"За драматическата поезия" - Дени Дидро

Дени Дидро – За драматическата поезия

X За плана на трагедията и плана на комедията

Има три положения:

- историята,където фактът е даденост;

- трагедията,където авторът прибавя към историята това,което той смята,че може да увеличи интереса към нея

-комедията,където авторът измисля всичко

Оттук можем да стигнем до извода,че авторът на комедии е поет във висша степен.Той създава.В своята облас той е това,което е въздесъщият в природата.Той твори,той извлича от небитието,с тази разлика,че в природата забелязваме само една постоянна последователност отвъздействия,чиито причини не са известни,докато ходът на драмата ни е винаги ясен;и ако поетът крие от нас някои от своите задвижвания това е,за да възбужда интереса ни;той винаги ни позволява да ги забелязваме дотолкова,че да ни удовлетвори.

Понякога се случва естествения ред на нещата да притегля към себе си необикновени събития.Именно този порядък разграничава чудесното от истинското чудо.Редките случаи са чудесни;случките,невъзможни в природата са чудеса.Драматичното изкуство отхвърля всички чудеса.

На трагедията е по необходима съдбовността или волята на боговете,така плашеща хората,чиято съдба е в ръцете на свръхсъщества,от които те не могат да се избавят и чиято ръка ги следва и настига в момента,когато смятат,че са в пълна безопасност.Няма нищо по-трогателно от гледката на човек,виновен и нещастен въпреки волята си.

В комедията хората трябва да играят ролята,която в трагедията се изпълнява от боговете.Съдбовността в единия и коварството в другия жанр са основата на драматичния интерес.

Двата жанра – драма и роман – се различават само по правилата си.Илюзията е тяхна обща цел.Но от какво зависи илюзията?От обстоятелствата.Обстоятелствата са,които повече или по-малко ни затрудняват тя да бъде създавана.Всички знаем какво е уравнение.Илюзията се намира от едната страна на уравнението.Това е постоянна величина,равна на сбора от положителни и отрицателни членове,чийто брой и комбинации могат да варират безкрайно,но чиято обща стойност е винаги една и съща.Положителните членове представляват обикновените обстоятелства,а отрицателните – необикновените.Те трябва взаимно да се уравновесяват.

Историческата част на драмата е известна на много малко хора.Ако все пак пиесата е добре написана,тя е интересна за всички и може би повече за невежия,отколкото за посветения.За първия всичко е еднакво правдиво,докато за втория са правдоподобни само отделни епизоди.Те са лъжи,така изкусно преплетени с правдата,че той я приема без всякаква съпротива.

Въображението е способността,без която човек не е нито поет,нито философ,нито остроумна глава,нито разумно същество,нито дори човек.

“Какво всъщност е въображението?”

Въображението е способността да извикваме образи.Човек,напълно лишен от тази способност,би бил глупак и всичките му интелектуални функции биха се обединили до издаване на звуци,които той се е научил да съчетава още в детството си и прилага това машинално към житейските обстоятелства.

Такава е печалната участ на народа,понякога и на философа.Когато стремителността на разговора го повлича и не му оставя време да свързва думите с образите,той не прави друго освен да си припомня звуци и да възпроизвежда техните комбинации в известен порядък.О,колко автоматичен е още човекът,а мислещият дори повече от другите.

Но в кой момент той престава да си служи с паметта си и започва да прилага въображението си?Това е моментът,когато,задавайки му въпрос след въпрос,вие го принуждавате да си въобразява,т.е. да преминава от абстрактни и общи звуци към по-малко абстрактни и по-малко общи звуци,докато стигне до някаква сетивна представа,което е последен предел и покой за неговия разум.

Да възпроизвеждаме една закономерна последователност от образи,така както протичат в природата,значи да разсъждаваме въз основа на фактите.Да възпроизвеждаме една закономерна последователност от образи така,както биха протекли в природата при едно или друго дадено явление,значи да разсъждаваме въз основа на хипотеза или да измисляме.Това значи да бъдем философи или поети в зависимост от поставената цел.И поетът,който измисля,и философът,който разсъждава,са в еднаква степен и в същия смисъл последователни или непоследователни,защото да бъдеш последователен или да имаш опит в закономерната последователност на явленията е едно и също.

