Лексикология

1. ПРЕДМЕТ И ЗАДАЧИ НА ЛЕКСИКОЛОГИЯТА. ДЯЛОВЕ. ЛЕКСИКОЛОГИЯТА И ЕЗИКОЗНАНИЕТО.

Лексикологията е наука за думите като речникови единици и за речниковия състав като цяло с действащите в нея отношения и закономерности. Основен обект на изследване е думата като специфична езикова единица, със собствена формално-съдържателна структура и функции в речта и като изграждащ речников елемент, който влиза в определени отношения с другите думи в лексикалната система и който подлежи на класифициране на различните критерии. В езиково отношение думата се определя като лексема, която в речта се проявява в различни словоформи/ граматични форми/ и в различни лексикално-семантични варианти. Тъй като предмета на лексикологията е твърде сложен и разнообразен, в науката са обособени различни дялове, всеки от които притежава свой собствен частен предмет и обект на изследване и собствени задачи за разрешаване. Като основни могат да се посочат следните дялове:

I.семантика /лексикална семантика/ - изучава съдържателната страна на думите. В зависимост от насоката на анализ и конкретните научни задачи, разграничаваме два поддяла: ономасиология – изучава процеса на номинация и факторите, влияещи върху този процес. Проучва начините по които става именуването на понятия, предмети и явления с конкретни думи. Ономасиологията отговаря на въпросите как възникват думите с присъщото им лексикално значение?Какъв е механизмът на вторичната номинация, водеща до формиране на преносни значения?Какви лингвистични фактори действат при изработване на материалната обвивка на значението?Каква е природата на връзката между лексикалното съдържание и езиковата форма.

семасиология – изучава същността на вече формираното лексикално значение, неговата структура, семантичната структура на многозначните думи, процесите на промяна в съдържанието на думите, спецификата на лексикалното значение при различните категории думи. Вторият дял изучава думата като елемент от сложно организирана лексикална система. Тук вниманието е насочено към структурата на речника. Основните задачи са: да се анализират и опишат принципите въз основа на които е изграден речника като система, да се разкрият различните по тип отношения между думите в лексикалната система, както и да се класифицират речниковите единици по различни принципи;

II. фразеология – изучава устойчивите словосъчетания в различните й разновидности. Нейните основни задачи са: да опише същността на устойчивите словосъчетания, мястото им в речника, механизма на възникването им, стилистичната им употреба, да ги класифицира и да ги опише различните разновидности.

III. лексикография – теоретико-приложен дял, който опирайки се върху постигнатото от предните дялове разработва принципите за обработка на лексикалния материал в речниците и ги изработва. В зависимост от целите които преследва и от методите, които използва лексикографията  има няколко разновидности:

-    обща лексикология – изследва универсалните явления и закономерности в речниците на езиците, изяснява основните теоретични въпроси, свързани с природата на думата като знак и със структурата на лексикалната система, разкрива общите развои на лексикалните системи, дава теоретична основа за развитие на другите лексикални науки.

-    частна лексикология – описва и обяснява лексикалните системи на отделните езици, структурата на конкретния речник, процесите действащи в него, факторите, определящи развитието му. Частната лексикология се дели на: синхронна и диахронна. Синхронната изучава лексикалната система на даден език в определен отрязък от време, а диахронната разглежда речника в процеса на неговото историческо развитие.

-    сравнителна лексикология – разглежда и съпоставя речниковите системи на два или повече езика.

Като лингвистична наука лексикологията е свързана с други дялове на езикознанието. Свързана е с граматиката, защото и лексикологията и граматиката изучават думата. Лексикологията е свързана и с етимологията, като наука за произхода и историческия развой на езиковите единици. Лексикологията е свързана и с ономастиката като наука за собствените имена. Свързана е и със стилистиката като наука за функционалните стилове в книжовния език както и за стилистичните функции на различните изразни средства. Лексикологията е свързана и с историята на езика, която изучава както развоя на граматичния строеж, така и развоя на речника.

2. ЛЕКСЕМА

Eзикът осъществява основната си и най-обща функция – комуникативната посредством думите. Те са най-малките самостоятелни във формално и сематично отношение единици на езиковата система, които включвайки се в по-сложни структури осигуряват нормалното протичане на речевия процес. Като се има предвид универсалния характер на думата като езикова единица, обясними са опитите тя да бъде приемливо дефинирана по начин задоволяващ всички езиковедски науки. За съжаление този стремеж към универсалност не е дала задоволителни резултати и езикознанието не разполага с точна, ясна категорично определена дефиниция на думата. Най-често прилаганите критерии са формалният, наблягащ на материалната страна на думата ли нейната структурна самостоятелност във фонетичен и графичен план. Вторият критерий е семантичният, изтъкващ като най-важна страна наличието на понетийно съдържание на думата, функционалния, подчертаващ комуникативен – речева страна на думата. Сложната и разнообразна природа на думата трудно би могла да се обхване в @на думатарамката на една дефиниция, поради което за предпочитане се оказва описателния @@. Той извежда съществените страни на думите, като езикови единици, без значение дали те са характерни само за отделната дума или и за други езикови единици. Основните признаци на думата:

1/ думата е знак

2/ думата има материална страна и идеална страна

3/ думата е знак- символи връзката между двете страни – материална и идеална, има условен социален характер

4/ материалната страна на думата се реализира във фонетична или графична форма и представлява ист. определен ред от фонеми /графема/

5/ идеалната страна на думата представлява познавателна абстракция, закрепваща информация за обективния и субективния свят, с която …. се включва в комуникативния процес. Инфо е втори тип лексикална /или речникова/ и граматична. Лексикалната е задължителна и е свързана в обективната действителност и нейната обработка в съзнанието на човека. Граматичната има по-абстрактен характер и е свързанан с най-общи философско-логически категории и не е присъщо на всички думи, а само на изменяемите части на речта.

6/ думата е асимитрична знакова структура. Една и съща информация може да се реализира чрез различни материални носители, а от друга страна един материален носител , може да изразява различни видове информация.

7/ думата е двуяко структуриран знак. Тя представлява едновременно елемент на езиковата и речевата система

8/ в речта думата има няколко основни функции: комуникативна, номинативна /реализира определено предметно-логическо съдържание и замества явленията от обективната действителност/, експресивна /чрез нея се изразява отношение към субект или обект/. Комуникативна функция е за всички думи, докато останалите две функции нямат задължителен характер

Думата има пряко отношение с останалите езикови единици – морфеми, фонеми, словосъчетания. Дума и фонема – основната разлика е, че фонемата не е носител на информация, а има само смисло-различителна функция в състава на словоформите. Общото между думата и морфемата е, че са значещи , т.е. участват с някаква информация в езиковата и речевата система, но за разлика от думите, морфемите са комуникативно несамостойни. Между думата и словосъчетанието съществува явна формална разлика, като главно тя има количествен характер, т.е. словосъчетанието се състои от повече от една дума, напр. „една книга”. Най-голяма семантична близост, но не и тъждественост съществува между думата и устойчивото словосъчетание, поради което устойчивите словосъчетания се разглеждат заедно с думата от лексемата и се интерпретират като речеви единици.

Фразеология – изучава устойчивите словосъчетания, употребата им в речта и особеностите на техните значения. Предмет на фразеологията са свойствата на фразеологизмите въз основа на които се обособяват основните признаци на фразеологичността и се решава въпросът за същността на фразеологизмите като особени езикови единици. Фразеологията изучава процесите на образуване на фразеологизмите и разкрива закономерностите на тяхното функциониране. Изследва тяхната специфика като вторични образуващи знаци , особеностите на тяхната знакова функция и значение, техния звуков състав, морфология и синт. строеж, както и системните връзки с останалите фразеологизми от езика и с думите. Фразеологията разработва принципите на обособяване на фразеологичните единици, методите на тяхното изучаване, класификация и описание в речниците. Фразеологичния състав може да се класифицира въз основа на някои принципи, но основен е структурно-семантичния.

3. ПЛАН НА ИЗРАЗЯВАНЕ И ПЛАН НА СЪДЪРЖАНИЕ Н ДУМАТА.

