28. Социален роман на романтизма. „Клетниците” на В. Юго. Композиция на романа и конфигурация на основните персонажи. Историята на Ж. Валжан като основно сюжетно ядро на творбата. Проблемът за моралния “дуализъм” в романа.

28. Социален роман на романтизма. „Клетниците” на В. Юго. Композиция на романа и конфигурация на основните персонажи. Историята на Ж. Валжан като основно сюжетно ядро на творбата. Проблемът за моралния “дуализъм” в романа.

                              Социален роман –  роман, чиято основна характеристика е изследването на движещите сили в дадено общество

Виктор Юго (1802-1885) – френски поет, писател, художник и общественик 

                          театрални постановки – „Кромвел”, „Кралят се забавлява”,

             романи – „Хан от Исландия”, „Бюг Жаргал”, „Клетниците”, „Парижката Света Богородица”,    „Човекът, който се смее”, „Деветдесет и трета година”

                 поезия – „Оди”, „Есенни листа”, „Лъчите и сенките”, „Ернани”, „Руи Блас”, „Песните на здрача”, „Вътрешни гласове”, „Лъчите и сенките”, „Съзерцанията”, „Малкият Наполеон”, „Възмездия”, „Легендата на вековете” , „Съвестта”, „Заспалият Боз”, „Сатирът”, „Тръбата на Страшния съд”, „Орелът от каската”, „Епопеята на червея”, „Поетът към земния червей”

                                      „Клетниците”    -            петтомен роман, написан по време, когато Юго е бил изгнан на острова Гърнси (издаден 1862г.)

-      първоначално е трябвало да бъде панорамна картина на цялото френско общество на XIX век и изложение на възгледите на автора относно справедливия обществен ред, борбата с нищетата и изключване

-      чрез главните сюжети и множеството философски и исторически дигресии, Юго представя своя политически и социален план, построен върху християнските ценности

-      Юго е работил върху творбата почти 20 години, а подробната ѝ концепция (или план – нз кое е по-правилно на бг) многократно се е променяла и „разширявала”

Композиция

-      Юго в романа си представя цялото френско общество и представя универсалния образ на борбата на доборото и злото

-      според някои изследователи „Клетниците” са съчетание на историята на светеца (Валжан), историята на жената (Фантина), историята на куклата (Козет) и историята на мъжа.

-      описанията на обичаите на епохата не се смесват пряко със случващото се – документацията на епохата плавно преминава в филозофичния размисъл на свтора, които размишления могат да бъдат прескочени, без да се изгуби нещо от сюжета

-      дигресиите са необходимото попълнение на моралната материя, съдържаща се в главния текст

-      текста е разделен на кратки откъси, които са озаглавени по начин, който да събуди любопитството на читателя

Конфигурация на основните персонажи

-      главните герои са описани в по-дълги раздели, разкривайки на читателя тяхната биография, външен вид и характер, подчертавайки определени черти чрез сравнения

-      героите са създвани главно въз основа на схеми на творци и жертви на обществената несправедливост, изключвайки от това деление само персонажите, които са „извън обществото” (пр. монихини) и борещите се за поправа на ситуацията на изключените (революционери, епископа)

-      няма нещо такова като „социална детерминация” – Жавер (Javert), въпреки че е от ниска класа, стиго до високия чин на полицейски инспектор, а Жиленорманд, въпреки потеклото си, не е обеспечен

-      конфигурацията на персонажите може да се определи като слънчева система – в центъра е Валжан, първостепенните герои се „въртят” около него, а около тях второ- и третостепенните; появяват се и „герои-комети”, които са исторически личности и те само „предизвикват” дигресиите

Жан Валжан – основно сюжетно ядро. Морален „дуализъм”

            Ж. Валжан е бивш каторжник, прекарал 19 години в каторгата заради счупването на едно стъкло и открадването на един хляб (действието на романа се развива в края на XVIII и първите десетилетия на XIX век). Макар първоначалното му наказание да е било по-кратко - 5 години, постепенно се натрупват още 14 години поради неколкократни опити за бягство. По време на този дълъг престой в каторгата в сърцето на героя се натрупва цялата възможна тъмнина на света, състояща се от озлобление към същия този „свят”, който го е осъдил не толкова да бъде изхвърлен от него, колкото да бъде завинаги на дъното на социалната пирамида.

Излязъл от каторгата в Тулон и на път към мястото, където трябва да бъде въдворен за местожителство, Ж. Валжан не намира прием никъде, дори в една кучешка колиба - макар да има пари, с които да си плати - при положение че е вървял четири дена пеш, през последния е минал 12 мили и умира от глад. Жълтият му паспорт го издава навсякъде като бивш каторжник (той е длъжен да го показва навсякъде) и това затваря всички врати пред него. С изключение на една врата - вратата на епископа на Дин - градче, през което му се налага да премине. Значещият прякор на епископа Монсеньор Биенвьоню (букв. Монсеньор Добредошъл) подчертава факта, че в негово лице читателят може да види истински архиерей, чиято основна характеристика е единството между думи и дела, обичта към Бога и ближния, съединени неразривно: “Тази смирена душа обичаше и с това се изчерпваше всичко”.

