Никое изложение на отношението между
национализма и войната не може да бъде пълно без разглеждане на германския
национализъм. За разлика от Русия, в германското национално съзнание, поне през
последните 150 години от съществуването му (до 1945), войната, насилието и
смъртта са важни положителни ценности. Освен това е налице и определено
безразличие към индивидуалните права и животи, вътрешно присъщо на
колективистката природа на германския национализъм, както и едно
предразположение към разглеждането на други населения като принадлежащи към
друг (животински) вид, поради етническата дефиниция на германската нация. И
още, подчертаната важност на ресантимана при нейното формиране увеличава
агресивните тенденции на Германия. След всичко това, едва ли е за учудване, че
германското поведение по време на война все повече санкционира бруталността и
безскрупулността при третирането на чуждите населения. Как се стига до всичко
това трябва обаче да бъде обяснено.
За разлика от английския или руски
национализми (или пък френската версия), германският национализъм дължи
създаването си на интелектуалци от средната класа, а не толкова на
аристокрацията. Самата аристокрация често е задоволена от положението си в
много от германските княжества през осемнадесети век и именно интелектуалците
от средната класа са ония, които изпитват аномия, която ги води до изискване на
ново определяне на социалния им статус, както и нова идентичност.[1]
Интелектуалците от средната класа,
т. нар. Bildungsbürger, са творение на германските университети. Мнозина от тях
са набрани от по-ниските класи, но като цяло групата притежава по-висок статус
от оня на необразованата буржоазия.[2] Обществото
обаче е статично и то не признава социалната мобилност. Това прави
Bildungsbürger-ите маргинални: те живеят с усещането, че образованието им дава
право на мобилност, но вместо това то ги оставя извън всички приети социални
категории. Ситуацията се влошава в течение на късния осемнадесети век.[3]
Просвещението, което е доминиращата философия в много от по-важните германски
държави (особено в Прусия), поставя интелекта високо в ценностната йерархия,
повишава самочувствието на интелектуалците и насърчава аспирациите им за
по-видно място в обществото. Това води до свръхпроизводство на интелектуалци и
съответстващо намаляване на шансовете. Впримчени в състояние на невъзможност за
намиране на работа, при добро образование, много често бедни и винаги
недоволни, някои от Bildungsbürger-ите се обръщат не толкова срещу
неприемливите социални договорености, колкото срещу самото Просвещение, което
ги е „подмамило“. Резултатът от тази промяна на умонагласите е романтизмът.[4]
Романтизмът комбинира определени
елементи от философията на Просвещението, като например твърдя вяра в
естественото превъзходство на образованите хора и презрение към религиозната
догма, заедно с елементи на едно от мощните религиозни движения от този период,
също противопоставящо се на догмата, Пиетизмът. Мнозина от първоначалните
създатели на Романтизма идват от пиетистки домове, учат в пиетистки училища или
са изложени на идеите на пиетизма по други начини. Обръщането към него,
следователно, е в определен смисъл и завръщане. Пиетизмът е форма на
мистицизма. Негова централна характеристика е емоционализмът, той е „религия на
сърцето“. За неподвижните социални слоеве, непознаващи успеха, затова пък добре
познаващи нещастието, той предоставя начин за осмисляне доктрината за
предопределеността. За хората от тези слоеве няма смисъл да се търсят
признаците на спасението в светски успех, както го правят възходящо мобилните,
а следователно уверени в себе си, английски пуритани. И така те ги търсят в
емоционално единство със Спасителя.[5] Акцентът,
поставен по такъв начин върху емоционалните преживявания, води до култ към
страданието на кръста, което улеснява емпатията – а с това е емоционалното
единство – с Исус човека. Конкретните особености на страданието – кръв, рани,
физическа болка и смърт – са неразделна част от светостта на разпнатия бог и
скоро стават свещени от своя страна. Култът към страданието (Пасиона) води до
култа към кръвта.[6]
Романтизмът секуларизира пиетистката
традиция и е в състояние да я ускори в една среда, която е все по-малко открита
към религията. Култът на кръвта изгубва религиозните си конотации, но си остава
култ. Болката и насилието, които го причиняват, се възхваляват като изражения
на моралното същество; смъртта – както собствената, така и тази на другите, се
превръща във върховно чувствено и етическо преживяване.[7]
За общностите войната е еквивалент
на личното насилие и смъртта. Романтичното отхвърляне на Просвещението, веднъж
завинаги, е и отхвърляне на индивида като носител на разума. Подчертаването на
разума и индивидуалната автономия, според романтиците, осакатява хората, отделя
ги от истинската им социална природа и ги прави маргинални, несвързани с
другите, нещастни. Един независим индивид, по неизбежност отчужден от самия
себе си, на практика е лишен от индивидуалност. Единствените реални индивиди са
общностите и само чрез разтварянето на себе си в тях хората са в състояние да
възстановят отчужденото си Аз. И понеже сферата на дейността им е дефинирана в
основата си от езика, романтиците настояват, че общностите на езика са
истинските морални индивидуалности и фундаменталните единици на човечеството.
