Фонетика

1. Предмет, задачи и значение на фонетиката. Видове дялове, фонетични единици – фонетика- гр ез и дял на езикозн, изучаващ зв стр на ез. Предмет – говорния строеж. Задачи: да изучи говорния ез; суперсегментните ед-ци, правоговора, правилното произношение, помага за изработка на правоговорните норми.

Видове фонетика – зависимост от описанието на фонетичните елементи

- обща - занимава се с общите пробл на зв стр

- частна - звуковия строеж на даден език,

*описателна (синхронна) зв с-ма на опр етап

*историческа (диахронна) развитието в ист план

- контрастивна -  звуковия строеж на езика от близки или от далечни езици.

*описателна

*историческа

- експериментална - не се разбира като отделен вид фонетика, вкл. средствата и методите за изследване на артикулац, акустич и ф-ционална стр на гов ез

Дялове на фонетиката

– същинска фонетика – материалната реализация

- Фонология – сегментните ед (гласни и съгласни) и суперсегм ед (ударения и интонация)

- Силабика – сричката

- Акцентология – ударението

- Прозодика – интонацията

- Ортоепия (правоговор) – нормите на книжовното произнош и книж правоговор.

Фонетични единици

-сегментни единици – свързват се една с др и изграждат звуковия поток в линеен ред, да се отделят и изговарят самостоятелно.

*звук - най-малкия градивен, фонетич елем на сричката, произнесен с 1 артикулац

*сричка - мин произносителна част на думата, образувана от зв, изговаряна с 1 тласък на издишната възд струя.

*фонетичната (акцентната) дума - част от речевия акт, обединена от едно условно ударение.

*синтагма(речев такт) - част от зв ред на фр, х-теризираща се с интонация на незавършеност и ограничена с по-кратки паузи. Това са дума или словосъчетание.

*фразата a- част от зв поток на фонетич текст, х-теризиращ се интонационна оформеност и логическо ударение. Това е изречение.

*фонетичния текст- -голямата фонетична единица, чийто съставки са фразите.

- персегментни (подсегментни) – наслояват се под линейния фонетичен ред. Нямат линейна членимост, не могат да се изговарят самостоятелно; обединяват еднородни сегм ед и ги свързват в 1 по-голямо единство

- суперсегментните – отлич белег на дадена сричка в думата

- ударението

- паузите - кратко или продължително задържане и прекъсване на речевия поток.

- интонацията - ритмо-мелодична организация на речта

2. Артикулационен аспект на говорния звук

Говорни органи –с тяхна помощ се осъществява говорния процес. От лингвистично гледище, в зависимост от ролята им в звукообразуването:

-  дихателен апарат - бели дробове, трахея и бронхи, да достави материала за образуване на звука под ф-мата на издишна въздушна струя

-  фонационен апарат - вкл. гръкляна и гласилките, да озвучи издишната въздушна струя, в резултат на което се получава гръклянов глас наречен осн. тон.

-      артикулационен апарат(учленителен апарат) - 3 празнини гърлена, носна и устна

Артикулационен механизъм – озвучаването на издишната въздушна струя във фонационния апарат под действието на гласилките се нарича фонация. Получава се осн. тон, който е индивидуален, защ зависи от големината, дебелината на гласилките. Ф-циите на осн. Тон

-  да служи за образуването на звуковете в над гръклянните празнини;

- оформя суперсегментните единици, ударения и интонация, защото се изменя по сила и височина Дообработването на издишната струя в устанат кухина при което се получава звук се нарича артикулация. При гласните устната празнина действа като резонатор и осигурява свободен път на издишната въздушна струя чрез движението на дейните органи в/у недейните. Образува се характеристичен шум, който оформя съгласни, необходими три елемента:

- издишна въздушна струя

- фонация

- артикулация

Антиципация на говорните органи – изпреварване в артикулацията при което следходен звук влияе в/у артикулацията на предходен.

3. Гласни. Класификация от артикулационен и акустичен аспект.

І. Различия м/у гласни и съгласни от артикулационен аспект

*По дейността на устната кухина

- Гласни – действа като резонатор, осигурявайки свободен път на издишната възд струя

- Съгласни – създава пречка по пътя на издишната въздушна струя.

