4. Жанрова система на Старобългарската литература

4.            Жанрова система на СБЛ. Функционалност на средновековните български произведения.

Класификация на СБЛ по социални функции:

ОФИЦИАЛНА
ИЗВЪНКУЛТОВА	ІІ	І	КУЛТОВА
	ІІІ	ІV
НЕОФИЦИАЛНА

      В източноправославното Средновековие още от епохата на формиране на християнската литература се откроява едно деление на официална и неофициална литература. Критерият за разграничаването по признака официалност-неофициалност е църковната догматика (система от догми, закони на религията), а нормиращата институция- църквата. В такива исторически периоди и социални среди , в които църквата по едни или други причини не успява да осъществи достатъчно ефективен контрол, се получава разместване (вкл. и несъзнателно) на двата пласта (напр. в епохата на османското иго).

           Друго деление на средновековната литература, което отразява важни нейни черти, е делението й на култова (богословска и богослужебна) и извънкултова.

           Произведенията попадащи, в І квадрант- на официалната култова литература- са най-представителната част на СБЛ (жития, служби, похвални слова и др.). Те в най- пълна степен реализират основните философско-естетически принципи на Средновековието и съставят ядрото на средновековната литературна система, което се култивира най-целенасочено и контролира най-строго. Неслучайно оригиналното творчество на старобългаските писатели е най-активно именно в тази група.

           Официалната извънкултова литература (ІІ квадрант) обхваща произведенията, разпространявали се с средновековна България: хроники и летописни разкази, нравоучителна литература, белетристика, извънкултова поезия, официални енциклопедически сборници и др. В тази сфера СБЛ е по-малко продуктивна. Очевидно все още значителна част от художествените потребности е била задоволявана от фолклора (с това може да се обясни и отсъствието на книжовен героично-историчиски епос, на любовна лирика и др.).

            В ІІІ квадрант- неофициална извънкултова литература- попадат отречените творби, които не са апокрифи в терминологичния смисъл на думата. Тази литература е с подчертано маргинални позиции в цялостния литературен процес и стои най-далеч от изискванията на естетическите и поетически норми на Средновековието.

            В ІV квадрант- към неофициалната култова литература- се отнасят апокрифите в строгия смисъл на думата. Според своеобразната класификация в по-късните индекси (списъци със забранени книги) това са „лъжовните” и еретически съчинения, които интерпретират моменти от официалната култова книжнина, но по начин, който ги прави неприемливи за официалните институции (църковни и светски). Това са произведения с христянска (библейска и постбиблейска) тематика, които са „лъжовни” (т.е. неистинни или неистинно приписвани на даден църковен авторитет) или еретически (т.е. съзнателно противоистинни, лансиращи друга истина). Но и в двата случая те са в пряка връзка с християнската религиозно-митологическа и богословско-философска проблематика или с християнската култова практика.

Старобългарските литературни произведения се делят на три големи дяла- поетически, риторически и повествователен. Вътре в тези три дяла се обособяват жанрови групи, жанрове и жанрови разновидности, които могат да се систематизират посредством комплексното прилагане на структурно-композиционния, функционалния и тематичния принцип.

1. Старобългарска поезия- култова и извънкултова

Поетическите жанрове в старобългарската литература могат да бъдат разделени на две жарови групи- култова (богослужебна) и извънкултова (небогослужебна, светска поезия).

а)  култова поезия (от IX – X в. до XVI в.)

    

   Култовата поезия е една от най-продуктивните жанрови групи на старобългарската литература. Включва песенна поезия (химнография, т.е. църковнопесенна поезия) и непесенна поезия (проложни стихове).  Химнографията обединява голямо разнообразие от жанрови форми,  които се изпълняват по време на богослужебния ритуал чрез формите на източноправославното осмогласно пеене, установено окончателно във Византия към VIII в. Химнографските жанрове имат богослужебно предназначение, което е причина и за строгото спазване на композиционните и езиково-стилистични норми. Изпълняват се предимно на църковни празници (т.нар. служби).  Посветени са на персонажи от християнската (библейската) митология и на канонизираните светци. Химнографните текстове се изпълняват чрез четене или пеене, под формите на псалми, жития, слова, старозаветни книги и части от евангелието. Основните химнографски единици, които изграждат по-големите жанрово-композиционни цялости и които са възникнали  като самостоятелни жанрови форми са: стихирите и тропарите.

     Терминът „стихира“ се свързва с понятието за стих и означава строфична цялост, която се изгражда като тематично доразвиване на даден стих от библейските псалми. Стихирите се появяват по време на средновековната поезия през V в. Във времето, когато възниква старобългарската литература те вече са трайно утвърдени в по-големите химнографски форми. Те се изпълняват в точно определено време на службата, което води до точно определени техни названия или до това да се включват в цикли от стихири. В старобългарската литература често се обединяват от акростих, което показва, че тези цикли са създавани по-рано като самостоятелни произведения, без значение на това, че някои от тях са се явявали като част от други текстове.

     Друга химнографска форма е тропар, която също е засвидетелствана още през V в., първоначално се е пеела по време на вечерното и на утринното богослужение. В старобългарската литература тропарите се използват като градивна форма на канона, но се пеят и на други места в службата. В някои от случаите те имат специфични тематични и функционални названия: „въскресни“, „богородични“ и т.н.

