2. Взаимодействие на сравнителната граматика на славянските езици с други науки

Интердисциплинарен метод. Взаимодействие с общо езикознание, индоевропейско езикознание, езикова типология, история, етнология, теория на книжовните езици, текстология, история на отделните славянски езици, диалектология, физическа антропология, география, палеоботаника, кирилометодиевистика.

Инт-н метод е използване на достиженията и подходите на други науки за да се изследва дадено явление.

А) Общо езикознание

От него тя взема наготово представата за езиковата структура, за езиковите равнища (фонетика, фонология, морфология, синтаксис, лексика, словообразуване), а понякога взема наготово и методи. Това се получава, тъй като сравнителната граматика изследва езика, затова е нормално тя да взаимодейства с общото езикознание.

Б) Индоевропейско езикознание

Сравнителната граматика на славянските езици използва наготово представата за късния индоевропейски праезик.

В) езикова типология

Типологията съпоставя структурните особености на езиците, без оглед на тяхното родство и на техния произход. Тя обаче дава важни понятия, които се използват и в сравнителната граматика.

Често пъти типологичните особености на даден език го обединяват с езици, които са по-далечнородствени или не са родствени с него и го отдалечават от близкородствените му езици. Българският език е един много добър пример за това: неговата структура е същата, каквато намираме в старобългарския език, но еволюирала през вековете. Като го съпоставим обаче с другите съвременни славянски езици, виждаме, че има много по-развита глаголна система (глаголните категории са повече на брой), много смислови нюанси са граматикализирани в българския език, но не и в останалите славянски езици (пр. преизказните форми, несвидетелски форми и пр. – това изобщо го няма в останалите славянски езици). Литовският има повече глаголни времена, запазил е старите глаголни форми и т.н. В системата на имената обаче, макар че всичко е славянско в българския език, има категории, които липсват в останалите славянски езици: определеност (членуване), няма категория падеж и т.н. От друга страна, останалите европейски, неславянски езици, имат категорията определеност, но много от тях нямат категорията падеж. Сръбският и немският обаче имат и определеност, и падеж. 

Г) История - Доколкото сравнителната граматика е историческа дисциплина (изследва историята на езиците), тя взаимодейства естествено и със самата история, по-специално с два нейни клона: археологията и изворознанието. Невинаги това взаимодействие с историята е било много плодотворно. Много често въз основа на него са изградени хипотези, които по-късно се оказват необщоприети и в крайна сметка са отпаднали.

В миналото много често славистите езиковеди, когато искат да решат въпроса за славянската прародина (къде се е говорел славянският праезик), са се обръщали за помощ към археологията, но в крайна сметка това не е довело до никакви сигурни изводи и приемливи резултати. Това е така, най-вече защото в по-ново време все повече се приема, че носителите на дадена археологична култура могат да говорят на един език, но могат да говорят и на няколко езика, и обратното: хората, които говорят на един и същ език, може да са носители на различни археологични култури. Все по-внимателно се приемат данните от археологията, за да се решават чисто езикови въпроси. 

С какво ни помагат археолозите, да опознаем едно предписмено общество? Ако се намери надпис, вижда се, че хората са писали на даден език и са го познавали. Ако обаче няма такива паметници, какво всъщност разкриват археолозите? Какви знания ни дават за едно предписмено общество? Най-вече, те разкопават гробове и сметищата на някое селище. Самото селище може да бъде разкопано, ако е било от камък. Ако са били от дърво, понякога се появява разлика в плътността на земята там, където е било самото жилище, което по-късно е било затрупано. Археолозите могат да установят плановете на жилището, основите (ако са каменни) и най-вече керамика, оръжия, метални предмети, каменни предмети. Покрай гробовете, могат да се научат определени неща за вярванията на хората. Археолозите могат да ни дадат данни отчасти за материалния живот на хората, какви предмети са употребявали, а оттук непряко и за техния начин на живот и още по-непряко – за техните вярвания и представи. По никакъв начин не могат да ни кажат на какъв език са говорели хората, особено в случая с праславяните. В други случаи помагат: там, където знаем на дадено място, че са живели хора, носители на даден език, и виждаме каква е тяхната култура. 