Но езикът, смятат те, притежава материална база и се определя от расата. Именно
тази комбинация от език и раса е онова, което създава народите, които към края
на осемнадесети век романтиците често ще започнат да наричат „нации“. Чрез
войната, към която всяка здрава нация притежава естествено предразположение, те
изразяват своята индивидуалност.[8]
В продължение на дълго време
романтиците фокусират вниманието си върху частната сфера, оставяйки
неартикулирани политическите следствия от своята философия. И макар че би било
в техен интерес да се предефинират германските държави (или която и да било от
тях) като нации – защото това би ги направило равни на най-висшата аристокрация
и би осигурило достойнството, което инак им е отречено във висшето общество –
те не изискват такова предефиниране. Това би било напразно: национализмът се
намира в пълно времево несъответствие с настроенията на управляващите елити и
такива влиятелни групи като благородничеството и бюрокрациите, така че
романтическите интелектуалци не са националисти. Едва френското нахлуване – и
по-специално поражението на Прусия – променят отношението им.[9]
Първоначалният ефект от новината за
революцията във Франция е да подсили космополитните настроения в Германия. В
началото, повечето от германските интелектуалци-романтици приветстват
французите и се радват на обещанието на революцията да свали социалните
йерархии навсякъде. Опитите на французите да изпълнят обещанията си обаче не
носят на Bildungsbürger-ите желаните предимства и, в някои важни случаи, като
например при Фихте, представляват заплаха за личните им интереси. В същото
време френската инвазия предоставя на интелектуалците извънредната възможност
да се идентифицират с управляващия елит и по този начин да повишат статуса си
поне символично. Тя също прави елитите симпатизиращи на подобни опити за
побратимяване, понеже те са онези, които са атакувани от французите.
Романтиците представят каузата на управляващия елит като „германска кауза“ и
буквално начаса се превръщат в германски националисти. Случаят с Фихте може би
е прототип на бързо преобръщане от принципен космополитизъм и симпатия за
революцията, към интензивен германски национализъм.[10] Управниците,
особено в Прусия, приветстват усилията на местните интелектуалци, които преди
това не са благоволявали да забележат и използват национализма като средство, с
което да отблъснат френската заплаха.[11] А тъй като
Просвещението и неговите основни представители в Германия, които са основните
конкуренти на романтиците за вниманието на немскоговорящата публика, са
дискредитирани от връзката си с Френската революция (тя е дете на Просвещението)
то романтиците са онези, които оттук нататък получават задачата да оформят
германското национално съзнание и са в състояние да го определят в
понятийността на романтическата философия.
Дълбокият ресантиман на
романтиците към просвещението в неговата „национализирана“ форма отначало се
фокусира върху Франция, по-късно върху Англия, а накрая и върху Запада като
цяло.[12]
Още от самото начало обаче евреите, чиято еманципация е опитана от французите,
а следователно на тях се гледа като на печеливши от германското унижение,
започват да олицетворяват западния либерализъм, индивидуализъм и капитализъм.
Злата им природа, според принципите на романтическата философия, се разглежда
като отражение на тяхната раса, а не религия – и по този начин не може да
съществува надежда, че в някакъв момент от бъдещето те биха могли да се
променят към нещо по-добро. Изобретена е нова германска дума, с която да се
обозначи омразата срещу еврейската раса: „антисемитизъм“.[13]
И тъй като, в окончателния анализ, националните предразположения са расово,
тоест биологично, предопределени, то Германия е завинаги заобиколена от
врагове, има врагове вътре в себе си и е заплашена завинаги. Това усещане за
заплаха, подсилвано от опита на френската инвазия, но и вътрешно присъщо на
колективисткото и расово определение за нацията, в комбинация с романтическото
преклонение пред смъртта и насилието, създава много опасен набор от мотивации,
лежащи в ядрото на германската национална идентичност. Германският национализъм
ще трябва да извърви още дълъг път през деветнадесетия и двадесети век, за да
достигне 1930-те, но почти няма съмнение, че произходът от късния осемнадесети
и ранния деветнадесети век му придава черти, които по-късно ще доведат до
такава катастрофа.[14]
Германският национализъм винаги си
остава донякъде свързан с Просвещението, с научния прогрес и образованието,
както и с високите артистични постижения. През деветнадесети век, дори и преди
обединението, германските държави са много по-последователни поддръжници на
университетските изследвания и висшето образование от много други части на
Европа. Това е източник на голяма гордост и едно от основните обяснения за
удивителния успех на Германия от втората част на деветнадесети век. От друга
страна, мрачната, мистична, романтична страна от ядрото на германския
национализъм също си остава и се разраства. И докато аристокрацията, най-вече в
Прусия, а след това и в цяла обединена Германия, започва да предефинира мисията
си в милитаристично-националистически тон, а увеличаващата се буржоазия е
образована в съгласие с идеалите на ранните германски националистически
интелектуалци, тази анти-просветителска страна започва да се усилва.
Налице е директна последователност
от Фихте до Вагнер и Шпенглер. Това, разбира се, не е цялата история, но все
пак важна част от нея. Както триумфите, така и пораженията на Германия усилват
духа, в който тя е родена. Триумфалният германски национализъм е войнолюбив.