     Една от най-сложните и най-обемни форми на химнографията е канонът. Той се явява и като композиционен елемент на цялата служба, и като самостоятелен жанр. Във византийската химнография той добива окончателния си вид през VIII в. и е пряко свързан с византийската омогласна певческа система. Композицията на канона е основана на деветте библейски песни, които са взети от различни библейски текстове.  В идеалния си вид канонът се състои от девет песни, а всяка песен – от ирмос и четири тропара, като първите три тропара са посветени на конкретния празник, а последният – на Богородица („богородичен“). Ирмосът е строфа, от която най-често се цитира само началото. Той е взет от богослужебната книга „Ирмологий“ и не принадлежи на авторската част на канона. За него се знае, че задава ритмично-мелодичния модел на тропарите в песента. Интересното за ирмосите е, че те са се заучавали наизуст от свещениците, дяконите и певците, като се е знаела всяка мелодия и по отделната мелодия на ирмоса се е пеел и конкретния тропар.

     В някои случаи, обаче, канонът има своите изключения и не съдържа девет, а по-малко песни. Има канони, които съдържат само три песни и те се наричат „трипеснеци“.

     През XIV в. в старобългарската литература, благодарение на химнографите от Ефтимиевата школа, навлизат и т.нар. молебни канони (параклиси). Това са канони, които не са свързани с някакъв празник, а се изпълняват в случай на беда и са посветени на Бога, на Богородица или на някакъв светец-покровител. До сега в старобългарската литература са открити осем такива канона.

     Службата като цяло е доста сложно жанрово построена (тя е мозаечна). В нея важно място заема жанрово-композиционната форма, а не текстът, тъй като той може да бъде заменен с някакъв друг. Службата се състои от вечерен и утринен дял, като разликата между тях е, че във вечерния дял влизат няколко стихири и тропар, а в утринния доминира- канонът, съпроводен освен от стихири и тропар и от няколко различни по вид канони. Някои от тези по-различни канони са: кондак (канон, който представлява сумарно изложение на заслугите на светеца), икос (експресивна възхвала, най-често „Радвай се“, която се появява в началото на всеки стих) и полиелейни припеви (тържествени стихове, компилирани по стихове от Псалтира, но свързани с конкретния възпяван светец).

     Богослужебният ритуал включва и непесенни текстове. Един от тях е краткото житие на светеца. От XIV в. нататък приложните жития често се съпровождат с приложни стихове (най-често двустишия или тристишия). Те не се пеят, а се декламират като поезия. До този момент са известни 12 жития от този тип, посветени на Кирил, Иван Рилски, Климент Охридски, Петка Търновска и т.н.  Най-често в житията първите два стиха прославят светеца, а в третия се посочва датата, на която се почита той (неговият празник).

     Благодарение на култовата поезия в старобългарската литература са оставени над 100 произведения, които допълнително свидетелстват за творческите възможности на нашата литература от онова време.

б)  извънкултова поезия (ІХ-Х в.)

                За поетически са се считали само произведенията на извънкултовата поезия. Това са около 10 силабически стихотворения от декламационен тип, които напълно се препокриват със съвременните представи за стихотворение- „Азбучна молитва“, „Проглас към Евангелието“, „Похвала на цар Симеон“, „Молитва към Богородица“ от Димитър Кантакузин (ХV в.), „Химн на св. Троица” и от няколко стихотворни приписки към ръкописи. 

                Тази малка група небогослужебни поетически творби включва различни жанрови разновидности, всяка от които е представена като отделно произведение. За това е по-уместно и когато се разглежда една творба, тя да се разглежда като самостоятелен жанр от другите. По този начин можем да разгледаме „Азбучна молитва“ като лирическо стихотворение, написано във формата на молитва, но не като богослужебна молитва. „Похвала на цар Симеон“ пък може да се разгледа като средновековна владетелска ода; „Молитва към Богородица“ – като поема; „Проглас към Евангелието“ – като плод на ораторския замисъл, реализиран в стихове.

                 Във византийската литература небогослужебната поезия е представена много богато, както от лирически, така и от епически и сатирически произведения, но в старобългарската литература този вид пезия е оставила само няколко творби, което може да се обясни с изключително активната фолклорна традиция, която очевидно е удовлетворявала потребността от поетически изказизвън сферата на богослужението.

2. Старобългарска реторика

            Реториката възниква в Древна Гърция.  Въз основа на старата теория за ораторското изкуство, се появяват във Византия две книги ( „За идеите” на Хермоген и „Прогимназми” на Афтоний) , които стават основни учебници по реторика във византийските училища. Наред с антични автори се нареждат и видни християнски писатели – Йоан Богослов, Пригорий Нисски и др. Това показа, че реторическата проза от християнската епоха се счита като продължение на традициите от древността. Всички трудове по реторика, разпространявани през средновековието, показват литературните схващания на даденото време, нормите и правилата, по които са създавани и трябва да се създават реторически трудове. Изследването на византийската литература и всички подвластни на нея литератури, е от изключително значение, за да може да се разберат и оценят ставобългарските реторически произведения.

            През християнската епоха основата на реторическата проза се изменя. Тъй като основната фигура през това време е Църквата, произведенията са подчинени на християнското учение. Творбите се свързват с живота на църквата и се произнасят в църковната сграда, по време на събори или мирски тържества. Всичко, дори и възхвалата на светски лица или полемика с културни дейци, се свързва с божията воля. Стесняването на разнообразието на ораторската проза неимовено води до изменение нейните функции.

