3. "В началото бе книгата" - Климентина Иванова

3. Климентина Иванова „ В началото бе книгата „

       

Частите от книгата, за които е рефератът са озаглавени по следния начин: „Украса на старобългарската книга“, „Подвързия“, „Съдържание на първите славянски книги“, „Приписки в старите ръкописи“, „Запазени старобългарски ръкописи (X-XI в.)“, „Среднобългарски ръкописи ( XII-XIV в.)“ и „Разцвет на българската книга през XIV в.“.

       В частта озаглавена „Украса на старобългарската книга“ текстът информира за функционалността на украсата на книгата от този период, тоест става ясно, че украсата не е за да носи само естетическа наслада, но и служи да посочва кои са по-важните места в текста, къде четящият трябва да повиши глас, да го ориентира в композицията, да посочва кое е цитат от Библията и т.н. В тази част авторът разглежда три от четирите „главни елемента“, от които се състои украсата на старобългарската книга: заставка, инициал, миниатюра. Заставка е  името на орнамента предшестващ заглавието на паметника. Инициалът е орнаментираната първа буква на книгата, а също и на отделни пасажи в книгата. За миниатюра не е дадено определение, тъй като това не е непозната дума. Има размишления относно нейните вариращи размери и ранното и навлизане в старобългарската книга. Авторът набелязва нейното историческо развитие и обръща внимание на някои интересни нейни проявления: псалтира на поп Добрейшо (XIII век) , красиво илюстрованите Лондонско четвероевангелие и Томичов псалтир от XIV в., Бусинското четвероевангелие и миниатюрите на поп Пунчо, който е един от последните представители на средновековната българска миниатюра и при когото средновековния стил се примесва с възрожденския (в края на XVIII в.). В тази част също е разгледан стиловия развой на украсата на старобългарските ръкописи. От XI-XII век паметниците се украсяват в геометрично-плетеничен стил. Той представлява сплитане на разноцветни „ремъци“, които образуват различни фигури. През XIII век доминира тератологичният (зверинният) стил. При него инициалите и заставките се претворяват така, че да изглеждат като животни или чудовища (напр. Грифони). От XIV до XVII век 'на мода' са балкнаският плетеничен стил и неовизантийският орнамент. Двата стила са сходни. Те са своеобразно връщане към геометрично-плетеничния стил. Разгледани са и стилизираните завършеци на текстовете, които биват във формата на кръст или постепенно стесняване на текста. Към всичко това е приведено добро количество илюстрационен материал, който добре спомага за представите за старобългарската украса. В частта за подвързията на старобългарската книга (с. 68-73) се посочва нейната основна функция – да съхранява ръкописа. Авторът също така описва превръщането на готовия ръкопис, който представлява куп изписани тетради, в книга. Тетрадите се пришиват една към друга или към ивица пергамент. След това гърба на тетрадите се облепя с парче тъкан, която е достатъчно дълга за да се промуши в подвързията. Подвързията е от дърво. Дъските обикновено са направени от меко дърво (напр.липа, топола). Те се облепят с кожа, а някои, които например са предназначени за по-знатни притежатели се покриват с кадифе. Книгите в зависимост от размерите или стойността си се закопчават със закопчалки (застежки) или се пристягат с прашки. Подвързията е четвъртия елемент от цялостната украса на книгата. С особено внимание са подвързвани и украсявани напрестолните евангелия и книгите на знатните поръчители. Не са пестени скъпоценности. Авторът дава примери с евангелието на видинския митрополит Даниил и с Лондонското четвероевангелие. За съжаление техните подвързии не са оцелели в цялост, защото са разграбени. Оцелели са богато украсени подвързии от XVI и XVII век. Дадени са примери с Крупнишкото евангелие и Черепишкото евангелие. Най-често книговезците са духовни лица. Софроний Врачански също е везал своите книги. Подвързвачите често бележат своите имена на форзаца или на последния лист на ръкописа. „Съдържание на първите славянски книги“ е заглавието на следващата глава, за която се отнася реферата. В нея се разглежда Кирило-Методиевото просветно дело. Преводите на Първоучителите са първите книги на славянски език. Те превеждат еванглеските текстове, текстове от Стария завет, апостола, псалтира, служебника, номоканона. Кирил и Методий и техните следовници превеждат и редица богослужебни песнопения. Авторът дава представа за титаничния труд на солунските братя. Те превеждат не на многовековен, а на новосъздаден литературен език. Като се представя историята за създаването на първия превод на еврейските свещени книги на старогръцки от староеврейски „Септуагинта“ направен от 72-ма еврейски книжовници се представя трудността на делото, което Кирил и Методий са извършили.Като въздействащи за средновековния човек авторът представя книгите „Плачът на Йеремия“, „Книгата на Йов“ и „Песен на песните“. Псалтирът е основен текст за цялото българско средновековие. Дадена е кратка история на Библията и на еврейския народ. Това се прави за „да бъде изложението по-прегледно“ и защото старозаветните книги тематично са обединени от едно –разказват за живота, бита и вярванията на евреите. Първоначално евреите са номадско племе, което воюва със своите съседи, побеждава или е побеждавано. Около X век пр. н.е., когато са в допир с най-културните народи на Стария свят, евреите използват и усъвършенстват финикиийската азбука. Чрез азбуката и писмеността получават възможност много рано да записват старите предания и особено религиозните текстове. Постепенно записаните текстове се разширяват с различни пророчества, юридически и религиозно-нравствени закони и правила... Наред с признатите от църквата текстове още през X-XI век в нашата литература проникват апокрифни евангелия. В кръга на апокрифните текстове за живота на Христос авторът също споменава произведенията на поп Йеремия „Как Христос орал с плуг“ и „Как Христос нарекъл Пров брат“. Представя се и връзката на аргументите на Константин-Кирил Философ в диспута срещу защитниците на триезичната догма и думите на апостол Павел, личност излизаща на преден план в апостолските деяния и послания. В следващата част, която е тема на реферата се изследва темата за приписките в старите ръкописи. Приписките се определят като всички записки и бележки, които не принадлежат към текста на паметника, но са оставени по полетата или върху празните листове в процеса на писане или по-късно. Автор на приписка може да бъде всеки, който е имал досег с книгата. Приписките са безценен извор за историята на книгата. Авторските приписки са особено ценни, тъй като те са най-сигурният и в същност единствения извор за времето и мястото, където е писана книгата, както и за името на нейния създател. Приписките също могат да бъдат извор за обстоятелствата свързани с написването на книгата, например на кого е поръчана, кой е платил за написването и, кой е владетелят на държавата и т.н. Обикновено се поместват след традиционни изрази за възхвала на Бога. В последните векове преди възраждането приписките стават малко по-обширни и съдържат малко повече подробности за живота на преписвача. В някои приписки се изразяват благодарности към хората помогнали на преписвача по различен начин, а дори се изразяват и несгодите, които е преживял написалия текста по време на писането му. Понякога се срещат проклятия ( анатеми ), които са предназначени за онзи, който би посмял да изнесе книгата от манастира. В други такива приписки авторите са по-снизходителни и правят изключения за различни случаи, например в случай на бедствие, запустяване на мястото и т.н. А има и такива, които са прости молби за благодарност. Също така се срещат приписки, оставени от тези, които са чели книгата и такива оставени при подвързване или преподвързване. Интересни са тези оставени по книгите след падането на България под османска власт. Те са оставяни по различни поводи. В тях „Пишат за тежки зими и сушаво лято, за данъци и тегоби, за епидемии и природни бедствия[...]“ Откриват се и записи с юридическо значение, както и удостоверения запътувания на поклонници, например до Ерусалим.

