9. Индивидуализъм и модернизъм в конкретните славянски литератури – сходства и различия

IX. Индивидуализъм и модернизъм в конкретните славянски литератури – сходства и различия

- прелом в литературните процеси, тъй като предлага една нова визия за л-рата, за автора.

* В България – кръгът Мисъл: акцент върху личността; мислене, което обвързва л-рата с общностни каузи и ги съсредоточава в/у отденлата личност.

Обрат от реалистично, обективно към субективното, уникалното и неповторимото. Образът е представен субективно. Връща се и радикализира Романтизма.

В основата на Модернизма съществува представата,че той донася една съвършено нова представа за л-рата и тя е истинската представа за л-рата – Че предишните явления са изчерпани и не улавят осн. ф-я и същност на л-рата.

Всичките явления са обединени от факта, че изк-вото е една по-важна действителност.

-Интерес към авторската фигура: От Романтизма тръгва процес на митологизация на авторската фигура. Модернизмът продължава тази линия и я довежда до крайност. Доближава се до идеята за жреца – медиатор м/у едни послания, които не са достъпни за всчки. Човек на избраничеството – творец. Много често лир. Аз е творец.

Мит около автора – избор на псевдоним (Яворов), свързан с опоетизация или акцент в/у аристократичното. Реалните обстоятелства около автора/л-рата не са важни. На преден план извежда представата за Душата (с гл. буква в произведенията) – контрапункт за идеята на действит.

Модернизмът разделя света на 2 части: външно (видимо, реално) и вътрешно (душевно), като винаги вътрешното е по-важно. Авторите не споделят неща за бита си – повечето са работели чиновническа работа, освен л-рата.

Промяна на идеята за автора и изобщо какво е л-ра. Важен е душевният живот, емоционалното преминаване през бита.

От кр. На 19в. нататък лит. процеси са много синтезирани. Няма доминиращи явления в л-рата до наши дни.

Жанрова система: лирика, епистоларен роман, смесени.

Прозата и драматургията се променят към по-фрагментаризиран сюжет, емоционално съдържание.

Лирическите принципи доминират дори и при нелирически текстове.

Има богата жанрова с-ма, за разлика от позитивизма. Романи, новели, драматургия (Станислав Пшибишевски) – акцент върху вътрешния свят, субективизация, фрагментарност.

Експериментаторската същност на Модернизма довежда до голям експеримент в жанровете – смята наследените за вече изчерпани. Смесване на жанрови модели.

Критическото писане се променя изцяло. До тогава целият 19в. епистоларният е бил страничен, обслужващ жанр. Модернизмът го превръща в приоритетен жанр, приравнява го до худ. жанрове.

Представи, че худ. език е многопластов,  с множествени значения.

Свързан е със символизма.Важни фигури – метафора, символ – сложни, контекстуални.

Многозначност, многопластовост, силно опоетизиран език – всичко е част от процес към избягване на еднозначността; ясно разпознаваемото послание не е литературно послание.

Избраничеството на автора и на читателя – също по някакъв начин е избран да бъде творец.

Л-рата е сфера, която не допуска тълпите. Високата визия за езика – избягване на установен тип; промяна на идеята за худ. език.

Азът в Модернизма – объркана, изтерзана личност; съсредоточен към вътрешния свят. Невъзможност за разбиране на личността. Несъгласие със самия себе си. Предполага се трагичен крах, често свързан със смъртта. Често се употребява „пейзаж на душата“. Заличаване на границата м/у вътрешен свят и реалното (напр. в импресионизма започва процес на сливане на Аза с прир. образ).

*декаданс – много типично направление на Модернизма (особ. в западните и скандин. л-ри). Декадентът много често се занимава с няколко вида изкуство. Представа за смъртта като „живеене в края“, не само като изход от битието. Сливане на трагизъм и наслада, свързана с аристократизма – тлеене, гаснене сред разкош (потъващата Венеция; Рим, заплашван от ваарварите – типични образи в тези произведения). Смъртта не идва като спасение, авторите отказват този изход.

