Романът "Ние” на Замятин

                                                      Романът „Мы” на Замятин

Жанрът утопия се появява в Европа със зараждането на хуманизма. Творците от миналото изобразяват щастлив свят, в който няма войни, болести, а всички сфери от живота на обществото са подчинени на закона на разума. Минават векове и на мястото на утопията се появява антиутопията. Тя изобразява мъртво механизирано общество, в което човекът е една проста социална единица.

Антиутопията развива основните принципи на утопията, довеждайки ги до абсурд. Тя е представена като идеал, чрез който се критикува настоящето, утопията говори за бъдещето.Разказваното в утопичната литература  винаги е съпровождано от дидактичния патос на убеждението, че същото трябва да се случи тук и сега. „И когато това „трябва да се” се превърне във „вече е”, преобразеното според идеала бъдеще, става настояще за по-различен, но едва ли друг, вид литература - антиутопията. „Тук и сега” за антиутопията е бъдещето за утопията, антиутопията показва осъществения идеал в настоящето, чрез който на практика се критикува бъдещето. И не цената на осъществения идеал: отнемането на свободата, тоталната обезличеност и приравняването на всички и всичко е критерий една утопия да се превърне в антиутопия, а самия край на идеала, неговата въплътеност.” / Георгиева 2009:2/.

    За руската литература жанрът утопия не е типичен. Една от ярките антиутопии , написана на руски език е романът на Евгени Замятин- „Ние”. Този роман е създаден през 1920 година. „Ние” е роман за далечното бъдеще- бъдеще след 1000 години и представя една фантастична картина на живота през 26 век на нашата ера. Действието е пренесено 600 години напред и повествува за бунта на природния човешки дух против рационалния, безчувствен, механизиран свят. Човекът още не е победил природата, но се е отделил от нея със стената на цивилизацията.Тази книга се възприема като политически памфлет за социалистическото общество. Но Замятин, утвърждава, че „…этот роман-сигнал об опасности, угрожающей человеку и человечеству от власти машин и государство”/   Замятин 1989:232 /.

    Надарен с уникална способност да предвижда, авторът вижда бъдещето и „новите хора” по свой начин. Появата на тоталитарните режими предизвиква у него сериозни съмнения във възможността за съществуване на идеално общество. „Ниe” e личният дневник на главния герой, или Д-503. В него той разказва за живота си във Всеобщата държава,която представя антиутопичното бъдеще и животът на „новите хора”. В тази страна на „бъдещето” всичко е прозрачно.Жителите й имат по два лични часа на ден, през които могат да пускат щорите, за да останат сами със себе си; всичко става по план, дори и правенето на любов. Любовта в тази държава е административна процедура, състояща се в попълването на „розов талон”, в който се посочва с кого, къде и как. Разходката, на хората на бъдещето  е манифестация-жителите на Всеобщата държава маршируват под звуците на Марша на Всеобщата държава, идващ от Музикалния завод. Училището, се нарича „детско-възпитателен завод”. Имената на гражданите във Всеобщата държава са номера, пред които има буква - съгласна за мъжете, гласна за жените.Ръководния принцип в Държавата е, че щастието и свободата са несъвместими. Човекът е бил щастлив в царството на Едем, но заради безразсъдството си е поискал свободата и бил изгонен в пустинята. Сега Единната Държава, отново му връща щастието, отнемайки му свободата.
    „Ние” проследява една  странна любовна история. Въпреки възпитанието и бдителността на Пазителите , много древни човешки инстинкти продължават да действат.Подреденият с точност до десетична запетая живот на Д-503 е разбит след срещата му с И-330 - представител на опозиционната група „Мефи”. Той живее в постоянен страх, усещайки в себе си атавистични желания.Под въздействие на И-330, Д-503 се променя. И ако в началото той възпява „идеалната несвобода” (красотата на абсолютната естетическа подчиненост на машините), впоследствие започва да работи за каузата на „Мефи”, докато достига състояние на пълна полуда, разкъсан от шизофренните размисли за това кое обича повече - Всеобщата държава или  И-330. 