*По силата на издишната струя

- Гласни – с по-слаба издишна струя

- Съгласни – с по-силна издишна струя защото тя преодолява пречката по своя път.

II. Слухови различия.

-      Гласни – по-чисти тонове

-      Съгласни – шумове – звукове с малка звучност.

Характерни особености на гласните – гл се артикулират в устната кухина, която променя своя обем и големината на устният отвор. При артикулацията звучат два тона:

-      Основен - образува се във фонац апарат, индивидуален е, защ се определя от големината и дебелината на гласилките.

-      Характеристичен - се образува в устната кухина и височината му зависи от обема и отвора й. За всеки гласен той е различен и по него гласният се определя като самостоятелен звук.

В слухово отношение те са чисти музикални тонове. Вокалната с-ма на СБКЕ вкл. 6 гласни.

Гласна = основен + характеристичен тон.

Артикулационно гледище :

1.                  мястото на артикулация в устата: - предни (и е); задни (ъ-а, у-о)

2.                  частта от езика, който извършва артикулацията – предноезични (и-е); заднезични (ъ-а, у-о).

3.                  ширината на прохода м/у езика и небцето – тесни (и, ъ, у); широки (е, а, о)

4.                  дейността на устните – лабиални (у, о); нелабиални (и, ъ, е, а)

5.                  издигането на езика – високи (и, у); средни (е, ъ, о); ниски (а)

6.                  дейността на мекото небце – устни (орални); носни (назални) – всички са орални.

Акустично гледище:

1.                  височината на характеристичния тон – високи (и, е); ниски (ъ-а, у-о)

2.                  характеристичния тон и въздействието което оказват на предходния съгласен

– меки - с висок характеристичен тон и омекчаващо на предходния съгласен (е, и )

- твърди – нисък характеристичен тон и не действат омекчаващо на предходния съгласен (ъ-а, у-о)

4. Съгласни. Класификация. -  артикулират се в устната кухина, където дейните органи, езикът и устните, създават пречка по пътя на издишната въздушна струя, която я преодолява и се образува характеристичен шум.

При артикулацията на всеки съгласен, той е различен, типичен само за него и по него съгласния се оформя като самостоятелен звук. Съгласните са сложни звукове, едни от тях се състоят от характеристичен шум, а други характеристичен шум и осн. тон. Осн. тон не е чист защото гласилките не са добре опънати. . Има 39 съгласни

Съгласни = характеристичен шум + осн. тон.

Артикулационно и акустично гледище:

1.                  По място на артикулация в устната кухина

-                      лабиални – билабиални [пп’бб’мм’], лабидентални [фф’вв’]

-                      алвеолни – алвеодентални [тт’дд’сс’зз’цц’лл’], алвеолни [нн’рр’]

-                      посталвеолни – [ш,ж,ч,дж], небни [й] глайд

-                      веларни – [кк’гг’хх’]

2.                  По начин на артикулация

-                      преградни [пб п’б’ тд т’д’ кк’ ч’] – експлозивни

-                      преходни [фв ф’в’ сз с’з’ ж ш хх’] – в слухово отнмошение – фрикативни

-                      преградно-преходни [цц’ ss’ ч дж]

-                      латерални – артикулират се с преграда в устната кухина и проход в учленителния акт [лл’]

-                      назални – артикулират се с прегради в устната кухина и проход в носната [мм’ нн’]

-                      вибрантни – артикулират се от съчетанията преграда-проход като единен учленителен акт следователно имаме редуване на преграда-проход и след това отново преграда – проход [рр’]

-                      [й] – глайд звук – с неустановена артикулация, който се артикулира или с предхоен или следходен гласен

3.                  По състав

-                      сонорни [лл’ мм’ нн’ рр’]

-                      шумови [бб’-пп’, вв’-фф’,дд’-тт’,зз’-сс’,ss’-цц’,ж-ш,гг’-кк’,хх’]

4.                  Допълнителна артикулационна окраска – участието на гласилките – в зависимост от участието на гласилките шумовите съгласни се групират в две групи: звучни и беззвучни. Звучните шумови съгласни се артикулират с участието на гласлките и се наричат маркирани, притежават качеството звучност. Беззвучните шумови съгласни се артикулират без участието на гласилките, немаркирани. – участието на средната част на езика, която се изрича към палтума – палатални съгласни, които се артикулират с издигане на средната част на езика към палатума или още се наричат меки.

