9. Солова мелика. Алкей. Сафо. Анакреон. Особености на соловата мелика.

9. Солова мелика. Алкей. Сафо. Анакреон. Особености на соловата мелика.

Наред с развитието на елегията и ямба вървяло приспособяването на други видове гръцка народна песен към задачите и темите, изтъкнати от епохата на формирането на класовото общество.  Още у Архилох песента става средство за изразяване на субективни чувства. Носител на лирическа емоция ставал образът на поета с всички негови индивидуални черти и особености на личната му биография. По-нататъшната стъпка в тази посока била направена от еолийските поети, чийто литературен и музикален център бил о-в Лесбос.  Излизайки от местните фолклорни песни, те въвели в литературата редица стихови размери, предназначени за солово пеене под звуците на лирата.  Тематиката на култовите и обредните песни, както и на трапезните, сватбените и любовните, се разработва от лесбоските лирици със сръзка с личните преживявания на поета, с кръга на неговите приятели, със събитията на деня. Тези стихотворения обикновено са предназначени за определена среда и обстановка, в която трябва да се изпълняват.  Езикът в тази лирика е местен - еолийски.

Най-видни представители  на соловата меликацпрез първата половина на VIв. са лесбосците Алкей и поетесата Сафо. По онова време Лесбос бил обхванат от революционно движение. Аристокрацията водела ожесточена борба с градския демос и неговите вождове – „тираните”. Властта често минавала от едни ръце в други и в един къс период от време се сменили няколко тирани.

Алкей принадлежал към аристокрацията и взимал дейно участие в тази борба, поради което прекарал дълги години в изгнание. Мотивите за гражданската война се среща често в неговите стихове.  Той възпява оръжието, приготвено от съзаклятниците, които се канят да заграбят властта, призовава към борба с тираните.

На поета не е чужд външнополитическата тематика. Той защитава правата на еолийците върху завзетия от тях около 700г. пр. Хр. град Сигей, близо до Троя. Редица негови стихотворения са свързани с „Ахиловата земя” и с митовете за героите от Троянската война. В борбите с атиняните, които претендирали за този ключ към проливите, Алкей взимал активно участие.

Към политическите теми е примесват и трапезни. Традиционната за мъжката компания трапезна песен става средство за разкриване на чувствата и мислите на поета пред кръга на приятелите му.  Радостта и скръбта, гражданската борба и любовните признания, зимният студ и лятната жега, размишлениятаза неизбежността на смъртта – всичко това се вмества в рамките на трапезната песен. Като тя задължително завършвала с възпяване на виното.

Според антични сведения Алкей възпявал не само виното, но и любовта. Тази страна на творчеството му е слабо представена в запазените фрагменти, но и малкото, което е останало, свидетелства за близка връзка с народната любовна песен.

(пр.:  Има един ред от тъй наречената „песен пред вратата”, серенада на влюбения, който моли да бъде пуснат при любимата си. Друго стихотворение съдържа жалбата на девойка, тъгуваща по любовта. Алкей пишел стихове и в чест на лесбоската поетеса Сафо.)

Кръгозорът на Алкей е ограничен: защитата на интересите на аристокрацията, виното и любовта. Когато съставя химни в чест на боговете или стихове на митологични теми, той не излиза вън от пределите на традиционното третиране на мита.  Това изкуство е още близко до примитивния реализъм: силата на емоцията се съчетава у него с непосредствения и ясен израз, с отчетливата и нагледна образност.  Античните критици намират у него „величие, стегнатост и сладкозвучие”. Стиховете на Алкей самузикални и се отличават с богатството на своите размери и на начините на строфичния строеж. Най-често употребяваната строфа от него била наречена в древността „Алкеева”.

Преди Алкей бил познат само по случайни и откъслечни цитати, но през 20в. са намерени папирусни остатъци от антични екземпляри на творбите на Алкей. Въпреки това, цели стихотворения има запазени твърде малко на брой.

Тези папируси разширили кръга на познанията и за съвременничката на Алкей Сафо. Жената-поетеса през този период е явление, характерно само за дорийско-еолийските части на Гърция, където положението на жената било по-свободно и тя не билка затворница, както при йонийците. В тия области били запазени много отживелици от примитивните полово-възрастови обединения: мъжете образували затворени сдружения и прекарвали живота си повече заедно, извън семейството. Подобни общества се създавали и сред жените. Сафо била начело на едно такова общество, в което участвали, както изглежда млади девойки. Както всяко антично сдружение, този колектив бил посветен на определени божества, в дадения случай женски. Самата Сафо нарича обществото „служителки на музите”. Кръгът на интересите на сдружениетоопределя и основната тематика на поезията на Сафо: това са женските култове и техните празненства, сватбите, общуването между приятелки, техните взаимни влечения, съперничеството, ревността, раздялата. Политическият живот на Лесбос намира тук само случайни отзвуци във връзка с отражението му в/у личната съдба на поетесата, която при един от политическите преврати била принудена да избяга в Сицилия.