Думата представлява единство от форма и съдържание. Формата ще означаваме като план на изразяване. Планът на изразяване представлява традиционно установената верига от фонеми, която материално представя думата. В зависимост от целите на конкретния анализ, планът на изразяване е линейно членим на различни по характер сегменти. В този смисъл можем да говорим за три аспекта на членение: фонетичен, словообразуващ и граматичен. Във фонетично отношение думата се сегментира на съставящите я фонеми / в писмени форми графеми/. Например думата писмо е структурирана от 5 елемента. Това е най-детайлното членение на формата, тъй като води до изолиране на най-малките формално и линейно деление на езикови единици. В словообразуващо отношение думата се сегментира на съставящите я морфеми. Това е по-висок тип членение, тъй като отделя минималните значещи елементи в думата. Например писмо е съставена от 3 елемента.  В граматично отношение всички изменяеми думи са двусъставни. В тях различаваме основа и формант. Основата включва  всички словообразувателни морфеми, а именно префикс, корен и суфикс. Формантът е съставен е съставен от формообразувателните морфеми – флексии. Формантът може да е нулев. Например в думата писател има нулев формант. Основата може да е представена само от една морфема, напр. в думата град има само корен. И трите аспекта на плана на изразяване са исторически променливи, като обикновено настъпилите промени не засягат съдържанието на думата. За българския език най-съществени са фонетичните изменения. Те са най-многобройни и са засегнали най-много думи. Словообразувателните промени засягат в морфемния строеж настъпила в следствие на обединяване на две думи / с + богом – сбогом; в + къщи – вкъщи/ Дори когато форматната промяна е съчетавана от промяна на съдържанието, то двата вида промени не са зависими една от друга. Напр. дъб / пише се думата на старобългарски/ настъпила е фонетична промяна – дъб / СБЕ/.  

Планът на съдържание представлява идеалната страна на думата, която бива материално представена от формата. Тази идеална страна има сложна структура и е съставена от сложни по тип абстракции и също може да бъде членена, но не в линейно отношение, тъй като съставящите я абстракции са в други отношения помежду си. Сруктурните елементи на съдържанието са различните видове значения, а именно лексикално / пряко и преносно/ и граматично. Лексикалното значение характеризира думата като речникова единица и обуславя комуникативната й функция в речта.  То се формира в резултат на познавателното развитие на човека и обобщава неговия социален опит. Независимо, че при различните думи то може да има различен характер и да обслужва различни по тип комуникативни цели. Лексикалното значение винаги е формирано от факти и явления съществуващи извън езиковата езиковата действителност и осмислени от човека. Основния тип лексикално значение е номинативното, което обобщава клас еднородни факти от действителността / обекти, лица, предмети/. То е присъщо на пълнозначните думи. Броят на лексикалните значения в речта е по-голям от броя на думите и затова съществуват думи с повече от едно значение, т.е. многозначни думи. Граматичното значение характеризира думата като елемент, участващ в граматичната форма на езика. То е свързано с парадигмата от словоформите, които се отнасят към съответната изменяема част на речта. Граматичното значение се съотнася с най-общите категории на мисленето и задължително се изразява в структурата на езика. Негов показател е флексията или някаква служебна дума./напр. пишете – 2 л.мн.ч,пов.наклонение./. Граматично значение имат само изменяемите части на речта, като в историческия развой на езика, могат да отмират значения или да се появяват нови. Така например са отмрели падежите и двойнственото число и се е появила определеността на имената. Между граматичните и лексикалните значения съществуват и няколко различия:

1/ лексикалното значение е задължителен елемент в структурата на плана на съдържанието, докато граматичното не е присъщо на всички думи, а само на изменяемите.

2/ лексикалното значение е непосредствено обусловено от обективната действителности нейната структура, докато граматичната има по-силно изразен абстрактен характер и при него връзката с действителността е по-условна с малки изключения зад него винаги стои някой реален, материален или абстрактен факт от извънезиковата действителност. Например дете – човешко същество в ранна възраст и зад тази дума стоят всички представители на човешкият род, които отговарят на тази характеристика. Граматичните абстракции могат да бъдат обективно независими и зад тях да не стоят реални факти. Например категорията род се преписва и на одушевени предмети. Полазател на по-висша абстрактност на граматичното значение спрямо лексикалното може да бъде и количественото им съотношение. Лексикалното значение също не е буквално отражение на обективната действителност, а представена в обобщен вид. Различно е и отношението на двата типа значения спрямо плана на изразяване. Лексикалното значение се представя от целия звуков комплекс, а граматичното значение е свързано с формата. Двете основни понятия свързани със структурата на думата като знак Емил Бенвенист сполучливо представя чрез съществуващите в езиковата система вътрешно структурни отношения. Според него формата, а именно плана на изразяване е свързана със способността на думата да се разлага на конституивни елементи от по-ниски равнища, а именно фонеми и морфеми. Значението /планът на съдържание/ е свързано със способността на думите да бъдат съставни елементи на по-високите езикови равнища/ словосъчетания, изречения, текст/.

  3/ лексикалното значение се носи от целия граматичен комплекс или звуков комплекс, а граматичното се свързва само с граматичните елементи /окончанието/. В плана на съдържанието могат да настъпват различни промени, които са свързани с разширяване и стеснение и с промяна на значението.

4. НОМИНАЦИЯ. ПЪРВИЧНО ЛЕКСИКАЛНО ЗНАЧЕНИЕ.

Под номинация се разбират всички форми на фиксиране в езика и с езикови средства на някакъв факт от обективната действителност. В зависимост от природата на факта и природата на средствата за неговото означаване, номинацията може да се раздели на 3 вида:

1/ лексикология – чрез нея се назовава фрагмент от обективната действителност и той се реализира чрез думи или не предикативни словосъчетания от типа на „вестник, чета, букет ”. В познавателно отношение зад тези езикови средства стоят отделни понятия.

2/ граматична – чрез нея се назовава някакво отношение между елементарните фрагменти /понятия/ и тя се реализира чрез предикативни единици и при включване на думите в граматични конструкции. Например „чета книга, получих букет рози”

3/ дискурсивна – тя означава някакво събитие, последователност от отношения в действителност и се реализира чрез по-кратки или по-дълги текстови отрязъци.

При съпоставката на трите вида номинация намираме разлика и в съдържателно и във формално отношение. Установяването на формата се изразява в усложняване на изразното средство – дума – I  тип; изречение – II тип; текст – III тип. Лексикалната номинация която е обект на лексикологията бива два вида: първична и вторична. При първичната номинация за формирането на ново понятие се създава нов знак-дума, с помощта на действащите в езика словообразувателни средства и механизми. Това води до количествено нарастване на речника. При вторичната номинация също се формира ново понятие, но то бива материализирано в стар знак-дума. Така възникват многозначните думи и се стига до качествено развитие на речника. В резултат на вторичната номинация се увеличават също номинативните възможности на речника, но не чрез появата на нови думи, а чрез появата на нови знаци. Номинативния процес/ономасиологичен/ протича под въздействието на три основни фактора:

1/ обективната/ неезиковата/ действителност, като система, съставена от определени структурни елементи като лица, предмети, действия свързани под действието на обективните природни закони.

2/ гносеологическият /познавателния/ образ на тази действителност, формиращ се в съзнанието на човека на базата на социалния му и психически опит, който образ може да включва и прагматичната оценка на човека.

3/ езиковата система, съставена от думи-знаци, означаващи структурните елементи на действителността и формирани по установените в езика словообразувателни правила. Взаимодействието между тези три сфери се извършва в следния ред: обективната действителност въздейства върху сетивата на човека в резултат на което в съзнанието му се формират познавателни абстрактни образи, които от своя страна се материализират във вторични материални единици-думи.Тъй като основен момент в този процес е обобщението, абстракцията, формираните езикови знаци са в количествено отношение много по-малко от отделните елементи в действителността. При създаването на тези знаци активно си взаимодействат чувственият и рационалният човешки опит. В гносеологическо отношение, номинацията е свързана с отражателната дейност на човешкото съзнание и с идеализацията на предметния/реалния/ свят и минава през два етапа: идеализация и репрезентация /материализация/. На етапа на идеализацията се извършва обработка на получените чрез сетивата знания за обектите от действителността и се формира абстрактен познавателен образ в съзнанието на човека. Тази обработка има познавателно-класификационен характер и е свързана отделяне и абстрахиране на признаци, присъщи на обекта на познание. Това е сложен психологически процес и изисква определена степен на развитие на човешкото съзнание и мислене. Получената цялостна сетивна информация се обработва в съзнанието и води до възникване на абстрактни познавателни образи, каквито са представите и понятията. Представата е форма на индивидуално отражение. Тя представлява сетивно нагледен обобщен образ на предметите от действителността. Запазва и възпроизвежда в съзнанието и без непосредствено развитие върху сетивата. Понятието е по-висша познавателна форма, свързана с мисленето. То се основава на сравнение на индивидуалните обекти, отделяне на общите съществени признаци на тези обекти и синтезиране на тези признаци в единна система, представляваща и характеризираща класове от еднородни елементи. Общото между понятието и представата като познавателни форми е в техния абстрактен характер и в тяхната връзка с езиковите единици.  Повече са различията между тях. Ако представата е единична, понятието е обобщаващо. Представата включва както съществените, така и случайните признаци, докато понятието означава клас обекти или несъществуващи обекти.Представата се основава на сетивно възприемане на обект, докато понятието не е задължително да се предхожда от възприятието на обекта. Представата се ословесява със собствени  имена като речникови граници, а понятието чрез пълнозначни думи. Репрезентацията е свързана със следното: представите и понятията се репрезентират в словесни знаци. Образуването на тези знаци става с помощта на утвърдените в езика морфемни средства или  по установени модели на словообразуване. Различните модели зависят от различния език. За българския език например най-употребим е афиксалния метод на словообразуване и на второ място компузативен /образуване на сложни думи/. Понятията, с които боравят хората са едни и същи, но знаците са различни.