Това, че Германия е обединена чрез поредица от успешни, агресивни войни,
направлявани от високо милитаризираната пруска държава, и че през двадесети век
тя излиза начело като водеща индустриална сила, като заедно с това обаче
запазва първоначалното си чувство на отмъстителна фрустрация срещу французи и
англичани, има много общо с готовността, с която германците отиват на война
през 1914. Но поражението, което Германия преживява през 1918 също подсилва
всичко, което е опасно в германския национализъм. Нацизмът не е нито неизбежен,
нито пък приет от всички германци, но не е трудно да се види, че духовните му
предшественици са добре утвърдени в германската култура. Германският
национализъм е, в един много реален смисъл, роден агресивен и гневен – и
склонността му да се впуска във войни не би трябвало да ни изненадва. Дали
унищожителните поражения, на които Германия е подложена през първата половина
от двадесети век най-после са отслабили този особен, ключов елемент от
германския национализъм, остава тепърва да се види. През 1989 може и да е
изглеждало лесно да се отговори, че всичко се е променило. През 1994 това вече
не е чак толкова очевидно.
Разпространението
на национализма и силата на ресантимана
Успехът на няколко европейски страни
през осемнадесети и деветнадесети век прави сигурно, че тяхната форма на
самоопределение става доминираща. Национализмът не е основната причина за
европейския успех, разбира се. Древните центрове на аграрна цивилизация с
техните добре развити бюрократични структури, комплексни икономики и силни
религии, просто не успяват да постигнат научния, технологически и икономически
динамизъм на Запада. Но фактът, че най-мощните европейски страни дефинират себе
си като национални държави, отдава този модел на останалата част от света, и
особено на онези страни от неевропейския свят, които желаят да достигнат
Запада. Освен това, към началото на двадесети век вече е очевидно, че
комбинацията от модерни технологии и национализъм е позволила на западните сили
да мобилизират огромни ресурси в преследването на националните си цели.
Това обаче не означава, че
незападните общества просто са възприели западните ценности. Напротив, повечето
от тези древни култури, дори и когато политическите и икономическите им
структури се срутват, и докато предефинират самите си идентичности според
новоизобретените западни ориентири, продължават да се съпротивяват срещу някои
от ключовите аспекти на озападняването. По-конкретно ценностите (но не и
постиженията) на европейското Просвещение, за което на практика няма
съответствие никъде другаде по света, си остават до голяма степен изключени в
повечето от неевропейските общества. Отначало това означава съпротива срещу
вярата в силата на рационалната наука да освобождава хората от техните
проблеми. Постепенно тази съпротива отслабва, поне сред някои, но не сред
всички, образовани елити. Но още по-упорита е съпротивата срещу философския
индивидуализъм, която си остава широко разпространена и в наши дни сред
по-голямата част от света и обяснява до голяма степен враждебността срещу
озападняването.
Разпространяването на национализма
по света е необходимост – по същия начин, по който едва ли може да се избегне
разпространението на модерните технологии. Не е имало друг начин дадена страна
да бъде взета на сериозно от европейските сили, освен чрез приемане на
официалните атрибути на модерния национализъм. Това, като минимум, кара елитите
в такива различни места като Балканите, Египет, Тайланд и Япония да възприемат
формалния национализъм като своя национална идеология. Същото важи и за Африка
през втората половина от двадесети век, дори и в бившите колонии със слабо
културно, географско или историческо сцепление, които не са обединени от нищо
друго освен чистата случайност, че са били поставени в рамките на една и съща
колония от някоя европейска сила. В някои случаи, като например Япония, която е
културно и политически обединена още векове преди това, трансформацията е лесна
и много успешна. В други, като повечето от османските владения от Балканите до
Месопотамия, или в Африка, тя е много по-трудна и си остава непълна и до наши
дни.
Обстоятелствата, при които
национализмът се разпространява отвъд Запада правят така, че тук се повтарят
по-скоро руските или германски модели, отколкото англо-американския. От
френския модел, който често е използван като пример през деветнадесети век и си
остава влиятелен и до днес, националистите обикновено вземат само определени
елементи: русоисткото подчертаване на колектива над индивидите, както и
наполеоновия (основаващ се на референдуми) стил на централизирано управление.
Причините за това са очевидни. В
почти всички случаи оригиналните поддръжници на западния национализъм са били
поне отчасти подготвени в западни институции. Но образованието им ги учи също и
че те – техните народи и култури – са малоценни. Европейските училища
подчертават икономическата и политическа слабост на незападните общества.
Неизбежно е, че „туземците“, образовани в такива училища, ще желаят да имитират
Запада, като в същото време ненавиждат малоценността, на която те и техните
култури изглежда са обречени. Когато тези елити вземат властта – или чрез
анти-колониални бунтове, или, както е в Турция и Китай, чрез модернизиращи
национални революции – те създават образователни системи, които незабавно
започват да разпространяват същата смесица от завист и фрустрация. В повечето
случаи комбинацията се оказва експлозивна и възпроизвежда агресивните,
насилствени, анти-индивидуалистки, анти-капиталистически и ксенофобски
национализми, които преобладават в Германия и Русия.