Неокончателни, междинни състояния (времето: здрач, привечер; човек-юношество…) Появява се образът на вампира, осмислян често като образ на тотална свобода. Образи на болното, тлеещото… хомосексуални образи (табута дотогава) – свързано с взрива на интереса към подсъзнателното.

Литературата на Млада Полша – общ преглед

Млада Полша – назовава своето новаторство. 1890г. – начало на новата литературна епоха. Кратък, интензивен период. Свършва с началото или края на ПСВ. Територия: всички територии, заселени с поляци.

Тематика: за национално-освободителните войни в Полша (табу), за живота на артиста в широкия смисъл на думата.

Аристокрацията започва да се трансформира в буржоазия – едра,дребна… Големите градове – създават литературни кабарета, кафенета с рояли – интензивно посещение на интелигенцията в тези клубове. Появява се литературна циганерия.

Повествованието: запазва се начинът на описание от Позитивизма (тук и сега), интерес към вътрешния живот на автора и героите: сънища, чувства, мисли…

Изображение: продължават реализмът и натурализмът. Включва се и импресионализмът – поезия и проза.

Писателите се връщат към селото и го изобразяват в нова светлина.

Позит. – главният герой и другите персонажи са наравно – това продължава.

Задълбочава се тенденцията за липса на еднозначен финал. Също така и склонността към фрагментиране липсва.

ПРОЗА: Станислав Реймонт, Стефан Жеромски

ДРАМА: Станислав Пшибишевски, Станислав Виспянски

ПОЕЗИЯ: Ян Каспрович, Леополд Став, Казимир Пшерва-Тетмайер

Владислав Реймонт (1868-1925) Роден в с. Голяма Кобеля, близо до Лодз. От бедно семейство. Работил в пътуваща актьорска група и строител на железници. Не завърша дори гимназия. Пише изцяло проза – разкази и новели, посветени на живота на актьорите: „Лили“, „Фенка“/“Адептка“. Романи: „Комедиантка“ и продължението „Рументи“, „1794“ – за въстанието на Тадеуш Кошчушко. 1898- „Обетованата земя“, роман-епопея 1904/9 – „Селяни“.

„Обетованата земя“

В градска среда - гр. Лодз(фабричен)-текстилна промишленост, банково дело и застраховане. Действието е ограничено, пространството също. Време: основното действие е в 9 месеца – връзката на Карл и Анка. Епилог: представена е бъдещата съдба на героите в няколко години. 3 главни герои: поляк - Карл Боровецски, немец - , евреин – Мориц Велт /бедни/. Вертикален разрез на Лодското об-во. Парите и любовта движат действието. Не се случва нищо особено. Построяват фабриката, но не успяват да я застраховат. Фабриката е запалена и изгоряла. Карл разтрогва годежа си. Жени се за германка – дъщеря на Мюлер. Става най-влиятелният човек в Лодз.

-Показва ни отношението към парите на 3 нации. Немците: хора, дошли в Лодз като обикновени тъкачи, но с течение на времето се замогнали и оглавяват банките. Живеят, за да работят и се разоряват. Старият Мюлер кани Карл в своя дом под претекст, че дъщеря му иска да учи полски. Евреи: неблагоприятна светлина – хора, които трупат пари, дори когато е мизерно, скотски живеенето им. Морис Велт дели жените на богати и бедни – иска еврейка. Карл Боровецски – положителна светлина – задача да облагороди производството. (Немци – качествено и скъпо, евреи – евтино и некачествено) Карл иска да направи евтино и качествено. Той иска промишлеността в Полша да влезе в управлението.

*Контрапункт на Боровецски е Анка (годеницата) – тя е вярна на идеите на Позитивизма. Разбира, че не е трябвало да я напуска.

