Темата за съвестта, достойнството и смисъла на живота в романа „Един ден на Иван Денисович”

„Темата за съвестта, достойнството и смисъла на живота в романа „Един ден на Иван Денисович”  

През 1937 г. тиранията на Йосиф Сталин достига своя пиков момент. Милиони са руските жители, станали жертва на безчовечността му, продължила до Втората световна война. Кулачеството и интелигенцията са сред първите, попаднали под железните остриета на Сталин. Много от писателите са изпратени на заточение в трудови лагери. Сред тях е и Нобеловият лауреат Александър Солженицин. Съвсем основателно доц. Ренета Божанкова твърди, че с литературното наследство,  публицистиката и специфичните лексикографски занимания той  „успява да повлияе осезателно и върху общественото мнение, и върху политиката на държавата, а всъщност и върху новата руска история” (Божанкова, 2002:497). Осемгодишното заточение в един от сталиниските лагери оставя трайни следи  в творчеството му, а последвалото излекуване от рак в Ташкент го навежда на мисълта, че животът му е върнат с определена мисия. Въпреки многобройните трудности, с които се е сблъсквал Солженицин винаги се е ръководил от своите нравствени принципи и своята съвест.  Първото произведение, което заговаря за принудителните трудови лагери в Русия „Един ден на Иван Денисович”  се превръща в едно от най-големите събития след революционния живот и съвсем заслужено отрежда място на Солженицин до Толстой, Достоевски и Чехов. Сам авторът определя творбата си като дълъг разказ, чието първоначално заглавие е било „Щ-854”.  След личното одобрение и разрешение на тогавашния съветски ръководител Никита Хрушчов, който е водел борба с „култа към личността на Сталин”, „Щ-854” излиза по страниците на сп. „Новь¶й мир”, но вече като повест със заглавие „Един ден на Иван Денисович”. Основният проблем, който поставя Солженицин в повестта е за смисъла и ценността на човешкия живот. Чрез своето произведение, той запознава читателя само с един ден от всичките 3653, които главният герой Иван Денисович Шухов е принуден  да прекара в лагера. В този единствен ден обаче авторът ни рисува живота с всичките му страни, изобличава подлостта и безчовечността на надзирателите, както и жалкото съществуване на затворниците, наречено живот. Поставя в ясни граници понятието зек и нееднозначно илюстрира какво би означавало 200 гр. хляб или бистра чорба да управляват живота ти, защото като изключим съня лагерниците живеят за себе си само 10 минути сутрин, когато е закуската, пет минути на обяд и пет на вечеря.  Те са принизили до такава степен своето съществуване, че копнежът по свободата често пъти е заменян с неистово желание за задоволяване на обикновени потребности. „Шухов цял тръпнеше от очакване и тоя фас сега му беше като че ли по-желан от самата свобода” (Солженицин, 1963:32). Запознавайки се отблизо с ежедневието на героите се потапяме в друг свят, паралелно съществуващ с нашия. В него по думите на бригадир Кузьомин важи законът на тайгата. „Но хората и тук живеят. Кой загива в лагера: който паници облизва, който на доктора чака и който ходи до порти на кума” (Солженицин, 1963:10). В този свят законите са съвсем други, нечовешки, различни от нашите. Зеките живеят ден за ден, нямат време дори да си спомнят при какви обстоятелства са попаднали в лагера и как ще излязат. Принудителният труд обсебва времето и мислите им и в края на изтощителния ден на четиристотин затвориника не им остава нищо друго освен да се приберат в лагера или както го наричат всички „вкъщи”. Абсурдните закони на лагерния живот са лишили дори мислите на затворниците от свобода. „Мисълта затворническа – и тя не е свободна, все натам се връща, все около туй се върти: дали няма да набарат хляба в тюфлека? Ще го освободят ли в лазарета довечера?”(Солженицин, 1963: 39). Всеки един от тях се опитва да преживее по свой си начин. Акцентът върху драмата и безсилието им авторът поставя и чрез опозицията на затворениия свят, на нищожното битово пространство, с което разполагат и безкрая.  