    Светът на  Всеобщата държава е смразяващ, застинал.Бъдещето е просто, правилно и ограничено като кръг. Хората на бъдещето имат кръгъл мозък, в който няма нищо излишно, нищо странично. Този кръгъл мозък не им позволява да лъжат и да обичат.  Замятин умело борави със  символиката на геометричните фигури. В подреденият алгебричен свят често се споменава кръга-символ на завършеност, съвършенство и безкрайност и квадрата-символ на абсолютно равенство , справедливост и постоянство /Юнг 2002:64/.”Новите хора” са съвършени, защото са машино равни. Те нямат душа, защото душата е болест. Нямат и собствено Аз-само едно „висше” Ние.
    Замятин  прави аналогии с древните времена (ХХ век). Д-503 с почуда коментира как тогава (т.е. днес) децата са били частна собственост и хората не са владеели изкуството на детевъдството; с погнуса говори за свободата („неорганизирано, диво състояние”);  , възхищава се на древните творци, а любимата му книга от ХХ век е „Разписание на влаковете”...
    Романът „Ние” започва с цитат от Държавен вестник :”От името на Благодетел съобщаваме на всички номера във Всеобщата държава: всеки, който усеща сили в себе си, е длъжен до подготвя трактати, поеми, манифести, оди или други съчинения за красотата и величието на Всеобщата държава”.

     Наблюдаваме картина съставена от видения от едно бъдеще на победилия технократизъм. В него красиво е само това, което може да се изчисли и моделира с математически формули. Всичко останало е нелепа отживелица. Източникът на душата е открит - той е само едно варолиево мостче, малка частица от човешкия мозък. Душата се оказала болестно състояние на мозъка и в името на Великия Благодетел трябва да се „излекува” чрез задължителна операция. Всеобща държава, изградена под стъклен похлупак сред дивата природа. Хора с глобални идентификатори вместо имена, живеещи в блокове изцяло от стъкло, за да няма какво да крият. Всички те носят еднакви „юнифи”-униформи, които ги уеднаквяват и обезличават. Семейства не съществуват, децата се възпитават в заводи, а любовта се осигурява чрез билет. Целта на съществуването на Всеобщата Държава е изграждането на машина наречена ИНТЕГРАЛ, с която хората са призвани и длъжни да излетят в Космоса и да интегрират инопланетяните към техния машинен строй.

     Замятин , пресъздава моделът на идеалната държава, от гледна точка на утопистите. Тук цари дългоочакваната хармония между личното и общественото и всички граждани са намерили своето щастие. Романът „Ние” традиционно се възприема от публиката като антиутопия,заради всичко, което се случва между първата и последната глава на „Ние”. А то се разпределя между две траектории на отдалечаване: съчинението, което написва героя, вместо обещаната „поема”, се оказва странен „роман” и втората - декларираната в началото самоидентификация на героя като „ние”, в края се превръща „аз”, само аз, целия аз. Тези две разстояния запълват пространството в текста на Замятин / Георгиева 2009:4  / Редовият функционер на режима, инженера-строител на Интеграла Д-503 се заема със съчиняването на поема, имаща за цел да възпее красотата и величието на Всеобщата Държава (утопичното място, където Замятин поставя героите си), като опише хармонията и щастието, в които са потопени жителите й. Героят представя замисъла си (стимулиран от заповедта на Благодетеля да се пишат „похвални слова” за постигнатото и от идеята за силата на Словото, чрез която сила осъщественото вече тук може да се приложи и другаде), като проекция на собствения си живот-съзнание. „Само ще се опитам да запиша онова, което виждам, което мисля - по-скоро онова, което ние мислим...”, това си обещава героя и вярва, че от това ще излезе „музика от асонанси и рими”, защото, според него, техният живот е съвършен. И ще го напишат те, тоест „ние”, а „ние” сме едно, „ние” съм аз. И „Ние” става заглавие на пожеланата поема. Като доказателство за пълната идентичност на „аз” и „ние”, за слятостта на частното и общото идва първото определение на предстоящото съчинение - „дневник”. Мислено като дневник, написаното трябва да покаже и последното снемане на различието между лично и публично: личното го няма, моите мисли не само са публични, нещо повече - публичното е моите мисли и нищо повече. В  дневника не може да  се появи нищо погрешно, математически неточно, защото всичко е изчислено предварително - в съзнанието на Д-503 има само правилни схеми и формули за еднаквото всеобщо.

    Още в началото се забелязва притеснението на автора как ще изглежда „новият човек”- „новото, още сляпо човече”.  Как ще представи сътвореното в нозете на Всеобщата Държава. Животът отвън е застинал и чака само да бъде описан. Главният въпрос е:кое е „новото, сляпо човече”, след като всичко е познато, прогледнало и какво ще откъсва от себе си, след като той е „ние”- всички?

    Постепенното развитие на разказа, представя развитие и на разказващия. Етапното проникване в случващото се в Държавата предлага и проникване в случващото се в героя. Историята на и за номерата се превръща в история на и за номер Д-503. Поглеждайки в себе си, героят припознава другия като себе си и себе си като друг. Появява се двоична Аз-ова структура на „новия човек”, в който съжителстват  двама. Появява се „новото сляпо човече”.

