5. Апокрифи

5. Апокрифи. Същност, поява и развитие. Индекси на забранените книги.

1. Същност

Понятието “апокриф” през различните периоди има различни значения. Думата е гръцка и означава “скрит, таен”. Преди християнската традиция апокрифни били наричани онези книги, които се разбирали и ползвали само от жреците. Апокрифно е наричано понякога и чуждото, непознато писмо. Когато се формира юдейският канон с определен брой свещени книги творбите, коитто остават извън този канон, започват да се наричат от евреите “външни” или “странични”, скоро след което са забранени.

След уточняването на каноничните новозаветни книги на големия Никейско-Константинополски събор от 325г., на който присъстват 318 дух. Лица от всички църкви (Римска, Константинополска, Антиохийска, Александрийска), които заседават половин година, се стига до следните изводи:

-          обявява се арианството за ерес;

-          изработва се текста на Символа на вярата, който се чете до ден-днешен по време на богослужение;

-          уточнява се кои да бъдат основните евангелски текстове, което е огромен филологически труд; всички останали текстове се класифицират като апокрифни;

Списъкът с позволените книги е официално одобрен на Лаодийския събор през 343г.

Апокрифните евангелия стават тайнствени и привлекателни, считат се за носители на забранени, недостъпни знания.

Апокрифът се превръща в своеобразна култура на границата на фолклорното и каноничното мислене.

Апокриф не е жанрово понятие, а е по-скоро свързано с историята на канонизацията на книгите.

Специфично за апокрифите:

1)                                много по-обстоятелствени са, съдържат много повече подробности от каноничния текст и често запълват празнините, които каноничните текстове оставят;

2)                                апокрифите често променят библейската история;

3)                                много по-увлекателни са;

4)                                поставят конкретни житейски ситуации;

5)                                писани са на разбираем език;

6)                                сюжетът е по-фабулно разработен;

7)                                нямат фиксирана структура, изградени са от мотиви в различни варианти; прилича на фолклорна проза (приказка);

8)                                в много случаи са преписвани и разпространявани от свещеници, тъй като това е била грамотната прослойка на обществото. Това е и една от причините за голямото им разпространение. Още повече, че нисшето духовенство не винаги е било достатъчно добре образовано, за да различи каноничния от неканоничния текст;

2. Индекси на апокрифните книги:

- през втората половина на 4век, Анастасий Александрийски за първи път отбелязва различието между книгите. В своето послание за празниците ги дели на 3 групи:

канонични, неканонични, но позволени за четене и апокрифни, писани според него от еретици; но той не ги упоменава по заглавия.

- Исидор Пелусиот, починал 435г. Индекс от нов тип – отначало се изброяват 60-те уставни книги, посочени като канонични; след това са изредени други 8, които са извън тези 60, но са смятани за позволени и полезни (второканонични книги), на трето място са изброени апокрифите по заглавия;

- В края на 5в., по времето на папа Герасий, от църквата е приет списък на отречените книги като норма;

- Decretum Gelasianum, 6в. Латински индекс – изрежда творбите, които “католическата римска църква в никакъв случай не приема”. Разширява списъците със съчинения с природонаучна тематика, напр. “Физиолог” на Амбросий, включва еретически съчинения като “Мъчение на Кирик и Юлита”, “Мъчение на Св. Георги”;

- Най-ранния славянски индекс на забранените книги, т.нар. Погодинов индекс. Възниква въз основа на Исидоровия, открит в препис от 14в, в т.нар. Погодинов номоканон. Изследванията показват, че произхожда от 11век. Освен класическите апокрифи, в него са включени още неизправни жития на светци, апокрифни молитви. В по-късен вариант от 16 в. Са добавени и суеверно-гадателните книги, които нямат нищо общо с Библията.

3. Деление на апокрифната литература:

В първите гръцки индекси са изброени само книги със старозаветна и новозаветна тематика. Това са т.нар. същински апокрифи. По-късно положението се променя и съдържанието на понятието се разширява. Появяват се т.нар. вторични апокрифи, т.е. по-късно причислени като неизправни твърби.

Така че, по съдържание те се делят на:

-          същински;

-          вторични;

По тематика същинските апокрифи разделяме най-общо на:

-          старозаветни;

-          новозаветни;

а) Старозаветните се делят на:

- апокрифи за Сътворението;

- за Адам и Ева;

- за старозаветните пророци;

- за цар Соломон;

- за цар Давид и строежа на Соломоновия храм;

б) Новозаветни:

- За Исус Христос;

- За Богородица;

- за апостолите и техните деяния;

- цикли за светците;

- апокалиптични;

В жанрово отношение се делят на:

а) художествена повествователна проза; - най-голям дял. Биват повести и разкази, означавани от преписвачите като “повест”, “сказание”, “слово” и т.н. Някои са творби с историческо съдържание, други са по-скоро биографични; Към тях принадлежат и апокалиптичните творби, които имат два подвида – видения и предсказания, често са в “аз-форма”.