Вътрешна форма на думата /означаващо – означаемо/. Въпросът за съдържанието на думата и нейната езикова обвивка е многократно дискутиран в езикознанието.

Макар и условна за да бъде трайна и лесна за усвояване , връзката между названието и обекта трябва да се опира на някакви факти, имайки предвид речниковия състав и словообразувателните елементи. Човек формира новото название, избирайки един признак. Този признак се материализира в означаващото, в неговия формален строеж. Този признак е така нар. вътрешна форма. Например: часовник е предмет , който се използва да отмерва часовете.; книжарница е място, където се продават книги и канцеларски материали; дървен е нещо направено от дърво. Думи, чиято вътрешна форма е прозрачна се наричат семантично-мотивирани. Това са обикновено производни думи, чиито номинативен признак е ясен. Но в езика има и непроизводни думи /час, книга,дърво/, чиято вътрешна форма е неясна. Признакът, който мотивира значението не е видим., такива думи изглеждат лишени от вътрешна форма.Те са само привидно немотивирани. При тях навремето мотивацията е протекла по същия начин в далечното минало така, че ако погледнем реално немотивирани думи няма. Има такива, чиято мотивировка е неразгадаема. Вътрешната форма помага да се обясни защо в различните езици за едно и също явление има различни знаци. Например вземаме една и съща дума в български, руски и английски език, в български и руски тя е свързана със зрението, докато в английски е свързана с вятър. В този смисъл има думи, които нямат нищо общо на пръв поглед, а някога са имали една и съща вътрешна форма /влак и влечуго/. В речника на езика съществуват много думи с една и съща вътрешна форма, но с различно лексикално значение /уча, учебник, училище, наука/. Съществува и обратното явление: думи с различна вътрешна форма имат сходно лексикално значение /синонимите/. Например: приятел и другар. В този смисъл вътрешна форма и лексикално значение не са припокриващо се понятие. Лексикалното значение има по-общ характер. То е свързано със система от признаци, а вътрешната форма е един признак. Лексикалното значение се изразява чрез цялата словообразователна верига, чрез цялата форма на думата и в него участват със семантиката си всички лексикални морфеми /корен, префикс, суфикс/, докато вътрешната форма се изразява от една единствена морфема /корен/. Както вътрешната форма е част от лексикалното значение /един признак от система признаци/, така и показателят на вътрешната форма, коренът е част от цялата словообразувателна форма на думата. 

5. СЪЩНОСТ И СТРУКТУРА НА ЛЕКСИКАЛНОТО ЗНАЧЕНИЕ

Лексикалното значение е основната лексикално –семантична категория, отнасяща се до вътрешната нематериална страна на словесните знаци. Лексикалното значение е езикова категория. Тя има социален колективен характер и носи една и съща информация за всички носители на езика.Възниква в резултат на процеси на назоваване на, присъщо е за всички думи в езика, но при различните масови думи има различна структура. Исторически установено и общоприето на даден етап от развоя  на речника, то може да се изменя в диахронна респективност.Към лексикалното значение на пълнозначните думи отнасяме – съществителни, прилагателни, глаголи, числителните имена, някои наречия, някои местоимения. В структурно отношение тяхното лексикално значение може да се представи като изградено от ядро и периферия.Ядрото е свързано с назвателно-класификационната дейност на човека с отразяването и обобщаването на явления от обективната действителност и техните признаци. То е задължителен елемент. Периферията е свързана с оценъчно-експресивното отношение на субекта спрямо означените явления от действителността и има незадължителен характер. Ядрото обуславя номинативната функция на пълнозначните думи, а периферията обслужва експресивната си функция. Описанието на ядрото не може да стане без привличане на понятията – денотат и дисигнат, които непосредствено участват в неговото изграждане. Денотатът представлява назованият чрез знак фрагмент и обективната действителност /предмет, лице, признак, състояние, действие/т.е. денотатът е неезиков по природа , но е необходима изходна точка, за да се осъществи процеса на назоваване. Денотатът е реалния обект на номинацията от езикова гледна точка /всяко отделно лице, което учи във висше учебно заведение е денотат на знака студент/ Деотатът не е пряко свързан със знака – дума, а е само отправен пункт. Десигнатът представлява познавателен мисловен образ в който са обобщени и отразени признаците на един денотат или на класа денотати. Десигнатът възниква в резултат на абстрахиране и синтез на признаците на маса денотати. Той има нематериална мисловна природа и не съществува пряко в действителността, а се формира в човешкото съзнание в резултат на познавателна дейност. Например десигнат на думата писател е понятието, включващо признаците лице, което създава литературни произведения и в неговия обем влизат всички лица, притежаващи това качество. Десигнатът на думата стои лексикално близо до семантичната категория лексикално значение. Чрез него се осъществява връзката денотат – знак. Периферията на лексикалното значение е незадължителен елемент в в полето на лексикалнот значение и не всички думи имат пълнозначни думи имат периферия. Тя е емоционално-експресивно отношение на субекта спрямо означения с думата денотат или клас от денотати. Наличието на предметно количествено ядро е задължителна предпоставка за да има евентуално и периферия. Оценъчно-експресивната информация за денотатите, също има езиков характер и е колективна заложена в семантичното значение на думата. Тя е присъща на стилистично-експресивните думи /от типа на сърчице, водица/. Експресивността е системно езиково заложена в съдържанието им и те не могат да се употребяват неутрално. Номинацията при тях е съпроводена с оценка, била тя положителна или отрицателна. Тези думи имат един и същ десигнат, но различно е отношението на субекта към денотативния клас / и стар и дърт, означават възрастен човек , но със стар се извършва чиста номинация, а с дърт назования признак е оценен пренебрежно/.Оценъчно-експресивната част на лексикалното значение се нарича конотация???Представлява назоваване на явленията от обективната действителност.

Употреба – лексикалното значение е езикова категория, но тя се подлага на актуализация в процеса на речта и така се реализира в речевия процес по формата на безброй много индивидуални употреби. Актът на употреба е акт на референция, на отнасяне на езиковия знак към определен конкретен обект и клас. Означения в речта обект или клас, представлява референт на думата. Употребата бива пряка или преносна. При пряка употреба речниковия денотат на думата като езиков знак , съвпада с референта на даден контекст. Например думата „топъл’ представлява такъв, който е по-висока от нормалната температура в изказване от типа „пия топъл чай” – реферираният признак съвпада с езиковия денотат и прилагателното име е употребено пряко. Но в изречението :тя има топъл поглед” прилагателното име има за референт на друг признак – дружелюбен, изпълнен със симпатия.

В лексикологията се различават няколко вида лексикално значение в зависимост от различни показатели  - начин на възникване, отношение към денотат и десигнат, отношение към други думи в речника,наличие или липса на оценъчен компонент.

1. пряко и преносно. Прякото възниква в резултат на първично назоваване, а преносното в резултат на вторична номинация.

2. неденотативно и денотативно – в зависимост от това дали зад значението стои денотат или липсва.

3. понятийно и непонятийно – думите с понятийно значение имат десигнат – значение, а думите с непонятийно имат десигнат – представа, или са лишени изобщо от предмет на логическо съдържание и се отнасят не към номинативните, а към служебните думи от речника. Служебен характер имат предлизите, съюзите, частиците, накои наречия, модални думи, междуметия.

Собствените имена – трябва да се съставят съставят нарицателните и собствените имена.Първата разлика е свързана с мотива и процеса на формирането им.Нарицателните имена възникват в резултат на отражение и познание на свойствата на денотатите., а собствените се свързват със своя денотат в следствие на културни или социални основания. Отнася се най-вече за личните собствени имена. Освен тази разлика, съществува и друга – значението на собствените имена се свързва с определен смисъл на реципиента. Собствените имена означават единен денотат /лице, действие/, а не клас еднородни денотати.  Денотатът им не е понятие, а представа и за да бъде собствено име значещо, то неговия денотат трябва да е познат предварително. / името Паисий или Марица са значещи за българина, но за един мароканец, те не означават нищо/. В този смисъл можем да кажем, че нарицателните имена обобщават и характеризират чрез признаците им класове от денотати, а собствените индивидуализират отделни единични денотати и служат за тяхната идентификация. Другата разлика е по отношение на вътрешната форма; нарицателните имена винаги имат вътрешна форма, независимо дали я пазят или не, докато личното име при назоваването изключва вътрешна форма. Друга разлика между собствените и нарицателни имена е свързана с качеството полисемантичност и с възможността за преносна употреба. На пръв поглед собственото име може да означава повече от един денотат. Например много хора може да се казват Иван, но това не е проява на полисемия??. Нарицателните имена може да имат преносна употреба, а собствените не могат, освен ако не са употребени като нарицателни. Служебните думи нямат денотативен характер, а обслужват комуникативно-речевата дейност, придружавайки или свързвайки пълнозначните думи. Те придобиват значимост само в съчетание с пълнозначни думи. Семантичната абстракция??? При тях е на високо равнище и е свързана с най-общи отношения с действителността, но безспорно те имат значение. Междуметията нямат нито денотативно, нито десигнативно значение. Свързани са със слухови възприятия или усещания. По принцип ядро на речника са пълнозначните думи, а всички останали са периферия. Лексикалното значение може да търпи развитие. Има две основни причини:

-          Промяна на денотативната действителност, т.е. поява на нови денотати или нови свойства на съществуващите денотати.