    Нежеланието да  признае съществуването на другия довежда героя-автор  до нов авторски похват . Той сътворява реципиента на описваното. „Вярвам, ще разберете, че ми е тъй трудно да пиша...но никой никога не е писал за прадедите си или за същества, подобни за тези наши тъй чужди, далечни прадеди...”, заявя героя. Романът за прекрасното бъдеше и „новите хора” се  предназначава не за настоящите читатели, нито за потомците, а за онези, които ги е имало. Героят допуска, че „далечните прадеди” могат да живеят и сега, а могат и утре.Но не тук, сред дебелите стени на идеалния град-държава, а другаде, извън тях, но все пак близо. И даже е възможно  да са вътре, наоколо, сред стените. Като тях, даже един от тях, може да се окаже и самия той - Д-503 не само заради окосмените си ръце (лапи), доказващи генетичната му връзка с древните, но и защото подобно на тях се вълнува, съмнява, описва истории.Защото подобно на тях, той, „новият човек” има душа.

    Въвеждането на читателя е оправдание за появилия се у героя съмнения свързани с процесите в идеалното общество. Оправдание за множеството хиксове, за неизвестните, изпълващи съзнанието му, хиксове, които не са му позволени и които вменява на другите, на другия, без да разбра, че другия е той. „Хиксът не е у мен...просто се страхувам, че някакъв хикс ще остане у вас, неизвестни мои читатели”.                

    Пишещият сам се оплита в паяжината си. Той  няма друг избор, освен да насочи описваното към себе си и всъщност само към себе си.  Така сам , той, представителя на „новото общество” превръща себе си в обект на изследване и във възприемащ субект. Прави от себе си друго Аз. Той се сравнява с другите номера, а те всички са еднакви, всички са същите и няма други. Затова автора се променя, за да се  превърне в читател, сам става друг, идентифицирайки се с древния опасен, но разбиращ предшественик. „Новото сляпо човече” вижда и описва в дневника си равния живот във всеобщата държава, равния живот на другите номера, равния свойживот-поза. Той пише несвързано за непредвидената поява на номерата, които отказват да  изберат отново своя Благодетел, за многото други, на които, както и на него, им се е „появила душа”, за нощите на безсъние или на сън, за нерегламентираната любов и тайния замисъл. Новата  личност вече пише дневник, в който написаното  е лично, тайно, вече само на и за пишещия. Дневник, който е пазен, укриван, напъхван под дрехите - под обвивката. Дневникът не трябва да достига до никого, не може да бъде четен от другите, защото дневникът крие роман (а другите номера, всичките, вече са станали „те”, „ние” са останали само малцина: аз - Д-503, незаконната любима и нейните приятели отвъд Стената), защото дневникът описва история за развитието на държавата ,макар че развитие не може да има, съвършенството е постигнато, всяко развитие означава нов път, а новият път, когато си на върха може да е само на долу.

    Превръщането на номера в „Аз” и на ръкописа в личен се осъществява чрез ставането на романа, чрез разгръщането на историята, чрез появата на събитията. Романът разказва за промяната на героя и околния свят, превръщането на „новия човек” от субект в личност,или мъчителното търсене на идентичност, когато разлики между мое и чуждо няма.

     Пародийно е представено бъдещето на  „новия  човек”. Забранено е личното и  са уеднаквени  всички членове на даденото общество: в случая, „разумната” организация в Държавата е постигната чрез централизиран контрол, изискващ пълно смазване на всичко неочаквано, излизащо извън пространствените, временните и психологическите граници на същата. Фигурата-владетелят на „новото общество”- Великия Благодетел, е гротескна и изразява утопичните идеи. Тя се възприема и като аналогична на другата, неидентифицирала се с аз-а, страна на героя, която в края неизбежно побеждава.  На новия свят е противопоставена  Древната къща, където героят, изкушен от запазените културни форми на миналото проглежда за изчезналия друг свят на древните и в него се пораждат съмнения , свързани с процесите в „идеалния свят”, в който той живее. Противопоставен на бъдещето и на развитието е и образа на любимата, която е най-честия посетител на къщата на паметта и воден от която героя извървява дългия път на търсене на себе си.

    Разказът става разказ за непознатото, което трябва да бъде опознато, разказ за неизвестното, което вълнува героя, разказ за писането докато същия пише. Движението случващо се в романа, който предлага поле за развитие на конфликт, който осигурява и пътя, и пречките на героя към любимата и към себе си. Романът за бъдещето, чието време винаги е сегашно: действието се развива пред читателя-пишещ, който влиза и излиза от повествованието, съчувства на героите, помага им или ги осъжда, но неизменно присъства – развива се. „Ах, ако всичко това беше само роман, а не сегашния мой живот!” - огорчено възкликва Д-503, осъзнал, че живота му вече се е превърнал в роман, роман със собствен сюжет, конфликт и развръзка, различни от тези, които налага обществото. Роман със своя история, герой с ...историята на романа.

