1. Предмет, задачи и методи на сравнителната граматика на славянските езици

Предмет на изследване – отношение към късен индоевропейски, балтославянски, ранен праславянски, късен праславянски, стари и съвременни състояния на славянските езици.

Късен индоевропейски език

? балтославянски език (праезик) спор между учените

Ранен праславянски

Късен праславянски

Кога започва историята на отделните славянски езици (-стар, среден, нов) Стари и съвременни състояния на славянските езици.

Имаме късния индоевропейски (пра)език от една страна. От друга страна имамебалтославянския праезик, за който не всички автори знаят, че е съществувал. Под „балтославянски праезик” се разбира общ праезик на балтийските и славянските езици.

През Средновековието и в по-ново време индоевропейските езици са се говорели географски под Индия до Европа включително, затова се наричат „индоевропейски”.

Имаме след това праславянски език, който се дели на ранен и късен, и отделните славянски езици, които също имат своя история: ранна, късна фаза и т.н.

Всичко това е предмет на изследване на сравнителната граматика на славянските езици: стари и съвременни фази на развоя на славянските езици.

Сравнителната граматика на славянските езици приема късния индоевропейски език като даденост и се интересува от това как от него се стига до праславянския език и след това как от праславянския език се развиват отделните славянски езици. Обикновено в учебниците по сравнителна граматика се занимават или с отношението между късен индовропейски и праславянски език (първата част от предмета на изследване на дисциплината), или с това как от късния праславянски се развиват отделните славянски езици (втората част).

Задачи:

Установяване на общи, групови и индивидуални особености на исторически засвидетелстваните славянски езици. Търсене на причини и предпоставки за тези особености.

Фонетика; общославянски думи: неспаведливост, справедливост, съвременен, пол. Współczesny, укр. Сучасний, рус. современньй, ср./хр. Savremeni, чеш. Současný.

Книжовна лексика 1 бг, Старочешки книжовен език 14 век. „Исторически засвидетелстван” означава писмено засвидетелстван.

Опит за мислено възстановяване (реконструкция) на праславянския език. Степен на успешност с оглед на различните езикови равнища.

Ние възстановяваме нещо, което е недостъпно за пряко наблюдение, т.е. то не е исторически засвидетелствано (няма текстове). Трябва да имаме предвид обаче, че това, което възстановяваме (нашият модел, представа) може да не се покрива с това, което наистина е било. Повечето учени (филолози, историци) имат това съзнание.

Възстановяването на праезика е важна част от сравнителната граматика на славянските езици, защото праезикът не е засвидетелстван, не сме го виждали писан, не знаем как е изглеждал. Най-лесно можем да си представим фонетиката му, макар че и тук е имало големи спорове. Има обаче неща, които много трудно можем да си представим, пр. синтаксисът, как се е подреждало изречението – това са такива равнища на езика, в които много бързо може да настъпи някаква промяна, а ние не знаем в каква посока е била тя.

Тук може да се въведе понятието степен на успешност на реконструкцията на различните езикови равнища:

(1) фонетика и фонология: реконструират се сравнително най-успешно, при това повече фонологията

(2) лексика и словообразуване: реконструират се по-малко успешно

(3) формообразуване (морфологията извън словообразуването): реконструира се още по-малко успешно

(4) синтаксис: реконструира се най-малко успешно

Какви проблеми може да има? Защо от една страна сравнително лесно се възстановяват фонетиката и фонологията, а словообразуването не? Защото при словообразуването никога не сме сигурни дали от очевидно общи елементи (корени, наставки и пр.) думата е била образувана още в праезика или по-късно и съществува напр. във всички съвременни славянски езици. Когато думата е сравнително къса, вероятността да е принадлежала на праезика е по-голяма, макар че винаги има възможност да е заета. Например не знаем с пълна сигурност дали такива абсолютно общи (еднакви) във всички славянски думи катодух и душа са принадлежали на праезика, макар че е много възможно, тъй като самите думи са по-кратки и „душа” е образувано още преди процеса на йотация на съгласните, т.е. преди V в. Тези думи изпълняват ролята и на религиозни термини. Но когато „душа” е образувано от „дух” и двете са съществували в праезика, говорещите на праславянски все още не са били християни, а са били езичници; старите понятия са били приспособени към новата религия.