Поетът не може да се отдаде изцяло на полета на въображението си;има предели,които са му предписани.Образец за поведението му са редките изключения от общия порядък на нещата.Ето неговото правило.

Колкото по-редки и странни са тези случаи,толкова повече ще са му потребни изкуство,време,пространство и обикновени обстоятелства,за да уравновесява с тях чудесното и да обоснове илюзията.Ако в историческото събитие има малко необикновеност,той ще го засили с необичайни произшествия:ако пък има твърде много чудеса ще намали тяхната сила с обикновени събития.

Не е достатъчно,о,авторе на комедии,да казваш в скицата си:искам този младеж да не бъде твърде увлечен по тази куртизанка,да я изостави,да се ожени,да харесва жена си,тази жена да бъде мила и нейният съпруг да се надява на поносим живот с нея.Искам също така той да спи в продължение на два месеца с нея,без да я докосне,и въпреки това тя да забременее.Искам свекърва,която да бъде луда по снаха си,имам нужда и от една куртизанка,способна да чувства,не мога да мина поне без едно изнасилване и искам то да бъде извършено на улицата от някакъв пиян младеж (надявам се,че се забавлявахте,колежки,както и аз). Много добре!Хайде смело! Трупайте,трупайте едно върху друго причудливи обстоятелства!Съгласен съм с това.Във вашата фабула безспорно ще има много чудеса.Но не забравяйте,че ще трябва да изкупите цялата тази необикновеност с множество обикновени събития,които да я оправдават и да залъжат и мен.

След като авторът е изградил плана си,като е разгърнал скицата си до подходящия обхват,и пиесата е разпледена по действия и сцени,той трябва да пристъпи към работа,като започне с първата сцена и завърши с последната.Много се заблуждава,ако мисли,че може безнаказано да се остави на каприза,да скача от едно място на друго и да се хвърля навсякъде,където вдъхновението го тласка.

Сцените си въздействат,а той не ще почувства това.Ще бъде ту многословен,ту много кратък,ту хладен,ту твърде пламенен.Безпорядък в неговия начин на работа ще се отрази на цялата му творба и колкото и да се старае,той не ще може да заличи следите му.

Преди да преминем от една сцена към друга,трябва да съхраним всичко,което я предшества,дълбоко запечатано в паметта си.“Много строг начин на работа”.Вярно.

“Какво да прави поетът,ако още в началото на поемата се вдъхновява от края й?”

Трябва да изчака.

“Но погълнат от тази част,той би я изпълнил гениално”.

Ако той наистина е гениален,да не се бои от нищо.Мислите,които той се бои да не загуби,ще се върнат отново.Те ще се върнат углъбени от редица други,пораждани от създаденото вече от него,и ще придадат на сцената повече страст,повече цвят и по-силно ще я свържат с цялото.

В “Баща на семейство” (1758г.) има 35 сцени;най-напред беше написана първата,а последната беше написана накрая и ако не бяха необичайните обстоятелства,направили живота ми мъчителен и работата – противна*,това занимание щеше да бъде за мен истинско удоволствие в продължение на седмици(*прави се алюзия за упреците в плагиатство в “Незаконородения син”,отправяни му най-напред от Фрерон и после от Палисо).

Но как да се превъплъщаваме в различни характери,когато теглилата ни приковават към самите нас?Как да се забравим,когато мъките ни възвръщат към собственото ни съществуване?Как да възпламеним и огреем другите,когато светилникът на възторга е угаснал и пламъкът на вдъхновението не озарява вече челото?

Кои са главните моменти на една драма?Интригата,характерите и детайлите.Ако няма интрига няма пиеса.

