XVIII. Постмодернизъм в славянските литератури – общи тенденции
Постмодернизъм не е
направление, а е цялостна хуманитарна представа за обществото, за човека в
постиндустриализацията. Преосмисля се новият свят и се появява идеята за една
следмодерна епоха в културен план. След Втората световна война обществата
започват да се променят и се налага хедонистично-консуматорски модел:
идентичностна травма, но икономическа стабилизация. Светът е обозрим, но
човешката идентичност е трудно постижима. Проблемът нараства все повече. В
емоционален план травмата на историческото събитие става все по-абстрактна
(всичко се разбира от медиите уж директно, но всъщност това е една абстракция,
измама, че нещо се случва пред очите ти, а всъщност не е точно така и се
появява една важна, но неосъзната дистанция). Променя се цялостната представа
за света и човека, защото икономическата страна започва да влияе, вижотът се
подобрява – няма студ, глад, всичко необходимо става достъпно и въпрос на личен
избор (разкош, статут, желание). Човекът осъзнава, че животът е кратък и иска
всичко тук и сега. В основата е осмислянето на света през слабите места в
културата. Постмодернизъм е разнородност, множество гледни точки – представа за
различието.Всяка конструкция е непълна и по някакъв начин невъзможна – липса на
пълна обективност на литературата и историята, защото се пропуска нещо, а за
сметка на него се облагодетелства друго и следователно обемният, генерализиращ,
обобщаващият разказ е невъзможен. Деконструкция- разглобяване, за да се покаже,
че литературата действа като институция. Въвежда дължимото на слабите, маргинализирани
гледни точки. Има си своите слабости – непрекъсната игра, собствена уязвимост.
Постмодернизмът е изключително хетерогенен. В тези десетилетия самият статут на
литературата и културата се променя – те напускат централното място, на което
са се намирали досега, защото има много други източници. Литературата и изобщо
културата стават смао еидн от многото източници, чрез които човек да се
саморазпознава. Срива се границата между високо и ниско (само в свободните
държави – в комунистическите има наложени изисквания, които не дават свобода на
словото; идеализират и поддържат границите м/у високо и ниско, поддържа се
изкуственият им статут). Всичко се случва много бързо, внезапнои в кратки
граници. Съществува айерархичност – ясно съзнание, че йерархиите са невъзможни.
Постмодернизмът е силно нехомогенен, сам се дестабилизира, заради вътрешния
отказ от всичко йерархично.
В основата е представата,
че в литературната, в културната традиция вече всичко се е случило и остава
само да се проиграват различни варианти. Донякъде експерименталност, донякъде
иновация. Неизчерпаем източник – дистанцира се, но я приема, зависи от
традицията. Никога литературата не е била до такава степен металитература
(игровост). Литературата е оставена сама на себе си и тя се превръща в своя основна тема. Езикът
също е голяма тема, езикът като задаващ света, предхождащ нещата (нещо
съществува, ако го назовем и следователно светът е проекция на езика).
Постмодернизъм е ирелевантен на представата за високо и ниско. Категоричен отказ
от чистите жанрове, Съществуват много видове романи, които не водят еидн до
друг и все пак могат да бъдат смесвани. Основен израз на Постмодернизма е
романът.
Милорад Павич - е сръбски писател, драматург и поет,
доктор по история на литературата, специалист по сръбска литература от 17-19 век и преподавател и гост професор в
различни европейски университети.
Павич владее
руски, немски и френски език и е преводач на Байрон и Пушкин. Член е на Сръбската академия за наука и изкуство и на
Европейското дружество за култура (Société Européenne de Culture), не е
партиен и е номиниран през 2004 година за Нобеловата награда за литература. Произведенията на Павич
са преведени на над 80 езика по цял свят, като най-прочутата и най-коментирана
творба и досега остава романът му „Хазарски речник“ (1984).
През февруари 2006-а, Павич беше
удостоен и със званието доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Писателят
почива от инфарктна 30 ноември 2009 г. в Белград на 80-годишна възраст.