В много славянски езици съществува думата „справедливост” (на полски звучи същото). Коренът на думата е -правд- и към него са добавени една представка и три наставки, т.е. на три-четири пъти е имало процес на словообразуване. Не е ясно обаче дали тази сложна дума, назоваваща абстрактно съществително, е била образувана до VІІІ-ІХ в., или по-късно, и е била възприета от останалите славяни, когато славянските езици са започнали сравнително самостоятелен живот. В този смисъл е доста сложно тълкуването на отделните исторически факти, които от наша гл.т. са очевидни. Латинските и гръцките съответствия на това значение („справедливост”) са много по-прости думи по словообразуване (гръцката форма е коренна дума), така че думата „справедливост” си е чисто славянско образувание, получено чрез многократен процес на словообразуване.

Някои неща от синтаксиса можем да отнесем към много късната фаза от развоя на праезика, пр. употребата на падежи в отделни случаи, но само понякога. В по-старите славянски езици има остатъци от такива фонетични явления, които изчезват после навсякъде. Например: в праезика със сигурност е имало безпредложен местен падеж, т.е. обозначаване на място само с един падеж, без да се слага предлог. В старобългарските паметници тук-таме има такива случаи; в съвременните славянски езици, с изключение на сръбски и хърватски, такъв безпредложен местен падеж изобщо няма, изчезнал, но го е имало, защото в по-старите паметници се среща.

Словоредът е още по-трудно предвидим, защото много често в историята на езика се обръща например мястото на определението и определяемото.

Установяване на мястото на праславянския език сред другите индоевропейски езици. Отношения с балтийски.

Праславянският език е хипотетичен език (не е засвидетелстван писмено), който е в основата на съвременните славянски езици. Реконструиран е чрез сравнително-историческия метод на основата на най-ранно писмено фиксирания славянски език – старобългарския и неговите писмени паметници в съпоставка с най-близките индоевропейски езици – балтийски и германски. Праславянският език е лингвистично понятие и не се свързва с конкретен носител: няма „праславянски” народ (племе,етнос). С този термин се фиксира относителното племеннодиалектно единство на славяните от ІІ хилядолетие пр. Хр. до средата на І хилядолетие сл. Хр.

– преди етническото и езиково раздробяване и обособяване на славяните с начало през V-VІІ век сл. Хр. и предполагаемата езикова система (език-еталон, метаезик), от която пряко или посредством междинни звена се извеждат отделните славянски езици.

Друг употребяван във френскоезичната и англоезичната специална литература термин е slave commun (фр.) и Common Slavic (англ.), пълен синоним на праславянски, няма нищо общо със значението общославянски, което е едностранчиво и по-тясно за обозначаване на подобен обект.

Хронология на праславянския език

Общоприето е становището, че праславянският език има около 3000 годишна история с три фази – ранна, късна и период на разпад на праславянското единство. И ако относно ранната фаза (около началото на ІІ хилядолетие пр. Хр. - до последния век пр. Хр.), както и относно късната фаза (началото на новата ера – ІІІ-ІV век сл. Хр.) има относително единодушие, то относно периода на разпада и завършека на праславянския език съществуват различни становища: ІV-V век сл. Хр., VІІІ в. сл. Хр. и даже Х-ХІ век след появата на първите писмени паметници на старобългарския език. За по-точното времево определение на обозначените периоди съдействат сравнително-историческите езикови реконструкции, както и хронологията на археологическите култури, достоверно идентифицирани като славянски.

„Праславянско” се нарича това, което не е фиксирано в писмен вид, въпреки че много автори свързват късния праславянски език с това, че той почти се застъпва с времето на появата на първите писмени паметници – времето на Кирил и Методий. Това, което е записано и можем да прочетем обаче, то вече е старобългарски език, а не праславянски. Най-старите запазени книжни текстове на старобългарски език са от ХІ в. Най-старите надписи върху камъни са от Х в. Би трябвало по-късните паметници да са преписи на първите преводи на Кирил и Методий от ІХ в., но стои отворен въпросът как точно са изглеждали първите текстове.