Страхът от „оня с мустаците” и несигурността ограничават смелостта на хората и тя се простира единствено около нищожните, за съвременния човек, битови проблеми. Съдбата е тази, която направлява живота им.  В повечето от случаите мислите на героите, споделящи трагичната съдба на зеките, са съсредоточени върху спазването на реда и законите в лагера. „Сети се Шухов, че щеше да подновява номерчето на памуклийката си...На наша милост номера му е само за беля, по него и надзирателят отдалеко ще те запомни, и конвоят ще те запише, но не си ли подновиш на време номера – пак ти си в карцера: защо не се грижиш за номера си?” (Солженицин, 1963:31). Освен на заповедите на бригадирите и надзирателите зековете се подчиняват и на съвестта си, която се явява техен морален закон. Именно тя отсъжда справедливостта на действията им, а между нея и свободата затворниците са поставили знак за равенство. Централният персонаж Иван Денисович Шухов е осъден за измяна на родината на 10 години каторжен труд в един от лагерите. Съдбата се оказала неблагосклонна към него, както и към милионите невинни хора, които са воювали за родината, но са се превърнали в пленници на ГУЛАГ. Според делото Шухов се е предал в плен, за да измени на родината, а се е върнал от плен, защото трябвало да изпълни задача на немското разузнаване. Но каква е задачата никой не знае. „Сметката му на Шухов беше проста: не подпишеш ли – дървена шуба, подпишеш ли, барем ще си поживееш още малко. И подписа.”  (Солженицин, 1963:64). Като личност Иван Денисович изпъква на фона на всички останали зеки. Въпреки че за надзирателите лагерниците са просто обекти, поставяйки Шухов в различни ситуации, авторът сам оставя читателя да оцени достойнството и човечността на  героя. Тежките условия и унижения, на които е подложен заедно с останалите затворници, не успяват да убият добротата и благопожелателното му отношение към хората. Шухов е готов да раздели дори последния си залък, ако по този начин ще успее да достави дори малко удоволствие на добър човек. „Върна се Альоша. Не го бива него, на всички да угоди, пък нищичко не може си докара. Шухов му даде едната бисквитка. Благодаря! Ама и вие си нямате! Ние си нямаме, ама ние всякак ще я наредим.” (Солженицин, 1963:154). Моралните и обществени ценности на Иван Денисович изпъкват още по-ярко в ситуации, в които участник е бившият началник Фетюков, който многократно е нарушавал „законите на тайгата”, облизвайки чуждите чинии и гледайки нагло хората в очите в очакване да му дадат нещо. За разлика от него затворникът под номер Щ-854 никога не би се унижил да гледа в хорските уста, защото както Солженицин сам посочва „Шухов разбира живота и за чуждото не ламти”. Шухов не се е обезличил, а напротив успял е да запази своята душа и човещина, той „не е изгубил твърдата си  нравствена основа” (Божанкова, 2002:503), независимо от осемте години, прекарани в лагерите. Чувства като състрадание и жалост не са му чужди. Той съчуства на Баптиста Альошка, заради неумението му да заработи нищо, сърцето му не остава безразлично дори и към Фетюков, а когато вечерта трябва всички да излязат за проверка, той помага на Цезар да скрие колета си. „Гледа Шухов – щурка се Цезар. Тъпче салама  и сланината в пазвата си – барем с тях на проверката да излезе, тях барем да спаси. Дожаля му на Шухов и го подучи...”(Солженицин, 1963: 144-145).Животът в лагера е обезценен. Той се е пренесъл в друго измерение, където хората не живеят, а са концентрирали своето внимание върху първобитно и нечовешко съществуване. В жалките си опити да преживяват става ясно, че те не задоволяват човешки, а по-скоро животински потребности: как могат да си издействат допълнителна порция за закуска, а след това старателно да съберат и последните трохи, как при минус 30 градуса да се предпазят от студа, с една дума, те влагат и последните минимални количества енергия от изтощените до смърт тела в това да се опитват, да оцелеят в ада.  