            В античноста, за разделението на три основни реторически рода, се изхожда от съдебната практика, тоест речта бива обвинителна, защитна или смесена. През християнската епоха повечето от функциите на Народното събрание са иззети от църквата. Църковните събори не са нищо повече от съдебни процеси, тоест игра на обвинение и защита при изобличаването на еретици. За всичките функции на църквата са нужни съответни литератури, които да изпълняват перфектно своето предназначение. Оттук се оформя и християнската художествена  литература, която се проявява като продължение на елинската реторика.

            Въз основа на първото понятие се появяват поучителните слова. Те имат за цел да научат човека да различава доброто от злото. Реторическата проза се свързва с християнския идеал за поведение на човек в църква, манастир, дом и общество. В поучителните текстове главната идея е да обяснят догми, понятия, да се извлече поука от различни текстове, да съветват хората как да постъпват в различни ситуации, какви да бъдат, за да отговарят на идеала за съвършенство. В този дял спада и учителната литература. При опит за вместване на текстове от старобългарската книжнина, попадат тълковната беседа, поучително слово и нравоучителна беседа. Съдържанието на тези творби е различно. Тълковна беседа се намира в „Учително евангелие” на Константин Преславски. Поучителните слова създава Климент Охридски, а нравоучителна беседа се представя главно в превеждани творби.

            Вторият термин за реторско слово е еквивалент на античния „съдебен род”. Главна цел на това слово е спорът. Старобългарската литература добре познава този дял от реториката. През средновековието по образец на античните съдебни речи, литературата е представена с изобличителна беседа, която е своебразно съответствие на обвинителната реч, защитното слово и апологето-полемическата беседа, тоест обинително-защитна или защитно-обвинителна.

            В старобългарската литература този дял на реторическата проза е представен най-ярко със защитната реч-творба на Константин-Кирил против триезичниците и „За буквите” от Черноризец храбър. Апологето-полемическа беседа пък е творбата на презвитер Козма против богомилите. В България се превеждат голям брой гръцки полемически творби, например полемиките на Григорий Палама с Варлаам и др.

            Голяма част от полемическите творби се пишат по повод предстояща дискусия или се появяват по преме на тази дискусия, след сблъсъка между противниците и биват оформени литературно, и влизат в сборници, за да служат на други духовници. В отделни случаи, полемическата творба е създадена без да се е състояла пряка словесна дискусия. В този дял попадат почти всички нраво-изобличителни беседи. Те не са насочени към врагове, а към хора, принадлежащи към класата на автора, тръгнали по неверен път. В тези творби, действието се развива в настоящето. Авторът застава в позицията на оратор, който вижда обекта на неговото писание пред себе си и се обръща директно към него със своята критика.

            Противникът в полемическите творби бива активен или пасивен. Активните противници поставя под съмнение официалното християнско учение, отправя удари срещу властта, отрича озвестни идеи или културни постижения. Полемиката в такъв случай е остра, непримирна, стремяща се да отрече становището на противника. При пасивните противници, отначало той не е враг, но с поведението си наручава приетия обществен ред, разлага обществото – тегли себеподобните си надолу или подпомага разможаването на ересите. В такъв случай критиката няма за цел да отрече, а по-скоро да поправи тръгналите по неправилен път. В тезо творби писателят се стреми да покаже как не трябва да се постъпва, а как трябва.

            Третият вид реторическо слово се казва „тържествувание”. Както става ясно, задачата на тази проза е да възхвалява, да тържествува по накакъв повод, а целта е да се постигне празнично настроение и наслада за душата. Тъй като в средновековието най-важна роля има църквата, възхвалявани са лицата на християнски светци. Като събития, отново се прави връзка с църковния календар – възхваляват се предимно библейски събития, свързани с празници. По този начин в тържествената риторическа проза значително място заема  похвалното слово за светец и празнично слово за събитие.  Похвалното слово в българската литература е широко застъпено в творчеството на Климент.

            В тържествуващото ораторско слово се помества и надгробното слово. То съдържа два основни момента – похвала и плач. Тези слова се произнасят на погребения или помени, възхваляват личности, които не са светци. Като пример, в статията са изброени – надгробните слова на  Григорий Богослов за брат му Кесарий и за сестра му Горгония, надгробните речи на Теодор Студит за майка му и за учителя му игумена Платон и др.

            Стилът на разгледаните дялово реторически произведения се определя не от аудиторията, а най-вече от задачата, целта и предмета на творбата. Напр. за поучителните слова на Климент Охридски се твърди, че са предназначени за необразована аудитория, затова имат прост стил. Похвалните слова пък са писани за избрана публика, затова имат погат език и украсен стил. Очевидно е, че стиловите особености не се определят от аудиторията, а от задачите и целите на творбата.

            През средновековието, стилът на учебниците се дели на пищен, прост и смесен. Ясната и кратна фраза са белег за прост стил, докато претрупана с украшения фраза е белег за пищен стил.