Лириката на Сафо рядко излиза вън от пределите на преживяванията, свързани с нейния затворен кръг, но тези преживявания са изразени с извънредно голяма простот и яркост, които съставили по-късната слава на лесбоската поетеса.

Сафо, както и Алкей, е близка с фолклорната песен и влага лично съдържание в традиционните форми.  

У Сафо изображението на преживяванията съдържа само в незначителна степен моменти на психологически анализ: тя рисува външните прояви на чувствата и обстановката, в която те се развиват. За такъв фон често пъти служи природата.  За любовта създава „красив” фон – премени, аромати, цветя, пролет, но преживяванията, както и в народната любовна песен, имат най-често скръбен характер и в съзнанието на по-късната античност образът на поетесата бил трайно свързван с представата за нещастната любов.  Саздаден е митът, че Сафо сложила край на живота си, като скочила от една скала поради безнадеждната си любов към студения красавец Фаон (митологична фигура, любимец на Афродита).

Дидактичният елемент, присъщ на древногръцката лирика, не липсва и у Сафо. Тя размишлява за красотата и любовта, като илюстрира мислите си с митологични примери и преживявания. Освен с любовната си лирика Сафо била позната и със своите епиталамии, сватбени песни. Тези песни обхващат разни моменти от гръцкия сватбен обред. В запазените моменти се среща сбогуването на ладоженката с моминството, състезание м/у хор от младежи и хор от девойки, песни и шеги пред брачната стая. По стил епиталамиите на Сафо изключително много напомнят на народните сватбени песни и са богато обагрени със сравнения от народен тип. (пр.: младоженката е уподобена на ябълка; младоженецът е сравнен със стройна клонка или някой митичен герой). Боговете на любовта взимат пряко участие в сватбата. Сафо описва и митологични сватби, напр. тази на Хектор и Андромаха.

По ритмо-мелодичен тип поезията й е близка до тази на Алкей и също се отличава с голямо разнообразие. Така наречената „сапфическа” (или „сафическа” вие си преценете как да го кажете, защото в този учебник – от преди 30г, през цялото време пишеше Сапфо, а другаде винаги съм го срещала като Сафо, дори в конспекта ... ) строфа е само един от образците на тая богата строфика.

Близостта до народната песен, която придава свежест и непосредственост на лириката на лесбосците, е до голяма степен вече изгубена у третия виден представител на соловата мелика, йониеца Анакреон, чието тв-во спада към 2та ½ на VIв. пр. Хр. Роден в малоазийския град Теос, Аанкреон напуска отечеството си, което попаднало под властт на персите. Поетичната дарба му дала достъп до дворовете на тираните, които се стремели да събират около себе си художници и поети. Анакреон живял дълго при двора на самоския тиран Поликрат, а след смъртта му бил поканен от тирана Хипарх в Атина, а когато тиранията в Атина паднала, намерил подслон при тесалийските царе.  Той принадлежи към доста многобройната в края на VIв. пр. Хр. група поети, които придавали със своето изк-во блясък на двороветена разните тирани, без да имат дълбоки бръзки със социалния живот на града, чиито временни гости били. В лириката на Анакреон има само твърде незначителни следи от това, че понякога е била с настроение, различно от веселото. Също така рядко се срещат войнствни мотиви, както и мотиви на социална сатира. ПО въщество неговите теми са почти само виното и любовта, но те не се третират сериозно, а като остроумна подигравателна игра.  Доживял до дълбока старост, поетът обича да изобразява беловалас, но жизнерадостен старец, любител на виното и на любовните приключения и иронизира своите любовни несполуки.

Стихотворенията му са малки по размер. Те не обрисуват сложни преживявания,а фиксират отделни моменти в прости, но оригинални и релефни образи. Често пъти са с неочакван край.

Трапезните теми се срещат също туй често, както и любовните. Но той е обича буйния пир.

Живостта, яснотата, простототата са главните качества на поезията на Анакреон – дори химните в чест на боговете стават у него леки и елегантни стихотворения. Шеговитият характер, придаден от Анакреон на любовната лирика, напълно отговарял на онова отнасяне към любовта, което ставало господстващо в развитото робовладелско общество.  От късната античност е запазен цял сборник с подражания на Анакреон, които дълго време били погрешно смятани за нагови произведеният.