Въпреки нечовешката реалност, в която са заставени да живеят лагерниците, силата на нравствените ценности на някой от тях помага на читателя да долови и човешки черти. Освен във фигурата и характера на Иван Денисович те се проявяват и при симпатичния бригадир Андрей Прокофиевич, който ако пожелае може да дари на затворника втори живот. „Но затуй, мръдне ли вежда или с пръст да посочи – бягай, върши. Когото щеш лъжи в лагера, само Андрей Прокофиевич не лъжи. И ще живееш.” (Солженицин, 1963: 44). Тюрин попада в лагера, защото е кулашки син. За бригадата той е и майка и баща и винаги се стерми да отстоява интересите й.  Иван Денисович и останалите лагерници са надарени с възможността да забелязват страданието на другите около себе си. Парадоксална е ситуацията как нечовешкото отношение на надзирателите поражда съчуствие съвсем по човешки в душата на Шухов. Доста често той забелязва, че и стражите не са за завиждане, тъй като са принудени да стоят на студа, без да се движат, а затворниците могат да се стоплят на огъня. Лагерниците имат неразривна връзка помежду си. Предателсвото само на един от тях може да коства живота на много. Несъмнено обаче те са успели да съхранят в себе си точно онези закони, които им позволяват да продължат своето съществуване, а именно съвестта си. Любопитно е, че докато читателят се запознава отблизо с тягостното преживяване на зека в същото време пред него се изправя един добросъвестен работник, в когото не е останала дори и малка следа от лагерния живот. Категоричен пример затова е съвестният труд на 104-та бригада, към която е причислен и Иван Денисович. Лагерниците са запазили своето достойнство  и принудителният труд на строежа на ТЕЦ-а се е превърнал в спасение за тях. След сигнала, след който всички трябва да приключат работа и да се приготвят за поредното вечерно преброяване Шухов забелязал, че в коритото на един от работниците е останало още вар. „Стяга му се душата – да не ругаят в склада бригадира  зарад мистриите. –Я чуйте, момчета - моята е неброена, няма да се сдава, аз с нея ще довърша. Смее се бригадирът: как да те освободи човек? Че без тебе и затворът ще плаче! Смее се и Шухов. Зида.” (Солженицин, 1963: 97).  Ако се опитаме да открием отговора на въпроса какво крепи Шухов през цялото това време и как е съумял да запази човешките си добродетели и достойнство, бихме могли да го потърсим в неговата макар и неосъзната вяра в Бога. В критичен момент като този, в който по време на тараша можеше да открият в ръкавицата му ножовка, а това означаваше десет дни карцер, Шухов от дъното на душата си се молеше: „Господи! Спаси! Отърви ме от карцера!”(Солженицин, 1963: 115). Аналогичен е и случаят, когато удовлетворен от края на деня той произнася думите „Слава тебе, господи, още един ден мина!” (Солженицин, 1963: 149).   В края на повестта виждаме как след дългия ден, започнал в пет часа сутринта, Иван Денисович  вече заспива напълно удовлетворен от всичко, което се е случило. „Днешният ден му донесе много сполуки: откачи карцера, не натириха бригадата на Соцградчето, по обяд опъна една каша, бригадирът уйдурдиса отчета, зида Шухов с мерак, на тараша не го пипнаха с ножовката, вечерта припечели от Цезар, и тютюнец си купи. Измина ден от нищо непомрачен, почти щастлив.” (Солженицин, 1963:154)   Повестта „Един ден на Иван Денисович” е белязана от жестоките машинации на Сталин насочени към милиони невинни. Със своето високо по значимост съдържание и жизнена правда тя потвърждава майсторството и зрелостта на Солженицин. Не случайно Твардовски отчита, че „Един ден на Иван Денисович” е от тези литературни произведения, които, след като бъдат прочетени, предизвикват голямото желание нашето чувство на признателност към автора да бъде споделяно и от другите читатели.