„Запазени старобългарски ръкописи (X-XI в.)“ е следващата част, за която е написан реферата. Авторът сумира всички ръкописи останали от този период, а именно: три глаголически Евангелия – Зогравско и Мариенско (четвероевангелия) и Асеманиево (изборно), едно кирилско - т.нар. Савина книга (изборно), глаголически сборник молитви – Синайски евхологий, част от апостол писан на кирилица – Енински апостол, сборник от слова и жития – Супрасълски сборник, част от подобен сборник на глаголица – Клоцов сборник. Останалото са само фрагменти от по няколко листа. Зографското евангелие се датира на края на X век. Намерено е от Антун миханович в Атон. След това е подарено от монасите на руския цар Александър II, който е меценат на публичната библиотека. От тогава се намира в Петербургската публична библиотека. Глаголическото Мариинско евангелие е датирано на XI век. Открито е в Атон от Виктор Григорович през XIX век, в скита (по-строг манастир) „Пресвета Богородица Мария“. От там и името му Мариинско. Асеманиевото изборно евангелие е открито в Ерусалим от Йосиф Асемани. Този ръкопис е смятан за най-древен от запазените и за най-близък до превода на Първоучителите. В днешно време се съхранява в Папската ватиканска библиотека. Савиното изборно евангелие (Савина книга) е най-старият кирилски паметник Написан е в началото на XI век. Преписан е от глаголически оригинал. Паметникът е бил непълен и е допълван още през XII век и по-късно. Получава името си от поп Сава, един от неговите преписвачи. Сега се съхранява в Централен архив за древни актове в Москва. Синайският псалтир от втората половина на XI век е глаголически паметник, който вероятно е най-близък до първоначалния текст на Кирил и Методий. Както Синайският