Рисува значителни и типични явления от съвременното капиталистическо развитие на Полша, изграждането на фабрики, борбата на капиталистите за лъвски дял от експлоатацията на работниците, душевното опустошаване на човека, до което довежда тая борба, жибота на капиталистите и работниците. Главен герой е фабричният директор – инженер Боровецки. Той се стреми да се изравни с капиталистическите господари на Лодз, като сам стане фабрикант. Става жертва на ловък и безскрупулен съдружник – току що изградената фабрика бива опожарена.

„Селяни“

Всичко, което е написал до този момент е било подготовка за този роман.

В селска среда - с. Липце – ограничено пространство (героите му говорят на диалект от това село). Отиват до най-близкия град за пазар, съдилища, кръчмата. Време: 10 месеца, също ограничено.Началото: събиране на картофи, край: жътва. Нищо не се случва. 1 Парите под формата на земя, ниви, крави 2 Любовта. Една купчина герои, напречен разрез. Главни: Мачей – около 50г. Матеуш Борина решава да се ожени и избира селската красавица Ягина – 18г. Оказва се, че тя е любовница на по-големия му син. Антек иска да се отдели и баща му го изгонва. Работи, но не го уважават селяните. Ягина върти флиртове. Цялото село се настройва срещу нея. Започват да я тормозят и я гонят по позорен начин – замерят я с говежди изпражнения. Антек не я защитава. Той решава да убие баща си, но горският се нахвърля върху баща му и Антек променя решението си. Решава да убие горския – пратен е в затвор. Баща му остава на смъртно легло и преди да умре отива на нивата и символично оплодява (засява) земята с пръст. Антек се връща и възвръща доверието на съселяните си.

4 части композиция: есен,зима,пролет,лято. Хубаво описание на съответното годишно време. Импресионизъм, изразен с думи. Завъртян е християнският цикъл – празници на светиите. Човешките събития – раждане, кръщене, сгодяване, погребение.

Реймонт е искал да покаже, че човек е временна твар на фона на вечно възпроизвеждащата се природа.

Променящият се светоглед. Религиозното се появява като ритуалност, лишена от съдържание.

Честото повтаряне на „сляп“ е свързано с инстинкта. Поддаване на тъмен, несъзнаван, но също така и непреодолим инстинкт. Както действа природата – необуздано, непредвидимо, така действа и човекът.

Образът на жената:

1)      Жената- хищник – въплъщение на страстта, обвързва се с природното. Не подлежи на овладяване, на логика. Ягна е точно такъв образ, поддава се на случващото се около нея. Всичко е движено чрез някакъв инстинкт, някаква стихийност. Поведението е резултат от поддаването на този сляп, непреодолим инстинкт. Не са подчинени на логиката.

2)      Серафичният образ на жената – платоничната любов.

Импресионистичното представяне на природата – впечатлението от образа на героя, описан през очите на героя. Сриване на границата м/у вътрешен и външен свят. Образът се е слял със субективната представа на героя. Не самият природен образ е важен, той е необходим, за да се разколебае именно тази граница; прир. граници.

Прир. картини в „Селяни“ ( както и в „Пепелища“) са оживени по-скоро от героя. Те са много обстоятелствени; важни са на едно смислово ниво, на ниво – състоянието на героя.

Стефан Жеромски (1864-1925)

Роден в с. Стравчин, в областта на гр. Келце. От разорено шляхтишко семейство. Наследява туберкулоза от майка си. Баща му се жени за 2ри път. Мрачна атмосфера на детството му. Мизерията го изпълня с дълбокото познание. Работи като библиотекар във Варшава. Бавно си пробива път в литературата. 1899г. романът „Бездомни хора“ му донася известност.

Започва с разкази, но скоро минава към повестта и романа. По-късно пише и драми. Силно патриотично чувство. Жеромски е от тези дейци през епохата на имперализма, които смятат, че решението на националния въпрос е тясно свързано с решението на социалния въпрос. Той не приема социалната революция. Оттук дълбокият песимизъм в прозведенията му. Неговите герои водят страдалчески живот, те са способни на големи жертви, но незнаейки кому и как да ги принесат, скръстват ръце пред действителността.