            В старобългарската учителна литература, се наблюдава „чист” стил, тоест прост. Това е така поради задачата, за която са написани творбите. Основната цел е да възпитава и разяснява. Изказаните идеи трябва да бъдат добре разбрани от аудиторията, за да се превърнат в познание и принципи за поведение. В тази  литература няма място за разточителство, мисълта е изразена с кратки и прости изречения, с цел лесното възприемане от публиката.

            Полемическата литература има за цел да обори дадено твърдение. В критиката се използват по-дълги изречения, по-сложни. В тази литература, за целите на защитата или обвинението, е нужно солидно количество аргументация. За задачите на полемиката са нужни строгост на фразата и логичност. Най- често от изразните средства се използват алегория, логическа сентенция, антитеза и ирония.

            Тържествената ораторска проза се различава веднага по своите сложност и многословна фраза. Яснотата и логиката са ненужни поради акцента върху чувствата и атмосферата, които трябва да внуши дадена творба. Използват се сложни думи поради невъзможността да се възхвали голяма личност с прости слова. Прозата е показна, затова творбите имат богат език и украсен стил. Характерни са метафорите, символите, съпоставките с библейски личности. В похвалните творби, във всяко едно време, се срещат сравнения на възхвалявания със светлина – лъчи, звезди, слънце. Героите в този вид ораторска проза са силно идеализирани.

            Между трите основни реторически рода не може да се прокара строга граница!

            Въпреки своето разнообразие, ораторската проза се обединява от редица общи особености, които й предават своеобразие. Реторическата проза е синкретично изкуство, не веднъж отбелязвано в средновековието, но не и разграничавано. Прозата има за цел да възпитава, разяснява, внушава, оформя представи, изобличава и т.н., тоест играе роля едновременно на литература, философия, училище и съд. Друга основна насока на прозата е, че се създава, за да се произнася, затова има своя театрална сцена. Говоренето е съпроводено от жестове, мимики, с подходяща поза и оформяне на гласа. В реториката има специални глави, посветени на произношението, така че словото да стане внушаващо и да има ефект върху слушателите. Литературният текст на реторическата творба върви ръка за ръка с рецитаторското изкуство. За сцена през средновековието се приема църквата, театър на словото, имащ практическа и литературно-естетическа функция.

            Друга характерна черта, обща за реторическата проза, е нескритото авторско присъствие. Човекът, написал творбата, не се крие зад своите герои, открито изказва своите убеждения. Въвежда се понятието „неспокойство”. Термин, описващ реториката като най-развълнуваната, най-страстната. Писатели я сравняват с пламък. Напр. Пространното житие на Константин-Кирил, където се казва, че в беседите на Константин читателят вижда красноречието на автора „подобно на горещ пламък”.

            В основата, реторическата творба има за цел диалог със слушателя. Двете страни неизменно присъстват в ораторската проза – проповедник и слушател. Ако тази връзка се скъса, творбата няма да има смисъл.  Целта на проповедника е да задържи неотслабено вниманието на слушателя. За тази цел използва  възклицания, повторения и най-вече –  реторически въпрос. Тези изразни средства се наричат фигури на ефекта. Реторическите въпроси често са няколко в последователност, но в други случаи са поединично разпръснати в отделни части на текста. Използват се с цел увличане на слушателя и създаването на интерес у него.

           

3. Старобългарски повествователни жанрове

а)  Агиография

           Агиографията заема значително място в репертоара на старобългарската книжнина от края на IX и Х в – един продуктивен период. В нейния дял се включват жанрови форми, интерпретиращи благочестивия живот, мъченията и всички подвизи на християнско служение, чудесата приживе и след смъртта и разказите за съдбата на мощите на лица, канонизирани, т.е. обявени от църквата за светци. Старобългарската житийна литература се откроява със забележителни постижения както в усвояването на византийския репертоар, така и в създаване на собствени житийни творби. Майсторското слово на редица писатели поставя началото на оригиналната българска агиография с „Пространното Житие на Методий”. Всички агиографски творби за светите братя или за техните ученици, написани през Симеоново бреме, са обединени от обща идейна насоченост за възхвала на славянската писменост и нейните апостоли.  

           Ранните изследователи на агиографията и по специфично на жанровите характеристики (Х. М. Лопарев, епископ Сергий и И. Делейе), дефинират текстовете според значението и стойността им на исторически документи – концепцията им е свързана с историята на християнската религия (преди и след приемането й в Римската империя). В зависимост от това дали се разглеждат живота и смъртта на мъченик или тези на проповедник на вярата, се образуват два жанрови модела – мъчение и житие. Те са в основата на бинарната таблица на Лопарев, която е базирана на хронология, тематика и съдържание.  Той обаче въвежда и още един жанров тип, който се обуславя от характеристиките на другите два споменати. Мъченическо житие е повествование,в което мъченията и страданията на християнския герой са само част от елементите, които изграждат фабулата.

            За разлика от Лопарев, класификационната парадигма на Делайе е изцяло базирана на историческия подход. Според него прецизната класификация на агиографските произведения зависи от истинността им и историческата им стойност – така той ги разделя на два типа – агиографски документ и агиографска легенда. Двете се различават по това дали фикционалното и фактологичното взимат превес и по този начин се определят като история или легенда (през Средновековието легенди са също текстовете написани в чест на светец, независимо от фактологическата им достоверност). Делайе въвежда и термина агиографски легенди (неавтентични с оглед на историята).

