия се към
Балканите ислям не се стига.
Успоредно
с глобалното противоречие между двете най-млади религии в Европа
се запазва напрежението християнство-езичество. В началото на второто
хилядолетие от н.е. границата на влияние между Източната и Западната
църква минава по «Балтийско море, река Висла и Карпатите»14.
Рим и Константинопол изразходват доста енергия за военно и политическо
влияние върху останалите в Европа езичници и превръщането им в
«християни втора ръка». Дори и след окончателното покръстване на западните
и южните славяни военните нашествия на немците и ромеите в техните
територии не престават. Враждата между Рим и Византия се отразява неблагоприятно
върху реално съществуващия до XII в. гръко-славянски свят. Изхождайки
от положението, че «гърците са схизматици и врагове на Църквата често
по-лоши и от самите езичници, французи, генуазийци, венецианци и други
романски народи извършват насилия и завоевания в славянския
Левант, а датчани, шведи и немци – в Моравия, Чехия, Полша, Литва и Русия»15.
След като през 1235 г. Иван Асен II се отказва от унията с Рим, папа Григорий
IX подбужда унгарския крал Беля IV да «въстане срещу схизматика» и
«изтреби неправедния и нечестив народ, който чрез много ругателства
оскърбява християнското име»16. С благословията
на Католическата църква през XI-XIV в. немските
кръстоносни ордени насочват експанзията си към полабските
славяни, при чието евангелизиране често Божието слово е заменяно с
огън и меч. В резултат на католическата агресия са понемчени и впоследствие
напълно асимилирани балтийските славяни17.
Скоро
след покръстването славяните са въвлечени в междухристиянски
войни. През 1018 г. България е покорена от своята кръстница –
Византия. На военни набези от страна на родоначалничката на православието
са подложени и сърбите. Стига се и до първите военни стълкновения
между католици и православни в Източна Европа, където Александър
Невски разгромява шведите (1240) и Инфлантския кръстоносен орден
(1242). Така двете Църкви доста рано компрометират в европейски мащаб
Христовата повеля за вселенска родина на всички вярващи и подтикват
славяните към конфесионизирането на християнството на етнически
принцип.
РЕФОРМАЦИЯТА
на римското християнство започва в Чехия под формата на хуситство.
Един век по-късно конфесионизирането на католицизма обхваща
Северна и част от Западна Европа, а след това се разпространява и в
Америка. След като през VII в. е ограничена на юг от исляма, през втората
половина на XVI в. Западната църква получава и северна граница, започваща
от устието на р. Рейн и продължаваща в източна посока. Преходът от космополитно
към народностно християнство обособява не само регионални, но и
въз основа на етно-езиковата близост, интернационални конфесионални
общности. Романският югозапад (Франция, Испания, Португалия, Италия) остава католически, докато германският, скандинавският
и англиканският северозапад преминават към протестантството.
Тази поредна вътрешнохристиянска опозиция с течение на времето
получава икономическа насоченост и фокусира стопанската етика
на световните религии18.
Връзката между вероизповедание и социално разслоение проличава
особено силно при славяните в многонародностните империи. В политически
план Реформацията не успява да извърши религиозно обединяване на
славянството (както става в Скандинавия и по-голямата част от Германия),
а по-скоро, макар и временно, допълнително го разединява.
Реформацията
засяга в различна степен всички славяни-католици. Общината на чешките
братя (1457) става първата отцепила се от Рим бивша католическа
църква. Под влияние на Реформацията на Мартин Лутер разновидности на протестантството
възникват сред словенци, поляци, хървати и словаци. Контрареформацията
обаче възстановява статуквото на Slavia Romana и Slavia
Orthodoxa.
Като цяло
последиците от Реформацията за славянството са нееднозначни. След създаването
на славянската писменост хуситството е второто явление, чрез което
славяните се записват пряко в световната история. Благодарение на дейността
на Ян Хус и Примож Трубар чешката и словенската литература се еманципират
от латинския и немския и продължават необратимо развитието си на
роден език. Реформационният индивидуализъм опосредствено приобщава
богомолците от Чехия, Словения, Полша, Словакия и Хърватско към ренесансовия
антропоцентризъм.