1895г. издава два сборника: 1) „Разкази“ Варшава и 2) „Ще ни кълват враните…“ 2- е безрадостна картина от въстанието на 1863г. Въстаник кара оръжие на въстаниците. Мрачно есенно утро е, въстаникът мокър и гладен. Той не вярва вече в победата. Казашки отред го убива, ранява тежко и коня му. Врани и хора ще кълват и грабят…

1)с позитив. тематика - „Силната“ –Станислава е учителка, която посвещава живота и силите си на образованието на селския народ. Смъртта на „силната“ отново призовава доктор Обарецки за обществена дейност.

„Д-р Петър“ – открадва от баща си и връща на неговите работници.

Първи голям роман – 1898г. „Сизифов труд“- класификация на поляците след  въстанието от 1863г. – русификация (заповед руски да е официален език). Поляци преподават на поляци полски като чужд език. Романът има автобиографичен характер – авторът е използвал като материал своите преживявания от ученическите си години. Сюжет на романа е историята на ученичеството на Мартинек Борович в народното училище и после в гимназията. Жеромски е описал едно училище, в което учениците са подложени на упорито и сърово денационализиране. Националното съзнание обаче прониква и завладява младежта. Формира се и социално съзнание, идеи за обществена справедливост, класово чувство.

1900г. – романът „Бездомни хора“ най-силно разтърсва обществото. Тук писателят се обръща с лице към пролетариата, към неговите беда, мизерия, болести, експлоатация. Той поставя въпроса за промяна на живота му, като натоварва с решението на този въпрос д-р Томаш Юдим, правдив, честен, сърдечен млад човек, който взема върху себе си страданията на работническата класа и народната маса, но не намира изхода от тези страдания. Преживяванията на доктора образуват фабулата на романа. (Любимата му е бездомничка, търси идеята за социално равенство.)

1904г. – исторически роман „Пепелища“. (срв. с „Война и мир“ на Толстой – и 2та разглеждат Наполеоновите войни)- 3 части. Целта му е била да разкрие живота на поляците в мир и борба. Романът обхваща преживявания на герои и исторически събития в периода от 1797 до 1812г., т.е. епохата на третата подялба на Полша до Наполеоновия поход в Русия. Голямо богатство от образи. Заглавието характеризира душевното състояние на об-вото след подялбите на Полша. Минал е пожар и е оставил „пепелища“. В пепелта трепва искра: патриотизмът събира шляхта и народ в легионите. Романът съдържа реалистични изображения на войната. Тя причинява страдания. Написан е с отлично познаване на историческите събития. Написан е с лирическо вдъхновение.

1909г. „История на греха“- рисува живота в едно о-во, което оковава във вериги чувствения живот на човека, така че героинята на произведението в стремежа си да изживее радостта от буйното еротично чувство изпада в неморалност и престъпление. Романът е определен като натуралистичен. Разказва се за Ева П.- млада полякиня, дъщеря на католици, които я карат да се изповядва. Тя става проститутка. Аристократът Б. иска да си говори с нея – превъзпитава този тип дами чрез изкуство. Влюбва се в нея.

1911г. „Прелестта на живота“, 1912г. „Вярната река“- връщат читателя към патриотично-историческата тематика.

„Предпролет“ (1924)

Проследява съдбата на дете (Цезари Барика) на полски аристократи. Роден в Русия, баща му е високопоставен слувител на руската империя. Отива в Полша, разбира, че й е нужна „велика идея“ и започва да я търси в околната действителност. Жеромски представя Полша като жестоко разяждана от всякакви противоречия. 1/3 от населението не е полско, не са католици. Жеромски представя Барика член на комунистическа партия – на събрание няколко пъти иска да вземе думата. Накрая казва, че също е за равенство – погрешен извод, че това е класата, призвана да промени света. Той е изключен. Накрая попада на работническа демонстрация, която отива да протестира, той се нарежда в първите редици и така завършва романът. /митът за стъклените домове/

Жеромски търси социална свобода, след като вече имат национална.

