4. „Одисея” на Омир

4. „Одисея” на Омир

„Одисея” възниквала като песен за завръщането на героя, за премеждията, които изпитва, гонен по морето от гнева на боговете, и за щастливото пристигане в родния дом. Постепенно тази история се превръща в дълъг разказ, но и в мит, който винаги се нуждае от нова перспектива, за да запази жизнеността си. Тя по-убедително от”Илиада” показва творческия гений на Омир. В поемата има изключителни примери за органична творческа рецепция на традиционни мотиви. Омир внася разнообразието на своята епоха, която все още пази вкуса към фолклорната стандартност, но вече мисли разчленено и субективно.

Формално погледнато, „Одисея” може да се раздели на 3 части. Една е основната- историята а Одисеесовото завръщане и свързаната с нея история за отмъщението и възстановяването на семейното щастие.

И в „ Одисея” има пасажи, които звучат несвързани, неединно с цялото. Може би прочутото слизане на Одисей в царсвото на сенките в 11-та песен или поне разговорът с душите на великите жени да е допълнително вмъкната. Но единството на епическата творба, създадена за изпълнение и предполагаща връзката и с друга епическа история, не може да се мисли.

Вкомпозиционната техника на „ Одисея” личи зрялото майсторство на сигурна ръка, изтънчеността на вековна литературна традиция. От дългото скитане на Одисей Омир предава в разказ само полседните 2 спирания по пътя към Итака- пленничеството при Калипсо, и то само последните моменти, и гостуването при феаките. Там на пира, устроен в негова чест, след като се открива на домакините си, Одисей разказва в първо лице всички свои приключения. Този похват дава пълна възможност за концентрация и запазва необходимата перспектива на миналото.

Най-специфична черта на епическата структура и в „Одисея” остава архаичната склонност към обособяване на елементите, към самостоятелност на отделните част.

„Одисея” завършва малко неочаквано без символно събиране на цялото в напрегната крайност, защото Омир не мисли нейното единство за уникално. Той я вижда служеща и продължавана. В краен случай той я вижда като примерен епизод за връщането на 1 герой от Троянската война и кроткият и’ край като че ли предполага и други истории, с които тя би могла да бъде свързана.

И в „Одисея” Омировият човек е също тъй обаятелен, както и в „Илиада”. Трудно е да се говори за Омировия човек изобщо. Човекът в „Одисея” се издига в богатия и сложно развит характер на Одисей. Разбира се, не бива да се мерят с една мярка обикновеният човек и героят, чиято природа е обогатена с възможностите на хитрото разсъдъчно божество-покровител.

Никъде в античната литература не може да се открие толкова богат и проблемен образ като Одисей. Като самата поема той е едновременно символ и реалност. Одисей служи за идеал на много поколения с различни страни на многоликата си природа.

От десетте години страдално скитане по света Одисей прекарва осем в прегръдките на Кирка и Калипсо. Наистина не може да избяга от богините, колкото и силно да го влече родната земя. Но все пак героят малко подозрително се бави, ако „Одисея” не само условноможе да се смята за поема на съпруженската вярност. Дали в това крътко съчетание на носталгия и жажда за удоволствия не се криея някваква хитрост и не се осветява вечното негласно право на мъжа да се чувства свободен, когато е далече от дома си.

Проблемът е привиден, ащото Одисей и Пенелопа са свързани не в съвременната представа за вярност, а в една дълбока проява на човешка свързнаост, която вече е история. Древният съпруг Одисей се връща при пазителката на бащиното огнище, при майката на неговия наследник и субективната му привързаност кум жената Пенелопа става значителна поради строгата същност на съпругата. В този смисъл Одисей не изневерява на Пенелопа. Затова, върнал се при нея, разказва всички свои премеждия. ЗАтова и Пенелопа не може да се съмнява във верността му, тъй като я разбира не в тесния план на емоционалното равенство, както я разбираме ние. Субективната вярност на съпрузите Одисей и Пенелопа представлява само незначителна красива проекция на дълбоката родова вярност, която строго ги свързва.

Достойна за този, когото чака, Пенелопа с подобно упорство на чувствата и ума в покоя на женската съдба също се издига до героизъм. Тя дори надвишава Одисей. Наистина архаичният мъж има праов на живот и смърт над съпругата. Но функциите и’ на пазителка на огнището и домашните богове и на продъжителка на рода я обожествяват. Пред светия покой на женската природа съпругът, който има право да се откъсва от дома, изглежда слаб и несъвършен.

Всички проблеми за Омировото общество за човека и света притихват омекотени в поезията на епоса и се освобождават в разказната конкретност, за да се слеят в единството на едно вечно значение.