Тези национализми са родени от ресантиман;
те са създадени от елити, които трябва да открият или изобретят в собствените
си културни традиции елементи, които могат да бъдат адаптирани към европейските
стандарти за национализъм; те обаче са вкоренени в дълбоко колективистични
общества. В повечето от тези общества самата идея за постигнато, в
противоположност на предписано, членство в общността, е изключително чужда, тъй
като индивидът като такъв не притежава независимост.
За известно време, чак докъм средата
на двадесети век, това не е напълно очевидно за Запада, защото англичаните,
французите, холандците и американците са силно поласкани от появяващите се
елити (дори когато те водят колониални войни против тях), които говорят техните
езици отлично и чието повърхностно поведение е толкова добре познато. Всъщност
това е повторение, в много по-голям мащаб, на преклонението, което мнозина
френски философи от Просвещението са изпитвали към Екатерина Велика от Русия.
На повърхността, новите национални проекти онагледяват най-доброто от западната
традиция; при по-внимателно разглеждане те обаче се оказват радикално
по-различни. Левичарските интелектуалци на Запад от втората половина на
двадесети век повтарят отново и отново една и съща грешка, като виждат в такива
различни лидери като Кваме Нкрума и Хо Ши Мин поддръжници на англо-американския
либерализъм и защитата на „правата на човека“, идеща от Френската революция. Но
такива лидери приличат много повече на Петър Велики (и неговия наследник от
по-късното минало, Сталин), отколкото на Томас Джеферсън.
Ето защо не е случайно, че през
късните 1920 и 1930 години италианският, а по-късно германският и японски
фашизми привличат така силно незападните интелектуалци, въпреки агресивната
политика на Мусолини в Етиопия, ясно изразеното презрение на Хитлер към
не-арийците и историята на необузданата японска агресивност в Китай. Въпреки
множеството си различия, италианският, германският и японски фашизми споделят
едно преклонение пред комуналните, антилиберални ценности и романтичния,
дълбоко негодуващ, агресивен национализъм. След Втората световна война
фашисткият модел е дискредитиран, а руският национализъм, маскиран като
съветски марксизъм, се превръща в широко адмириран модел. Но именно в късните
1930 години и особено по време на Втората световна война сталинизмът се
превръща в открит и агресивен защитник на руския национализъм и шовинизъм в
неговата най-традиционна, предреволюционна форма.[15]
Разликата между фашизма и комунизма
не е толкова голяма, колкото всеки от тях твърди. И двете идеологии ненавиждат
ударението на капитализма върху индивидуализма, и двете възхваляват общностни ценности.
Едната се основава на идеализацията на чистата „народна“ общност, другата
копнее по завръщане към една епоха на общностна солидарност, без класи или
пари. И докато фашизмът е открито националистически още от самото начало, то
комунизмът в неговите руски, а по-късно китайски, виетнамски, корейски,
румънски, албански и кубински форми също става такъв. Фашизмът и комунизмът са
толкова подобни едни на други не защото и двете идеологии се превръщат в
подобни форми на тоталитаризъм, а защото идеологическата им база е толкова
сходна.[16]
Революционната марксистка традиция и
германската фашистка традиция, и двете идещи от германския романтизъм, споделят
едно и също презрение към демократичните и толерантни аспекти на Френската
революция, както и към евреите, парламентаризма и капитализма, като всички тези
неща са някак смесени едни с други, Маркс можеше да пише:
Богът
на евреите е бил секуларизиран и се е превърнал в бога на света. Обмяната е истинският
бог на евреина. Гледището за природата, израснало при режима на частната
собственост и парите, всъщност е реално презрение към, и практическа
деградация, на природата.[17]
„Природата“ и нейното насилване от
страна на модерността и евреите са централни също и за мисленето на Хитлер.[18]
Комунизмът е в състояние да изтъкне
сериозна претенция за легитимност в практиката едва след като е бил тясно
обвързан с един интензивен, отмъстителен национализъм, макар че, за разлика от
фашизма, интелектуалните му корени са привидно интернационалистически. Ето
защо, независимо от това дали става дума за сталинизъм, маоизъм, ким-ир-сонгизъм,
енвер-ходжаизъм, чаушескоизъм или кастроизъм, централните му идеи са не просто
такива на антикапитализъм, а на ултра-национализъм. Комунистическите режими
обещават не само да настигнат омразния, но и предизвикващ възхищение
капитализъм. Вършейки това, те обещават и да постигнат отмъщение за това, че
тяхната националност е била унижавана в продължение на толкова дълго време. Там където комунистическите режими
никога не успяват да се идентифицират с национализма, независимо дали поради
липса на желание или защото режимите им са останали прекалено тясно обвързани
със съветските си покровители, както е в Полша, Чехословакия или Унгария, те не
само не притежават способността да се задържат на власт без съветска помощ, но
и се оказват значително по-малко зловредни и агресивни, отколкото в случаите, в
които комунизмът се обвързва с по-стари националистически традиции, основаващи
се на ресантиман.