-          Разширяване на значението. Разширява се обектът на означаваното първоначално значение и към стария кръг денотати се прибавят нови денотативни явления.

/ същ. име гражданин е означавало жител на град и е било в семантична опозиция; със селянин – жител на село , днес вече гражданин има по-широко значение – гражданин на една страна/

-          Смесване на значението – стеснява се обемът на означаваното понятие /жито – храна в старобълг., а в СБЕ означава вид храна/

-          Изместване на значението  - тук връзката между старото и ново значение е избледняла и е настъпила цялостна промяна на означаваното понятие / в старобълг. бистър – означава бърз, ловък, а днес – прозрачен, ясен/

6. ВТОРИЧНА ЛЕКСИКАЛНА НОМИНАЦИЯ

Речникът на един език е отворена система, която непрекъснато се развива, както в качествено, така и в количествено отношение. Количествените промени настъпват в резултат на създаването на нови думи по пътя на първичната номинация или при заемането на чужди думи. Качествените промени настъпват в резултат на формиране на нови значения, т.е. по пътя на вторичната номинация или при различни промени в съществуващите значения. В развитите книжовни езици вторичната номинация е застъпен процес. Той позволява да се увеличат номинативните възможности на речника, без да се създадат нови лексикални единици. Вторичната номинация е свързана с понятието полисемия и води до формирането в речника на многозначните думи. Способността на думите да притежават повече от едно значение е може би най-характерната и уникална черта на езика като знакова система. Първичната и вторичната номинация взаимно се допълват, като не е възможно да се използва само единия от тях. В речника на СБЕ сравнително малък е броят на еднозначните думи. На първо място са служебните думи, местоименията, числителните имена.Сред пълнозначните думи еднозначността й поддържа главно при термините. По принцип еднозначните думи са симетрични езикови единици. При тях на една знакова форма отговаря едно знаково съдържание. В речника преобладават думите с 2 или 3 значения и сравнително по-малко са тези с четири, пет и повече значения. Например „грея” има 3 значения: излъчвам топлина; излъчвам светлина; правя нещо да стане топло.С оглед частите на речта, най-интензивни са процесите на номинация при същ. имена, прилагателните и неприфигираните глаголи. Някои служебни думи, особено предлозите, също са развили повече от едно значение / от – сок от портокал; идвам от гарата; от два часа;. Многозначността като качество на думите... езиково-речникови явления. Тя не бива да се смесва с преносната употреба. Единствено в речников план думата може да бъде многозначна. Контекстът обикновено сваля многозначността. В обективната действителност непрекъснато възникват нови явления и отношения, които трябва да бъдат назовани по някакъв начин. Това може да стане чрез образуване на нови думи, но най-често става чрез вторична  номинация. Броят на денотатите в обективната действителност е безкраен, докато думите в един език са ограничен брой и това налага използването на създадени вече думи пак чрез вторична номинация. Нуждите на.??? Понякога налагат да се използва и друг знак за означаване на известен вече денотат. Или този денотат да се назове по различен, по-експресивен начин. Това назоваване може да стане чрез съществуваща вече реникова единица. Многозначната дума е с по-сложна семантика от еднозначната. В съдържателно отношение полисемантичния знак представлява семантично единство от две или повече значения и служи за осъществяване на различни нормативни актове. Структурен елемент на многозначната дума в плана на съдържание е отделното лексикално значение, което се нарича лексикално-семантичен вариант, т.е. семантиката на многозначната дума представлява единство от лексикално-семантични варианти / поне 2 на брой/. Единството на тези варианти се основава на някаква обща схема /признак/, която от своя страна се дължи на сходството между отделни денотати.Освен семантично, вариантите на многозначната дума се свързани деревационно, т.е. намират се в отношение на производност. Например думата „ице” има 5 основни значения; 1. предната част на главата; 2. човек, персона; 3. видимата част на нещо; 4. термин в езикознанието; 5. термин в математиката.Първите три значения са общоупотребими, а 4 и 5 са терминологични. Само първото значение е получено в резултат на първична номинация, а останалите са в резултат на вторична / те са преносни/. Всички значения са езиково равноправни. Преносните значения нямат експресивен характер. Съществуват различни типове преносни значения:

- пренасяне, което се основава на подобие /сходство, общи признаци/ между денотатите, то е метафорично. Подобието може да има различни насоки – по форма, произход, функция, по размер, по разположение. Има случаи в които метафорите се основават на обективни асоциации и имат не толкова видим характер. Преносно значение възникнало на основата на  подобие между денотатите се нарича метафорично. Това е сравнително най-разпространения тип преносно значение, тъй като се базира върху естествената склонност на човека да опознава явленията, да открива общото и различното между тях. Например: книга – печатно издание, но и хартия. Когато пренасянето се основава на някакъв вид структурна връзка без денотатите да имат сходни признаци, без да са подобни в качествено отношение, то пренасянето се нарича метономично????. Структурните връзки между денотатите могат да бъдат от различен тип, а именно част от цяло, причина, следствие, пространствена или темпорална/времева/ връзка. Преносното значение възникнало на основата на структурна връзка между денотатите се нарича метонимично.???  Например: гара – ж.п. гара и оградата, която е построена на самата спирка; слива – широколистно плодно дърво и плодът, който дава това дърво. Преносно значение и преносно употреба са две различни явления, които имат както общи, така и различаващи ги особености. Общото е, че се получават в резултат на пренасяне на названието на един обект върху друг. Различията са следните:

1. преносното значение е езикова, а преносната употреба речева категория.

2. Преносното значение е само номинативно, а тъй като в преносната употреба се съчетават комуникативност и експресивност.

3. Преносното значение има колективен характер, а преносната употреба е индивидуална.

4. преносните значения са практически количествено ограничени, а преносната употреба не е.

5. Преносното значение е характерно за многозначните думи, а преносната употреба  и за многозначните и за еднозначните.

6. преносното значение се основава само на метафора и метонимия, а преносната употреба на метафора и метонимия, ирония и хипербола.

7. ОСОБЕНОСТИ НА ЛЕКСИКАЛНАТА СИСТЕМА

За разлика от системата на езикаустановена и описана доста рано, системния характер  на лексиката се осъзнава по-късно и по-трудно. В същото време са отпадали и са се появявали стотици думи. Тази динамичност на речника е в следствие от динамиката на обществения живот. Динамичността на лексикалната система има както количествен, така и качествен аспект. Тя се изразява както в промяна на броя на думите в речника, в частност броят на значенията, така и в преструктуриране на думите и преминаването им от една сфера в друга. Лексикалната система е многочленна и се състои на практика от безкраен брой елементи. Във фонетичната система броят на фонемите е определен, а броят на думте се измерва в хиляди. .......този обем на лексикалната система е причина и начинът на описанието  и да се различава от от подходи в описанието на другите подсистеми, тъй като е изключително трудно , дори невъзможно, тя да бъде описана цялостно. Лексикалната система не се използва равномерно в целият си обем. Една част от речника е в постоянно обръщение в говорната практика, а друга част се включва в сравнително малко на брой речеви актове, поради неактуалност или специализираност на денотатите. Речникът на езика никога не съвпада с индивидуалния речник на отделния човек. Независимо от изтъкнатите особености на езиковата система , тя все пак е езикова система и няма основание да я разглеждаме като друг тип система.Поради многобройността на елементите си най-добре представя лексикалната система чрез структурния подход. Боравим с термините тематично поле и лексикално семантично поле. Лексемите в тематичното поле се обединяват на основата на обективните връзкитехните денотати в действителността, напр. Части на тялото – нос, очи, корем, пръсти, ръце; професии – учител, лекар; семейни отношения – брат, чичо, баба. Между отделните елементи има родово-видово отношение. Връзката има логически характер. Освен проблем при този тип структуриране е и проблемът за обособяване на отделни и общи понятия и теми. Членението е произволно. Тематичното поле е отворена система. Лексикално-семантично поле – основните логически отношения са на тъждество, подобие, противоположност, противоречие. Те стоят в основата на езиковите отношения – синонимия, антонимия. Синонимният ред е отворена лексикално-семантична парадигма. Антонимната двойка е затворена лексикално-семантична парадигма. Лексикално-семантичното полесинонимен ред и антонимна двойка е по-частна система в сравнение с тематично полеи може да се включва в него. Друг тип подход при представяне на лексиката акцентира върху отношенията на йерархичност като система, образуващ фактор. Търсят се проявите на съчителност и подчинителност на семантично равнище. Като вид семантична парадигма в този случай се включват и думи, съотнасящи се като род, вид /хипоними/. Освен това могат да се потърсят и речевите измерения и прояви на семантичните езикови отношения. Когато е налице отношение на противоположност в речта, лексемите взаимно се изключват. Преставянето на лексикалната система чрез полеви структури, цели да покаже най-малките микроструктури в системата, обединени въз основа на езиковата семантика и извънезиковата детерминираност на думите. При класификацията на лексикалните единици се използват и други критерии – словообразователен, функционално-речеви, стилистичен, етимологичен и т.н. Това води до обособяване на съответните групи лексика в рамките на речника. В зависимост от словообразователната си структура, думите се намират в отношение на омонимия и паронимия. В зависимост от сферата на употреба, лексиката се дели на общоупотребима и социално-социализирана. В зависимост от честотата на употреба се дели на активна и пасивна. От етимологично гледище се дели на домашна и чужда. От стилистично гледище говорим за стилистична неутрална и стилистично експресивна / или специализирана/.  