Впрочем има ли в “Искреният приятел” (първообраза на “Незаконородения син”,италианска комедия писана от Карло Голдони) нещо,без което “Незаконородения син” да не може да съществува?Няма.Ето това е за интригата (аз го разбирам като “интригата може да е всякаква;в най-различни варианти и ако моята интрига е различна,то това не е плагиатство,защото интригата създава пиесата,а не обратното”).

Сега за характерите.Съществува ли буен любовник като Клервил?Съществува ли простодушна и наивна девойка като Розалия?Не. […] Следователно в “Искреният приятел” няма никой от моите характери?Можете ли да цитирате една единствена идея,която да дължа на чуждия поет?Нито една.

Който каже,че съм написал “Незаконородения син” в същия жанр,в който Голдони е написал “Искреният приятел”,лъже.

Който каже,че между моите характери и тези на Голдони има и най-малка прилика,лъже.

Който каже,че в детайлите има някоя пренесена дума,лъже.

Който каже,че структурата не се различава по нищо,лъже.

Природата ме е дарила с вкус към простотата и аз се старая да го осъвършенствам,като чета древните писатели.Това е моята тайна.Човек с капка талант,който би прочел Омир,положително ще открие източника,от който аз черпя.О,приятелю мой,колко е красива простотата!Колко лошо сме направили като сме се отдалечили от нея!(следват цитати от Омир).Какво има в тези слова?Никакво остроумие,но толкова правда!Убедени сте,че си представяте сцената почти така,както и самият Омир.Ние,които познаваме поне малко трудността и достойнството да се пише просто,нека прочетем отново тези места.Да ги прочетем внимателно и след това нека вземем всичко написано от нас и го хвърлим в огъня.Чувстваме гения,но не можем да му подражаваме.

XI За интереса (към драматичното произведение)

В сложните пиеси интересът е по-скоро резултат от плана отколкото на разговорите и,обратно – при простите пиеси той е резултат по-скоро на разговорите отколкото от плана.Но на какво дължим интереса?На действащите лица ли?Или на зрителите?Зрителите са само свидетели,за които нищо не знаем.”Следователно действащите лица са тези,които трябва да имаме предвид?” Така мисля.Нека те подготвят завръзката,без да знаят това,нека за тях всичко е непроницаемо;нека вървят напред,без да забелязват нищо към развръзката.И ако те се вълнуват,добре ще бъде да ги следвам и да изпитвам същите вълнения.

Всичко трябва да бъде ясно за зрителя.Той е довереник на всеки персонаж,осведомен е за това,което се е случило и което се случва и има стотици моменти,когато е най-добре да му разясним простичко какво ще се случи.

Моите мисли ще прозвучат съвсем парадоксално,но аз упорито вярвам,че ако в един случай е уместно да скрия от зрителя някое важно събитие,преди то да е станало,в много други интересът изисква обратното.

Чрез тайната авторът ни подготвя миг на изненада;а на какво постоянно безспокойство би ме обрекъл,ако още от началото зная всичко.

Бих оплаквал само миг оня,който е поразен в един миг.Но какво ще стане с мен,ако трябва да чакам дълго удара,ако виждам как бурята се надвесва над главата ми или върху нечия друга и остава за дълго така надвиснала?

Лузинян не знае,че ще намери отново децата си;зрителят също не знае това.Заира и Нерестан не знаят,че са брат и сестра (герои от трагедията на Волтер “Заира”).Зрителят също не го знае.Но колкото и трогателна да е тази среща,сигурен съм,че въздействието щеше да бъде много по-силно,ако зрителят беше поне малко предизвестен.Какво не бих си казал сам на себе си при появяването на тези четирима души?С какво внимание и трепет бих слушал всяка дума произнесена от тях!На какво мъчение би ме подложил авторът!Сега сълзите ми рукват едва в момента на разпознаването,а биха рукнали много преди това.Колко различен е интересът към ситуацията,където не участвам в тайната,и към другата,където знам всичко.

Ако искате,отделните герои може да не се познават помежду си,но зрителят трябва да ги познава всички.