Ж. Валжан, озлобеният вътрешно човек, когото никой не приема и от когото всеки се страхува (понеже в „досието” му е вписано, че е „много опасен”) е приет от епископ Мириел с евангелска сърдечност и простота. Епископът се обръща към него като към равен; назовава го „господине” и „братко мой”; оставя своя дом на негово разположение. В този дом, чиято врата не се заключва и в който има само най-необходимото, единственият лукс - който е едновременно и единствена слабост на стопанина - са шест сребърни прибора за хранене (които домакинът нарежда да извадят, когато има гости) и два свещника, също от сребро. През нощта, след радушния прием, бившият каторжник е нападнат от изкушението да открадне приборите за хранене, които стоят в ракла близо до главата на спокойно спящия епископ. През ума му минава и мисълта да убие своя благодетел, за да може да го ограби по-спокойно. В крайна сметка само го ограбва и избягва.

Хващат го много бързо, още на сутринта, и го довеждат при Мириел, който със същото спокойствие и евангелска простота казва, че му е подарил въпросните шест прибора, като към тях прибавя и свещниците. (Едва ли би било уместно да търсим в думите на епископа „благородна лъжа”, тъй като в сърцето си той наистина е готов да се раздели с тези „“реликви” от предишния му живот; освен това е казал на Ж. Валжан, че всичко в неговия дом му принадлежи, принадлежат му следователно и приборите, и свещниците.)

Жестът на епископа, съпроводен от малко, но силно отекващи в душата на бившия каторжник слова, бележи повратната точка в неговата история. Макар да има още един, последен рецидив на престъпно поведение (ограбването на едно ратайче), който ще му коства страшно много по-сетне в романа, героят стига до покаянието и започва нов живот - и в духовен, и в социален план. „Жан Валжан плака дълго. Плака с горещи сълзи, плака неудържимо, по-слаб от жена, по-безпомощен от дете. (...) Жан Валжан се вгледа в живота си и той му се стори грозен. Вгледа се в душата си и тя му се стори чудовищна. Но въпреки това някаква чудна, мека светлина заливаше и живота, и душата му.”

Ще ми се да откроя две линии в картината, която очертах бегло дотук, две линии, които са важни и по-натам в историята на Ж. Валжан: линията на преображението, която започва с „раждането свише” на бившия каторжник и при която отключващ фактор се явява приемащата, безусловна любов на епископа и линията, свързана със социалната „маска”, с истинското и фалшиво аз на романния персонаж, но и на човека изобщо. Нека да поразсъждаваме последователно върху тези две, така тясно преплитащи се в романа на Юго линии.

Може би няма друг роман в световната литература, който да разкрива по такъв нагледен и художествено убедителен начин истината, че всички ние имаме нужда от приемаща любов, че се нуждаем отчайващо от нея. Когато получим тази любов, в контраст с отхвърлящото отношение на света, може да се случи духовните сили на злото да се нахвърлят още по-яростно върху нас, защото знаят, че ни губят като своя „плячка”. Тогава ние изпадаме в изкушение, типологически сходно с изкушението на Ж. Валжан, изправен пред леглото на спящия епископ с престъпни намерения в сърцето и в ума. Докосната от самия източник на божествена светлина и любов, на божествен мир и покой, нашата съвест вече е пробудена и започва остро да ни изобличава за грях - не само за непосредствения грях, който евентуално се готвим да извършим, но и за цялата тъмнина, на която сме дали място в нашите души.

Първото нещо, което ми изглежда забележително по другата линия, която споменах - за истинското и фалшивото аз на човека - е, че епископът се обръща към Ж. Валжан още преди духовното му преображение-възкресение, като към личност, която носи Божия образ в себе си, личност, чието християнско достойнство, в пълния смисъл на думата (достойнството му на Божие дете) е потенциално налично. Колкото и автентично човешкото у Ж. Валжан да е закърняло и изкривено, Мириел не го пренебрегва или подценява, а напротив - цени го и го подчертава. Макар Ж. Валжан още да не е възроден духовно, епископът се обръща към истинското аз на бившия каторжник, което той, Божият служител, в единство с Бога, „извиква” за живот - така, както, струва ми се, трябва да постъпва всеки душегрижител, всеки истински носител на благата вест за приближилото се до нас Царство Божие.

Както можем да се убедим от по-нататъшната история на Ж. Валжан, а и от нашия богат в това отношение личен опит, дори когато Бог ни е възродил духовно, животът ще ни изправя пред избори, които възкресяват „призраците” от миналото. В романа на Юго и за Ж. Валжан това минало е въплътено от неуморния полицай - инспектор Жавер, който винаги е по следите на бившия каторжник, заплашен отново да попадне в „ада”, от който е излязъл, поради последното му престъпно деяние - ограбването на ратайчето. В по-общ смисъл, съотносим към всяка човешка история, “призраците” от миналото ни пречат да живеем тук и сега, да бъдем онези хора, които Бог е замислил да бъдем. Когато живеем с миналото, ние ставаме негови пленници - отдаваме се на съжаления и самосъжаления, на спомени и сантименти и така пропускаме настоящето.