            Той създава шестстепенна класификационна система. На първо място включва официални доклади от разпити на мъченици. Това са текстове, които наставляват вярващите. Официалния текст на разпита е основна част на наратива. Втората група текстове са разкази на очевидци – тук играе роля устната традиция, трансформирана в писмен вид, но материалът е редактиран. Третата категория включва текстове, компилирани от тези в предходните две категории. На четвърто място са поставени „историческите романси” – историческата действителност почти не намира място тук, за разлика от литературните реминисценции и измислени ситуации. Пето място заемат „измислените романси” – героят е плод на автора. Шестата категория е тази на „фалшификацийте” – фалшиви агиографски легенди.

            Делайе разделя светците на три вида, като отново се позовава на историята – първите са тези, утвърдени с култ, създаден от църквата, вторите са реално съществуващи личности, а третите са измислени персонажи. Историческата достоверност на агиографските произведения, зависи от източниците, които използват авторите. Писмените извори са най-важни, след това устните извори, а понякога е използвана и изобразителната традиция.

Историческият подход, който използват тези първи изследователи е свързан с теологическото им образование. Агиографските творби имат за цел назидание и поучение – създадени са в чест на светците, а функцията им е да създадат у християните почит към тях.

            Мъчението и житието имат наративна структура, която позволява разнообразни превъплъщения на текстове. Фабулата на мъчението се състои от няколко части, които позволяват да бъдат дооформяни и доразвивани – Делайе нарича това „метод на амплификацията”. Разглежданите от него вмъкнати, неавтентични елементи стават основа на типологически модели за по-късни изследователи като Ч.Алтман и А.Г.Елиът. „Методът на амплификация” се използва и при житията на светците не-мъченици. Житийното повествование е съставено от три основни композиционни дяла, като поне един от тях е реализиран чрез топоси, а понякога цялата биография е съставена от такива.

            Делайе разглежда похвати от различни нива на интертекстуалност – включване на събития, смесването на биографиите на светци с еднакви имена и редица други. Той нарича агиографските творби, включващи такива похвати, „литературни измами” и „фалшификации”.  Подредбата на творбите на Делайе в низходящ ред е не само с оглед на историческата им достоверност, но има и оценъчен характер.

            Структурализмът от втората половина на ХХ век кара редица нови изследователи да обърнат гръб на традиционните подходи и да насочат вниманието си към фикцията, към идеала. По-късно създадените мъчения след възцаряването на Константин Велики са базирани на устната традиция и за да бъдат отграничени от „историческите мъчения”, Делайе ги нарича „епически мъчения”. Ч.Алтман разглежда тези текстове като словесни типове, на които наративният модел се базира на противопоставянето – разграничава два вида опозиции – „диаметрална” и „традиционна”. „Диаметралната противопоставеност” може да бъде открита в произведения като мъченията или средновековния епос, а „традиционната опозиция” например в житията на светците не-мъченици. Алтман, в своя структурен анализ включва три основни елемента, които определят особеностите на противопоставяне в мъченическото повествование. Първият елемент е диалогът, който служи за идентификация на ценностите в мъчението, което се осъществява не чрез индивидуални портрети на героите, а на групите и религиите, към които принадлежат. Вторият е преследване на християнина и последващо мъченичество, а третият е включването на поддръжници, които се явяват като божествена намеса. Основна функция на мъченията, които са наричани още „епически актове”, защото са характерни за средновековния епос,  е да покаже разривът между гонители и мъченици.

            А.Г.Елиът, изхождайки от изследването на Алтман и различавайки мъчение и житие, говори за „бинарна опозиция” в разказите за мъченици, чиято особеност е „центростремителността”. Пряката реч в тези разкази е с най-голямо значение, тя е основен елемент за постигане на поляризация. Речите са предназначени, за да убеждават – те са само декларативни, а тези с декларативна цел се оказват убедителни за слушателя. Според Елиът мъчението е „едновалентен” устойчив наратив, който е „засегнат” от трите елемента, които посочва Алтман. Мъченическият епос едновременно е дезинтегриращ и интегриращ, а ценностната му парадигма лишава от стойност света на езическото съществуване. Тук главният герой е обезличен, той идентифицира себе си с християнската общност и съществува само в социално дефиниран и структуриран контекст, където „публичната конфронтация” е предопределена.

           

        Обобщение на типологическите и структурните характеристики на мъчението – има проста наративна структура, изградена на базата на едно диаметрално противопоставяне. Структурата се развива „праволинейно” и „центростремително” в посока на кулминацията, която се изразява  в словесен сблъсък между протагониста и антагониста. Този шаблон не може да бъде приложен към всеки текст, въпреки че структурата е максимално обобщена.

         В житията, които се зараждат през IV век, диаметралната противопоставеност не е основна градивна единица. Най-важният фактор, който съдейства за това е приемането на християнството за официална религия по времето на Константин Велики, както и зараждането на отшелничеството. Анахореите, които се подлагат на мъчения, са реалните последователи на християнските герои. Историите за живота им се различават жанрово от мъченията. Житието се отнася към мъчението, както романът към епоса – от тук идва наименованието „агиографски романси”. Между житието и мъчението има много прилики, но се откриват и много разлики. При житието важните събития се случват в уединение, проследяван е целият живот на светеца (включват се нови епизоди и наративни елементи), тук е налице мотивация на героя за напускане на света и оттегляне в пустинята. Описанието на оттеглянето на героя става в един епизод-топос, който е важен с приноса си в ценностното изграждане на текста. В житието ценностното противопоставяне е „градивно” – внушава се, че земните блага са нищо в сравнение с духовните.

