Търновската
книжовна школа в развитието на българската литература – B: Похвала на старата българска
литература.
Професор Петър Динеков
е литературен историк, критик, а също така изучава и българския фолклор. Завършва
специалността Славянска филология в Софийски университет „Свети Климент
Охридски” и специализира във Варшава и Краков (Ягелонски университет). В
последствие се връща в България, отново в Софийски университет, този път като
преподавател за периода 1938 - 1979 г. През 1941г. става доцент, а през 1945г.
– професор. Преподава следните дисциплини: История на старата българска
литература (1941-1979г.); История на българската литература през Възраждането
(1944-1979г.); Български фолклор (1945-1979г.); История на руската и полската
литература (1944-1945г.). Tой е един от основателите
на институтите по литература, и по фолклор при БАН. Първоначално е
член-кореспондент към академията (от 1947г.), а от 1966г. академик. Динеков е
ръководител е на катедрата по българска литература в Софийски университет, на
секцията по българска литература до Освобождението в Института за българска
литература при БАН, директор е на Института по фолклор към БАН от основаването
му. В периода 1962-1964 г. е заместник-ректор на Софийски университет. Умира на
22 февруари 1992 г. в София. Неговият принос за българската литература е
безспорен и се изразява в професионален актив
от близо 2000 публикации, внушителен брой книги, сериозен обем съставителски и
редакторски работи, университетски курсове, научни ръководства, участия на
научни форуми, мащабни организационни инициативи, неограничени като формат
ангажименти в литературните среди.
По-известни негови
научни трудове са: „Българска лирика. Антология" (1940 г. ), „Първи
възрожденци" (1942 г.), „Българска народна поезия" (1949 г.), „Стара
българска литература. ч. I и II" (1950 г. и 1953 г.), „Литературни
образи" (1956 г.),"Старобългарски страници. Антология" (1966 г.;
1968 г.), „Из историята на българската литература" (1969 г.), „Между свои
и чужди" (1969 г.), „Историческа съдба и съвременност" (1972 г.), „При
изворите на българската култура" (1977 г.), „Похвала на старата българска
литература" (1979 г.), „Литература и култура" (1982 г.), „По следите
на българската литература и наука" (1988 г.), „Проблеми на старата българска
литература" (1989 г.).
В своята книга
„Похвала на старата българска литература”, професор Динеков запознава
по-широките и неспециализирани кръгове с един обобщен преглед на старата
българска литература, тъй като счита, че тя е „велико наследство на българската
национална култура”[1]. Средновековната
книжнина е представена в своето
конкретно време, плод на делото на отделни личности, но и свързана с общото
развитие и историческа съдба на българите. Авторът не случайно нарича своята
монография „похвала”, тъй като целта му е не само да представи богатата
тематика на „средновековното книжовно наследство”, но също така да изрази и
„похвала” към създаденото, и уважение към изследващите го с „любов и усърдие”.
Книгата е разделена в отделни статии, подредени хронологично като всяка от тях
представя характерни моменти от средновековната ни литература.
Ученият неслучайно
избира да посвети отделна статия на търновската книжовна школа. Още в началото
на труда, той обяснява своите мотиви като казва: „Търновската книжовна школа е
един голям факт в историята на българската литература...Ако я погледнем в
мащабите на старата българска литература, тя е вторият висок връх,... след века
на княз Борис и цар Симеон” [2].
Авторът допълва своята гледна точка с изброяването на имената на
чуждестранни учени слависти, проявили интерес към „Евтимиевата епоха”. Такива
учени са: К. Радченко, Е. Калужняцки, В. Ягич, П. Шафарик, К. Куев и др. Като
причини за възникване на школата могат да се посочат: наследените и развити
традиции от XIII и XIV век, повишаването на броя грамотни българи, оформянето на идейни и естетически интереси в
литературата и културата. Въпреки сложната политическа и социална обстановка в
България - военен натиск от страна на турците, обезземляване на селяните,
държавно разединение, според проф. Динеков, благодарение на значими личности,
които в последствие стават нарицателно за епохата, е възможно развитието на
книжовността на такова високо ниво. Едни от най-значимите текстове на старата
българска литература, като Манасиевата хроника и Лондонското четвероевангелие,
се свързват с делото на представители на търновската школа, а също така са
преведени голямо количество разкази, повести, исторически съчинения. В по общ
културен план по това време са създадени и Ивановските фрески, изографисани са голяма
част от търновските църкви. Характерни
особености, за литературата от този период, които авторът посочва, са: огромно
книжно производство: оригинални и преводни съчинения, компилации, преписи,
обемисти сборници; интерес към историческите съчинения; широко разпространение
на белетристиката; започва формиране на нов тип писател; широко разпространени
са апокрифите. Следователно може да заключим, че книжовниците от този период
имат не само висока образованост, но и активно съзнание и желание да продължат
и развият вече създадените традиции. С търновска книжовна школа се свързват
преводите на текстове от: Константин Манасий, Йоан Зонара, Симеон Логотет,
както и появата на текстове като: „Троянска притча”, „Слово за стария
Александър”, „Разказ за произхода на
самодивите”, „Кръчмарката Теофана” и др. Според ученият пътища на
книжовното производство през този период разкриват връзки с Византия, а също
така и с Русия, Сърбия, Румъния. Като характерна особеност за литературата от XIV век може да се определи и широкото разпространение
на апокрифите.