През Средновековието, когато книжовниците са преписвали един текст, никога не са казвали, че добавят нещо. През ранното Средновековие никой от авторите, който е измислял нещо, не е имал претенция за авторство: приписвал го е на Църквата или други древни източници. Разчитал е на авторитета на старите автори, а не на личното си авторство. Но е факт, че текстовете действително са били променяни при преписването: актуализирани са езиково, за да са по-ясни като съдържание, а понякога и самото съдържание е било променяно. Това обаче почти не важи за Евангелието: то е свещен текст и поне като съдържание не е бил променян. Въпреки това начинът, по който се е представяло съдържанието, също е търпял изменение, особено в лексиката. Затова е трудно да кажем с точност как са изглеждали текстовете от ІХ в.

В ІХ в. е истинският късен праславянски език, когато се извършват и поредица от важни фонетични изменения в праславянския език. През ХІ в. се появяват първите стари източнославянски текстове. Формите на праезика никъде не са засвидетелствани, затова ние ги възстановяваме и тези възстановени форми записваме със звездичка отпред, като използваме обикновената латиница за близките по звучене славянски звукове, като специфичните славянски звукове Ш (š), Ж (ž), Ч (č), Ц (c), Х (h, ch) се изписват с латинската буква, използвана и до днес в славянските езици, които боравят с латиница в азбуките си. При Х въпросът не е окончателно решен: може да се изписва с h или с ch.

При гласните за еровете използваме кирилските символи на двата ера: ъ и ь. За носовите гласни изписваме съответната гласна и под нея малко бастунче: по този начин в съвременния полски се обозначава носовостта на гласните. Когато казваме „голяма носовка” или „малка носовка”, използваме названието на съответните букви. Но когато говорим за гласните, които се крият зад тези букви, по-добре е да казваме „носово О” и „носово Е”, тъй като се предполага, че сравнително така са звучали съответните гласни. По отношение на еровите гласни е по-сложно: не знаем как точно са се произнасяли, затова ги четем като днешното [ъ] и [ь], но това си остава само предположение за действителния звук. В България условно ги наричаме „голям ер” и „малък ер”, но в други страни много често ги наричат „заден ер” и „преден ер” и дори не „ерови”, а „редуцирани” гласни. Спорен е въпросът дали еровите гласни са били чак толкова редуцирани в миналото. За носовите гласни в другите страни също се използва „предна носова гласна” и „задна носова гласна”.

Хронология и локализация на езиковите явления.

Хронологизацията се отнася към времето, в което се извършва някакъв процес, някаква промяна, събитие. При реконструирането на незасвидетелстван праезик използваме два вида хронология:

(1) относителна: последователността на събитията едно след друго, без да можем да определим точно времето

(2) абсолютна: точното време (период), когато се е осъществило някакво събитие

Много често е по-лесно да определим относителната хронология на дадено събитие, отколкото абсолютната. Най-лесно определяме относителната хронология при фонетичните промени, без да можем да определим абсолютната.

Относителна хронология

Типичен пример за лесно установима относителна хронология са:

• І палатализация на задноезичните съгласни: К, Г и Х преминават в Ч, Ж и Ш пред предна гласна Е и И (съответно дълга или кратка гласна)

По времето на първа палатализация Ь все още е бил кратко И [ĭ], а ятовата гласна все още е била дълго Е [ē]. При възстановяемите форми в праезика дългите и кратките гласни се отбелязват с диакритичен знак над тях (ĕ, ĭ; ē, ī). В учебните и в научните текстове понякога, когато се цитират старогръцки и латински форми, дължината на гласните се записва по същия начин, въпреки че самият правопис не го изисква.

• монофтонгизацията на дифтонгите: балто-славянският дифтонг ai преминава в дълго Е [ē], а по-късно – в ятова гласна

• ІІ палатализация на задноезичните съгласни: К, Г и Х преминават в Ц, З и С пред предна гласна Е и И, като в западнославянски Х преминава в Ш

Според определени допълнителни данни тези явления се подреждат във времето по определен начин. В литовския език, който е много по-консервативен от останалите славянски езици, съществува думата кайна̀ (‘цена’). В старобългарския думата „цена” е ЦѢНА. К пред ятовата гласна (и някога пред И) става Ц или Ч в западнославянските езици. В следствие на това можем да подредим процесите именно по този начин: първо е била І палатализация и тогава думата *kaina е била незасегната (К е останало К, защото е било пред задна гласна); по-късно, при монофтонгизация на дифтонгите, дифтонгът ai се е монофтонгизирал в [ē] и след това вече, понеже К попада пред нова предна гласна (Е), действа ІІ палатализация (понеже І палатализация вече е престанала да действа по това време): *kēna става *cena. През ІХ в. вече се *cena превръща в ЦѢNА. Формата ЦѢNА се среща вече и в първите писмени паметници.