         Безспорна връзка на житието с античния романс си проличава в описанията на пътуването на героя, след като се е оттеглил. Следи от гръцките романски се откриват и в ранните разкази за живота на светците. Елиът определя „Деяния на ап. Павел и Текла” за „най-ранният пълен агиографски романс”, въпреки това има и отлики на „агиографските романси” от гръцките новелистични повествования. Въпреки че е трансформиран, античният модел е разпознаваем.

            Образът на героя, който е идеализиран, е подчертан от присъствието на чудеса. В житието те имат за цел да покажат ценностната стълбица, която е изкачил героя и която го е направила изключителна личност.

            При традационната опозиция изключението от правилото се превръща в ново правило. Житийното повествование има три важни специфични черти. Първата е, че постъпките на светеца са породени от някакъв разказ. Втората е определянето на светеца като изключение от реда, към който принадлежи, а третата е завръщането на светеца към света, който е напуснал, като преосмисляне ценностите на обществото спрямо новозададената норма от светеца.

            Най-адекватният инструментариум за разбирането и определянето на жанровите на агиографските творби е да се подходи от гледна точка на литературните им особености. Първоначалните жанрови разновидности са тези на житието и мъчението, а другите са явяват изходящи.

                        б) Историография

         Класификация: 

1. Според техният носител биват епиграфски(писани на камък,керамика и др.) и

книжовни паметници.

2. По произход може да ги разграничим на оригинални и преводни. Преводната хронография преобладава в старобългарската литература по времето на Първото българско царство. Това разбира си има своето обяснение и то се крие в интереса на владетелската институция, която диктува тенденциите в историческата книжнина.Преобладават простарнните хроники (споменатите исторически съчинения), чрез които се утвърждава христянската история.

 Към историческите съчинения спадат и отделни жанрови форми. До нас са достигнали приписки, надписи и пространни хроники от IX-Xв., също така от XI-XIIв.- апокрифни летописи от епохата на византийското владичество. Намерените епиграфси паметници(прабългарските и кирилските) могат да бъдат определени като изключително откритие. Появата им в повечето случаи се дължи на желанието на висши духовници или владетели.Надписите сами по себе си  съдържат важни сведения за исторически събития и политически виждания. Близки по форма са преписките поради лаконичното им съдържание. В тях може да открием факти от историята на самата ръкописна книга. От преписките черпим информация за личности и събития, които не винаги са тема на класическите исторически съчинения.

        В рамките на книжовната норма влизат и кратките и пространни хроники, които предизвикват интерес с това, че представят и световната история не се ограничават с държавния ареал. Чрез тях може да се направи по мащабен обзор на историческите явления. Важно е да се обърне внимание на оригиналната българска исторопис, която макар и малобройна се стреми да впише българските територии в световната история.

        „Именник на българските ханове“

       Не можем със сигурност да твърдим от кога датира, но историографите са поставили границите от ок.146 до 766г. Хипотезите и догадките върху произведението са много, но ние ще базираме нашата теза на три късни руски преписа. Според изследователите е сигурно,че текста е част от съществуващ старобългарски протограф от X в. Съществуват също и много хипотези около първите две имена, с които започва Именникът (Авитохол и Ириник), които биват свързани с хунския вожд Атила и неговият син. Текстът цели отвърждаване на христянската вяра, разграничаване от езическото минало и съвпада с концепцията на Симеоновия  Златен век.

       Голямо историческо значение имат и кратките хроники, съдържащи календарни знания и са силно свързани с библейската история. През IX-Xв. популярност придобива „Кратката хроника на патриарх Никифор“. Първоначално бива избран за патриарх, но впоследствие бива отстранен и заточен, защото защитавал схващанията си относно иконоборството. Кратката хроника дава поле да възникнат множество хипотези относно други автори и текстове. Напр. някои учени смятат, че Константин Преславски е бил запознат с хрониката и на базата на нея съставя кратък текст известен като Историкии. Също така съществува и самостоятелен превод на хрониката, който е поместен в сборници с юридическо съдържание. Известни са множество руски преписи (влиза в състава на Новгородска кръмчая) вследствие, на което спомага за образуването на руската ръкописна традиция. Тези факти сами по себе си говорят за значимостта на паметника (известен по-късно като „справочен“ текст).

         Друга хроника предизвикваща голям интерес е „Хрониката на Йоан Малала“. Това е една от най-старите световни византийски хроники, която води началото си с възникването на библейската история. Тя е поднесена по достъпен начен и представлява преразказ на редица гръцки митове. Преведена е в България през X в. , но пълният текст на превода не е достигнала до нас. Прието е по отличителните белези на текста, че старобългарският книжовник презвитер Григорий е превел хрониката по поръка на цар Симеон.

         Георги Монах съставил хроника по времето на МихаилIII, съчинението обхваща  събитията до 842-843г. Представлява типична монашеска хроника, в центъра на повествованието са разказите за апостолите,за дейността на отците на църквата, за вселенските събори,за ересите. Историческите събития са представени хронологически без отклонения. Превеждана е два пъти като първият превод обхваща раният период около Xв., а втория около XIVв. Тази хроника  е много важна , защото дава сведения за изключително важни исторически събития за България, които отразяват първоначалното формиране на българската държава.