Смея да ви уверя,че сюжетът,където недомлъвките са необходими,е неблагодарен сюжет и че план,където прибягват до тях,е по-лош от онзи,където минават без тях.

При всеки вид драма завръзката е известна;тя става пред очите на зрителя.Често пъти самото заглавие на трагедията известява развръзката:това е някакъв исторически факт – смъртта на Цезар (става дума за едноименната трагедия на Волтер).Но в комедията не е.А защо?Поетът не смее ли да разкрие от сюжета си онова,което смята за нужно?Защо някои монолози произвеждат такъв силен ефект?Защото ме осведомяват за тайните помисли на някое лице и защото това признание ме изпълва в миг с ужас или надежда.Ако действителната ситуация на героите е неизвестна на зрителя,той не би се заинтересувал от действието повече,отколкото от самите герои,но интересът на зрителя ще се удвои,ако той е достатъчно осведомен и чувства,че постъпките и думите на героите биха били различни,ако те се познаваха.Само тогава ще ме накарате напрегнато да следя какво ще се случи с тях,когато мога да сравнявам това,което са,с онова,което са извършили или са искали да извършат.

Нека зрителят бъде осведомен за всичко и героите,ако може,да не се познават;нека задоволен от това,което се представя,очаквам жадно да видя какво ще последва;нека един от героите ме кара да копнея за другия,нека събитията ме повлекат със себе си;нека сцените бъдат стремителни и да съдържат само същественото за действието и аз ще бъда изпълнен с интерес.

Впрочем колкото повече разсъждавам за драматичното изкуство,толкова повече се разгневявам срещи онези,които са писали за него.Това е един наниз от специални правила,от които са направили всеобщи предписания.Видели са,че някои събития произвеждат силен ефект и веднага на поета е било предписвано да прилага същите средства,за да получи същите ефекти.Но ако бяха по-внимателни,щяха да открият,че често пъти ощ по-силни ефекти могат да се предизвикат чрез съвсем противоположни средства.По този начин изкуството се е претоварило от правила и авторите,като им са се подчинявали раболепно,понякога много са се трудели,за да пишат по-лошо.Ако можем да разберем,за драматичната творба,макар и написана,за да бъде представена на сцената,че все пак авторът и актьорът трябва да забравят зрителя и целият им интерес да се насочи към персонажите,тогава не бихме чели в поетиките наставления като:”Ако постъпвате така или иначе,ще въздействате така или иначе на вашите зрители”.А,напротив,бихме чели:”Ако правите това или онова,ето какво ще стане с вашите персонажи”.

Онези,които пишат за драматичното изкуство,приличат на човек,който,търсейки начин да всее смут в едно семейство,го преценява според това,което ще кажат съседите.Е,оставете съседите;измъчвайте вашите герои и бъдете уверени,че каквато и мъка да изпитват,вашите зрители ще я споделят!

А актьорът?Какво ще стане с него,ако вие се заемете със зрителя?Няма ли да се досети той,че това,което сте поставили тук или там,не е замислено за него?Вие сте се обърнали към зрителя и той също ще се обърне към него.Вие сте искали да ви аплодират,той също ще поиска да бъде аплодиран и не знам какво ще стане с илюзията накрая.

Забелязах,че актьорът играе зле всичко,което авторът е писал за зрителя.

Дали пишете или играете,мислете съвсем малко за зрителя,все едно че не съществува.Представете си на рампата на сцената висока стена,която ви разделя от партера;играйте,като че завесата не се е вдигнала.

“Но скъперникът(Мопасан – “Скъперникът”),който е загубил сандъчето си,все пак казва на зрителите:”Господа,не е ли между вас моят крадец?”Оставете този автор на мира!Отклонението на гения не доказва нищо срещу здравия разум.Кажете ми само,възможно ли е,пък макар и само за миг,да се обърнете към зрителя,без да прекъснете действието?

Разумният автор може да вмъкне в творбата си черти,които зрителят да отнесе към себе си;той може също така да покаже господстващи пороци,модни смешни предразсъдъци и обществени събития;той може да поучава,да забавлява,но да прави всичко това между другото,без да го е обмислял предварително.Ако забележим целта му,той я проваля;превръща диалога в проповед.