-                      твърди – [п б м ф в т д н с з л р к г х ц]

-                      меки -   [п’б’м’ф’в’т’д’н’с’з’л’р’к’г’х’ц’]

5-6. ФУНКЦИИ НА ЗВУКА:

- словостроителна – изгражда звуковия строеж на думата и нейните граматически форми

- Дистинктивна –способността на звуковете да различават звуковия облик на думите и граматическите им форми при общуването. Дистинктивната ф-ция във всеки определен случай се носи от един или няколко диференциални признаци.

ФОНЕМА - най-малката сегментна единица на речта, която притежава динстиктивна ф-ция. Състои се от диференциални признаци, които съставят нейното фонологично съдържание. фонемата се свързва с различителната ф-ция. Понятието звуков тип обединява специфичната х-стика на всеки звук и индивидуалната му х-стика при артикулацията на всеки носител на езика.

ФОНЕМНИ ВАРИАНТИ. Варианти на една фонема са нейните артикулационни и акустични разновидности,които изпълняват една и съща ф-ция.

ВИДОВЕ ВАРИАНТИ:

1.Основен – намира се в условие на най-малка зависимост от фонетичното обкръжение. В най-силна степен са изразени учленителните и слуховите особености на фонемата. В речта той се намира в т.нар. силна позиция , т.е въздейств на фонетич среда е незначително. За гласните фонеми силната позиция е в ударена отворена сричка. Съгласните фонеми - ударена сричка пред гласна А, защото тя се учленява  слабо участие на езика и не влияе в/у артикулацията на съгласните.

2. Позиционни – артикулационните и слуховите особености се дължат на позицията в думата. на гласните - мястото им спрямо ударението. Позиционните варианти са обективни,постоянни и се срещат в речта на всекиго, който говори даден език като роден, защото се дължат на определени фонетични условия.

3. Индивидуални – присъщи на речта на отделни лица и са отклонения от съществуващите норми. имат свои учленителни и слухови особености и са последица от неправилни учленителни навици или от аномалии на говорните органи. Обикновено те се забелязват много лесно от околните, защото са отклонение от общоприетия изговор.

4. Стилистични – емоционалното отношение на говорещия те играят важна роля в експресивни изрази и имат различна реализация – повишен тон, удължено времетраене.

ВОКАЛНА ФОНЕМАНА СИСТЕМА – се състои от 6 гласни. Малкия брой гласни фонеми се дължи на особеностите в артикулацията им.  гласните имат основна роля при изграждане на фонетичната структура на бълг. дума, защото не са ограничени по място. Избягват съчетанието пом/у си и се съчетават със съгласни и така се получава вокално-консонантно равновесие на бълг. речев изказ. Една от важните особености на бълг. вокална с-ма е ф-ционирането на гласните под ударение. Всички гласни фонеми в бълг. език са орални, което означава че нейния орган не взема участие в артикулацията.

КОНСОНАТНА ФОНЕМНA СИСТEМА – бълг. книж. език се състои от 39 съгласни – 30 шумови, 8 сонорни и един глайд. Броя на съгласните фонеми се определя под ударение пред задните гласни ъ,а,у,о. Големия брой съгласни фонеми се обяснява с начина им на артикулация. В позицията пред задни гласни, съгласните фонеми се противопоставят по признаците – звучност-безвучност, палаталност-непалаталност. В останалите позиции настъпва неутрализация на признаците така, че броя на съглсните фонеми намаляват.

7. Сричка.Сричкова структура на българската дума.

Сричката е звукосъчеатние, което съдържа гласен и се изговаря с един издишен тласък

1.                  Вокална  стр – тя свързва сричката с гласния звук

2.                  Експираторна – звукосъчетанието изговорено с един въздушен тласък.