         Като историческо съчинение се възприема „Александрията“, а за автор се възприема летописецът Калистен от Олинт (племенник и ученик на Аристотел). След мнгобройни преработки и добавки , от първоначалния текст се е формирала  историята на Александър Македонски в 12 книги. Съществуват теории за старобългарски превод на Александрията в подкрепа, на която се взема впредвид, повечето исторически и библейски текстове, съставящи евентуални протосборник много вероятно имат български произход свързан с Плисковско-Преславската школа. Преписите на първата редакция показват сходство с Хрониката на Георги Амартол и тази на Йоан Малала. Доминира приключенският сюжет, а повествованието е наситено с легендарни разкази (разисква се проблемът за границите на човешкото познание и преходността на човешкият живот).

             Друг паметник , за когото има предположение, че е преведен в България през Xв., но е достигнал до нас само в руски ръкописи е Историята на Юдейската война на Йосиф Флавий. Произведението е написано в традициите на античната исторография и притежава несъмнени литературни достойнства. Като при повечето паметници запазени само в руската ръкописна традиция и в този се осеща руското влиание основно в лексиката(дял,който най-лесно търпи трансформации). Това ни показва естественото внедряване на преводът в руската литература и история и свидетелства за добрата комуникация между южните и източните славяни през Средновековието.

             Хронографска компилация от две части е Хрониката на Георги Синкел Първата се фокусира върху събитията от Сътворението на света до Възкресение Христово, а втората от Възкресение Христово до основаването на Константинопол, е Хрониката на Георги Синкел. Повествованието следва библейската и римска история, като дава сведения за други народи-перси и гърци. Митологичните мотиви са слабо застъпени, изложението е накъсано със списаци на царе и мъченици с хронологически данни. На базата на тези сведения Хрониката на Георги Синкел се определя като Историкиите на Константин Преславски и пространните хроники като Хрониката на Йоан Малала и Георги Амартол. Основната причина за ранния превод на хронографската компилация е нейната  идейна насоченост, предаването в синтезиран и изчерпателен вид на цялата старозаветна история.

         

                     в) Белетристика

Обхватът на границите на старобългарската белетристика все още не е определен. Има различни мнения относно въпросa какво точно обхваща понятието старобългарска белетристика. В книгата на Йордан Иванов “Старобългарски разкази” се срещат различни по жанр творби: проложни жития, разкази за мощи, части от похвални слова, исторически разкази. Тези творби определят едни обширни граници на предмета на старобългарската белетристика. По-късно границите са стеснени и българската белетристика разглежда само ограничен кръг от произведения. Това са произведения, които са с антична, източна и средновековна тематика и някои старобългарски творби. Някои изследователи отнасят към белетристиката и патеричните разкази. За основен жанров признак, по който се определят белетристичните произведения, се приема, когато той е “разгърнат в повествователна светска тема”.

За да се извърши класификация на старобългарската литература по жанров признак, трябва да бъдат описани и уточнени всички жанрови форми, които съществуват в този вид литература. Трябва да бъде обяснено тяхното съдържание и обхват. Ето защо се използва описателният метод, защото само така може да се разгледа и обясни подробно многообразието на трите тематики, вместени в старобългарската литература – антична, източна и средновековна.

Елементите на архаизъм се запазват в жанра на старобългарската белетристика чрез непрекъснато обновление и осъвременяване. Това е типична жанрова черта на белетристичните произведения, спомагаща за прогрес и разнообразие на литературното развитие.

Особено важен проблем на жанровата характеристика в белетристиката е откриването и изследването на първичните, примитивните жанрови форми, защото в историческото времево пространство те са самостоятелни, но в писменото им оформяне са включени като части от по-големи повествования, което затруднява жанровото им определяне.

Една от най-популярните белетристични творби в славянския свят е “Александрия”, съществуваща в два варианта – Хронографическа и Сръбска. “Александрия” е с неясен жанров произход. Определянето на жанра й създава доста разногласия и затруднения в науката. Б. Цонев доказва западното жанрово влияние върху Сръбската Александрия, защото названието “роман” се прилага по западен образец. Хронографическата Александрия, която се разпространява и популяризира първа, не е определена и назована като “роман’. От това следва, че средновековното название “роман” няма връзка с жанра на самото произведение. Но това не изключва, че Псевдо-Калистеновата и Сръбската Александрия не са романи.

Важен проблем за определянето на жанровата специфика на този роман е възприемането и развитието му в славянските литератури. В руската литература, например, Псевдо-Калистеновата Александрия се среща само в състава на историческото и се приема като исторически текст.

Сръбската Александрия, която също носи името роман, е прелюдия към жанра рицарски роман, защото са засегнати темите за вярната любов, новите фантастични епизоди и др. Също така Сръбската Александрия не е историческо произведение, защото не се среща в историческите хроники. Тя има самостоятелен жанр – развлекателно-назидателен.