В същото
време Реформацията и последвалата я рекатолизация се отразяват неблагоприятно
върху славяните. Разчленяването на християнството на православие, католицизъм
и протестантски конфесии практически слага край на идеята за потенциален
общ фронт срещу исляма. В Европа започват междухристиянските войни,
които засягат Чехия, Полша и Русия. Интернационалната католическа агресия
през 1620 г. прекъсва държавния суверенитет на чехите. Тридесетгодишната
война (1618-1648) изтощава в икономическо и военно отношение Европа,
а постулатът на Вестфалския мирен договор «на когото е властта –
негова е и вярата» узаконява религиозната и народностната дискриминация
в многонародностните империи. Лишената от войнственото протестантско
рицарство католическо-православна Свещена лига (1684-1699), обединяваща
Австрия, Полша, Венеция и Русия (присъединила се през 1686), успява само
да спре по-нататъшното османско нашествие в Европа.
Пряко засегнати
от контрарефорамацията са чехите. Тоталната рекатолизация през
1627 г. принуждава най-будните протестанти (в широкия смисъл на
понятието) начело с Ян Амос Коменски да емигрират. Около две трети от чешкото
духовенство, интелигенция и гражданство напускат завинаги
страната. През 1598 г. от Словения са изгонени протестантските
свещеници, а до 1630 г. семействата на 745 шляхтишки рода емигрират19.
В славянските земи (при това и сред някои православни народи) се установяват
йезуитите. Създаването на народностни църкви в Германия и Скандинавия
подклажда незагасващия славянски религиозен етноцентризъм.
Разтрояването
на християнството улеснява и обособяването на УНИАТСКА ЦЪРКВА сред
украинци и белоруси. Върху украинци и белоруси въздействат от една
страна руското православие, а от друга – полският католицизъм. В
тази част на славянството през 1596 г. е сключена Брестката уния20,
според която местната църква запазва богослужението на роден
език и православната обредност, но приема католическата догматика
и върховенството на папата. Унията просъществува до средата на нашия
век, когато съветските власти едностранно и насилствено я
разтрогват. След разпадането на Съветския съюз унията възстановява нормалната
си дейност. Доказателства, че граничната религиозна двойственост
стимулира конфесионизирането, представляват и униатските църкви
в Трансилвания и Задкарпатието. В ситуация на религиозна еднородност
обаче, каквито по същество са югозападните български покрайнини,
появилите се след Кримската война униатски тенденции се оказват
временни.
През нашия,
двадесети, век влияние върху славяните оказва и БУДИЗМЪТ. Тази религия
достига до Европа след съзряването на постпросвещенската религиозна
толерантност. Изповядващите я предимно азиатци са сравнително далеч от
Стария континет и незастрашават пряко християнските конфесии.
Затова отношението на европейците към тази универсална религия не
е враждебно. Според Е. Мутафов «днес на Запад искат да проумеят Изтока (става
дума за неевропейския Изток, бел. П.К.), а не да му налагат норми»21.
С изключение на Русия, където поклонниците на Буда са над 30 000 души, засега славянският интерес към Изтока се ограничава
с практикуването на йога, карате и икебана.
Така въздействието
на юдаизма, исляма, будизма и различните християнски конфесии върху славяните
в крайна сметка допринася за етнизирането на тяхната вяра и за религиозната
им раздробеност. Верско-църковен плурализъм се наблюдава и при останалите
етнически общности в Европа, но при нито една от тях толкова често ересите не се обособяват в самостоятелни
църкви и нито една от тях няма компактни представителства сред
православието, католицизма, протестантството, униатството и исляма.
Съпоставен с нашето съвремие, направеният фактографски
преглед не дава основание да заключим, че вероизповедното роене на славяните
е завършило.
No comments:
Post a Comment