За да предложим някакви фактически
свидетелства в подкрепа на тази позиция, ние сравняваме корените на два случая
на комунистически национализъм от втората половина на двадесети век – онези на
Румъния и Камбоджа.[19]
[…]
Румъния
Онази част от света, която започва
да следва западна Европа и Русия най-скоро, или в някои случаи почти
едновременно, в изграждането на национализмите, е източна Европа. За
хабсбургските владения най-видимият и имитиран пример е унгарският
национализъм. До ранния деветнадесети век не съществува етническа унгарска
идентичност като такава. Понятието natio Hungaricus се отнася до свободните
мъже в кралството – един елит, макар и голям, който не зависи от етническия
произход.[20]
Национализмът се развива сред
средното и дребно благородничество, дворянството, което е неспособно да
поддържа стандартите си на живот във време на увеличаващ се внос на чужди
стоки. Освен това то е реакция срещу опитите, направени от Хабсбургите да
германизират бюрокрацията си, с цел да централизират империята. Дребното
благородничество се обръща към висшето образование, за да получи бюрократични
постове в увеличаващата се държавна машина и правната професия, но от 1820-те
нататък има много повече кандидати, отколкото постове. Нарастващото опознаване
на външния свят, комбинирано с намаляващите състояния и фрустрацията, поради
неспособността да се трансформира полученото образование в сигурни работни
места, предоставя идеална матрица за разрастването на национализма.
Именно разпространението на
унгарския национализъм в Трансилвания, която е управлявана от унгарци, но има
предимно селско, говорещо румънски език население, създава румънския
национализъм. От Трансилвания румънският национализъм се разпространява във
Влашко и Молдавия, другите две основни съставни части на днешна Румъния, които
по онова време се намират под османски контрол, но са по същество
самоуправляващи се.[21] В Унгария
придобиват своя национализъм и сърбите, в отговор на увеличаващата се
конкуренция с агресивния унгарски национализъм. Емигриращите сръбски
интелектуалци, които са призовани обратно, за да окомплектоват персонала на
държавната машинария и училищата в отскоро независимата, съседна Сърбия,
въвеждат и тук идеята за национализма.[22]
По-късните балкански историографии
ще се опитват да обосноват твърдението, че са съществували дремещи национални
движения през всички векове на османското управление и че бунтовете, избухнали
в ранния деветнадесети век, са просто техен израз. Няма обаче свидетелства в
подкрепа на това;[23] напротив,
мултиетническата Османска империя, както и нейният хабсбургски враг от преди
времето на деветнадесети век, са доста толерантни според модерните стандарти и
множеството религиозни и езикови общности вътре в техните граници
съ-съществуват много по-добре, отколкото са го правили по което и да е време
след появата на национализма. Едва когато се развива и самият турски
национализъм, в късния деветнадесети и ранния двадесети век, турците започват
да провеждат масови, етнически мотивирани, кланета на не-турци.
Балканските национализми са творение
на малки, неудовлетворени елити, чиито големи надежди и амбиции след това са
осуетени. Всички балкански страни са икономически периферни, политически слаби
и все по-незадоволени от неспособността си да реализират ранните обещания на
национализма. Всички тези страни харчат прекалено много, за да си изградят
армии и разполагащи с прекалено голям персонал бюрократични машини, но никоя от
тях не е в състояние да проведе ефективно икономическо развитие или да намери
решения за проблемите с прекалено голямото селско население и продължаващата доминация
на чужденци в техните търговски практики.[24]
Това се наблюдава особено отчетливо
в Румъния, където национализмът също е създаден от една дребно-дворянска класа,
доведена до икономическа незначителност от разрастването на големите имения, от
една страна, и до голяма степен не-румънската търговска класа, от друга.
Евреите играят все по-голяма роля в търговията от деветнадесети век. Но както и
по други места на Балканите, образованието в държавни училища подготвя
интелектуалците единствено за държавна служба и ги изпълва с недоверие към
капитализма. Националистите възприемат кодекс на поведение, който е
аристократичен и антибуржоазен и при който честта и дипломите, а не богатството
или предприемчивостта, са принципните източници на личния статус.[25]
Всичко това е лоша подготовка за
управлението на една малка, бедна, слаба страна, и то проправя пътя за растежа
на несъразмерни национални амбиции, които могат да доведат единствено до
разрушителни местни войни, преследване на етнически и религиозни малцинства,
както и все по-увеличаващо се отчуждение от разглежданите с възхищение
западноевропейци, чието одобрение е търсено, но които се подиграват и унижават
балканските страни всеки път, когато това отговаря на финансовите им или
дипломатически нужди.
В Румъния фрустрацията на
интелектуалците, както и на други сегменти от румънското общество, се засилва
след Първата световна война. Румъния е един от големите печеливши от войната.