XII За експозицията

Първата част от плана,казват нашите критици,е експозицията.

В трагедията,където сюжетът е познат,експозицията може да се предаде съвсем кратко.В комедията това става,бих посмял да кажа,с афиша.

В определен момент драматичното действие трябва да започне.И ако авторът е избрал зле този момент,той ще бъде или твърде далеч,или твърде близо до катастрофата.Ако е твърде близо,не ще му достига материал и може би ще бъде принуден да разтегне сюжета си чрез някоя епизодична интрига.Ако пък е твърде далеч,движението му ще бъде вяло,действията му дълги и претрупани със събития или с детайли,непредизвикващи никакъв интерес.

Яснотата изисква,щото всичко да бъде казано.Жанрът изисква стремителност.Но как да се каже всичко и движението да е стремително.

Събитието,избрано да бъде началото на пиесата,ще бъде сюжет на първата сцена.След него ще следва втората,а след втората – третата и действието ще се запълни.От значение е,щото действието да върви с нарастваща скорост и да бъде ясно.Сега е моментът да се помисли за зрителя.Оттук се вижда,че експозицията се развива постепенно,докато драмата завърши,и зрителят знае всичко и е видял всичко едва когато завесата падне.

Колкото повече неща остават след първия момент неизказани,толкова повече подробности ще имаме за следващите действия.Колкото мисълта на автора е по-стремителна и по-богата,толкова по-внимателен трябва да бъде той.Той може да се постави на мястото на зрителя само до известен предел.Неговата интрига му е така позната,че и най-мъглявите места ще му се струват ясни.Друг трябва да го поучава тук,защото колкото и гениален да е авторът,той трябва да има свой цензор.От него той ще научи,че и най-малкият пропуск е достатъчен,за да разруши всяка илюзия,че някаква изпусната или неудачна подробност издава лъжата,че драмата се пише за народа и не трябва да очакваме от хората нито прекалена глупост,нито прекалено остроумие.Трябва да се изясни всичко,нуждаещо се от обяснение ,но нищо повече от това.

Има дребни подробности,които зрителят не си дава труд да чуе и които той сам ще си обясни.Ако едно събитие има само една причина и тази причина не става веднага ясна,в такъв случай това е гатанка,чието разрешение се премълчава.Ако едно събитие се е случило по прост и естествен начин,обяснението му би означавало да се впуснем в подробности,които съвсем не възбуждат любопитството ни.

Няма нищо красиво,ако не е единно;и първото събитие определя колорита на цялата пиеса.

Ако започнем със силна ситуация,всичко останало трябва да бъде със същото напрежение или ще замре.Колко много пиеси са били убити още от началото им!Авторът се е страхувал да започне студено и ситуациите му са били така силни,че не е могъл да поддържа първите впечатления,предизвикани у мен.

XIII За характерите

Ако планът на пиесата е добре съставен,ако авторът е избрал удачно първия момент,ако е навлязъл веднага в центъра на действието,ако добре е обрисувал характерите си,как не би имал успех?Характерите обаче се определят от ситуациите.

Планът на драмата може да бъде съставен,и то добре съставен,без авторът още да знае нещо за характерите,които ще даде на героите си.Всеки ден виждаме,че хора с различни характери могат да бъдат изложени на еднакви събития.Човекът,който принася в жертва дъщеря си,може да бъде честолюбив,слаб или суров.Човек,загубил парите си,може да е беден или богат.Човек,страхуващ се за любимата си,може да е буржоа или герой,нежен или ревнив,принц или слуга.

Характерите ще бъдат добре изградени,ако способстват,щото ситуациите чрез тях да станат по-сложни и по-драматични.Представете си,че 24-те часа,които предстоят на вашите герои,са най-бурните и най-мъчителните в живота им.Дръжте ги следователно във възможно най-силно напрежение.Нека ситуациите ви са трудни;противопоставете ги на характерите;противопоставете също така интересите помежду им.Нека никой от вашите персонажи да не върви към целта си,без да се сблъсква със замислите на другия;и нека всеки от тях бъде по своему заинтересуван от събитието,в което всички са увлечени.