Същият жанров проблем се среща и в Троянската притча. Наименованието й е дадено от Ф. Миклошич, но то не отговаря на жанровата й природа. Троянската притча е по-скоро повест, изградена върху образите на Диктис Критянина. Този източник от Средновековието е много по-популярен от епоса на Омир, защото в него е надделяло чувството за историзъм, от което следва по-голяма достоверност. Троянската притча притежава типичните характеристики на рицарския роман – теми сюжети особености, но те са развити в по-малко епизоди. Тя е близка със Сръбската Александрия, но е вписана в историческия труд и се гледа на нея като историческо произведение, което автоматично я прави по-близка с Хронографическата Александрия.

Жанровото означение повест също притежава своите особености. Смята се, че произходът й произлиза от  биографията на Буда, но се доказва, че общото между двете е само началната фабулна експозиция.

Характерното за повестта е вместването на притча като самостоятелна сюжетна част. В ръкописната традиция това вместване на друг жанр ни помага да разберем повестите като едни самостоятелни микрожанрови цялости в старобългарската белетристика, наречени притчи-аполози. Трябва да се изтъкне още една тяхна особеност. Въпреки че са близки с новелистичното повествование, сюжетът им няма самостойно значение. Те са “псевдосюжетни”. Тяхната единствена цел е да покажат поуката, извода и тълкуването.

Повестта “Стефанит и Инхилат” вмества в своя корпус редуването на басни и притчи. Но вмъкнатите жанрове в тази повест са значително по-малко от тези, които срещаме в Александрията, ето защо механизмите и смислите на тази повест са по-ясни и видни. Басните в тази повест са по-сложно организирани. Среща се конструкцията басня в басня. Основен похват в повестта са диалозите, а те са изградени от по-малки единици – афоризми.

Разгледаните композиционни структури до момента ни показват, че в старобългарските литературни жанрове преобладава една обща особеност – рамкираното новелистично повествование.

Термините новела и разказ не са получили в литературната теория точно разграничение. В литературната наука тези две понятия се използват като синоними, ето защо под “новелистично повествование” се разбира динамично повествование, защото сюжетът бързо се движи към своето решение. Подобен разказ с къса жанрова форма е творбата “Александър от Троада”. От гледна точка на пряката тематика, този разказ може да бъде съотнесен към Александрията и Троянската притча, но по изграждането на фабулата и сюжета те драстично се различават.

Кратките белетристични разкази образуват устойчив белетристичен състав. По-късното им разпространение в литературата на XVI в. показва интереса на читателя към белетристичното четиво, ето защо точно тогава късата белетристична форма с назидателен характер става особено популярна. Разказът е най-широко разпространен в старобългарската белетристика. Неговото богатство предразполага към допълване и обогатяване на този жанр. Например, такъв текст, който може да бъде включен в корпуса на белетристиката е този за 12-те съновидения на цар Шахаиши, поместен в няколко южнославянски сборника. Мястото, на което е разположен в тези сборници, е точно до повестта “Акир Премъдри”, което говори за белетристичния характер на произведението и за начина, по който то се възприема от старобългарската литература.

Патерични разкази

Патеричните разкази  представляват  творби свързани пряко или косвено с живота на монасите. Създадени са през периода от ІV до VІ век на  патерици или отечници *. У нас патериците са преведени още в най-ранния етап от развитието на старобългарската литература – период до 12. Век.

Патериците съдържат произведения, в които се говори за монаси, или произведения, в които монаси са разказвачи на представените събития. При това положение безспорно е, че създаването на патерични сборници трябва да се свърже с възникването на монашеството като обществено явление.

Авторите на патериците са тясно свързани с монашеския живот, те са или монаси или са  прекарали дълго време из различни манастири. Във всеки случай се вижда, че добре познават манастирския живот. Техните сборниците са предназначени предимно за монаси. Патериците най – много се разпространяват чрез монашеството.

Първият патерик е посветен на египетските отшелници, написан е от неизвестен автор на гръцки език. Сборникът е създаден в края на ІV век и представлява описание на пътуване из Египет от група светски лица, съпровождани от дракон.

През първата четвърт на VІІ век бива създаден друг патерик. В него е отразен живота на монасите, според непосредствени впечатления от посещение на манастири в Палестина, Сирия и Египет. Авторът на този патерик е Йоан Мосх. Той попада в палестинските манастири, в които добре овладява гръцки език и пише литературни творби едновременно на два езика. Първия си сборник той най-напред написва на гръцки език, а след това и на грузински с наслов Рай. Този труд бива завършен окончателно в Синай, затова получава названието Синат.

Патерикът като тип литературен сборник прониква в старобългарската литература заедно с най-тарите преводи от гръцки език. За пръв път се появява старобългарски превод на патерик между 882 – 884 г.

В единствените два пасажа от Пространното житие на Методий, монасите са наречени отци. Методийевият интерес към патеричната литература е лесно обясним, като се има предвид, че е известно време живял в манастир, даже е бил игумен в манастир Полихрон   и най-вероятно тук се е запознал с патериците. Поне в житието не се съобщава кой патерик е превел Методий, налага се предимно чрез езиков анализ да се установи кой е най-стария превод на патеричен сборник.

* Патерик или Отечник (от гр. πατηρ - отец, баща) - във византийската, старобългарската и древноруската литература сборник с кратки повествувания за подвижниците на знаменитите монашески обители, понякога съпровождани от нравоучителни слова. Много от гръцките отечници са били съставени във времето IV-XI векове.