Станислав Пшибишевски (1868-1927)

Роден в пруска Полша в семейството на селски учител, учил в Германия архитектура и медицина. Забравят го, докато Виспянски не. Той е преди всичко последовател и пропагандатор на радикалния модернистичен естетизъм. Немски език на работата му е донесъл слава в Германия, Скандинавия, Бохемия и след това в Полша. Алкохолизъм, сексуални и морални скандали стават елементи на творческата му митология и финансовите проблеми са постоянни спътници през целия му живот. Според Przybyszewski, сексът е основната космическа сила – адаптиране  на Артур Шопенхауер и идеите на Фридрих Ницше. Той играе като естетически и морален подбудител - важна роля в културния живот на Европа - Германия, Русия, Хърватска, Чехия, България и Полша.

Писател: нова трилогия на Homo Sapiens (немската версия 1895 - 1896, полски 1901), Satanas Kinder - 1897 (полски на версия Dzieci Szatana - 1899); за трилогията Mocny Człowiek (1912-1913), Krzyk (1917).

Като драматург: Das Grosse Glück (1897), Złote runo (1901), Śnieg (1903)), той се позовава на драмата на Ибсен, Стриндберг и Maeterlinck. Неговите философски есета са  написани на немски

Станислав Виспянски (1869-1907) - Роден в Краков. Баща му – художник-скулптор. Следва Краковската школа за изящните изкуства и Философския факултет на Ягелонския университет. В Париж започва да пише своите драматически произведения. Връща се в Краков. Става основоположник на драмата за въображението.

„Сватба“ (1901) -битово-фантастична, сатирична, със силен трагически подтекст драма. По това време в полското об-во били на мода женитби на интелигенти с девойки от народа. Виспянски е бил гост на една такава сватба, на известния поет Луциан Ридел, която се извършила в близко до Краков село. Той създава образи с конкретни прототипи, присъствали на сватбата, а противоречията, които забелязва, го водят до основния конфликт в произведението. Използва символизъм, за да премине в имажинационна драма. Когато гостите се понапиват имат особени видения. Съчетанието на реалистични и фантастични сцени превръща „Сватба“ в поетическа визия на полската действителност, в която авторът провежда своето убеждение, че „водачеството на страната“ трябва да премине в крепките длани на народа.

Ян Каспрович (1860-1926)

В Полша Модернизъм = полски неоромантизъм = Młoda Polska – всеки термина набляга на различна типична черта на модернизма.

Роден в с. Шимбор, намиращо се под пруска власт. 1889г. се установява в Лвов, където се отдава на литературно-публицистична дейност. Запознава се лично с Ленин. 1908г. заема катедрата по сравнителна литература в Лвовския университет. 1922г. бил избран за член-кореспондент на Академията на науките и изкуствата. Умира в Татрите.

1889г. „Стихове“ – първата му сбирка-съчувствие към бедстващия народ, протестът поради тежкото му положение, демократизмът (характерни черти на поезията).

Любовта към човека е най-ярката черта в поезията на Каспрович. Страданието за човека в класовото об-во обаче отделя Каспрович от модернистите-индивидуалисти. Прометеизмът на най-силните му творби бунтува и обвинява.

 Творческата амплитуда на Каспрович е широка. От спокойната атмосфера на описателните му стихове той хвърля читателя в нажежената атмосфера на своите „химни“. Умее да зарадва ухото с песенен тон и да разкъса душата с драматизъм и трагика.

„Химни“

Обръщане към душата; чувството за Бог, но не християнския, а по-скоро вътрешният съдник, богът на наказанието – носещ морала, съвестта. Образът на бога би могъл да бъде мислен като метафора, като символ, вписващ се напълно в модернистическата л-ра. Използват се библейски мотиви за да се покаже самотността на човека, който не намира никакъв смисъл, ответ, съпричастие. Богът е този ответ, там намираме упование.

