8. Теоретически проблеми на психологията на литературното творчество.

Теоретически проблеми на психологията на л-тното творчество. Специфични методи. Индивидуална и обща психология на творчеството.

Психологията на творчеството се развива в кр. XIX. Първоначално като по-обща идя за въображението, но после се вижда, че има чувствителни отлики в мисленето от художник до художник.

В метода на работа участва не само въображението, но и редица други психически фактори.

Теодор Фехнер, "Първи основи на естетиката" (1886) - какви елементарни психически п-sи стоят в

основата на естетическата наслада от изкуството и к-рата. Прилага методите на

експерименталната психология при изследване на изобразителното изкуство. След 1880 г.

проблемът е обхванат в цялата му сериозност.
Вилхелм Дилтай, "Въображението на поета" (1887) - въвежда спецификата на знанието в

хуманитарните науки в сравнение с природонаучните. Отдава значение на психологията, смята

че тя трябва да е в основата на цялото хуманитарно знание. Дилтай върви от по-елементарното

към по-сложното, изразява сложното чрез простото. Методологията му е приета от М. Арнаудов.
Рихард Мюлер-Фрайнфелс, "Психология на изкуството" (1912)

Методи
1) Методи на общата психология - не бива да се прилагат директно
2) Сравнителна психография - психологически анкети, въпроси с обща формулировка, познанство,

                                         първичен творец, самонаблюдение по спомен.
3) Метод на литературния анализ - елементите на човешкото познание личат в самия текст.

Дълбинна психология и психоанализа
Зигмунд Фройд - фундаметланото значение на несъзнателния сектор в духовния живот. Според него

            полето на човешкото съзнание е ограничено, непрекъснато движение между съзнателно и

            несъзнателно, актуално и потенциално. Несъзнаваното е първиното, а върху него се

            развива съзнаваното.
Ерих Фром - изследва патогенните социални фактори в политическите и религиозните идеологии.

Техника на психоанализата
Цел - постигане на максимална интеграция на съзнаваното и несъзнаваното в една цялостна личност.

Фройд: „За откриване на болестта не е важно преживяването на пациента, а още неизживяното от невротика, което настоява да бъде отреагирано. Но всеки път настоява да бъде върнато със спазъм на волята, която се противопоставя. Психоаналитикът няма намерение да вложи в човека нещо ново- нито медикамент, нито вяра, а се опитва да извлече нещо, което е вече в него. Онова, което невротикът показва и признава, е само симптом, който често пъти се изявява в съпротива спрямо него. Тази съпротива е истински предател по отношение на нежеланото признание. Самопознанието, само активното самопознание носи изцеление. (в смисъл на психоанализата). А това изисква интензивно емоционално отношение от страна на психоаналитика и висока проницателност на чувството.”

Човешкото съзнание има структура на 3 пласта: (според Фройд)
Super Ego (супер Аз) – отговаря за всички условности, с които личостта се съобразява (морални норми

                                    закони на обществото, принципи и др. )
Ego (Аз/лично съзнавано) – съзнателен интелект, който се съобразява с дейсвтивелността и възспира

                        освобождаването, когато то влиза в конфилкт с инстинкта за самосъхранение

(необходимостта от самосъхранение) => Аз-ът е посредник м/у несъзнаваното и външната

действителност.
Id (подсъзнание, включващо комплекси и нагони) – сферата на несъзнателното, което вкл.едиповия

комплекс, канибализма и др.  Несъзнателното е най-древната част от психичния апарат, но

запазва влиянието си. Поражда напрежение, което изисква освобождаване и редуциране.  

Зад тази психична конструкция на Фройд се  крие една по-сложна представа за човещката психика, свързана с предпочитания, потребности, конфликти, които се задоволяват или не. Сложна структура, изтъкана от нагони, комплекси и системми за тяхното задържане. 