„Хазарски
речник“ е най-ранната проява на Постмодернизма в Сърбия, която го легитимира и
е първият роман на сръбския писател и
специалист по сръбска литература Милорад Павич, публикуван през 1984 година и
претърпял впоследствие множество издания и преводи на различни езици, в това
число български (1989,
1999 г.).
Повечето герои и
събития, описани в книгата са напълно измислени, както и културата, приписвана на хазарския народ. И въпреки че някои от персонажите са
исторически личности, романът всъщност е многопластова художествена „мистификация със средновековен дух“
и трудно различим в традиционния смисъл на думата сюжет.
В основата на
романа е залегнало действително събитие: приемането в края на 8 и началото на 9 век на юдаизма от
страна на хазарската аристокрация и част от хазарския народ, който до този
момент изповядвал езичеството. Историческият факт обаче не занимава Павич;
вместо това той предлага три различни версии на случилото се, според всяка от
които хазарите приемат различна религия: съответно християнството,исляма и юдаизма. Изборът на религия хазарският каган прави под формата
на полемика между представители на трите големи
вероизповедания (Константин-Кирил Философ, Фараби ибн Кора
и Исак Сангари), на които обещава, че ще приеме вярата на този от тях, който
успее да разтълкува един негов сън.
„Източниците“, съставени от тримата представители, Павич организира в енциклопедичен речник, разделен в три части, наречени съответно Червена,
Зелена и Жълта книга.
В добавка, към
трите книги има и две приложения в края и предварителни бележки с упътвания за
реда на четене в началото. Между статиите в речника има символни препратки, указващи
дали за дадено понятие има статия и в трите раздела на Хазарския речник, или
само в един от тях, или в приложенията.Лексикографското изложение на книгата позволява тя да
бъде четена по множество различни начини: отпред-назад или хипертекстуално. Това прави читателя активен участник в романа
и той сам трябва да открие как да подреди мозайката от противоречиви събития и
личности, пръснати във времето между 8 и 20 век.
Освен тези новаторски похвати, романът е написан
в два екземпляра — мъжки и женски. Те се различават само в 15 реда, които обаче
са ключови за цялостното разбиране на творбата.
-
Много
гледни точки, характеризиращи не обекта, а конструиращия текста
-
Мистификация,
която играе с мистификационното и демистификационното (реаност и фикция –
размити граници), игра с фиктивността, фикциалността, настояване за
дистанцираност
-
Сън,
огледало – важни формули на Постмодернистичната литература – разменят се сън и
действителност, ние може да сме чужда конструкция, проекция.
-
Собствен
иронизъм в книгата
-
Събрани
са легенди, пословици/сентенции, митове, криминални истории, писма -
епистоларност, дневници и др.
Отказ от твърдите
представи. Релативизация на стойностите. Опонира се, че не се опитва да
стабилизира толкова и без друго дестабилизирания свят, а дори го разколебава
още повече.
Дубравка
Угрешич - известна хърватска писателка, която живее в Холандия.
Дубравка Угрешич е родена в Кутина през 1949 г. в тогавашната Социалистическа
федеративна република Югославия, сега
в Хърватия,
като баща й е хърватин, а майка й българка,
родена в Бургас. До
започването на войната в Хърватия в началото на 90-те години Дубравка Угрешич
работи в Института по теория на литературата в Загреб, а
основните й научни интереси са свързани с руската литература на ХХ век, на която същевременно е и преводач.