Истинският контраст е този между характерите и ситуациите и този между интересите.Ако е нужно,Алсест да е влюбен,нека се влюби в някоя кокетка,а Харпагон – в бедно момиче.

“Но защо към тези два вида контрасти да не прибавим и този на характерите?Този похват е така удобен за автора!”

И добавете,така обикновен,както предметите в предния план на картината,които служат за създаване на пространствен ефект.

Искам характерите да бъдат разнообразни,но признавам си,че контрастът между тях не ми се нрави.Чуйте съображенията ми и преценете сами.Преди всичко заявявам,че контрастът въздейства лошо върху стила.Искате ли да сведете до нищо най-възвишените,най-благородните и прости идеи,създайте контраст помежду им или в техния израз.

Искате ли да лишите една музикална пиеса от изразителност и талант,въведете в нея контрасти и тогава ще има само едно редуване на тихи и силни,на ниски и високи тонове.

Искате ли композицията на една картина да бъде неприятна и пресилена,пренебрегвайте мъдростта на Рафаело и прекалявайте,създавайте контрастни фигури.

Сигурен начин да се развали една драма и да се направи непоносима за всеки човек с вкус е,като се увеличи броят на контрастите в нея.

Антитезата е сполучлива,ако я използват умерено.А който притежава възвишен стил,дори и в най-малката степен,трябва винаги да я отбягва.

Та нима едно от най-важните и трудни неща в драматичното изкуство не е умението да се скрива изкуството?А нима контрастът не издава изкуството повече от всичко друго?Не изглежда ли като занаятчийска работа?Не е ли изтъркано средство?Има ли комична пиеса,в която да не е бил пущан в действие?И когато на сцената се появява нетърпелив и забързан персонаж,юношата от колежа,сгушил се в някой ъгъл на партера,си казва:”Скоро ще се появи спокойният и кротък персонаж.”

Защо изобщо сме намислили да противопоставяме характерите?Без съмнение,за да бъде откроен един от тях...Но този ефект може да се получи само ако тези характери се появяват заедно.Но какво еднообразие се получава в диалога?Колко пресилено става цялото движение да пиесата!Как бих успял да свържа събитията по естествен начин и да установя съответната последователност между сцените,ако съм погълнат от необходимостта да съпоставям персонажите?И колко ли пъти ще се случи така,че контрастът да изисква една сцена,а правдивостта на фабулата – друга?

Освен това,ако двама контрастиращи персонажи са обрисувани с еднаква сила,те ще придадат двусмисленост на сюжета на драмата.

Който мисли,че драма без контрастни персонажи ще бъде по-лесна поради това,лъже се.С каква сила авторът ще трябва да обрисува и оцвети своите роли,ако тяхната значимост зависи само от различията им?Ако той не иска да бъде студен като художника,поставящ бели предмети на бял фон,погледът му непрестанно ще бъде устремен към разнообразието на състоянията,възрастите,ситуациите,интересите.Вместо да се налага да направи един характер по-слаб,за да изпъкне друг,той ще трябва винаги да се старае да прави всичките силни и ярки.

Колкото един жанр е по-сериозен,толкова по-рядко,струва ми се,допуща контраста.Контрастът се среща рядко в трагедията.Ако бъде въведен в нея,то ще бъде само при второстепенните роли.Героят винаги е сам.(и сам войнът е сам) Няма никакви контрасти в “Британик”,нито в “Андромаха”,нито в “Цина”,нито в “Ифигения”,нито в “Заира”,нито в “Тартюф”.

Но в какво се превръща диалогът между противопоставените персонажи?В поток от незначителни идеи и антитези,защото по необходимост думите трябва,също както и характерите,да се противопоставят помежду си.Впрочем вас питам,приятеля,и всички хора с вкус,не ви ли харесва повече простият и естествен разговор на двама души чиито интереси,страсти и възраст са различни?