Размерът й се удвоява, но румънските елити се оказват конфронтирани с много
повече не-румънски търговци, образовани професионалисти и индустриалци в новите
части от страната. Всичко това се комбинира с неспособността на Румъния да
развие икономиката си бързо, за да отговори на възпламенените мечти на своите
националисти. Нито пък държавните постове се увеличават достатъчно бързо, за да
се намери работа за множеството нови випускници на университетите. Това води до
появата на една все по-фашизирана млада интелигенция. Тези млади хора се
обръщат към Желязната гвардия – едно от най-антисемитските и зловредни десни
движения в Европа. Освен тази интелектуална поддръжка, движението привлича
значителна подкрепа и от страна на някои работници, особено онези с не-румънски
началници, по-богатите селяни, както и някои от младите православни свещеници.[26]
Желязната гвардия въплъщава
мистичния, религиозен ресантиман, който е отличителна черта на
централноевропейските и балкански национализми.[27] През 1930-те
Румъния вече не може да се впуска във войни със съседите си, както преди
Първата световна война, но може да преследва евреите си – и по-късно става
германски съюзник, който играе важна роля при нахлуването в Русия през 1941.
След 1945 комунистите идват на власт
поради съветската окупация, но ксенофобската ревност срещу по-развитите страни
в Европа, в комбинация със силно желание за догонване и показване на света, че
Румъния е способна на величие, придобива ключово значение когато Румънската
комунистическа партия поема по свой собствен, антисъветски път. Много от
ексцесиите при управлението на Николае Чаушеску от 1965 до 1989 са директен
продукт на силния предвоенен национализъм, доведен до крайност. Почти до самия
край неговото преследване на малцинствата, особено на унгарците в Трансилвания,
фанатичната му решителност да индустриализира, както и отхвърлянето на чуждите
начини за решаване на проблемите, са аплодирани от интелигенцията. Именно
примитивните националистически митове, създадени от пред-комунистическата дясна
интелигенция, са онези, които се преподават на децата в румънските училища през
двете последни десетилетия от комунистическото управление.[28]
Комунизмът в Румъния завършва със
свалянето на Чаушеску през декември 1989. Почти незабавно се появява и старата
форма на краен национализъм в нейната оригинална, крайно дясна форма. Всъщност
ултрашовинисткият, нетолерантен национализъм, насочен против унгарци, евреи
(макар че от тях в Румъния са останали само няколко хиляди) и роми, е изразяван
най-вече от онези интелектуалци, които са били най-сервилни и най-активно
поддържащи бившия комунистически режим. Освен това те изпитват усещане за
наранена гордост, идеща от това, че Западът не разпознава уникалните
добродетели и страдания на румънския народ, поради което отказва да отдаде на
румънците привилегирован статус на Балканите. И макар че националистическите
екстремисти не успяват да дойдат на власт, те разполагат с широка поддръжка и
имат потенциала да го направят във времена на бъдеща несигурност. Въпросът е не
в това, че те представляват единствената съществуваща в Румъния идеология, а че
сега, както и при Чаушеску, и между двете световни войни, те представляват
голяма част от нейната националистическа традиция, и че тази традиция има много
общо с най-мрачните страни на германския и руски национализъм.[29]
[…]
Заключение
Анализирането на някои важни случаи
на колективистки и етнически национализъм, както и обясняването на ролята на
интелектуалните елити, чийто ресантиман бива трансформиран в мощни,
често кошмарни реалности, не доказва, че национализмът неизбежно се проявява
във форми като тези. Дори и колективистките и етнически национализми не са
толкова еднозначно жестоки и агресивни, толкова брутални и смъртоносни, колкото
са сталинистка Русия или Камбоджа по времето на червените кхмери. Не всички те
са водели до такива нива на международна параноя, както са го правили Северна
Корея на Ким Ил Сунг или Албания на Енвер Ходжа. Те не трябва да водят
задължително до условия на почти постоянна война, както го направи режимът на
Саддам Хюсеин в Ирак. Нито пък всички лидери, които са вярвали, че е техен дълг
да докажат присъщото на собствената им нация превъзходство, са причинявали
толкова много вреда на собствените си страни, колкото го направи Николае
Чаушеску.
Човек може да се огледа из
останалите части от света и да намери примери за по-голяма толерантност дори и
сред най-тежките ексцесии. Всяко националистическо движение има в себе си
различни течения, поради което едва ли може да се стигне до предварителното
заключение, че всеки интелектуален елит, който създава националистическа
култура на базата на колективистки и етнически критерии, ще доведе до появата
на насилствена нация. От друга страна, дори и в Англия и Съединените щати са
съществували много по-сурови националистически идеологии от ония, които винаги
досега са доминирали.
Въпреки това примерите, които ние
дискутираме тук показват, че връзката между определени видове национализъм и
агресивното, брутално поведение, не е нито случайна, нито необяснима.
Национализмът си остава най-мощната, широко разпространена и първична основа на
културната и политическа идентичност. Обхватът му все още се разширява, а не
намалява, по цял свят. И по повечето места той не придобива индивидуалистка или
гражданска форма. Националистическите елити в повечето страни от Латинска
Америка, Африка, Азия, източна Европа и в цялата гигантска, бивша Съветска
империя, се опитват да наподобяват успешните, напреднали западни нации, но
рядко имат вяра в индивидуализма или интелектуалната толерантност, които са се
развили толкова мъчително и в течение на толкова дълго време на Запад. Те са
гневни, защото Западът не им помага повече, и се страхуват от съседите си, у
които подозират планове за отнемане на техни територии. Национализмите,
породени най-вече от ресантиман, ще си останат такива. Това означава, че
подлежащите причини за огромната жестокост, проявена през двадесети век, ще
продължат да живеят и в двадесет и първия.
