27. Философията на историята при „наследниците“ на У.Скот. „Годениците“ на Мандзони и „Парижката Света Богородица“ на Юго

27. Философията на историята при „наследниците“ на У.Скот. „Годениците“ на Мандзони и „Парижката Света Богородица“ на Юго

I. „Годениците“  на  Алесандро Мандзони

II. „Парижката Света Богородица“  на Виктор Юго

    В.Юго замисля рома си „Парижката Света Богородица“ през ноември  1828г.,като работи върху него от септември 1830г до януари 1831г. Ентусиазмът на народа по време на Юлската революция намира отзвук в редица епизоди на романа. Особено завладяващо са пресъздадени жизнелюбието и жизнерадостта на парижката тълпа, странните привички и обичаи на различните слоеве от бунтовно настроеното простолюдие. В романа Юго пресъздава делничната атмосфера на епохата, през която печатните книги, „архитектурни паметници от много страници“ , изместват импозантните „каменни книги“-готическите катедрали. Стремежът му е да създаде исторически роман, в който да възкреси брожението , завладяло духовете през онова размирно „преходно време“ от Средновековието към Ренесанса в обществената история на Франция, т.е. втората половина на XVв. В този период старата политическа и идеологическа структура на феодалното общество започва да се руши, властта на краля и достолепието на привилегированите аристократи все по-трудно овладяват спонтанните изблици на свободолюбието , на борческия дух у хората на простолюдието. Народът у този типично романтически роман е представен в два аспекта- като творец и като страдалец. Народът е колективният анонимен създател на архитектурните шедьоври на Средновековието, но той е и Квазимодо- невинното ,глухо и нямо чудовище, което се изразява само в жестове и гримаси. Авторът представя управлението на Луи XI като период на непрекъснат упадък и мъчителна агония за феодално-монархическата държава. Романистът демократ пресъздава завладяващо бунтовния порив на гневната тълпа, отприщването на стихията за разрушение у онеправданите клетници. Юго утвърждава неумолимостта на съдбата, която той разбира като естествена  приемственост в събитията. Както за всеки творец романтик , така и за Юго най-интересни в хода на историятаса преходите от въздигане към падение или от разруха към възстановяване, при които човешкият род последователно преминава от щастие към униние или от нещастие към надежда. В романа социално-нравствената атмосфера на преходната епоха се изследва в широк план. Авторът се интересува преди всичко от преплитането на духовните стремежи , културните традиции и обичаите на границата между две особено важни за развитието на европейската цивилизация исторически епохи- Средновековието и Ренесанса. Юго поставя преди всичко субективната си представа за възможния диалог между двете съседни исторически времена. В романа се очертават няколко типични за творческото въображение на романтика Юго  ситуации: съперничеството на трима мъже за една ослепително красива жена; необичайната съдба на един обезобразен, отблъскващ с изроденото си тяло, но привлекателен с душевната си доброта млад мъж; проклятието на властта, тегнещо над властващия; противоречието между идеалните духовни въжделения на индивида и ограниченията, които му налага обществото. Чрез драматичните перипетии на една любовна страст са характеризирани тримата герои в романа- Квазимодо, Клод и Феб дьо Шатопер. Обезобразеният, глух у гърбав звънар на „Нотр Дам“ Квазимодо, дълбоко човечен по душа, е омагьосан от непринудения чар и от състрадателната отзивчивост на Есмералда. Увлечен от възхитата си пред красотата и добротата и, църковният слуга отхвърля опеката на вечно мрачния си повелител Клод Фроло. Самият Клод, разколебан в спасителната мощ на религията духовник, изнемогва през изгарящата го плътска страст, която го тласка към търсене на близост с Есмералда. Суетният млад капитан Феб дьо Шатопер , опиянен от успехите си сред знатните момичета, изживява похищението на красивата циганка като ласкателна за мъжкото му самолюбие пикантна авантюра. Увлечени от красотата на Есмералда, трима различни по съсловно положение и по нравствен облик самотни мъже подхващат безумен , изтощителен танц, за да спечелят благосклонността , да пробудят любов у жизнелюбивата млада жена. Така в крайна сметка взаимоотношенията се организират в сюжетна схема, много сходна с интригата , разработена от Юго в драмата „Ернани“. По този начин романът разгръща типичната за романтическата литература между потискащата  свободомислещите умове закостеняла йерархия от съсловно-нарвствени условности и волните емоционални въжделения и пориви на открояващите се , надарени с необикновена чувствителност индивиди. Квазимодо и Есмералда, възприемани като две своеобразни въплащения на народностния дух, са изобразени като нещастни жертви на съдбата, като клети изгнаници, като хора обречени да бъдат унижавани и преследвани за цял живот от свои и чужди – както от забавляващата се, разбунена простолюдна тълпа, така и от духовенството и аристокрацията. В този сюжет на интригата се наблюдава и противопоставянето между лицемерната нравственост на висшите съсловия и последователно правдолюбивия дух на хората от народа. Юго откроява пленителната душевна красота и чистота на Квазимодо в сблъсъка му със слабоволието,  лицемерието и суетата на двамата знатни претенденти, ухажващи Есмералда. Природната  доброта, чувствителността и щедрата душевна отзивчивост на външно уродливия звънар от Нотр Дам не веднъж се сблъскват в романа с разколебания аскетичен и нечестивите сластолюбиви помисли на Клод Фроло, с глуповатата самонадеяност и лицемерната пресметливост на Феб дьо Шатопер. Трогателната привързаност на Квазимодо към красивата циганка като че ли го подтиква да изяви истинското си аз , да даде простор на неизчерпаемата духовна енергия, заложена в него, и да я посвети в служба на доброто.