Не мога да понасям контраста в епоса,освен ако се отнася до чувства или образи.Не ми харесва и в трагедията.Излишен е и в сериозната комедия.Можем да го избегнем и във веселата комедия.Бих го отстъпил с удоволствие на писача на фарсове.Нека го множи и засилва колкото ще,там няма какво да развали.

Ако ме попитат за контраста на чувства или образи,който харесвам в епоса,в одата и в няколко жанра на възвишена поезия,бих отговорил:Това е най-отличителния белег на гения;това е изкуството да изпълваме душата с остри и противоречиви чувства и усещания;да я разтърсваме,така да се каже,издъно и да възбуждаме в нея трепет,смесен със скръб и радост,горчивина и сладост,нежност и ужас.

Такова е въздействието на онова място в “Илиадата”,където поетът ми показва Юпитер,седнал на Ида.В подножието на върха троянците и гърците се бият на живот и смърт в разстилащата се над тях нощ,а блуждаещият и ведър поглед на Юпитер е обърнат към невинните поля на етиопците,живеещи само с мляко.

Така той ми предлага едновременно гледката на бедствието и щастието,на спокойствието и метежа,на невинността и престъплението,на обречеността на човечеството и величието на боговете.

В подножието на Ида виждам само един гъмжащ мравуняк.

Но когато същият този поет предлага награда на сражаващите се,той поставя пред тях оръжие,бик,заплашващ с рогата си,красиви жени и желязо.

Лукреций е познавал много добре силата,пораждана от противопоставянето на ужаса и сладострастието,когато изобразява необуздания възторг на любовта и ни представя лъва,пронизан от смъртоносна стрела,спущащ се яростно върху ловеца,който го е ранил,повалящ го,издъхващ върху него и обливащ го със собствената си кръв.

Образът на смъртта е наред до този на наслаждението,в най-прекрасните оди на Хораций и в най-красивите песни на Анакреон.

А авторът на “За ума”,смесвайки чувствени и кръвожадни представи,се провиква през устата на издъхващия фанатик:”Каква непозната радост ме обзема!...Умирам.И чувам гласа на Один(върховния бог от скандинавската митология),който ме зове.Вратите на двореца се отварят.Виждам да излизат полуголи девойки,опасани със сини шарфове,некриещи белотата на гърдите им.Приближават се и ми подават сладостно питие в кървящите черепи на моите врагове.”

Има пейзаж на Пусен,където са изобразени млади овчарки,танцуващи под звуците на кавал,а встрани се вижда гроб с надпис:”Аз също съм живял в прекрасната Аркадия.”Обаянието на този стил понякога зависи от една дума,която отвлича погледа ми от главния сюжет и ми показва отстрани,както в пейзажа на Пусен,пространството,времето,живота,смъртта или някаква друга величава и печална идея,присъстваща въпреки образите на веселието(Дидро има предвид прочутата картина “И аз живях в Аркадия” на Никола Пусен.Описанието на Дидро е неточно.Надгробният камък с надписа “И аз живях в Аркадия” заема централно място в композицията.Не се вижда никакъв танц.Никола Пусен е автор на картини с исторически и митологически сюжети.Той е най-яркият представител на класицизма във френската живопис).

Това са единствените контрасти,които ми харесват.Впрочем има три вида контрасти между характерите.Например контраст между добродетелта и порока.Ако един персонаж е скъперник,другият може да му бъде контрастен или чрез своята пестеливост,или чрез своето разточителство.

В заключение можем да кажем,че има само едно съображение в полза на контраста между характерите и много съображения в полза на различието между тях.

Но нека прочетем някоя от поетиките:в тях не ще срещнем нито дума за контраста.Струва ми се впрочем,че и при това правило положението е,както и при другите.Той е създаден по някое оригинално произведение,където е бил забелязан силният ефект на контраста,и са решили:тук контрастът е на място,следователно не може да се пише добре без контрасти.Ето логиката на повечето от онези,които се осмеляват да определят граници на изкуството,с което никога не са се занимавали.Такава е логиката и на неопитните критици,които ни съдят,опирайки се на тези авторитети.