Последователно
изложените от автора предпоставки логически оформят идеята за появата на самата
Tърновска книжовна школа. Проф. Динеков поставя
в центъра на повествованието създателят на школата Патриарх Евтимий, но също
така отделя достатъчно внимание на дейността на неговият предшественик и учител
- Св. Теодосий Търновски. Ясно е заявено,
че съществува връзка между школите на Теодосий и Евтимий, тъй като и двамата се
стремят да развият и пресъздадат наследената книжнина както и да творят нова
отговаряща на нуждите на епохата. Исихазмът също е обща част от творчеството на
двамата книжовници. Евтимий Търновски е представен като основоположник на
Търновската книжовна школа, защото при него всички опити, идеи и философии се
осъществяват от редица съмишленици на патриарха, обединени около идеята за
необходимост от нови по-съвършени знания (идеята свързваме главно с учението на
исихазма). „Евтимий, ... човек с огромна култура, събирана дълги години, и то в
най-големите центрове на източното православие, дълбок познавач на език,
писател-новатор, забележителен проповедник и тънък поет...”[3].
Точно подбрани са моменти от биографията на книжовника, които логически да
обяснят, защо патриарх Евтимий може да се
посочи като най-ярък представител на търновската книжовна школа. Той е
не само ученик, но и продължител на делото на Теодосйи Търновски като под ръководството
на своя учител, прекарва осем години във Византия, където изгражда своя задълбочен
поглед към литературата. Евтимий прави реформа на езика, формира около себе си
кръг от книжовници, който в последствие се превръща в търновска книжовна школа,
развива житието като жанр. Промените свързани с езика са много важен белег в
творчеството на представителите на търновска книжовна школа. Те не са свързани
само с езика в неговия пряк смисъл, а също така и с цялата система на
изразяване като започва да се развива специфичен тип художественост. Типът
жиитя и похвални слова, които налага основоположника на школата се отличават с
разлика в обема, композицията, използваните изразни средства и емоционален тон.
Тези промени се разпознават и в творчествата на други представители на школата
- ученици и съмишленици на Евтимий. Имената, които са достигнали до нас са на:
Григорий Цамблак, киевския и московски митрополит Киприан, Константин
Костенечки и др. Авторът на статията достатъчно ясно описва и съществуващите
различия в начинът на писане на отделните книжовници. Интересно е, че той
осъществява паралел с процесите на Западноевропейския ренесанс като търси
подобни тенденции в българската литература от този период. Основание за подобно
твърдение е интересът към личността, който се открива в творбите, също така и
патриотичната насоченост. Но авторът само маркира тези възгледи без да ги
извежда до твърдения, а само обобщава: „Динамизмът на епохата се отразява върху
литературата, накърнява нейните форми, бие по нейните традиции – това е една от
особеностите на Търновската книжовна школа”.[4]
В заключителната част
на статията, авторът отделя внимание на значението на Търновската книжовна школа
за развитието на българската литература през XV, XVI, XVII век и в съвременността:
„Търновската книжовна школа ... не затваря своя живот в кръга на XIV и началото
на XV век”. В текстовете, на Владислав Граматик и Димитър Кантакузин от XV, се
забелязва отлично познаване на Евтимиевата школа като голям брой текстове са
включени в Загребски сборник и Рилски панагерик. По-късно през XVI век в
творбите на поп Пейо и Матей граматик се наблюдават сходства с житийната
традиция на Търновска книжовна школа, разбира се авторът на статията не
пропуска да отбележи, че всяка следваща литература развива и дообогатява
предходната. Разрастването на типа литературни текстове, промяната в търсенията
на пишещите, предполага скъсване унаследените
традиции, но в „Похвала на старата българска литература” е изказана идеята, че
дори в периода на Възраждането могат да се открие наследството на търновската
книжовна школа. Професор Динеков използва проучванията на Н. Драгова върху
„История славянобългарска” за сходства между създадените творби от Евтимий
Търновски и Паисий Хилендарски. Интерес представлява и поставеният въпрос в
самия край на статията: „...може ли да се говори за следи от Търновската
книжовна школа в нашата съвременна литература?” като отговорът, който ученият
дава е, че съществуват редица произведения свързани исторически с XIV век,
които за да звучат автентично са пресъздадени с характерен за времето си изказ.
Примери за такива творби са: „Антихрист”, „Легенда за сибин, преславския княз”
от Емилиян Станев. Следователно според статията значението на Търновската
книжовна школа е съществено, тъй като на самият принцип издигнат от нейните
представители за съживяване и възобновяване на наследената литература, пази
традициите на Евтимиевата школа и до наши дни.
Дълбоката отдаденост на
професор Динеков към литературната наука е повод за създаване на разбираеми и
достъпни трудове като „Похвала на старата българска литература”, които могат да
се определят като информативни и полезни. Със сигурност делото на
представителите на Търновската книжовна школа може да бъде разгледано още по
подробно, но от уговорката, която
авторът прави още в своя предговор за нас е ясно, че целта е да се изложат
най-важните явления, особености, достойнства и личности на конкретния
литературен период. Статията е полезна за студентите, изучаващи Старобългарска
литература, културолози, историци както и за по масов кръг читатели с интерес в
областта на литературата и историята. Ученият
излага в статията следните възгледи: Търновската книжовна школа възниква в един
особен исторически момент, благодарение на наследените книжовни традиции от I
Златен век за българската култура; важна роля за възникването на школата оказва
съществуването на личности като Теодосий търновски и Евтимий Търновски; тяхната
ангажираност е насочена главно в областта на религията и литературата, като са
на лице езикова реформа, нов тип образност, промени в утвърдените жанрове, нови
търсения, голяма продуктивност; не на последно място е важно да се определи и
достигането на идеите на Търновската книжовна школа в произведения на
българската литература в по-късен етап и дори достигането на някои белези до
съвременната литература.
No comments:
Post a Comment