Образът на Сатаната (х-рен за полска и чешка л-ра)  - престават да бъдат антиподи, дори Сатаната понякога се оказва по-отзивчив. В името на по-голямо съпричастие към човешкото, се отхвърля изконната представа за злото ( тя е свързана с морала, който не се търси от лир. Аз на модернизма). Свързан е и с желанието на модернизма да шокира, да изненадва, преосмисля хар-ни образи на злото.

Голяма част от образите при Каспрович са експресионистични. Обикновено се показват разрушени образи на човешкото тяло (нарушаване на дойствеността). Направление на авангарда, в полската л-ра се появява много специфичен, ранен екпресионизъм.

Химн „Свети Боже, свети крепки“ -внася елементи на дуализъм. За пръв път полската интелигенция е запалена от дуализма и мистицизма. Оставил е дяволът да тормози човечеството с глад. Каспрович призовава Бог да слезе на земята и да страда или да върне мира. Към края Каспрович се осмирява донякъде, а в следващия химн „Сал Реджина“ се обръща към Богородица.

Ярослав Връхлицки (1853-1912) – един от най-големите майстори на чешкия стих и от най-плодовитите европейски поети. Роден в Северна Чехия, в сем. на търговец. Учи в Пражкия у-т философия, история и новите езици. Получава званието почетен доктор на Пражкия у-т и получава професорско място по л-ра. Литературното му дело обхваща множество лирически сбирки, епически и драматически творби, преводи от романските, германските и други л-ри, л-рни студии и очерки. Творческият му път се поделя на 4 периода: 1) от 1871г. до 1879г. – преодолява традициите на домашната л-ра и влиянието на немската л-ра. „Из глъбините“, „Сънища за щастие“, „Епически песни“, „Дух и свят“, „Симфонии“, „Година на юг“ и др. 2) от 1879г. до 1894г. – достига върха на своето творческо развитие. „Пантеон“, „Еклоги и песни“, „Нови епически песни“, „Каквото е дал животът“, „Сфинкс“, „Сонети на самотния“, „Музика в душата“, „Селски балади“ и др. 3) от 1894г. до 1903г. – период на упадък. Сбирките „Преди да замлъкна напълно“, „Песни на пилигрима“, „Книга на орисниците“, „Последни сонети на самотния“, „Петна по слънцето“ и др.

Иван Краско(псевдоним на инженер Ян Бото), словашки поет, преводач и политик, е роден на 12.07.1876 г. в Луковище, Словакия, в селско семейство. Родоначалник на словашкия модернизъм. Пише от гимназист. Учи в Сибиу и Брашов, където се дипломира (1896). Завършва образование на инженер-химик в Прага (1900-1905). Работи в захарна фабрика, в химически завод. Участва в Първата световна война на Източния фронт. После е член на Парламента, депутат от Аграрната партия в Чехословакия. Доктор на техническите науки (1923). Заслужил деятел на културата. Автор на стихосбирките „Мрак и самота” (1909), „Стихове” (1912) и др. Превежда румънски (Еминеску) и немски поети (Рихард Демел). Издава и книги с проза. Умира на 3.03.1958 г. в Братислава. Погребан в родното Луковище.

Воислав Илич (1862-1894) – роден в Белград. Единственият поет на реализма от вт. половина на века. Написва две книги стихотворения („Стихотворения, 1887 и 1889), един стихотворен разказ („Милева“,1882), една епическа поема („Рибар“, 1889), една хумористична поема („Амор на село“, 1893), няколко прозаични работи и 5 драми („Радослав“, 1882, „Пития“, 1887, „Смъртта на Перикъл“ 1887, „Аргонавтите на Лемнос“, 1889 и „Поет“, 1893). Той е преди всичко лирик. Учи се от руските поети, преди всичко Пушкин.