     Между първа и последна глава от романа „Ние” стои всичко това. Затова утопията е невъзможна. Тя е липсващото място в пространството, мечтаните събития  във времето. Сюжетът на утопията отрича самата утопия и предлага варианта на антиутопията. Концепцията за живота се представя пълна и завършена в утопията, в антиутопията тя се разрушава.Животът в утопията е вкаран в руслото на идеята, а животът в антиутопията е неконтролируем, представящ собствената си деструкция.

    В 39-та глава на романа героят се подлага на операция - оперирана е фантазията му, фантазията породила душата и любовта. Той е спасен, алюбимата му наказана.  Заедно с фантазията си Д-503 губи и „прапаметта” си. Неговият вътрешен хронотоп отново става аналогичен на хармоничния хронотоп на Единната Държава. Героят успява да избегне последствията от безразсъдството си. Той, „новият човек”, принадлежи на „прекрасното бъдеще”.Властите обявяват, че причината за безпорядъка е открита и отстранена. Оказва се, че голяма част от обществеността е страдала от болест, която се нарича фантазия. Организиран е специален нервен център по борба с фантазията. Болестта се лекува с рентгеново облъчване. След като се подлага на тази операция, Д-503 с лекота изпълнява дълга си-да издаде рушителите на реда на полицията. Спокойно и без да трепне наблюдава екзекуцията на И-330 с машината на благодетеля. Машината на Благодетеля е гилотина. В антиутопията на Замятин екзекуцията е често срещано явление. Тя се извършва публично , в присъствието на Благодетеля и е съпътствана от хвалебствени оди, които се изпълняват от професионални поети. Гилотината е усъвършенствана машина , която мигновено унищожава жертвата. Аз вече няма, любимата спира да диша, а  героят спира да пише. В същата глава, озаглавена „Краят” се казва, че малко преди операцията Д-503 изпуска молива си, с който до този момент е записвал всичко, за да остане. След като го изпуска, влиза в операционната, текстът остава незавършен, изречението свършва с многоточие. Антиутопията успява.

      В глава 40-та романът на Замятин продължава. Заглавието гласи: „Фактите, камбаната, сигурен съм”. Но пишещият е друг - обезличеният номер, тъй както беше в началото.Революцията е спряна, редът възстановен , щастието-върнато. Няма писане, няма аз, няма история, а само вярата, че идеалното бъдеще съществува. Утопията успява.

    Психологизмът в „романа за бъдещето” на Замятин е своеобразен.Традиционните художествени решения в него, хармонично се съчетават с новите открития в областта на духовния живот на героя в планетарен , даже космически мащаб.  Замятин използва традиционните методи и преди всичко наситените с психологическо съдържание детайли:предметни, пейзажни, портретни.  В романа „Мы” образите на вещите, предметния свят, цветовата символика имат особено важна роля. Този похват е необходим Замятин за да възбуди в главния герой нови, необясними впечатления и преживявания. Той не описва, а изброява-своеобразен дискурс, който активизира възприятията на читателя. Но основна черта на неговия психологизъм е „квадратната хармония”,  категорията прозрачност-непрозрачност, синтез на всички психологически значими характеристики: цвят, звук, миризма, усещане, форма. Самосъзнанието в романа „Ние” е художествена доминанта , служи като основа за построяване на образа. Вътрешният мир на отделния човек  е в единство с външното битие.

     Романът „Ние” на Е. Замятин завършва така, както и започва. Постигнат е социалният ред, всички живеят в хармония със себе си и другите, щастието е неотменна константа на ежедневието, главният герой - Д-503 има една единствена цел - да приложи режима на Всеобщата Държава към другите държави-светове, тоест да наложи „благородното робство на разума” (в името на Благодетеля); няма въпроси, няма лъжа, няма мечти, няма „душа”. Има го само идеалното общество, „новият човек” и „идеалното бъдеще”. Тази сферична затвореност на романа, освен че реализира една от характерните особености на модернистичния тип дискурс - завършеност на текста, въплъщава и един от основните белези на утопическото мислене - безкрайното осъществяване на идеала. Идеал, който може да бъде само осъществяван, но не и осъществен, идеалът, който е само стремеж, но никога реализация. Защото реализацията обезсмисля идеала, а осъществяването  му го погубва, не остава нищо извън него, нищо, с което да се сравни, чрез което да се открои като идеал.