Във всичко това има важна поука. Ние
не можем да предскажем кога структурните условия ще доведат до хаос и ще дадат
на революционните групи шанса да завоюват властта, както го направиха в Русия
през 1917, в Германия през 1933 или в Камбоджа през 1975. Но можем да познаваме
съдържанието на водещите националистически митологии сред интелектуалците в
различни общества и по този начин да бъдем подготвени да обясняваме идеологиите
на различните елити щом само те дойдат на власт, или дори преди това. Ние
знаем, че дори най-крайните революционери не създават идеологическите си
традиции без оглед на по-широкото развитие на идеите в техните общества и света
около тях. Можем да проследим историята на идеите във всяко дадено общество и
да видим кои от тях излизат на преден план при различните му политически
движения. Никоя от големите политически катастрофи, случили се през двадесети
век, не би трябвало да бъде пълна изненада за ония, които вземат на сериозно
интелектуалната история и мощта на идеите. В края на краищата, онова, което
продължава да ни удивява, докато наблюдаваме цял един набор от нови катастрофи
е, че не вземаме на сериозно идеите на отговорните за тях, сякаш идеите, които
ни се струват неразумни, нямат значение. Но те го имат.
[1] A. Goodwin, „Prussians,” in Goodwin, editor, The
European Nobility in the Eighteenth Century (London: Adams and Charles
Black, 1953); W. H. Bruford, Germany in the Eighteenth Century: The Social
Background of the Literary Revival (Cambridge: Cambridge University Press,
1935); Robert M. Berdahl, „The Stände and the origins of conservatism in
Prussia,” Eighteenth Century Studies 6/3 (Spring 1973).
[2] Charles E. McClelland, State, Society, and the
University in Germany, 1700-1914 (Cambridge: Cambridge University Press,
1980); Friedrich Paulsen, The German Universities and University Study,
trans. F. Thilly and W. Elwang (New York: Charles Scribner and Sons, 1906).
[3] For an idea of the depth of the sense of marginality that
plagued aspiring German intellectuals, see Karl Phillip Moritz, Anton
Reiser: A Psychological Novel, trans. P. E. Matheson (Westport: Hyperion
Press, 1978 (1926).
[4] Henri Brunschwig, Enlightenment and Romanticism in
Eighteenth-Century Prussia (Chicago: the University of Chicago Press,
1974).
[5] Max Weber, The Protestant Ethic and the Spirit of
Capitalism, trans. Talcott Parsons (New York: Charles Scribner and Sons,
1958), 42.
[6] Gerhard Kaiser, „L’éveil du sentiment national: role du
piétisme dans la naissance du patriotisme,” Archives de Sociologie des
Religions, 22 (July-December 1966); Koppel S. Pinson, Pietism as a
Factor in the Rise of German Nationalism (New York: Columbia University
Press, 1934).
[7] See Roy Pascal, The German Sturm und Drang
(Manchester: Manchester University Press, 1967) for a general discussion of
this transformation among the authors of Sturm und Drang. See also Arlie
J. Hoover, The Gospel of Nationalism: German Patriotic Preaching from
Napoleon to Versailles (Stuttgart: Franz Steiner Verlag Wiesbaden GmbH,
1986).
[8] Leonard Krieger, The German Idea of Freedom: History of
a Political Tradition (Chicago: The University of Chicago Press, 1957);
Adam Muller, „Elements of politics,” 2nd lecture, in H. S. Reiss, editor, The
Political Thought of the German Romantics (Oxford: Basil Blackwell, 1955),
155. For a general discussion see: Johann Wolfgang Goethe, „Sorrows of
Werther,” in The Complete Works, vol. III (New York: P. F. Collier &
Son, n.d.), 29; Johann Gottfried Herder, Auch eine Philosophie der Geschichte
zur Bildung der Menschheit, 1774, Sämtliche Werke (Hildesheim: Georg
Olms Verlagsbuchhandlung, 1967), vol. V, 509; Novalis (Friedrich von
Hardenberg), „Aphorisms,” in German Classics (Masterpieces of German
Literature translated into English in twenty volumes) (New York: The German
Publication Society, 1913), vol. IV, 187; Friedrich Schlegel, Athenaeum:
Eine Zeitschrift von August Wilhelm Schlegel und Friedrich Schlegel
(Hamburg: Rowohlt, n.d.), and Lucinde and the Fragments (Minneapolis:
University of Minnesota Press, 1971); Oskar Walzel, German Romanticism
(New York: Frederick Ungar Publishing Co., 1932), 50.
[10] Hans Kohn, „Romanticism and German nationalism,” Review
of Politics 12 (1950), and „The paradox of Fichte’s nationalism,” Journal
of the History of Ideas 10/3 (June 1949).