Борислав Станкович (1876-1927) – роден във Враня, остава рано без родители. Завършва право в Белград. Става известен с драмата си „Кощана“. Отказал се от ранното си стихотворство, започва да публикува разкази в провинциални издания. 1899г. сборник с разкази „Из старото евангелие“, 1902г. втори сборник – „Божии хора“.

1911г. излиза романа „Нечиста кръв“ – тук са обрисувани животът и образите на една чорбаджийска къща по времето, когато старата чорбажийска класа , свързана с турската феодална система, е обхваната от процеса на икономическото и социално разпадане. СЮЖЕТ: Семейството на ефенди Мита някога е било най-видно във Враня. То обаче запада поради разкошен живот и безделие, а с влизането на Враня в Сърбия, с освобождаването на чифчиите напълно осиромашава. Напразно членовете му се стремят да запазят външния блясък на своя дом. За да изведе себе си и семейството си от затрудненото положение, в което се намират. Мита решава да продаде хубавата си дъщеря Софка на селски богаташ, който я взема за невръстния си син. Докато последният порасте, по местния обичай тя трябва да бъде любовница на свекъра си. Софка се брани от грубия газда, който наскоро умира. Веднъж, когато съпругът й вече е възмъжал, иде Мита да иска парите, които са му обещани за Софка. При това той обижда съпруга на дъщеря си. Оттогава за Софка започва мъченически живот, мъжът й я изтезава, тя ражда нездрави деца, дочаква преждевременна старост.

Интерпулация, пренос на фолклорни мотиви в контекста на психическото, емоционалното.

Народът много често бива разделян на 2 части: тълпа-деградирали (негативен план) и свързани с духовното (висока представа, сакрализация на народа). Народен дух, душа – често използвани образи.

Напрежение между селото и града, един род запада и има намерение да ожени дъщеря си за по-заможен.

Емоциите на Софка – трагизъм. Интерес към женските образи – обект на чувства към героя (мъж). Рядко жените са главен герой, този роман е изключение.

Интерес към  лично преживяване, душевно. Ситуацията на отделния човек е универсална и в този смисъл абстрактна.

Не се извежда логика на поведението, представена е една личност в крайни състояния.

Има леко замъглен сюжет с цел да се увеличи броя на интерпретациите.

Преплитат се различни сюжети. Кръв – свята, когато се приема като жертва (някой се жертва и пролива кръв – Библия). Кръвта е символ на органичната свързаност на един род.

Усложнява се човешката личност.

Софка – идеал: няма и ясно изразено желание. Примирила се е със съдбата си, не се опитва да промени нищо, не решава нищо. Нейната кръв е приложена в жертва.

Деградация на рода, кръвта на рода е нечиста. Раждането е грях – изначално белязан от греха. Софка е невинна, но родът й не е. Постоянно живее в трагичното.

Тъмни страни – деградация, болестно, еротичното, сексуалното. Кръвта е зараза по рождение.

Има и едипови сюжети. Инцес, кръвосмешение – свекъра й.

Упадъкът е социален (паричен) и телесен (кръвен).

Ягина и Софка:

Я. е типична представа за жената в Модернизма. С. – по-централизиран, по-богат образ.

И двете не изразяват желанията си. Я. е по-действена. Всичко в С. е изключително – различност.

Те будят възхищение, страх и неприязън в околните. Мъжете я желаят, но и се плашат от нея. Чакат я да поостарее, за да я поискат. Софка – стихийна, импулсивна като Ягина. Почти мазохистична пасивност. Деградация на нивото на битието на героинята.

Мотив за несъзнаваното на подсъзнателното. Софка сама не може да разбере желанията си, не иска да осъзнае, по някакъв начин ги потиска.

Постепенен упадък на рода, на селския тип живеене – цялото напрежение е един фон от обстоятелства, които не са централни – индиректно описани. В центъра е сложността на Софка.

Детайло описани състояния на Софка – на няколко страници, които реално протичат за секунди. Историята на рода й е разказана по-кратко.