Има обаче и автори, които твърдят, че последователността не е такава: І палатализация, монофтонгизация на дифтонгите, ІІ палатализация.

Когато имаме подобни примери като *kaina, можем да определим относителната хронология на процесите (макар и невинаги).

Абсолютна хронология

Абсолютната хронология също не е съвсем точна. За да я определим, трябва да имаме конкретни данни за взаимодействието между различни езици. Докъм средата на ХХ в. подобни данни е имало, но не са били достатъчно внимателно анализирани. От 30-те и особено през 40-50-те години на ХХ в. вече има внимателни анализи на междуезиковото взаимодействие, които са довели до революция в представите за абсолютната хронология на много от къснопраславянските фонетични изменения.

Дадена форма от един език се взема в друг език и в първия език се развива според законите на първия език, а във втория – според законите на втория език. Резултатите обикновено са много интересни. Тогава можем да засечем, особено ако ни е известно богатото езиково взаимодействие, как са се осъществили някои фонетични процеси. Най-много такива данни има от топонимията, особено където е известна по-старата топонимия. Такива случаи има и на Балканския п-в, но най-хубавите примери има в Далмация – крайбрежието на Хърватия. Още от Античността то се нарича Далмация и представлява сравнително обособена област, с много заливи и острови и високи планини, които го отделят от останалата част на континента. Когато славяните идват на Балканския п-в не по-рано от началото на VІІ в., в Далмация се обособяват малки градчета, които са били важни крайморски градове още в Античността, по времето на Римската империя. Много често тези градчета са запазили старите си названия. Като сравним как се наричат те през римско време и как се наричат сега, в съвременния хърватски език, може да установим абсолютната хронология на някои къснопраславянски фонетични изменения.

В средата на XXв славистиката прави голям напредък при абсолютната хронологизация и късните праславянски фонетични изменения. Началото на новата абсолютна хронологизация е поставена от Андре Вайан (френски славист, ученик на Антоан Мейе). Възгледите на Мейе са типични за първата пол. на XXв, според които праславянският език много прилича на старобългарския в своя звуков състав – фонетиката.

Втората половина на XIXв се променя представата за индоевропейския, до тогава се смята, че той е приличал на санскрит. Сегашните убеждения за индоевропейския език се водят от младограматичната школа от втората половина на XIXв. Според преставата на Вайан късният праславянски придобива фонетичен състав, подобен на старобългарски едва по времето на Кирил и Методий, преди това е бил по-скоро подобен на балтийските езици.

Когато през VIIв славяните се появяват на Балканите, те приемат топоними и според тях се съди за тяхната фонетична система, според това как заемките са трансформирани на праславянски.

Много полезни са далмацките топоними – предимно имена на градове. Една от особеностите на Далмация са хубавите градчета, които съществуват още от римско време. В Сплит дворецът на Диоклециан. Голяма част от тези градове пазят римските си имена, но те са променени от местното славяноезично население, което по това време не е единствено. Племената по тези места говорят романски език (изчезнал). Но от VIIв насетне има славяноезично население, ако има промени във фонетичния състав на имената след VIIв то те се извършват от славяните. Xв вече се знае каква форма има праславянският език.

Ad portulam (при портата), Tauriana (бик) Tourljan

En>ę>е

Между XII и XIX се случват фонетичните промени: поява на носови гласни, дълго а в а, tj в ć и т.н.

Не всички са съгласни с абсолютната хронология, някои автори смятат, че еровите, носовите гласни, кратко о са съществували още преди новата ера.

Локализация

Локализация означава да се определи мястото на дадено събитие. По отношение на предписмената история на славянските езици, локализацията е много трудна. Въпрос като този къде е бил говорен славянският праезик преди VІ в. е без отговор и до ден-днешен. Всичко, с което разполагаме, са само предположения, които не могат да бъдат доказани. Дори като география (място) не знаем къде се е говорел праславянският език преди VІ в. Не е имало писмени паметници на праславянски, за да видим къде хората са знаели такъв език. Не знаем също какъв е бил етнонимът (как са се назовавали) на хората, които са говорели праславянски преди VІ век. Но колкото и да се променя и колкото и чужди влияния да има, езикът не може да се появи от нищото.