3.                  Акустична – сричката е звуков комплекс, обусловен от акустичен ефект.

4.                  мускулно напрежение – сричката се образува от редуване на мускулно напрежение на говорните органи.

5.                  съвременна –многоаспектно фонетично явление с два белега: определящо я като чисто произносителна единица; като най-малката в произносителния план.

Видове срички:

1.                  на какъв звук завършва сричката, те биват: отворена – завършва на гласен, затворена – завършва на съгласен.

2.                  ударението – ударена сричка, която носи ударението и неударена

3.                  вида на гласния от акустичен аспект – меки и твърди.

Сричкова структура на бълг. дума – в бълг. език се избягва струпването на много съгласни в сричката. В края на сричката не се изговаря шумова и сонорна, м/у тях се вмъква гласен Ъ или Е.

Сричкова граница – тя се свързва с въпроса къде трябва да се постави границата м/у сричките в многосрични думи.

1.                  един съгласен, когато стои м/у две гласни

2.                  когато два съгласни звука стоят м/у гласни шумов-шумов; шумов-сонорен; сонорен-шумов

3.                  сричкова граница при двойни съгласни – в този случай сричковата граница е строго определена, тя разделя двойните съгласни

4.                  сричкова граница при 3 съгласни. В този случай сричковата граница не разделя съгласните. Когато трябва да се наруши структурата на морфемата сричковата граница разделя групата от съгласни.

8. Ударение. Характеристика. – ударението е по-особеният изговор на една сричка в думата

ХАРАКТЕРНИ ОСОБЕНОСТИ НА УДАРЕНИЕТО -  ударението е силово, т.е. ударената сричка се изговаря с по-силна издишна струя. Това се отразява в/у изговора на неударените гласни, които се артикулират по-слабо, поради което се променят като широките гласни преминават в тесни. Ударението се оформя с осн. тон. То е свободно т.е не е свързано с определена по място сричка. То е постоянно т.е във  формите на една и съща дума пада в/у една и съща сричка. То е подвижно, когато в/у формите на една и съща дума пада в/у различни срички.

Ударението в бълг. език в писмена реч не се използва освен при кратката дателна форма за лично местоимение за 3л. ед. ч. и кратката форма на притежателните местоимения.

АКЦЕНТНИ ДУБЛЕТИ – думи които се изговарят с двояко ударение. Смислоизразителна роля на ударението – това означава че дадено лексикално значение се реализира в зависимост от ударението.

КЛИТИКИ – думи без ударение, които в потока на речта се изговарят слято с ударената дума и образуват с нея една фонетична дума. Видове:

-                      енклитики - думи без ударение, които стоят с/у ударената дума и се изговарят слято с нея. (Ен=след)

-                      роклитики - думи без ударение, които стоят пред ударената дума и се изговарят слято с нея (про=пред)

9. Зaкон за променливо Я – (ятов преглас)

– условия за непригласен изговор (мек съгласен пред а): сричката където е ятовата гласна е под ударение

-                      второто условие – ятовата гласна е пред твърди гласни (а, ъ, о, у)

-                      трето условие – думата да е от домашен произход.

-                      Изключения: при думи с краесловно ударение и при едносрични думи.

Прегласен изговор – промяна на ударението, наличие на мека сричка след ятовата гласна, наличие на посталвеолните – ж, ш, ч, й

Редукция на неударени широки гласни – гласните които не са под ударение се изговарят с по-малко учленителна сила, поради това променят тембровите си особенсоти, широките гласни (а,о,е) когато не са под ударение се приближават в слухово отношение до тесните гласни (а-ъ, о-у, е-и). Тази закономерна промяна на е редукцията. В бълг. книж. език редукцията на неударените широки гласни е позната като диалектно явление и се среща в североизточните говори.