[11] Walter M. Simon, „Variations in nationalism during the
Great Reform Period in Prussia,” American Historical Review 59
(1953/54); Friedrich Meinecke, The Age of German Liberation 1795-1815
(Berkeley: University of California Press, 1977).
[12] Hans Kohn, „Arndt and the character of German nationalism,”
American Historical Review 54/4 (July 1949), and „Father Jahn’s
nationalism,” The Review of Politics 11/4 (October 1949); Louis L.
Snyder, „Pedagogy: Turnvater Jahn and the genesis of German nationalism,” in
Snyder, German Nationalism: The Tragedy of a People, Extremism Contra Liberalism
in Modern Germany History (Harrisburg: The Stackpole Company, 1952), 21-43.
[13] Marvin Lowenthal, The Jews of Germany: A Story of
Sixteen Centuries (Philadelphia: The Jewish Publication Society of
America, 1936); Peter Pulzer, The Rise of Political Anti-Semitism in Germany
and Austria (London: Peter Halban, 1988); Louis L. Snyder, „Music and art:
Richard Wagner and ‘The German Spirit,’” in Snyder, German Nationalism.
[14]George Mosse, The
Crisis of German Ideology: Intellectual Origins of the Third Reich (New
York: The Universal Library, 1964).
[15] За сталинизма като израз на ултра-шовинистичния руски
национализъм, виж Robert C. Tucker, Stalin in Power (New York: W. W.
Norton, 1990), 40-44. Глобалното влияние на фашистка Италия през 1920-те и
1930-те е често забравяно, а влиянието на германската мисъл от късния
деветнадесети век върху Мусолини обикновено се игнорира от онези, които
настояват да го разглеждат като някакъв некомпетентен палячо. За интересен
пример за влиянието на италианския фашизъм чак до Китай, виж Jonathan Spence, The
Search for Modern China (New York: W. W. Norton, 1990), 416-417. On the
connection between Mussolini and the general currents of European, particularly
German thought, see Ernst Nolte’s Three Faces of Fascism: Action Française,
Italian Facsism, National Socialism (London: Weidenfeld and Nicolson,
1965). It would take us too far afield to discuss the contradictory strands of
Italian nationalism, and why Mussolini was in many ways much less
representative of it than Hitler was of its German version.
[16] Тези сходства са обект на разглеждане в Liah Greenfeld’s
„Nationalism and class struggle: Two forces or one?” Survey 29/3 (Autumn
1985).
[17] Karl Marx, „On the Jewish question,” in Early Writings,
introduced by Lucio Col- letti (Harmondsworth: Penguin, 1975), 239.
[18] J. P. Stern, Hitler: The Führer and the People
(Berkeley and Los Angeles: University of California Press, 1988), 49-55.
[20] Andrew Janos, The Politics of Backwardness in Hungary
1825-1945 (Princeton: Princeton University Press, 1982), 11.
[21]Keith Hitchins, The
Romanian National Movement in Transylvania, 1780-1849 (Cambridge: Harvard
University Press, 1969) and Hitchins, Orthodoxy and Nationality: Andreiu
Saguna and the Rumanians of Transylvania, 1846-1873 (Cambridge: Harvard
University Press, 1972).
[22] Gale Stokes, Politics as Development: The Emergence of
Political Parties in Nineteenth Century Serbia (Durham: Duke University
Press, 1990), and more specifically, his article, „The absence of nationalism
in Serbian politics before 1840,” Canadian Review of Studies in Nationalism
4/1 (1975): 77-90.
[23] Daniel Chirot and Karen Barkey, „States in search of
legitimacy: Was there nationalism in the Balkans of the early nineteenth
century?” International Journal of Comparative Sociology 24/1-2 (1983):
30-46.
[24] Gale Stokes, „The social origins of East European
politics,” in Daniel Chirot, editor, The Origins of Backwardness in Eastern
Europe (Berkeley and Los Angeles: University of California Press, 1989),
234-245.
[25] Eugen Weber, „Romania,” in Hans Rogger and Eugen Weber,
editors, The European Right (Berkeley and Los Angeles: University of
California Press, 1966), 502515.
[27] See the excellent evaluation of one of Romanian fascism’s
most eloquent propagandists, Mircea Eliade, later a distinguished professor of
Divinity and on the Committee on Social Thought at the University of Chicago,
in Norman Manea, „Happy guilt: Mircea Eliade, fascism, and the unhappy fate of
Romania,” The New Republic (5 August, 1991): 27-36.
[28] Daniel Chirot, „The corporatist model and socialism: Notes
on Romanian development,” Theory and Society 9 (1980): 363-381;
Katherine Verdery, National Ideology Under Socialism: Identity and Cultural
Politics in Ceausescu’s Romania (Berkeley and Los Angeles: University of California
Press, 1991).
[29] Добър преглед на последните идеологически тенденции в
Румъния може да се намери във Vladimir Tismaneanu, „The quasi-revolution and
its discontents: Emerging political pluralism in post-Ceausescu Romania,” East
European Politics and Societies 7/2 (Spring 1993)
No comments:
Post a Comment