Неизменен свидетел на противоречията , които терзаят героите в романа, и на странните обрати в съдбата им е прочутата парижка катедрала , построена на остров Ла Сите в средата на XIIIв. С подробно описание на величествената катедрала авторът доказва, че тя не е нито романска нито напълно готическа църква. Писателят преднамерено не я отнася към определен исторически архитектурен тип сграда. Той я приема каато представително творение на епохата , която изобразява, като храм-символ на приемствеността , свързваща Средновековието с Ренесанса.

По примера на английския романист  Уолтър Скот Юго създава напрегнато драматичен роман. Драматичното напрежение в романа се гради върху сблъсъка на добродетелта с порока, на същността с привидността. У Клод аскетизмът спори с похотта, у Квазимодо под грозотата напира да се изяви затрогваща човешка доброта, у Есмералда под пленителната човешка отзивчивост се таят описаните изблици на неовладяната страст, у Феб под външната красота се прикрива духовната бедност, самодоволната глупост на галеника на съдбата.

Духовният облик на Клод Фроло се изгражда от страстното му себеотдаване  на бога, от любознателното усърдие в изучаването на теологическите науки, от милосърдната привързаност към Квазимодо, от бащината загриженост за малкия му брат Жан. Възвишените пориви на добродетелта замлъкват у архидякона, след като той съзира Есмералда, претопява се във всепоглъщащото го страстно влечение към красивата и жизнерадостна млада жена. Образът на Клод Фроло  придобива психологическа плътност в тясната му обвързаност с житейската съдба на Квазимодо и Есмералда. Тези два образа биха могли да се разглеждат като ярки персонификации на мисленето и чувствителността на хората от народа през преходното историческо време.