евхологий е намерен в манастира „Света Екатерина“ в планината Синай от Порфирий Успенски. Синайският евхологий (молитвеник) е също от втората половина на XI век. „Писан е с полуъглеста глаголица.“ Чрез него съвременният човек може да се докосне до всекидневието на едно далечно минало, когато всяка трудова дейност е била свързана с църковен благослов. „В него ще намерим молитва при садене на лозе, при започване на жетва; различни обреди свързани с хигиената.“ и т.н. Около 160 листа от него са изгубени, а съхранената част е всичко 106 листа. Клоцовият сборник е глаголически паметник. Счита се за най-забележителния представител на първите Кирило-Методиеви преводи. Запазени са 14 листа от сборника.Йереней Копитар намира 12 листа в дома на австрийския грав Парис Клоц ( от тук и името на

сборника ). Други два листа са открити от Франц Миклошич. Днес се съхранява в Градския музей в Тридент, откъдето е и графът. Супрасълският сборник е най-обемистият старобългарски ръкопис. От X-XI век е. Написан е на кирилица. Ръкописът се състои от 285 пергаментни листа. В него се отразява книжовната дейност на Преславската книжовна школа. Знае се името на неговия създател – Ретъко. Ръкописът носи името на река Супрасъл, където православни монаси основали манастир. Намерен е от руския учен Михаил Бобровски във Вилно през 1823г. Ръкописът е на части днес и те се намират на различни места. Една част се намира в Петербургската библиотека, друга в Националната библиотека във Варшава. Енинският апостол е единственият по-цялостно запазен старобългарски паметник запазен у нас. Той е от втората половина на XI век. Открит при реставрация на стара църква в село Енина, Казанлъшко през 1960г. Споменати са и Рилските глаголически листове. Открити са от Йордан Иванов в 1936г. Листовете са открити от учения подпъхнати между кожата и подвързийните дъски на сборник писан от Владислав Граматик през 1473г. Заглавието на следващата част е „Среднобългарски ръкописи (XII-XIVв.)“ В тази част авторът говори за т.нар. „народни почерци“, тоест за някои промени, които настъпват в литературата породени от липсата на образци, които са унищожени през византийското владичество. Разглеждат се най-важните произведения от периода. Добромировото евангелие е от началото на XII век. Получило е името си във връзка с приписка на един от преписвачите за друг, който се казвал Добромир. Открито е от архимандрит Антонин (Капустин) в Синайския манастир. Днес се съхранява в Петербургската публична библиотека. Битолският триод е от втората половина на XII век. Пази се в България. Съдържа песнопения за дните на Великия пост. Открит е в Битоля от Йордан Иванов. Забележителен е с приписките си. Писан е от граматик Георги. Върху някои думи са нанесени старинни музикални знаци, показващи как трябва да се пее текстът. В творбата има оригинални старобългарски стихове (тропари). Началните им букви образуват акростих с цяло стихотворение и с името на Константин Преславски. Болонският псалтир съдържа не само текста на псалмите, но и много интересни тълкувания върху тях. Украсен е в тератологичен стил. Днес се съхранява в университетската библиотека в Болоня. Погодинският псалтир е от втората половина на XIII век. Той е „двойник“ на Болонския псалтир. Богато украсен е. Интересен факт за него е, че е написан с архаичен правопис. Пази се в Петербургската публична библиотека. Драгановият миней е също от XIII век. Минеят е богослужебен сборник с поетични творби. В него се възпяват празниците включени в църковния календар. Интерсното за него е, че се възпяват и български светци, той е силно свързан с народностната традиция. В 219-те пергаментни листа се съдържат служби за празниците през цялата година, както и служби за Кирил и Методий, за цар Петър, за Иван Рилски, за св. Петка Търновска и Михаил Воин