8. ФОРМАЛНИ ОТНОШЕНИЯ. ПАРОНИМИ И СИНОНИМИ – СЪЩНОСТ,ВИДОВЕ, УПОТРЕБА.

Формалните отношения се изразяват в определен тип връзка между формите на две или повече думи от речника. В основата на формалните отношения, стоят два вида връзки – тъждество и подобие. Те се проявяват в речниковите явления – омоними и пароними.Омонимията е речниково явление, свързано в съществуването в лексикалната система на еднакви по форма думи. Тъждеството на думте не е израз на някаква връзка в семантичен план. Омонимите са тъждествени по форма, но различни по значение речникови единици. Например: тон – мярка за тегло и тон – височина на звук.

Образуването на формален принцип редове лексеми, не са количествено ограничени. Най-често това са две или три думи, но нищо не пречи да се образуват и по-дълги парадигми. В тълковните речници омонимите са представени в отделни речникови статии, тъй като са семантично независими. Пътищата за възникване на омоними са различни, но във всички случаи става дума за случайно съвпадение на етимологично различни лексикални единици.

1.      в резултат на фонетични изравнения – две различни по значение домашни думи могат да съвпадат по форма и тъй като фонетичните промени в българския език са много, имаме много омоними получени по този начин /син-син; вия-шия;мед-мед/

2.      при заемане на чужди думи – напоследък този начин е доста разпространен / крем – градинско цвете; крем – козметичо средство; крем – десерт/

3.могат да съвпадат 2 чужди думи / дама – френска изискана жена; дама – игра/

Чуждите думи могат да са заети от един и същ език / от гръцки – орган – орган/

4.      в резултат на словообразувателни процеси също се оразуват омоними. В резлтат на словообразуването някои производни думи могат да съвпаднат по форма – допирам – доближавам, докосвам нещо; допирам – завършвам прането. Възможно е да съвпадат основна дума и производна от друга дума: глезен – глезен. От една и съща основа също могат да се получат омоними: рибар – рибар – вид риба. Тук има и известана семантична близост.Друг начин е в резултат на формообразувателни процеси при образуване на граматични форми. Могат да се получат единици с еднакъв състав. Тук имаме лексикална и граматична омонимия. Лексикална: прах – същ. име; прах – глагол; Граматична: носи – 3 лице, ед. ч., сег. време; носи – 2? 3 л. мин. св. вр.; носи – повелителна форма

5.      при разпадане също се образуват омоними: език – език; китка – китка;

6.      при съвпадение на книжовна и диалектна дума: калина – калина. Независимо, че съвпадащите по форма думи в езика са твърде много, те както и многозначните думи , не са пречка за общуването. Актуализирането им става чрез контекста и чрез ударението. Например: Колата зави наляво; Кучето зави тъжно; Тя се зави с одеало.

Видове омоними:

1.            пълни и частични. Пълните омоними съвпадат във всичките си граматични форми. Това предполага че са от една и съща част на речта: крем – кремът – кремовете.Частичните омоними не съвпадат във всичките граматични форми, а обикновено само в основата могат да бъдат от една и съща или различна част на речта: пръст – пръст; син – син.. Във формално отношение думите имат две реализации: писмена и устна. Някои омоними съвпадат само по устната или писмената си форма – относителни омоними – омофони. Омографи – съвпадат само в писмена форма: вълна – вълна; кола – кола.

Бридж – игра, брич – панталон.Омографите могат да имат различно ударение: вълна – вълна.

Омонимите не са пречка за общуването, защото се актуализират в контекста или чрез ударението. С омонимите могат да се създават каламбури: Пет колиби, цяло село. Петко либи цяло село.

Пароними – те са речникови единици, които са подобни по форма, но различни по значение: многозначен – многозначителен; възмутен – възмутален. Паронимиите се групират в родове от два или по-рядко от повече пароними: психичен – психологичен – психиатричен.В лексикологията има две основни значения на пароними – в тесен и в широк смисъл. В тесен смисъл паронимите са думи, чието формално подобие се дължи на сходство в морфемния строеж, т.е. това са морфологически сходни думи, които се отличават главно по своите преставки и наставки.: лиричен – лирически; преписвам – преписвам. В широк смисъл паронимите са думи, чието формално подобие е случайно, т.е. дължи се на сходен звуков строеж.В такива случаи между паронимите няма никаква семантична връзка: антракт – антракс; натурален – нотариален. Паронимите се класифицират по различни функционални и структурни белези. Основните белези за класификацията са свързани с езиковата форма – фонетична и морфологична и със сферата на употреба в речта следователно те са фонетична и морфологична. Фонетичните показват подобия в зуковия строеж: батерия – бактерия; индиец – индианец.Морфологичната са сходни етимологически и имат морфологичен подобен строеж;  адресант – адресант. Основни в това отношение са наставките и представките; оказвам – указвам; импорт – експорт; лиричен – лирически; незабележим – незабележителен.Паронимите могат да се употребяват в една и съща или различни житейни сфери: психолог – психиатър; невралгия – неврология – невролозия; кооперация – корпорация.

Употребата на паронимите в речта е свързана с две различни по характер явления, поради случайно смесване и преднамерено смесване. 

9. НЕУТРАЛНА И ЕКСПРЕСИВНА ЛЕКСИКА

Това касае стилистичния акспект на речниковата система. Можем да кажем, че от номинативно гледище лексиката се дели на две групи: неутрална, при която се извършва назоваване на дадената. и експресивна, при която се извършва назоваване, но съпроводена с характеризация?????? От функционално гледище лексиката може да се раздели на две: неутрална  - характерна за всички стилове на речта и специализирана, която функционира в рамките на даден стил. Неутралната лексика е основно средство за означаване на извънезиковата действителност. Тя е немаркирана номинативно и чрез нея се осъществява знаковата природа на думите от речника. Това са лексиеми в чиято лексална семантика не се съдържа субективно отношение към денотати. Това са думи, коитоса свързани с жизненоважни, общоприети понятия – улица, град, къща, разбирам, днес, утре, съюзите, предлозите, частиците.Експресивната лексика има по-сложна семантика. Тя съчетава назоваването с оценяването. Оценъчият компонент в семантиката се нарича конотация. Тъй като оценката на денотата е заложена в речниковата семантика на такива думи. Те не могат да бъдат употребявани неутрално и оценъчността им има колективен характер. Коотативно маркираните думи вречника са потенциално средство, заложено като възможност в системата, която бива употребявана в речевия акт, ако това отговаря на намеренията на говорещия и съответства на ситуацията в която се извършва общуването. Като количество експресивната лексика е по-малко от неутралната. Реализира се в по-малък брой речеви актове и в специални комуникативни условия, но изразителността й помага тя да изпъкне в речта и да въздейства комуникативно на аудиторията. Начините за постигане на експресивното са следните:

- по езиков път експресивност – може да се постигне чрез употребата на лексикални еденици, маркирани конутативни и чрез присъединяване към думите морфеми, съдържащи оценъчност, а именно умалителни и увеличителни суфикси. Този тип експресивност имат само пълнозначните думи, като необходимо условие за да се изрази субективно отношение към денотата и да съществува денотат. Това може да стане на първо място чрез лексикалната семантика на думата. В речникът съществуват думи, които са лексикално експресивни – историзмите, архаизмите, жаргонизмите, диалектизмите и др.

Даскал – учител; ридание – плач; дередже – положение;

На второ място чрез морфологични средства, чрез суфикси, чиято семантика внася експресивност. Това са малителни и увеличителни суфикси – енце, це, не, че, ичка, ице, инка, ичък, ийка. При някои глаголи: спинкам, обичкам, ище, ища, женища, мъжища.

- по речев път – това сее постига чрез употреба на неутрални думи, чрез метафора, метонимия, ирония, хипербола. Например: Топлият му поглед я обезоръжи; Между тях разцъфна приятелство;

В устната реч експресивност се постига чрез интонация.