Роман- родова хроника, променена от класическите. Трансформиран роман на израстването – обикновено разказват изграждането на една личност, докато тук е регенерация/деградация.

Различни повествователни модели, смесени в едно камарно произведение.

Милош Црнянски - сръбски писател и дипломат югославска, известен като един от най-големите експресионист поети на 20-ти Век.

Очевидно е, че социалното и културното битие на творчеството на Църнянски, създадено в емиграция, не се вписва в представата за славянската емигрантска литература, създадена от полските, чешките и руските й представители като литература, вън-поставена от официалния национален културен контекст, литература непозната, следователно чужда за националния реципиент, твърде често белязана от знака на енигмата и табуто. Литературата, която Църнянски твори в емиграция, отказва да бъде емигрантска като начин на съществуване. Тя обаче Е емигрантска като тип мисловност, като светоусещане и като изказ. Въпреки че още през 50-те години му предлагат да се завърне в родината си², Църнянски остава да живее в емиграция, а текстовете му продължават да изписват изгнание, носталгия и преселения. Изборът, осъществен от писателя, е избор на изгнаническия начин на съществуване и на изгнаническия начин на писане. Именно този избор приобщава творчеството на Църнянски към славянската емигрантска литература. Всички "големи" теми на Църнянски водят началото си от мита за Одисей: човешкото лутане и странстване, преображенията на личността и разрушената идентичност, невъзможността на завръщането в миналото. Митът за Одисей въплъщава единния смисъл на творчеството на Църнянски и внушава универсалните проекции на неговия опус. Конкретните художествени творби на Църнянски - "Лириката на Итака", романите "Дневник на Чарноевич", "Преселения" и "Преселения. Книга втора", "Роман за Лондон" могат да бъдат прочетени като текстове-варианти на универсалния инвариант, които акцентират отделни мотиви, образи или фигури на изгнаничеството в тяхната субективна авторска интерпретация. Същинският емигрантски текст протича в процеса на активното съотнасяне между мита, субективната поетическа визия и авторската рефлексия Субективната поетическа визия на Църнянски се разкрива в поемата "Суматра", а авторското "Обяснение към Суматра" експлицира същността на суматраизма като теория и като поетика. Същността на суматраизма може да бъде сведена до идеята за всеобщата свързаност, а присъщата му поетическа визия - до визията за космическото пространство като поприще на екстаза и единствено убежище за човешката душа.

Иван Цанкар - словенски писател, драматург и поет. Роден на 10 май 1876, Връхника; умира на 11 декември 1918, Любляна (Словения). Иван Цанкар се нарежда между четиримата представители на Словенския модернизъм (заедно с Мурн, Кете и Жупанчич). Цанкар започва да пише още в студентските си години. Публикува стихотворения във „ВРТЦ“ и „Люблянски звон“. През годините, прекарани във Виена, членува в литературния клуб на словенските писатели, чиито други членове са били Отон Жупанчич, Фран Говекар, Франк Елер.

В началото Цанкар пише в духа на Реализма, по-късно се пренасочва към Неореализма, за да премине в Символизъм накрая. През 1899 г. излизат стихосбирките „Еротика“ и „Винете“. В епилога на тези творби започва да личи отклонението му от Реализма.

През 1900 г. Цанкар започва са се занимава вече със социално-ангажирана литература. Следващата година излиза неговата сатирична комедия „За доброто на народа”. 1902 излиза романът „На хълма” – в памет на майка му. Някои части от романа са базирани на случки от истинския живот на Цанкар, а сюжетът разказва за трудностите и борбата на едно семейство за оцеляване Много хора провъзгласяват Цанкар за най-добрия словенски прозаист и със сигурност един от най-добрите драматурзи на Словения, наред със Славко Грум. По един или друг начин той се вписва във всички форми на словенската литература. По-късно социални реалисти често се осланят на образа „майката на Цанкар”. Годината на смъртта на Иван Цанкар, 1918, се смята за края на Словенския модернизъм.