7. Александър Солженицин – „Един ден на Иван Денисович“

Александър Солженицин(1918-2008) – „Един ден на Иван Денисович“ (1962)

Темите за борбата, за противопоставянето на човека срещу властта, за начините на преодоляването на несвободата, са основни в текстовете на Солженицин. „ЕднИД“ е повествование за лагерния живот, в който гладът, студът, изтощителният каторжен труд не са най-страшното.Трагедията на Иван Денисович е всъщност личната съдба на самия писател . Авторът е лежал в лагер през 1950 – 1952.  Повестта излиза от рамките на съветския канон, липсва водещата роля на партията. Към съветските лагерници авторът се отнася със съчувствие. Лагерите са били нужни на Сталин, за да получи евтина работна ръка. Абсурд на битието – сетивата на героя, които изпитват радост дори от няколко трохи хляб; минимализиране на човешкото битие – голямата радост на Шухов = лъжицата. Състоянието на неволя, робската зависимост, постоянните унижения и страдания сломяват човека и спасението на духа е възможно само в бунта, а оцеляването е достижимо само чрез търпение и вяра, присъщи на обикновения селски човек. Основното внушение на автора е, че И. Д. Шухов не е изгубил твърдата си нравствена основа, не е престанал да усеща границата между доброто и злото. Тонът на повествованието е спокоен, уравновесен, но ропотът и гневът се долавят. Творбата изглежда като „наръчник за оцеляване“ в условията на сталинските лагери. В лагера всеки ден е подобен на предишния, властта е изравнила хората така, както го прави само смъртта. В самият край на деня Шухов разтваря кърпицата с шепата хляб, с която може да залъже своя глад. Един ден е дългият ден от тъмата до тъмата. В този ден изтерзаният Шухов има време да прочете писмата от своите близки. Това е ден на съхранената човечност в държава с недействителни мигове. Иван Денисович не е направил опит да се спаси от лагера при задържането си ,въпреки че е имал такава възможност , признал си е какво е правил в гората , вместо да каже, че са се лутали с неговия другар. Достойнството, съвестта са изключителни добродетели и умения – това са чертите на Иван Денисович – Шухов.
Всеки друг на негово място би излъгал и би се спасил от лагера , а благодарение на свята честност и съвест той си „спечелва” осем – десет – двадесет и пет...или дори не се знае колко години затвор. На повечето затворници при изтичане на техните присъди им добавят допълнителни години , на кои 10, 15 или 25 години. 
Подновяват ги , все си намира началството причина – от тях още никои не е излязъл на свобода . Те са изгубили надежда, че един ден ще видят външния свят.

Болката на Шухов и останалите зекове се изразява в примирението им с лагерният живот. Те не вярват във своята свобода, че някога ще излязат от затвора и ще се радват и живеят , като свободни хора...
Шухов и другарите му от лагера са свикнали да страдат – те познават само този живот и харесва ли им или не , те не искат да избягат от него, това е и всъщност тяхната болка примирението им към жалкия начин на съществуване. 
Смисълът на съществуването им е да бъдат колкото е възможно сити , да поспят, ако е възможно и да се сдобият с малко тютюн или салам. Това са техните единствени удоволствия и стремежи в трудовия лагер. 
Единственатамисълназатворника е борбатазадневалнатадажба.

За Иван Денисович и бригадата, минутите за ядене са “свещени”. Свобода на мисли, на блаженство намират в тези общо десет минути на удоволствие, което изпитват докато се хранят, отколкото може да има “живеещият човек” – по този начин е изразена болката на човека....в неговото жалко съществуване. За тях е важно да си вземат дневалната дажба, да не умрат от глад – чиито състав е комат хляб около 500 грама ,често придружен с бистра чорба , а когато има овесена каша за тях е празник. Шухов и останалите зекове се стремят да изпълняват предимно физиологичните си нужди, а душата – тя е невидима и следователно не се нуждае от нищо. Задължителни са зековете да носят номерата си , по този начин надзирателите се обръщат към тях – те не се интересуват как се казват и какви са били преди да влязат в затвора . Чрез образа на Иван Денисович Солженицин – разкрива образът на човекът, който се примирява със своята съдба на каторжник, свикнал с обидите на надзирателите и техните подигравки. 

Иван Денисович - Шухов е предоволен , когато освен своята дневална дажба хляб получи и нечия друга, а ако успее и да я скрие за по – късно е щастлив....Случаите, в които му се отдава възможност да до изпуши нечии фас, също го изпълват с блаженство, а когато някой от получилите колет му остави нещо за ядене, тогава е предоволен и нищо друго няма значение.Цели осем години Шухов е далеч от съпругата , децата и роднините си. От време на време си спомня за дома , но всичките му спомени са свързани с ядене.

Шухов е вярващ човек , но не е готов да отдаде живота си за вярата, единствената му цел е да просъществува, да оцелее в невъзможни обстоятелства, които предлага затвора . Болката на човека в разказа се изразява в примирението на затворника със своята съдба – отхвърлен от обществото, изгубил надежда , любов и вяра в Бога. През годините прекарани в затвори и лагери е видял , че ако сам не си помогне, няма кой друг да го стори вместо него.