10. АКТИВНА И ПАСИВНА ЛЕКСИКА

По критерия честота на потреба на нашата лексика, тя се разделя на активна и пасивна. В пасивната лексика влизат остарелите и новите думи в езиковата система. В активната лексика се включваят общоупотребимите думи. Разделянето на активна и пасивна лексика има относителен характер, защото в езика непрекъснато протичат два противоположни процеса на архаизация и неологизация, т.е. в речника непрекъснато се създават или се заемат нови думи от една страна, а от друга страна тече процес на отмиране на някои названия, с което може да се стигне до абсолютното изсчезване на думата като знак. Например: френската заемка „трен” е била заменена от българската дума „влак”. До скоро екзотичните думи дилър и брокер, сега са общоупотребими. До неотдавна са били архаични думи като кмет, полицай, община, а днес се употребяват широко. За сметка на това напълно са изчезнали думи като комсомолец, съботник. Думите употребявани от голяма част от обществото в ежедневната говорна практика, съставляват активната лексика. Тази лексика се реализира във всички стилове на речта. Тя съставя ядрото на речниковата система. С нея се означават общопознати и съществени за битието понятия /природа, бит, култура/. Пасивна лексика – съставлява думи, които са излезли от активна употреба или пък такива са с все още неустановена употреба в колективен план. Такива думи са историзми, архаизми, неологизми. Историзми са такива думи, които са излезли от активна употреба поради отмиране на техните денотати. Най-често в историзми се превръщат на денотати, които имат конкретен  исторически характер: професии, длъжности и титли; чорбаджия, ратай, хан, чавдарче, писар, стражар, заптие, болярин, понятия от бита: наполеон /монета/, потури, сукман. Архаизми са думи, които са излезли от активна употреба, поради появата на нови названия, синоними. Различаваме 4 вида архаизми: фонетични – в тях е фиксирано по-старо състояние на езиковата система, когато нормата не е била достатъчно установена и се чувства чуждо влияние – главно черковнославянско и руско /чада – чедо; будеще – бъдеще/. Граматични и словообразувателни – те отразяват по-старо състояние от граматиката на езика и необичайно от съвременно фледище форми / любезний, татка ти, майце си/. Семантични архаизми – съвременни думи, чийто лексикално значение се е променило или чиято семантика се с обогатила с нови значения, успоредно със старото. Например: лято – старо значение на годината; мир – свят; вехт – стар. Лексикални архаизми – обединяват домашна и чужда лексика / рат – война; зандан – затвор; соба – стая; Тези думи са описани в речник, който се казва” Речник на редките??остарелите думи” .Историзми и архаизми се срещат в произведенията на авторите. Нови думи – неологизми – могат да бъдат и домашни и чужди по произход. Основен техен проводни са ........??? / холдинг, рейтинг, приватизация/. Тези думи след 10. 11. са били неологизми, но днес са част от активния речник. За да бъде неологизъм думата трябва да бъде: да бъде нова по време; може да има липса или наличие на автор;трябва да има усещане на новост; да се определи степента на навлизане в езика. Защо възникват нови думи? – 1.Поява на нови денотати, които да бъдат назовани. 2.Поради стремеж да се обогатяват номинативните възможности на речника. 3. Когато се налага прочистване на езика от чуждици.

Видове неологизми: езикови /лексикални и речеви /оказионализми???/. Лексикалните неологизми са създадени за означаване на нови понятия. Те могат да бъдат домашни или чужди по произход. Домашни – чушкопек, дъждобран; чужди – фитнес, бодигард, дискотекаа, спонсор.В цтематично отношение ги делим на 2 групи; 1. Свързани с общество, политика, икономика /рейктинг, бизнес, мениджмънт/. 2. Свързани с духовна и материална култура / екшън, бинго, хард диск, диджей/. Оказионализмите са думи, които възникват по конкретен случай в даден речеви контекс. Може да стане в разговорна реч или в художествен текст / не ми дакай, не ми некай/. Калин Донков – дъждостих, дъждокос.а по-сложна семантика.то лексална сема

11. ОБЩОУПОТРЕБИМА И СОЦИАЛНО-ОГРАНИЧЕНА ЛЕКСИКА

            От гледище на сферата на употреба, речниковите единици се класифицират в две основни групи: общоупотребима и лексика с ограничена употреба. Общоупотребимата лексика е достояние на почти всички носители на езика. Тя е неограничена в социално отношение и осигурява пълноценно общуване в бита, културния и политически живот. Използва се в най-разнообразни речеви ситуации и е с висока честота на употреба. Ограничена лексика  - думите принадлежащи към този вид лексика се употребяват сравнително по-рядко и се ползват не от всички носители на езика, а само от определени социални кръгове в зависимост от начина им на живот и характера на обществената и социалната им дейност. Такава лексика е диалектната социална лексика /професионализми и термини/ и жаргонната лексика. Разделянето на тези две основни групи има относителен характер ни непрекъснато се извършва преплитане и прехвърляне на на една група в друга, т.е. думи от общоупотребима лексика, могат да се подложат на терминологизация или да се преосмислят като жаргони. Думи от диалектите могат да бъдат възприети в книжовния език и т.н. Диалектна лексика – диалектите са извънкнижовно паралелно средство за общуване, използвано предимно в неофициалната битова сфера. С диалектизми си служат хора, имащи по-ограничени социални контакти. Като диалектизми се определят онези изразни средства, които не са били кодифицирани за книжовни при изграждането на книжовния език, но продължават да битуват в сферата на народните териториални говори. Диалектизмите могат да се разделят на няколко вида: 1. фонетични – при тях е налице некнижовен изговор на звуковете или ударението, поради което се намират в контраст с действащите правоговорни норми. Диалектния изговор личи в устната реч и обикновено се употребява почти несъзнателно: хлеб, голем. 2. граматични – изразяват се в некнижовен изговор на граматични форми. Напр. Градо, мъжат, нивата – ниваса, нивана. 3. лексикални – думи, които не са възприети в книжовния  - две групи: такива, които нямат и такива, които имат синоними в книжовния език. Повече са тези, които имат синоними /найда – намеря; провождам – изпращам; Диалектизмите могат да бъдат както домашни, така и чужди по произход. Чуждите са главно от турски, гръцки и румънски в неограничени области. Диалектизмите се употребяват в езика на писателите с определена стилистична функция. 4. социална лексика – социално-ограничена с оглед професионалните занимания на хората. Всяка професия борави със специфични изразни средства. Специалната лексика се дели на професионална и терминологична. Професионалната е характерна за сравнително по свободното общуване в даден професионален кръг. Често е позната и в по-широк социален диапазон. Професионализмите включват лексикални единици и устойчиви съчетания, отнасящи се до някои явления, отношения и действия, свързани с дадената трудова дейност – семестър, сесия, хорариум,норматив, семинар, програма,валута. Всички професии имат свой професионален речник, но те са достъпни за абсолютно всички. Терминологичната лексика се ползва главно в строг професионален кръг и включва названия, относително непознати в рамките на по-широка общественост. Тя е част от лексиката и представлява комплекс от подсистеми от терминологични средства на отделни науки и професии. Всяка наука използва свой терминологичен апарат, формиращ се постепенно и развиващ се непрекъснато/ лингвистика – фонема, морфема, лексема, афикс,  на математиака – абциза, синус, медиана, химия – атом, молекула, йони; физика – електрод, квант; биология – бактерия, ензими, еритроцити/. Поради наличието на гранични зони между различните професии и науки, често пъти два или повече терминологични апарата могат да включват едни и същи термини /химия, биология, медицина,физика, астрономия/. Има термини, които могат да се използват от науки, нямащи нищо общо помежду си. / морфология – биология  и лингвистика; основа – лингвистика, химия, математика/Съществуват и описателни названия като термини – ятов преглас, благородни метали, също такива, които включват името на откривателя – Питагорова теорема, Менделеева таблица.

Особености на термините:

1.термините са вид изкуствени, уговорени знаци. Те се дефинират преднамерено, съзнателно и не са спонтанни.

2.при тях съществува лексикално съответствие между знаковата форма и означеното понятие. Съзнателно се избягва полисемията.

3.      Термините са стилистично неутрални думи, лишени са от експресивност

4.      при тях е характерна синонимията. Като най-често имаме двойка: домашна – чужда дума; вокла – гласен звук; лингвистика – езикознание; хепатит – жълтеница.

5.      те са специализирани за употреба  в рамките на определен стил – научния.

Изграждането на терминологичния речник става по няколко начина;

-          чрез заемане на чужди думи, термини – лингвистика, генетика, метафора, морал. Названия главно от гръцки и латински

-          заемане на думи от общоупотребима лексика /маса, енергия, ток, дума, звук,захар,сол,клетка,звезда./. Съществуват два процеса: терминологизация и детерминологизация. Терминологизация имаме, когато вървим от народната към терминологична /лице,коляно/. Детерминологизация - термин, навлизащ в масовата разговорна практика /периметър, полюс/./

-          създаване на нови думи спомощта на домашни или чужди словообразувателни средства /смесител, проводник, топлообмен, яйцеклетка, звукоизолатор, кафяви водорасли/.