Метатеза на гласен Ъ -  метатезата (премятане) е свързана с мястото на гласен Ъ спрямо сонорните р,л. Причината за метатезата на Ъ е естествения стремеж на човека да избягва трудностите и неудобствата при говоренето, които се дължат главно на трудно-произносими групи от съгласни звукове. Метатезата на Ъ спрямо групите ър/ъл м/у съгласни става по следните правила: при едносрични думи – ръ (връх,гръб); при многосрични думи ър/ъл – върба вързан

Епентеза и елизия на гласни – (вмъкване и изпадане) – вмятане на Ъ в краесловието, когато в в краесловие се окажат шумова и сонорна съгласна м/у тях се вмъква гласен Ъ за да се облекчи артикулацията и се спази х-стиката на бълг. сричка. Това е съвременен звуков закон, чието доказателство трябва да потърсим в изговора на чуждите думи. Вмъкнатото Ъ при членуване на същ. имена се запазва с изключение на същ. на “изъм”, във ф-мите за мн. ч. Ъ изчезва.

Епентеза на Ъ в средисловие – във връзка със закономерностите за строежа на сричката се вмята Ъ в средата на думата,когато сонорен се окаже м/у  шумови съгласни. Причината за вмятането е да се избегне съчетанието  шумов-сонорен-шумов, като група от трудно произносими съгласни.

Епентеза на Й (йотация) – вмятането на Й се дължи на стар очленителен навик.

10. Асимилация по звучност - уподобяване м/у звучните и беззвучните шумови съгласни. Прогресивната асимилация е изравняване по звучност под влияние на предходен звук.

Регресивната асимилация е изразяване по звучност под влияние на следходен.

Регресивната асимилация се обяснява с антиципацията на говорните органи, която е основен артикулационен механизъм. Регресивната асимилация е два вида:

1) звучен застава пред беззвучен, звучен+беззвучен=2 беззвучни.

2) беззвучен стои пред звучен и ги изравнява.

Сонорните съгласни не вземат участие в този закон.

Съгласен В проявява двойнственост. Сам се обеззвучава, но никога не озвучава предходен беззвучен. Това се дължи на факта, че исторически принадлежи към групата на сонорните съгласни.

Обеззвучаване на звучен шумов съгласен в абсолютно краесловие – под термина абсолютно краесловие се разбира:

-                      когато една дума се произнесе сама за себе си и в свързана реч

-                      когато последния звук на една дума се намира пред гласен, сонорен или В като начален звук на следващата дума;

-                      когато след думата следва пауза, отбелязана с препинателен знак.

Този закон се проявява  само при пълнозначни думи със собствено ударение. Артикулационно този закон се обяснява с изключване на гласилките в края на думата или когато следва пауза.

Междусловна фонетика – (изговор на съседни думи в изречението) – в границите на едно изречение думите се изговарят слято, затова м/у съседните думи се създават условия за уподобяване по звучност.

1) когато звучен застане пред беззвучен

2) когато беззвучен застане пред звучен

3) предлог на беззвучен – пред думата която започва с гласен, сонорен или В запазва своята беззвучност

4) предлога В/ВЪВ пред гласен сонорен или В се обеззвучава

Елизия на съгласни

–             изпадане на т,д в средата на думата – за да се облекчи артикулацията поради струпване на съгласни, съгласен т,д изпада в средисловие, когато се намира в следните групи: стн, щн, стц, стт, щт, здн, ждн, рдц.

–             изпадане на съгласен т,д в краесловие – в края на думите след съгласен С или съгласен Ш означавани в писмената реч с буквите З Ж съгласен Т записван с буква Д при небрежен изговор изпада

–             изпадане на съгласен С от наставка СК – съгласен звук С от наставка СК изпада когато непосредствено пред него стои групата ст, шт, сз, жчш. Съгласен С в тези условия не се произнася и не се пише.

Изговор на палатални съгласни:

-          артикулация на меките съгласни – артикулират се с допълнителна артикулационна окраска, която се изразява с издигане на средната част на езика към палатума.

-          Меките съгласни са позиционно ограничени пред а,ъ,о,у  и не се срещат в края на думите с изключение на Й. Мекостта в съвременние бълг. книж. език е средна по степен и се ръководи от източните говори.

-          Като изключим Й меките съгласни се отбелязват еднотипно с буквата на твърдия съгласен и буквите я,ью.

Дисимилация – (разподобяване) диалектно явление