4. „Одисея” на Омир
„Одисея” възниквала като песен за завръщането на героя, за премеждията,
които изпитва, гонен по морето от гнева на боговете, и за щастливото пристигане
в родния дом. Постепенно тази история се превръща в дълъг разказ, но и в мит, който
винаги се нуждае от нова перспектива, за да запази жизнеността си. Тя
по-убедително от”Илиада” показва творческия гений на Омир. В поемата има
изключителни примери за органична творческа рецепция на традиционни мотиви.
Омир внася разнообразието на своята епоха, която все още пази вкуса към
фолклорната стандартност, но вече мисли разчленено и субективно.
Формално погледнато, „Одисея” може да се раздели на 3 части. Една е
основната- историята а Одисеесовото завръщане и свързаната с нея история за
отмъщението и възстановяването на семейното щастие.
И в „ Одисея” има пасажи, които звучат несвързани, неединно с цялото. Може
би прочутото слизане на Одисей в царсвото на сенките в 11-та песен или поне
разговорът с душите на великите жени да е допълнително вмъкната. Но единството
на епическата творба, създадена за изпълнение и предполагаща връзката и с друга
епическа история, не може да се мисли.
Вкомпозиционната техника на „ Одисея” личи зрялото майсторство на сигурна
ръка, изтънчеността на вековна литературна традиция. От дългото скитане на
Одисей Омир предава в разказ само полседните 2 спирания по пътя към Итака-
пленничеството при Калипсо, и то само последните моменти, и гостуването при
феаките. Там на пира, устроен в негова чест, след като се открива на домакините
си, Одисей разказва в първо лице всички свои приключения. Този похват дава
пълна възможност за концентрация и запазва необходимата перспектива на
миналото.
Най-специфична черта на епическата структура и в „Одисея” остава архаичната
склонност към обособяване на елементите, към самостоятелност на отделните част.
„Одисея” завършва малко неочаквано без символно събиране на цялото в
напрегната крайност, защото Омир не мисли нейното единство за уникално. Той я
вижда служеща и продължавана. В краен случай той я вижда като примерен епизод
за връщането на 1 герой от Троянската война и кроткият и’ край като че ли
предполага и други истории, с които тя би могла да бъде свързана.
И в „Одисея” Омировият човек е също тъй обаятелен, както и в „Илиада”.
Трудно е да се говори за Омировия човек изобщо. Човекът в „Одисея” се издига в
богатия и сложно развит характер на Одисей. Разбира се, не бива да се мерят с
една мярка обикновеният човек и героят, чиято природа е обогатена с
възможностите на хитрото разсъдъчно божество-покровител.
Никъде в античната литература не може да се открие толкова богат и
проблемен образ като Одисей. Като самата поема той е едновременно символ и
реалност. Одисей служи за идеал на много поколения с различни страни на
многоликата си природа.
От десетте години страдално скитане по света Одисей прекарва осем в
прегръдките на Кирка и Калипсо. Наистина не може да избяга от богините, колкото
и силно да го влече родната земя. Но все пак героят малко подозрително се бави,
ако „Одисея” не само условноможе да се смята за поема на съпруженската вярност.
Дали в това крътко съчетание на носталгия и жажда за удоволствия не се криея
някваква хитрост и не се осветява вечното негласно право на мъжа да се чувства
свободен, когато е далече от дома си.
Проблемът е привиден, ащото Одисей и Пенелопа са свързани не в съвременната
представа за вярност, а в една дълбока проява на човешка свързнаост, която вече
е история. Древният съпруг Одисей се връща при пазителката на бащиното огнище,
при майката на неговия наследник и субективната му привързаност кум жената
Пенелопа става значителна поради строгата същност на съпругата. В този смисъл
Одисей не изневерява на Пенелопа. Затова, върнал се при нея, разказва всички
свои премеждия. ЗАтова и Пенелопа не може да се съмнява във верността му, тъй
като я разбира не в тесния план на емоционалното равенство, както я разбираме
ние. Субективната вярност на съпрузите Одисей и Пенелопа представлява само
незначителна красива проекция на дълбоката родова вярност, която строго ги
свързва.
Достойна за този, когото чака, Пенелопа с подобно упорство на чувствата и
ума в покоя на женската съдба също се издига до героизъм. Тя дори надвишава
Одисей. Наистина архаичният мъж има праов на живот и смърт над съпругата. Но
функциите и’ на пазителка на огнището и домашните богове и на продъжителка на
рода я обожествяват. Пред светия покой на женската природа съпругът, който има
право да се откъсва от дома, изглежда слаб и несъвършен.
Всички проблеми за Омировото общество за човека и света притихват омекотени
в поезията на епоса и се освобождават в разказната конкретност, за да се слеят
в единството на едно вечно значение.
No comments:
Post a Comment