сублимация – отклоняване на енергията на инстинктите към една възвишена социална цел. Този термин

е въведен в психоа­нализата от 3. Фройд, за да означи защитен механизъм на Аза, чрез който

някои несъзнавани нагони, от­делени от първоначалния си обект, биват интегрирани в личността,

ка­то се инвестират в еквивалентни пос­тъпки с положителна социална зна­чимост. Духът на

съревнование и призванието на някои хора във воен­ното поприще се обясняват със суб-лимирана

агресивност, алтруизмът с енергията на сексуалния инстинкт. За да употребим познат образ,

можем да кажем, че сублимацията е сравнима с действието на човека, който трансформира

рушителната сила на водопад в източник за полу­чаване на електроенергия. Сублима­цията играе

много важна роля в адап­тацията на индивида към неговата среда, позволявайки неговото

социализиране, без това да навреди на ин­дивидуалното му развитие.
прагматическа - проявява се в науката, философията, отбранява се от живота чрез логика.
колективна - религия, отхвърляне на несъзнаваното.
индивидуална – изкуството

Според Фройд несъзнаваното е индивидуално. При Юнг несъзнаваното не е продукт на лични опит и характера, присъщо на всичко хора, т.нар. колективно несъзнавано. Под лично несъзнаваното има пласт, който е вроден. Съдържанието на лично несъзнаваното, от което се интересува Фройд, са емоционално оцветени комплекси, които съставят личната и частната страна на психическия живот.

На колективно несъзнаваното отговарят архетипове. Архетип - парафраза на понятието ейдос (идея). Този термин показва, че това са архаични, примордиални (изконни, зачатъчни) типове, т.е. универсални образи, които съществуват от най-древни времена. Според Юнг митът и приказката са израз на архетиповете. Примитивният човек не прави разлика между субект и обект, той е субективен - митовете съответстват на нещо психично, психиката съдържа образите от митовете. Човекът проектира субективните си състояния върху външния свят; митологизираните природни обекти не са алегории, а проекции на психиката, на несъзнателната драма на човека, който проектира своя смут върху света, който го заобикаля. Примитивният човек не се интересува от обективните обяснения очевидното. Неговото познание за природата е езикът и външната обвивка на несъзнавания психически процес. Човекът не е знаел, че психиката съдържа всички образи, които са породили митовете, че нашето несъзнавано е действащ и страдащ субект, със своя вътрешна драма, която примитивният човек открива по пътя на аналогията в големите и малките природни процеси.

Митологизираните природни явления не са алегория на тези обективни факти, а символни изражения на вътрешната несъзнавана драма на психиката, която става достъпна за човешкото съзнание чрез проекцията, т.е. чрез отражението и в природните явления. Оттук и значението, което Юнг отдава на символите на религията, които предизвикват у човека усещане за божественото като го предпазват от непосредствено преживяване => критическото му отношение към протестантството, характерно с бедност на символите и иконоборчество. Вакуумът се запълва с политически и социални идеи характеризиращи се с духовна нищета => там, където е властвал духът идва интелектът.

Фройд : „Всички душевни актове от начало са несъзнателни; онези, които биват осъзнати, не представляват никакъв друг вид, още по-малко по-висш вид, а тяхното преминаване в съзнателното е само средство, дошло отвън, както светлината пада върху предмета. Задачата на дължочинната психология е да проникне под равнището на съзнанието и да опипа не само повърхността на душвените явления, но и да се освети тяхната най-дълбока основа. Защото несъзнателното съвсем не е отпадък на душвения живот, но е самата праматерия, от която една малка част е стигнала до съзнанието. Примитивната воля на несъзнателното е да се възправи срещу светлината, да се превърне в съзнателно и да се разтвори в дела. Нашият душевен живот представя патетична и никога нестихваща борба между съзнателно и несъзнателно желание, между отговорно действие и безотговорността на нагоните.”

Архетипална критика

Изучаване на изконните образи; един от тях е водата.

Автори, които могат да се изследват от архетипалната критика - Яворов, К. Павлов. У Яворов архетипален образ на водата в "Нирвана".

Нортръп Фрай, "Анатомия на критиката" – традицията на митотворчеството в литературата. В аристофановите комедии се открива схемата на Дионисиевите тържества, която също се съдържа в схемата на кукерския ритуал. Нортръп Фрай обръща внимание на повторителността и разграничава няколко мита, в които се обединява цялата европейска литература:
1) Митът за пролетта - комедията
2) Митът за лятото – приказната л-ра – приключение, героят – плодородие, енергия и пр.,

а врагът - зимата.

3) Митът за есента - трагедията, която сваля илюзията от комедията и разкрива реалността на

                                    екзистенцията.
4) Митът за зимата - ирония и сатира