За първи път Юго ни запознава с Квазимодо на Празника на шутовете,който се организира по идея на МетрКопенол. С удивителната си гримаса гърбавият звънар спечелва шумното одобрение на всички- церемониално той е обявен за „Папа на шутовете“. Юго описва портрета на Квазимодо като го „надарява“ с невероятно изкривени черти и форми, стигащ крайните предели на отблъскващата  уродливост. Целият външен вид на звънаря поражда  тревога, предизвиква повече страх отколкото смях. Авторът го оприличава на „разчупен на късове и после зле споен исполин“. В изражението и позата на Квазимодо се смесват доброта и ожесточение. Противоречиви са поривите в поведението на този странен шут в ситуациите, в които той внезапно преминава от ярост към смирение, от сила към слабост. Хуманистът Юго се интересува преди всичко от невероятното преобразяване на Квазимодо под въздействието на трогателната човешка отзивчивост на красивата Есмералда. Авторът насочва вниманието ни към нравственото прераждане в душата на тъжния грозен „дявол“, при което злобата на унижавания слуга се пренасочва от злонамерените присмехулници към лицемерно благочестивия господар(Клод Фроло). Образът на Квазимодо  е изграден по законите на романтичното гротесково преувеличение, подсилено от контрастните противопоставяния в портрета, характера и поведението на героя. Най-отчетливо са противопоставени външното уродство на героя и вътрешната му доброта. Онеправданият от природата звънар е надарен с изумителен усет за благоразположението у другия, с щедра отзивчивост и съчувствие към несправедливо страдащите. Присъща за романтическия герой е безпогрешно точната преценка относно нравствените качества на хората, с които общува. Без помощта на словото Квазимодо си изгражда невероятно бързо собствена представа за другите. У Квазимодо се наблюдават кълновете на онази повишена, типична за ренесансовите хора, морална взискателност към самите тях и към другите, в основата на която е заложена високата им мярка за чест , достойнство и взимоуважение.

Образът на Есмералда се запомня най-вече с външно живописния и облик на волна скитница, със странностите на поведението и , в които се изявява женската и прелест. С магическото си обаяние Есмералда напомня повече за фея или ангел, отколкото за човешко същество. Освен това Юго преднамерено преписва на любимата си героиня свръхестествената мощ да покорява и хипнотизира с  неподвластния си женски чар. Танците на дяволски красивата циганка будят всеобщото въодушевление и възторг у бедняците, просяците и скитниците от Двора на чудесата(Нотр Дам). В Есмералда е въплътена  дарбата на самоукия ренесансов творец – импровизатор  да  сближава хората чрез хармонията и красотата , бликаща от изкуството му. В основата на образа и е заложен оптимистичния дух на Ренесанса като епоха на революционно културно обновление, през която се разкрепостяват всички жизнени и творчески сили на човешката природа.

В образа на Феб дьо Шатопер Юго е доразвил чертите на една типова фигура от мелодрамите- „суетният красавец“. В романа Феб се превръща в символно въплъщение на себелюбуващата се монархия. Гордият капитан от кралската гвардия покорява като бог Аполон. Жестовете му излъчват блясък, от цялото му поведение струи презрително високомерие и самонадеяност. За ЕсмералдаФеб се превръща в мечтания мъж от приказките, който я освобождава от жестоките заплахи, с които я обсажда светът на мрака , на фанатизма и тъмните инстинкти. В спонтанното увлечение на циганката по Феб се проявява привичната и детска непосредственост , женската и мечта да държи в покорство с чара си изискан и представителен мъж. Младият аристократ е тенденциозно представен от автора като смехотворно раболепен изпълнител , като  неискрен имитатор на любов.

Феб и Клод Фроло не се сблъскват открито, не си съперничат пряко като претенденти за благоволението на прелестната Есералда. Клод Фроло ранява в гръб,из засада, съперника си без д се надява да постигне щастие в любовта. Той иска да премахне измамно красивия Феб, най-вече за да разруши илюзията на простодушната Есмералда. Истинските любовни трепети у двамата ухажори са изместени от недостойни чувствено-еротични амбиции.  С раняването Феб непобедимият с духовната си мощ дякон-аскет Клод Фроло всъщност изповядва безсилието на църквата да противодейства на естествените потребности на земната човешка природа.

От своя страна Квазимодо, персонификация на естествения , държан продължително време в робско подчинение човек, изхвърля от високите кули на Нотр Дам в страховитата бездна доскорошния си духовен наставник и влиза в ролята на пълноправен владетел на храма. По този начин писателят- романтик обрича на гибел религиозния фанатизъм.

Романът поразява преди всичко като задълбочено литературно-художествено изследване на всекидневието на обикновените хора от низините на обществото в края на XVв.Въпреки че разполага с твърде фрагментарна историческа информация , Виктор Юго с неизчерпаема фантазия  и пъргаво въображение проследява възраждането на неизтощимата жизненост  и ведрия оптимизъм на народностния дух.

Из Гено Генов в „Западноевропейска литература“Критически анализи, Том2