“Американски речник” е своеобразна
енциклопедия - речник на постмодерната ситуация и постмодерната култура, на
източноевропейската положеност и разкъсаност, на съдбата на източния
интелектуалец, но и на западния, на различните, но и взаимообуславящите се,
докосващите се култури... В него по един ненатраплив начин надничат чуждото и
своето, чуждото свое и у-своеното (но и недотам) чуждо и повеждат своя търпелив
и внимателен диалог. Диалог, в който със свой глас се включват американската
култура, функционираща най-често като “диктатура на щастието”, в която
действителността и екранът, както е забелязал и Бодрияр, са едно и също нещо,
защото - убеждава и речникът на Угрешич - и в двата случая важно е да останеш
включен... “stay tuned”...; проговарят културните и не само културни митологеми
и идеологеми на бившия Източен блок, проговарят културните стереотипи, паметта,
миналото, утопиите за бъдещето... Така в този разговор не просто се прави опит
за среща на различията, не просто се пулсира между проницаемостта и
непроницаемостта на културите и световете, но и се очертава една територия на
излинялото, на изчезналото, която винаги някак блокира настоящето. Затова и
патосът на този диалог (ако изобщо е подходящо да говорим за патос в текстовете
на Угрешич) е концентрирането на съзнанието и тялото в мига, защото светът е
крехък, защото всичко и всички бързо се изгубват и разгубват и “достатъчен е
миг невнимание и светът, който ни заобикаля, изведнъж престава да бъде наш”.
Такава е общата философия на този речник. Колкото до неговата структура, тя
следва модела на антологията, като са избрани определен брой думи и чрез есета
от по няколко страници са уяснени, доколкото това е възможно (речникът на
Угрешич естествено не вярва в крайните и фиксирани истини), тези думи. Като в
случая на първо място важен е самият набор от думи. Те - оказва се - са така
подбрани, че да са представителни най-вече за американската ситуация. Тоест те
са непознати или трудни за чужденеца думи, които заради тази своя непонятност
фигурират без превод, с английското си име и които действително се нуждаят от
разгадаване. Такива думи в случая са organizer, manuel, jogging, mailbox,
harassment, bagel, life vest и пр., и пр. Второ - важни са обясненията,
историите, в които тези думи биват вплетени. Защото речникът на Угрешич не
задава и не раздава дефиниции, а вплита думите, около които е избрал да се
конституира, в разкази. Вплита ги в други думи и се получава нещо като
заплитане на безкрайна история, като зацикляне в движението от едно означаващо
към друго, което е неизбежно в работата с който и да е речник, ако се вярва на
Дерида. Затова и някак несъзнателно dictionary-то се превръща във fictionary.
Което ще рече, че според визиите на Угрешич разпиляването на думите е
равнозначно и на разпиляване на световете. Защото - имплицира книгата - езикът
е този, който оформя света, който гради определен модел на живот. Без ясен,
самоудържащ се, строен език нямаме и някаква определена концепция за свят. Така
че в случая речникът, който не следва нито реда в азбуката, нито пък се крепи
върху някакви базисни понятия, е призван да космологизира и хармонизира хаоса,
разпада. И най-сетне - това е странен, билингвистичен речник, в който обаче има
преплитане както на езици, така и на светови модели. Защото това не е речник,
който казва, аз мисля на хърватски, но ще успоредя това си мислене и с
английския. Не, той по-скоро казва - аз вече не мисля нито на хърватски, нито
на английски и затова ще видя в това не-мислене какви парчета са останали,
какви отломки могат да бъдат навързани. Защото това е речник на другия, третия
език, езика на абсолютния бездомник, на чужденеца, който вече не е свой в
родината си и който никогат няма да стане свой в чуждото място, в което се е
прислонил. Това е речник на човека, който, отивайки в магазина, избира “крем за
мама на английски език, мислейки за нея на хърватски”. Речник, който е като
празната къща, която безцелно се запълва, като огледало, от което задължително
се очаква някакво отражение... Речник на изчезналите имена, усещания,
пространства, земи, подменени и заменени от други, които отново и отново трябва
да се усвояват. Защото в крайна сметка един такъв речник е и вид пренаписване
не просто на езика, но и на историите, възможни на този език, защото той не е
задължителен, а пожелателен, не е властови и авторитарен, а е избираем.
No comments:
Post a Comment