Българин. Украсен е в тератологичен стил. Пази се в Зографския манастир. Разкъсан е от изследователи и затова част от него се пази в Петербургската библиотека. Берлинският сборник съдържа неканонични творби и апокрифи и е с енциклопедичен характер. Съхранява се в Берлин. Следващата част е озаглавена „Разцвет на българската книга през XIVв.“. Този период принася вековни последствия за средновековната литература първо на територията на България, а после и извън нея. Причини за буйния разцвет на книжнината през този период са спокойствието в държавата, покровителството на Иван Александър над книжовната дейсност, стремежа на знатните духовнци и светските лица да имат свои библиотеки, укрепването на българската църква. Важно условие за този разцвет е исихазма. Той е пристигнал в нашите земи от изток през Византия. Исихастите смятат, че пътят към вечното спасение е оттеглянето от света, безмълвието и над всичко – самовглъбяването, мистичното видение, което разкрива пред хората същността на нещата и ги приближава до небето. Те отделят съществено място на словесния израз. Така той трябва да се почита като икона. Затова исихазмът става най-силния фактор за засилването на книжовната продукция. Исихастите започват работа по превеждане на богослужебние текстове и цялата литература свързана с тях. Начело на книжовната ревизия стои Патриарх Евтимий. Останали са повече ръкописи от средата и до края на XIVвек отколкото всички известни ни дотогава. В голямо количество са преписвани богослужебните книги. Голямо количество преводи са направени. В съдържателен план няма съществени промени. Повече сборници се произвеждат, от което следва, че самостоятелното четене е по-популярно. Произведение от този период е Иван Александровия псалтир. Направен е за самостоятелно четене от владетеля. Красотата на ръкописа идва от редуването на мастилата в редовете и от старателното му изписване. В края на ръкописа е поместена вдъхновена възхвала на царя. По желание на царя е преведена хрониката на Константин Манасий, която има повече поетическа стойност, отколкото историческа. Историческото изложение е написано в 15- стъпни ямбически стихове. Разглежда се историята от Адам до 1081г. Използван е сложен език изобилстващ от метафори и сравнения. Направени са два преписа. Единият е на поп Филип от Търново, а другият е т.нар. Ватикански кодекс. Във Ватиканския кодекс са внесени и текстове отнасящи се до българската история. Кодексът е украсен уникално с 69 прекрасни миниатюри, 19, от които са за българската история. Лондонското четвероевангелие е от този период. То е украсено с над 350 миниатюри покрити с много позлата. Направено е по случай 25-годишния юбилей от царуването на ИванАлександър за излагане на показ. Обширна преписак в края на книгата е посветена на създаването на четвероевангелието. В евангелието фигурират изображения на царското семейство. Попада в Молдавия след разгрома на България от турците. След това е съхранявано в атонския манастир „Свети Павел“, откъдето е отнесено от Кързън, британски авантюрист, който го занася в Британския музей, където се съхранява днес. Бдинският сборник е поръчан от царица Ана, жената на Иван Срацимир, който е владетел на Видинското царство след подялбата на България от Иван Александър. Сборникът е писан на хартия. Той представлява антология от жития посветени само на жени. Разривът между Търново и Бдин засяга ръкописа в смисъл на неговата форма и съдържание. Текстът силно се

отдалечава от съдържателните правила наложени от църквата. Синодикът на цар Борил е писан по-времето на царя, на който е посветен, във връзка със събора срещу богомилите в 1211г. Той обаче е допълонян по-късно. Към него са добавени Разказ за възстановяването на българската патриаршия през 1235г., поменик на българските царе и царици, митрополити, боляри и с многолетствия за цар Иван Шишман и Патриарх Евтимий. В неговия текст вече се долавят отгласи от крушението на страната, от съпротивата на българите, от жертвите, които сближават знатни и бедни.