б) послания; - “апостолските писма”, които стоят извън Библията – напр. Апокрифната преписка м/у апостол Павел и философа Сенека;

в) поезия; - псалми, приписвани на Соломон и Давид. Слабо застъпени в славянската традиция.

г) творби във форма на въпроси и отговори; най-разпространен в средновековната л-ра жанр. Голяма част такива творби са събирани в Иван-Александровия сборник от 1348г. Делят се на две групи условно: такива, в които въпросите и отговорите са свързани с конкретни имена (напр. Василий Велики, Йоан Златоуст) и такива, в които те остават анонимни.

Вторичните апокрифи се делят на:

-                апокрифни молитви, които нямат съответствие в Библията; имат много древен произход. Обикновено са молитви към езическите богове за помощ или заклинания срещу болести.

-                гадателни книги, езически по същността си и също така нямащи съответствие с никой библейски жанр; Гадателните книги са разнообразни по признаците, спрямо които са групирани: гадания по природни признаци, по календарни и исторически белези, по явления, свързани с човека, по книги и писмо.

-                жития за християнски светци, които са преценени от църквата за неверни;

Особено деление по отделни жанрове:

- апокрифни евангелия; Напр. Протоевангелието на Яков, познато в два превода, по-ранният от които е от 14в. И обхваща събитията от раждането на Богородица до Разпятието; Томиновото евангелие, което проследява детството на Исус; Никодимово евангелие – писано от Никодим, за когото се твърди, че е бил до Исус по време на Разпятието и свалянето от кръста. То е единственият текст, който разказва за ролята на Йосиф Ариметейски при измолване на тялото. Разказва се как той събрал Христовата кръв в чаша (Светия Граал – оттам се ражда огромният поджанр на рицарските романи с историческа тематика). Разказва се как след възкресението си Исус слиза в Рая, счупва печата след грехопадението на Адам и завежда всички праведници в Рая. Ражда се иконографията на тема “Слизането на Исус в Рая”.

- апокрифни видения; притежават устойчива жанрова схема – човекът, който отива да види божиите тайни, е отнесен от ангел и възнесен на небето, където ангелът му заръчва да запише божиите тайни. Такива са напр. виденията на пророк Исай – които са апокрифни разкази, свързани с българската историям такива са също и виденията на апостол Петър, които стават основа за написването на частта “Ад” от цикъла “Божествена Комедия” на д. Алигиери.

- апокрифни жития – за много светци житията първоначално били неканонични. Напомняли много на вълшебна приказка, съдържали елементи на траверсия (преоличане), момент на разпознаване. Показвали приемственост с възникналия по времето на елинизма роман; такива са: апокрифното житие на Василий Нови, апокр. житие на Мария Египетска, апокр. житие на Алексий, човек божий. Изброените три, поради своята нараснала прекомерно популярност, влизат по-късно в службата.

4. Поява и разпространение:

Проникването на апокрифната л-ра в България съвпада с приемането и разпространението на Славянската писменост. Първите апокрифи на бълг. Език се появяват края на 9, началото на 10век. Макар че в Симеоновия сборник са поместени списъците със забранените книги, това не спира разпространението на апокр. л-ра. Освен преводна, започват да се появяват български преработки на апокрифни текстове. Тази литература има широк кръг от читатели, което налага необходимостта от специален индекс САМО на забранените книги. Така се появява Погодиновият индекс, споменат по-горе.В него отношението към апокр. творби и определено отрицателно. В индекса са споменати творби, които се срещат в многобройни сборници и се преписват и превеждат масово, като напр. “ Книга за Енох”, “Евангелие от Тома”и др.

Съществуват данни, че апокрифите се разпространявали главно сред нисшето духовенство. Необходими са били достатъчно образовани хора, за да могат да ги четат, превеждат и преписват.

Особено в историческото развитие на апокрифите е това, че има такива, които през ранните векове на християнството са смятани за лъжливи и отричани, но по-късно църквата ги е преоценила и им е дала право на свободно разпространение. Такъв е случаят напр. С Протоевангелието на Яков, чието оригинално заглавие е “Повест... за рождението на Богородица”. Това се случва и с други апокрифи по различни причини – някои биват редактирани в духа на каноничната традиция, някои първоначално били забранени, понеже съдържали идеи на еретически учения, но тези учения отмират с годините, идеологията им е забравена и текстовете биват включени в канона. Друг проблем е, че самите книжовници не винаги са достатъчно образовани, за да направят разликата м/у каноничен и неканоничен текст.

Апокрифите се разпространяват по различни начини:

-          откриват се в църковни сборници;

-          в специални народни сборници, напр. Драголов сборник от 13в.;