Какъв е случаят с келтите? Разпространението на келтите по принцип се проследява по археологически данни, защото римските автори са казали, че келти живеят в Дания, но през еди-кой си век в Северна Италия и т.н. Археолозите откриват, че там има нещо общо в културата на тези хора и ако го открият на друго място, е много вероятно това също да са били келти, макар че за там нямаме вече сигурни данни (римляните там не са ходили и не са го описали). По такъв начин е било установено, че келти е имало включително до Южна Полша, дн. Румъния, Унгария, Чехословакия (със сигурност). Те са били обитавани от келти някъде около началото на новата ера. За Балканския п-в и Мала Азия се знае и от самите писмени текстове, че са минали келти, малко след времето на Александър Велики Македонски, разгромили са неговите наследници в Тракия, образували са няколко царства в Тракия и по-късно в Мала Азия (дн. Турция). В Тракия бързо са изчезнали, затова в средата на дн. Турция царство Галатея е останало до идването на римляните. 

За келтите има много повече данни. Един епископ християнин от ІV в., когато отива в Галатея (всичко е било все още Римска империя по това време), се учудва, че хората там говорят по същия начин, както в Галия и в дн. Франция. За славяните такива данни от преди VІ в. нямаме. 

Археологията понякога помага, но в случая със славяните – много по-малко. След VІ в. помага по същия начин, но преди това много малко. 
Другият клон на историята, това е изворознанието. Това е наука, която проследява писмените свидетелства за минали събития. Има автори, които говорят нещо за славяните, но те отново са от VІ в. нататък. През VІ в. има четирима-петима такива автори, които говорят за славяни. Преди това обаче не знаем как са се наричали славяните, нямаме сигурни данни. Това не означава, че не са използвани и по-стари автори. Изворознанието също помага, особено ако е ясна идентификацията на това, което търсим. 

Д) Етнология - Историческото езикознание взаимодейства с етнологията, която се нарича напоследък по-скоро „културна антропология”. Етнология, фолклористика, културна антропология са преливащи една в друга науки, които се занимават с историята на духовната култура.

Е) Теория на книжовните езици - Историческото езикознание взаимодейства и с теорията на книжовните езици. Това е езиковедска дисциплина, макар и не чак толкова строго езиковедска. Тя е интердисциплинарна (между езикознанието и историята на обществото). Причината за взаимодействието с историята на книжовните езици е това, защото голяма част от сведенията са писмени паметници, а те имат свои особености, с които се занимава теорията на съвременните езици.

Ж) Текстология - По-старите паметници на славянските езици са средновековни текстове. Средновековният текст се променя с времето повече или по-малко, има варианти. Той е цитативен, всеки се чувства свободен да комбинира, допълва и т.н. текста, който пише (в Манасиевото евангелие има текст за Троянската война, който авторът допълва с данни от друг хърватски извор), за да се изясни кой е по-старият текст, кой от кой произлиза се изучава от текстологията, която е част от медиевистиката. Тя изяснява това, което казват средновековните текстове на съвременния човек.

З) История на славянските езици

Историята на отделните славянски езици има най-много общо със сравнителната граматика. Сравнителната граматика черпи от историите на отделните славянски езици както конкретни, така и обобщени данни. В крайна сметка историята на отделните славянски езици и сравнителната граматика на славянските езици са нещо като различни гледни точки за едно цяло, различни съставки на едно цяло.

И) Диалектология - диалектите са не по-малко важни, отколкото книжовният език, защото те представят варианти (развой) на същата изходна система. Това, че някакви диалекти или диалект е застанал в основата на някакъв книжовен език, не означава, че и другите диалекти по отношение на праславянския език напр. не са негови наследници. Поради това диалектите дават ценни данни на сравнителната граматика. Понякога в диалектите се срещат архаични форми, остатъци от старинни състояния и т.н.

Пример: в половината славянски езици думата „звезда” е със ЗВ, а в другата половина е с ГВ. Това са двата начина, по които се представя общата праславянска група. В някои родопски говори, според описанието на диалектолозите, там съчетанието КВ/ГВ има съвсем други рефлекси, пр. джвязда (звезда), чвят (цвят). Това е трети модел, по който са се развили съответните праславянски групи. В половината славянски езици са дали КВ/ГВ, в другата половина ЦВ/ЗВ, а в трета част (родопските говори) – ЧВ/ДЖВ. 
й) Физическа антропология  - За разлика от културната антропология, физическата антропология се занимава с различни параметри на физиката на човека. По сложни формули се изчисляват особеностите на човешкото тяло и най-вече на черепа, защото той е много важен показател за расата, към която принадлежи човекът. През ХІХ в. хората са били убедени, че расата е някакъв много важен белег на цели народи, на отделния човек.