Харгонна лексика – част от социолектите.  Социолектите са представени като езикови системи чрез своя речник, а ползват граматичната и фонетична система на книжовния език. Делим ги на два вида: арго – таен групов говор, ползван от представители на дадена професионална група, създаден за запазване на трудовата тайна на занаята. Жаргон – експресивен групов говор, формиран на професионален или възрастов принцип и използван от микроколектив, обединен от общи интереси, битие, задължения, начин на мислене. Харгоните могат да се разделят на групови и професионални. Груповите включват говорите на ученически, войнишки и др. Неформални групи като рокери, пънкари, а вторите се обединяват на професионален принцип  - лекарски, технически и др. Професионалните жаргони не съвпадат с професионалната терминология. Те се отличават по своята експресивност и се използват в неофициалното общуване на професионална тема /прозорец – свободен час; маймунско а - @/

Характерни особености на жаргонния речник:

1.      лексикална дефективност – не са представени всички части на речта. Най-много са същ. имена, после прилагателните имена и глаголи, а по-малко наречия и междуметия.

съществителни имена – издънка, пандела/затвор/, гювеч, сваляч, въздухар

прилагателни имена – трепач, свежарски

глаголи – дъня се, бачкам

модални изрази – щете, супер, чупка,егати

устойчиви словосъчетания – скривам топката, вдигам гълъбите

2.      лексикални отношения – в речника на жаргона има отношения като синонимия, антонимия и полисемия /хубав – готин, жесток, трепач,върхът, супер, пари – кинти,мангизи,мъни/

3.      словообразувателна продуктивност – с помощта на книжовни морфеми, се получават цели словообразувателни редове / свалям – сваляч – свалка; гъзар – гъзария/

4.      динамичност – речникът на жаргонът подлежи на частични промени ?. Той се актуализира и развива, но се използват и по-остарелите думи. През 50-те – 60-те години на XX век са се установили такива жаргони като гадже, кофти, свивам, далавера. Някои жаргонни думи вече се осъзнават като архаизми /морук – родител; хава – купон; бамбина – момиче/. Има и неологизми сред жаргонизмите.

5.      експресивност – чрез игрословия, чрез метафори,ирония.

Как се изгражда речника на жаргоните:

-          от тайните говори / мангизи, мараба/

-          от книжовния език – чрез семантична трансформация /заек, пищов, кихам/

-          от чужди езици / мадама, банда, фенка/

-          чрез създаване на неологизми /крокозавър,страстоубийки, гащи,самосвалки/

 12. ДОМАШНА И ЧУЖДА ЛЕКСИКА

Речникът на езика възниква и се формира успоредно с развоя на книжовния език като система. Реника на новобългарския език започва да се формира през Възраждането с помощта на диалектите, чевркославянския език и усилията на редица книжовници и писатели. Основните источници и пътища съдействащи за развитието на лексикалната система са няколко:

-          народните говори – те са особено продуктивен източник през периода на изграждане а основния език. От тях е заета основната част от битово-разговорната лексика с която се означават понятия от ежедневието и обкръжаващият ни свят. Речниковият залог на дилектите е сравнително ограничен тематично и затова той не може да задоволи всички нужди на формиращият се книжовен език.

-          черковнославянският език – той изиграва важна роля при формирането на новобългарския книжовен език. Влиянието му е локализирано главно през Възраждането, когато в България навлиза голямо количество регилиозна черковнославянска книжнина. Черковнославянското влияние се изразява в няколко насоки: 1. възприемане на голямо количество абстрактна лексика /причастие, възкресение, достояние; 2. активизиране на словообразувателните наставки – ост, ест,ство,ние,ие,ар,тел, скоито се образуват абстрактни събирателни и деятелни същ. имена /съгласие, учител, гонение; 3.възстановяване на причастните форми на сегашно деятелно причастиеи сегашно страдателно на м.р. /говорим, любим,недопустим/. Черковнославянското причастие има двуяк характер. От една страна чрез него се възраждат и законни български лексеми и словообразувателни модели, а от друга страна чрез него навлизат множество русизми в езика, които през по-късния възрожденски период  и особено след Освобождението се изчистват от езика.

-          Словообразуване – възрожденските черковници използват морфемните словообразувателни средства, за да изковават нови лексикални единици по подобие на съществуващите вече думи. Сред най-активните лексикални строители са: Петър Берон, Неофит Рилски, Ив. Богоров, по-късно Иван Вазов, П.Р.Славейков,Александър Тодоров – Балан. Те създават нови думи и въвеждат в произведенията си живи диалектни думи и изобщо създават множество думи от типа на: хижа, вестник, сричка, часовник.те създават такива думи, които не навлизат в езика /чашник-келнер/. СБЕ също се обогатява с нови думи чрез словообразувания /сокоизстисквачка, картофобелачка/Не е подходящо да се сътворяват нови думи, когато има достатъчно добри чужди /хамбургер,пица,супермаркет/

Словообразуванието в българския език се осъществява по два начина: лексикално и семантично. Лексикалното словообразувание се изразява в създаването на нови лексемичрез афиксация или чрез композиция. Афиксалния способ служи за създаване на нови думи чрез комбиниране на морфеми, т.е. чрез използване на различни представки и наставки. Чрез композицията се изразява свързването на две или повече коренни морфеми и получаването на сложни думи /чушкопек, кафеварка/. Семантичното словообразуване се изразява в създаването на нови значения, които се приписват на стари думи – домашни или чужди /принцеса, бегач, зебра/.

-          калкирането е своеобразен словообразувателен способ. Той е процес при който се извършва морфемен превод на дума от чужд произход, т.е. следва се словообразувателния модел на чуждата дума, но словообразувателните средства са български. Получените по този начин думи се наричат калки. Така е създадена например голяма част от лингвистичната терминология.

-          Заемане на чужди думи – така речникът на българския език е съставен от два типа лексика – домашна и чужда. Домашна лексика – за домашна се приема онази, която е наследена от праславянски, пра български и тракийски. Най-много са славянските думи, а най-малко думите от тракийски  произход. Славянската лексика включва думи наследени от праславянски. Този тип лекскика сближава ългарския език с другите славянски езици. Славянските корени по произход имат голяма продуктивност на съвременния етап, което води до създаване на нова лексика от домашен произход. В тематично отношение славянската лексика представлява разнообразен кръг от номинативни сфери, свързани с понятия от бита и природата, а именно човека и неговите взаимоотношения:

Природа – ден,небе,вятър,гора,бряг,зима,слънце

Растения и животни – агне,вълк, дърво,храст

Действия  състояния – ходя,уча,мълча,спя

Качества – мил,мокър,бял

Абстрактна лексика – смърт,вяра,дума

13. ЧУЖДИ ДУМИ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Руски думи в българския език – между  българския език и другите славянски езици същществува близост. Когато говорим за думите от славянски езици, говорим за такива думи са проникнали в българския, след разделянето на славянските езици. Най – много са от руски. Това етака, защото двата езика са много близки и защото Русия има дълбоко и продължително ......в културно- .........икономически живот в България. Съществуват няколоко перода на заемане.

1.      Възраждане - родължително .в културно- .икономически живот.  нахлуват голям брой думи чрез руската книжнина, нахлуват и обикновени праисторически и книжовни думи /барабан, разряд, влияние,въображение, насекомо, равновесие/. Голямо количество думи от френски и немски проникват чрез руски /шкаф, конвой, диплом/.

2.      след Освобождението – той е свързан с воено-административното руско влияние и с участието на Русия в изграждането на възстановената българска държава. Политически-административни, юридически, военни термини, термини от различни научни области. В тематично отошениелексиката заета през този период е предимно с общественополитически характер. Голяма част от нея принадлежи към международната лексика.

3.      започва след ПСВ и продължава със сила след ВСВ – възприемат се както чисто руски думи, така и такива, които са от други езици, но ние ги възприемаме чрез руския/ съвещание, трактор,съботник, комсомол/.Успоредно със заемане от руската лексика, започва и борба с руските заемки, особено след Освобождението.

Латински думи в българския език – силно е латинското влияние. Първите латински думи са от най-ранния период от създаването на българския език. След това латинските думи навлизат и чрез други езици. В тематично отношение латинската лексика може да бъде разпределена в следните групи:

                     а/ общоупотребима лексика – название на месеците, думи като кукла, оцет, кантар,фурна, дисаги, собствени имена – Наталия, Дияна, Клара, Виктор.

б/ културно и общественополитическ лексика -- ие употребима лексика -в следните групи:

тинските думи навлизат и чрез други езици. В тематично отношение латинската лекс опера, култура, нация, доктор,арена, колега, университет, форум, реализъм.