XIV За разпределението на действията и сцените

Когато скицата е готова и завършена и характерите определени,минаваме към разпределение на действието.

Действията са части на драмата.Сцените са части на действието.

Действието е част от общото действие на драмата.То съдържа едно или повече събития.

След като сме дали предимство на простите пиеси пред сложните,би било странно да предпочетем действия,изпълнени със събития пред действия само с едно събитие.

Прието е главните персонажи или да се появяват,или да се назовават още в първото действие.;не зная защо е така.Случва се понякога драматичното действие да не позволява нито едното,нито другото.

Изисква се действията да бъдат почти с еднаква продължителност.Би било много по-разумно да се иска те да траят съобразно с обхвата на съдържащото се в тях действие.

Действието винаги ще изглежда дълго,ако в него малко се действа,а много се разговаря,и твърде кратко,ако диалогът и събитията пречат на зрителя да забележи продължителността му.Може би ще ни предпишат да слушаме драмата с часовник в ръка?Нека зрителят да чувства,а не да брои страници и редове!

В първото действие на “Евнух”(комедия от Теренций) има само две сцени и един кратък монолог,а в последното действие има десет.И двете обаче са еднакво кратки,защото зрителят не скучае нито в едното,нито в другото действие.

Първото действие на една драма може да бъде най-трудната й част.То трябва да открива,да развива,понякога да обяснява и винаги да свързва.

Ако това,което наричаме експозиция,не е предизвикано от някое значително събитие или пък последвано от такова,действието ще бъде лишено от подвижност.

XV За антрактите

Антракт наричаме времето,разделящо едно действие от следващото.Това време е различно.Но тъй като действието никога не спира,когато престане движението на сцената,то трябва да продължи зад кулисите.Никаква почивка,никакво прекъсване!Когато персонажите се появят отново и действието не е отишло напред,докато ги е нямало на сцената,това означава,че те или са отдъхвали,или други занимания са ги отвличали от него.Две предположения,противопоказни ако не на истината,то поне на интереса.

Авторът ще е изпълнил задачата си,ако ме е оставил в очакване на важно събитие и ако действието,изпълващо антракта,е възбудило любопитството ми и е засилило оставеното у мен впечатление.Защото работата не е в това да се предизвикат в душата ми различни вълнения,а да се съхранят онези,които господстват вече там и да нарастват те непрестанно.Това е като стрела,която трябва да се забие цялата – от край до край.

Често пъти в антрактите,а понякога и в хода на пиесата се случват събития,които авторът скрива от зрителя и които предполагат някакви разговори между персонажите зад завесата.Не бих искал авторът да се заеме с тези сцени и да ги разработи така щателно,като че ги чувам.Но ако той си бе направил скица за тях,щеше да придаде повече съдържателност на сюжета и на характерите си.И ако тази скица бъде известна и на актьорите,тя ще им помогне да разберат добре ролите си и да придадат повече живот в играта си.Това е един допълнителен труд,който понякога съм си давал.

Не ще сгреша,ако кажа,че тези скицирани сцени ще въздадат много на автора за малкото труд,положен за написването им.

Ако авторът добре е обмислил сюжета си и добре е разпределил цялото действие,ще може да даде название на всяко отделно действие.И също както при епичната поема говорим за слизане в ада,за погребални игри,клетва на войниците,появяване на сенките,в драматичната поезия ще говорим за действието на подозренията,за действието на изстъпленията,действието на разпознаването или на жертвоприношението.Учудва ме,че древните не са се досетили за това,тъй като то е съвсем в техния вкус.Ако те бяха озаглавявали своите действия,щяха да направят услуга на съвременните автори,които непременно биха им подражавали,а след като характерът на действието е предначертан,авторът ще бъде принуден да се съобразява с него.