Някои слависти са се опитвали да открият прародината, където се е говорел славянският език, по изкопаваните от археолозите черепи в некрополите. По едно време е имало хипотеза, че черепите на славяните са били широколики и там, където са откривали повече широколики черепи, там вероятно са живели славяни. Физическите антрополози разделяли хората на широколики (брахикефали, букв. „широкоглави”) и дълголики (долихокефали, букв. „дългоглави”). 

През втората половина на ХХ в. все повече се изказва мнението от всякакви учени, че расовите типове в Европа са смесени, приблизително такива, каквито са и днес, още от края на времето на ледниковата епоха. По-скоро за историята на науката има някаква стойност това, че са правени такива опити да се свържат физическите особености на хората с това на какъв език говорят те. 
К) География  - Главно при определяне на прародината са използвани данни за релефа и климата на различни части от Европа. Хората, които са използвали такива данни, твърдят, че праславянският език е имал богата синонимия от названия за равнинен релеф, за различни видове блата, езера, реки (големи, малки) и бедна лексика за обозначаване на планински релеф и видове морско крайбрежие. Следователно прародината трябва да се търси далеч от морските брегове, на равнинно място, с повече езера, блата и т.н. Като един добър кандидат за прародината в този смисъл се предлага една област покрай белоруско-украинската граница, Полесието. 

Л) Палеоботаника  - част от палеонтологията, какви растения е имало в миналото. Т.нар. буков аргумент - става въпрос за дървото бук и за неговото название. Знае се, че думата „бук” я има във всички славянски езици и тя назовава там дървото бук такова, каквото го знаем. В България то вирее на доста високо, на по-ниско не му понасят природните условия. Названието на дървото е старо индоевропейско название. На латински език е fagus, на старогръцки е подобно. Според законите за звуковите изменения, установени от сравнителната граматика на индоевропейските езици, наследник на старото индоевропейско название на бука е съвременна славянска дума, която на български език е „бъз”. В другите славянски езици вм. Ъ в думата има други гласни, но може да се каже, че в много късен праславянски се е наричало БЪЗЪ. Въпросът е защо старото название за дървото бук е започнало да означава друго дърво и защо е заета дума от древногермански произход („бук”)? Древногерманският е праезикът на всички германски езици, не само на немския. 

От същия корен като думата „бук” е думата „буква”, която на старобългарски е била БОУКы (БОУКВЕ – род.пад.). Вероятно първоначално са се правили записки на някакви букови дъсчици (както казва Черноризец Храбър, „с черти и резки”). И досега в германските езици думата „книга” (англ. book, нем. Buch) и думата „бук” (англ. beech – същото като book, но с преглас и с палатализация на K) са от същия корен, така че думата е стара германска заемка, но въпросът е защо? Възниква следната теория, която е много логична: в съвременна Европа дървото бук расте в западните и в средните дялове на континента (на Балканите) и на Изток е разпространено до линия, приблизително съвпадаща с някогашните граници на Съветския съюз (там, където свършва Полша и започват Украйна и Беларус). Следователно, според авторите на теорията, праславяните първоначално са живели на места, където не вирее бук – отишли са там и там са се установили като праславяни. Но там не е имало букове и старата дума за бук те са използвали за назоваване на друго дърво. По-късно обаче, когато са отишили по на Запад, са се оказали на територия, където има букове и са взели името на това дърво от местните или от съседните германи. Това е една теория, която изглежда много логична, но скоро след това специалисти по палеоботаника са излезли с контрааргумент: пишат статия и казват, че преди 5 хил. години (и по-рано), когато евентуално са се развивали описаните действия, букът е бил разпространен много по на Запад, приблизително между дн. Германия и Франция. И те казват, че този аргумент нищо не може да каже за прародината. Най-често разпространените теории са, че прародината е била в дн. Украйна (северозападните части) и Беларус, или пък в дн. Полша и околните земи. Буковият аргумент е бил добре дошъл, за да може спорът да се реши по някакъв начин, но палеоботанистите правят това възражение, че той не може да се използва; разпространението на дървесните видове се мени с вековете и не е едно и също през хилядолетията.