в/ терминологична лексика – някои са чисто латински, а други са латинско-гръцки – синус, редукция. Латинските заемки имат обикновено характерни суфикси.Като най-разпространени са: ура, ция, ия, ум, ор, изъм, ент, ат, ал, ален; прокуратура, аудитория, стипендия, санаториум, форум, доктор, фактор, реализъм, хуманизъм, абитуриент, доцент, цитат, генерал, радикал, оригинален, персонален. Заемането на латински думи продължава и до днес.

Гръцки думи – гръцкият език също оказва голямо влияние върху българския език. Влянието му засяга различни области от бита и обществения живот. Първият период на влияние е 6-9 век – славяните са се заселили на балканския полуостров. Попадат различни заемки от духовната и материалната култура, както и собствени имена. Пътища на проникване: пряк контакт и преводи. Вторият период е 11-12 век когато България е под византийско робство. Тогава гръцкият е бил официален език, затова заемките от този период са с обществено-политическа тематика и са свързани със социални и административно-военни отношения. Третият период започва с падането на България под турско робство и продължава през цялото възраждане. Тогава се заемат думи от бита, свързани с търговията и културата. Освен пряко, думи от гръзки произход са заемани чрез други езици – руски, западноевропейски. Най-важни тематични  области в които има гръзки заемки са: религия и богослужение /ангел, дявол, библия, калугер, игумен, манастир/, много лични имена – Васил, Атанас, Ирина, Георги, Димитър, Кирил, Стефан, тодор. Думи от бита и кухнята – колиба, креват, скара, ливада, кокъл, карфижа, трапеза, длъжностно и сдминистративно устройство  - деспот, кокона, севестократор; растения, животни, храна – спанак, кромид, магданоз, стафиди, луканка, попара, скумрия, сусам, фасул; занаяти и търговия – зограф, даскал, гайтан.

Терминологична лексика – или чрез гръцки или чрез езици посредници / биография, синтаксис, геометрия.

Турски думи – компактното навлизане започва с падането под турско робство до края на 19 век. В областта на бит и кухня / баклава, кюфте, кебапче, тенджера, гювеч, , мезе, суджук, патладжан/; семейни връзки – баджанак, девер, балдъза; занаяти и строителство – дюшеме, таван, сатър, еснаф; административен , военен и стопански живот – конак, султан, везир, аскер, сачма, топ, заптие, байряк; природа – баир, тепе, балкон,чемшир, курия; градска терминология – сокак, джамия, пазар, чаршия; качества – кьорав, урсуз, будала, чешит; професии – берберин, сарафин, калфа, чирак; наречия и частици – аслъ, башка,санким; друга лексика – сеир, кахър, дередже. През 19 ве започва силна опозиция на турските думи. Една част от тях са се превърнали в историзми, други съществуват успоредно с българските и обикновено имат стилистични оценки.

Думи от западноевропейски езици –

Френски думи -  в тематично отношение френските думи се разделят в няколко групи:

-    мода – облекло, грим, тоалет, парфюм, воал, портмоне

-    храни и напитки –бонбон, компот, карамел, драже

-    обзавеждане и сгради – гараж, гардероб, антре,балкон, витрина

-    култура и изкуство – афиш, мемоар, роля, дебют, актьор

-    названия на лица – боксьор, дама, пасажер

-    предметна и абстрактна лексика – багаж, такси, вазелин, камион, бушон, паспорт

-    обществено-политическа лексика – от латински произход буржоазия, кабинет, бюро

-    воена лексика – гарнизон, парашут, капитан, генерал, батальон, барикада

Немски думи – главно през 20 век в резултат на военното и културно сътрудничество или чрез руски

Военно дело – арест, щурм, рота, щаб

Техника – багер, винт

Облекло и ястия – анцунг, шлифер, яке, вафла, пастет

Други области – еделвайс, пудел, виц

Английски думи – навлизат сравнително късно през 20 век.

Спорт – футбол, волейбол, тенис, старт, рефер

Транспорт – джип, диспечер

Трамвай – стюардеса

Общество, култура и политика – шоу, джаз, тест, паркинг, дизайн, маркетинг, бодигард,

Бит, храни и напитки – миксер, бойлер, тостер, джин, кетчуп, коктейл

Италиянски думи:

В областта на изкуството – новела, пиано, соната

Банково дело – банка, борса, валута

Бита – канела, олио

Испански думи: какао, индиго, серенада, балатум, платина

Скандинавски и холандски – щурман

Румънски думи – далавера, канарче

14. ЛЕКСИКОГРАФИЯ

Лексикографията е наука, която се занимава с територията и практиката за съставяне на различни типове речници, със систематизацията и описанието на лексиката в тях. С термина лексикография се означава и самото описание на лексикалния материал и съвкупността на съществуващите речници в езика. Речниците се делят на две групи: енциклопедични и лингвистични. Енциклопедичните речници са научно-справочни издания. В тях се обясняват предмети, явления и понятия от природата и обществото назовани сдуми; съобщават се сведения от различни области на науката и техниката; дават се справки за известни хора – учени, писатели, държавни и обществени дейци; за забележителни произведения на изкуството и техните автори; разказва се за важни исторически събития, за градове и старни. В енциклопедичните речници не се отразява цялата лексика на езика, а само част от нея. Te включват главно същесвителни, нарицателни и собствени имена. По-пълни сведения за някои отделни области на знанието се съдържат в специалните енциклопедични речници, които включват и обясняват пълно термини от различни научни дисциплини, сфери на промишленото производство, културата  изкуството. Например: Речник на кибернетиката, Кратка итературна енциклопедия, Търговски енциклопедичен речник и др.

Лингвистични речници – обяснява се смисловата страна на думите – тълкуват се техните значения, описват се граматичните им признаци, определят се правописът, изговорът, произходът и съчетаемостта им с други думи. В зависимост от това, за какво са предназначени и каква потребност удовлетворяват, лингвистичните речници са много разнообразни. Има например академични речници в които информацията за думите е най-пълна. Речник в който е събрана цялата лексика на езика се нарича тезаурус. Съставят се и учебни речници, предназначени за овладяване на езика и за правилната употреба на думите. Има и речници за широка употреба т.нар. справочници.У нас се издават главно учебни правописни речници. Лингвистичните или филологическите речници са от два типа – преводни и еднозначни. В преводните речници думите от родния език се обединяват с думи от друг език и обратно. Те могат да бъдат двузначни или многозначни. Те се използват при изучаване на чуд език. Например: Българо0руски речник, Гръцко-български речник. Сред двуезичните речници има и отраслови за определена област от науката, техниката и производството. Например: Българо-руско-немско-италиянски автомобилен речник. В еднозначните речници думите се тълкуват и обясняват с думи от родния език или се разяснява част от лексикалния състав.

Типове лингвистични речници:

Най-разпространения тип лингвистични речници са тълковните. В тях се характеризира съвременната лексикална система на езика, обясняват се значенията на думите и техните граматически свойства, експресивно-стилистичните им значения, произношението, правописът, а понякога и произходът им. Тълковните речници включват в обяснителния материал и фразеологични словосъчетания. По-голямата част от тълковните речници са нормтивни – определят правилата и законите установени в българския книжовен език. Диалектни речници – в тях думите се употребяват само в един диалект, в група диалекти или във всички български диалекти. Съставят се речници, които характеризират целия речников състав на определен диалект и деференциални – само на дилектните названия, които се различават от книжовните. Създаването на диалектни речници има голямо културно и историческо значение. Те установяват речниковото богатство на териториалното говори, което под влияние на книжовния език е обречено на изчезване. Ономастични речници -  описват се собствените имена; антропоними – лични имена; топоними – географскии названия. Например: Речник на личните и фамилни имена у българите”, „Местните названия в Габровско”. Речници на чужди думи – в тях се обяснява значението само на тези думи, които поради своята тясна употреба св съзнават като чужди. Дават се сведения за граматичните им особености, от кой език са заета думата и нейното значение в езика-източник, справки за изговора и мястото на ударението й, представят известни трудности в правописно и правоговорно отношение. Словообразувателни речници – дават се списъци на морфемите, показва се словообразувателната структура на думите и тяхната членимост, установява се начинът по който те се образувани чрез прибавяне към основите на разнообразни съфикси и представки. Задачите на историческите и етимологичните речници е да изясняват произхода и историята на отделни думи в езика. Историческите речници се съставят въз основа на писменни паметници от определена епоха и съдържат справки за изговора, значенията и граматическите особености на думите в миналото, как те са възникнали като езикови еденици, изменението и развитието на значенията и словообразувателния им строеж. Историческите речници дават възможност да се представи лексикалната система на езика в историческото минало. Етимологичните речници съдържат  информация за произхода на думите и техните първоначални знания. В речниковата статия на етимологичните речници се изяснява произхода на домашни думил, като се посочват съответствията им в сродни и стари писмени езици, генетичната им връзка, с други думи, изяснява се историческите звукови редувания и семантичния