Най-вероятно хората, които са говорели праславянски преди VІ в., не са се наричали „славяни”, затова не можем да ги идентифицираме кои са. От по-късно римско време има географски карти, географски съчинения, исторически съчинения, където се изброяват различни народи, включително и в тази част на Европа (североизточните краища), където би трябвало да има славяни, но не се говори за славяни. Не се говори нищо и за техния език, не се цитират думи.

Методи на сравнителната граматика на славянските езици:

Сравнително исторически метод в езикознанието – ретроспективно възстановяване на прасистемата чрез сравняване на произлезлите от нея „дъщерни“ езикови системи.

Основният метод на сравнителната граматика е сравнително-историческият метод. Можем да определим този метод като ретроспективно възстановяване на прасистемата чрез сравняване на произлезлите от нея дъщерни системи. Чрез сравнителния метод разглеждаме родствени езици. При съпоставителния метод съпоставяме всякакви езици, те може и да не са родствени. Между „сравняване” и „съпоставяне” няма съществена разлика, те са синоними, но специално в езикознанието са терминологизирани и като такива означават различни неща.

· компаративна лингвистика (компаративистика): сравнително езикознание

·  контрастивна (конфронтативна) лингвистика: съпоставително езикознание

При сравнителното езикознание сравняваме родствени езици, като обикновено се занимаваме и с праезика. При съпоставителното езикознание съпоставяме езиците, без оглед на тяхното родство.

От прасистемата се разклоняват дъщерните системи. От начина, по който се развиват дъщерните системи, правим изводи за прасистемата. Например: развоят на глаголните времена. Всички по-стари книжовни славянски езици имат писмени паметници, по-ранни от ХV в. До ХV в. във всички славянски езици глаголът има Аорист и Имперфект. По-късно обаче в повечето славянски езици те изчезват, в сръбски и хърватски продължават да се употребяват. В съвременния сръбския и хърватски обаче на практика те се употребяват само в писмения език, не и в разговорната реч, т.е. и там има тенденция те да изчезнат, стесняват сферата си на функциониране (функционална сфера = сфера на употреба). Затова се налага изводът, че общата тенденция е Аористът и Имперфектът да изчезнат. Ако разполагахме само с късни паметници (от ХV в. нататък), бихме направили различни изводи за праезика: в прасистемата са съществували еднакви форми за Аоирст и Имперфект, след като тенденцията е те да изчезнат (формите им си приличат по окончанията).

Във фонетиката е малко по-сложно. Там обикновено структурата на една дума, ако е подложена само на фонетични промени, тенденцията е към опростяване и по-сложната структура се смята за по-стара. По такъв начин е било открито, че старобългарските „носовки” са обозначавали носови гласни. Това е открито малко преди средата на ХІХ в. и то защото е станало ясно, че там, където в останалите славянски езици стоят букви Ъ, Е, У, в най-старите паметници имаме букви, обозначаващи носови гласни. Как славистите са познали, че тези букви са свързани с носови гласни? Поради факта, че в полския език имаме носови гласни, при това винаги там, където имаме голяма и малка носовка на старобългарски. По-вероятно е от една по-сложна гласна, каквато е носовата, да се получи чиста гласна, отколкото обратното, затова съображението тук е, че принципът на опростяване е оказал влияние: от по-сложно се върви към по-просто.

Имаме елемент на сравняване, но не само на дъщерните системи, а и на други родствени системи (литовската, латинската). Всичко това влиза в рамките на сравнително-историческия метод.

Общоезиковедските методологии и школи и задачите на историческото езикознание.

При анализа на всяко едно езиково явление можем да използваме различни общоезиковедски методи (от там ги вземаме наготово в повечето случаи). В общото езикознание има множество сходни методи; постоянно възникват нови школи (особено в кр. ХХ в.). Историята на езика, сравнителната граматика всъщност е мястото, където всяка общоезиковедска школа може да опита своята стойност: ако една общоезиковедска школа, метод и пр. могат да обясняват историята на езика, те наистина са стойностни.