2. Мястото на СБЛ в културата на Средновековна Европа.

2. Мястото на СБЛ в културата на Средновековна Европа.

(по Р. Пикио)

Тласък на изследването на Пикио относно мястото на старобългарската литература в средновековната култура дават направените до края на ХХ в. изследвания в областта на политическата, социалната и икономическата история на народите, както и всякакви видове литературни анализи и проучвания.

Изхождайки от твърдението, че старата българска литература в никакъв случай не е явление с чисто местен характер, ограничено в рамките на славянския свят, можем да извлечем няколко извода, обяснени, доказани и обобщени в тази статия.

1.        Най-голямата етно-религиозна заплаха за латинско-гръцкия дуализъм още в началото на новото хилядолетие е идвала от общността на православните славяни. Честа грешка на изследователите е, че произходът и развитието на културата в Европа се търси най-вече в Западния свят, или в по-ранни епохи. Влиянието на славянските народи много пъти е пренебрегвано, до голяма степен необосновано. Терминът литература-посредница, който въвежда Лихачов, е подходящ за изразяване на ролята на старата българска литература в контекста на православно-християнския свят от Х в. Пикио допълва това, като използва понятието литература-парадигма в значение на корпус от парадигми, от езикови, идейни и формални образци, зародили се в една изключително сложна културна среда, търсеща решения на трите основни проблема:

-          въпроса за езика;

-          отношението между политическа и религиозна власт;

-          въпроса за използването на литературното изкуство в теократичните християнски общества.

Непрекъснатият стремеж на България към църковна независимост при Борис І, както и при Симеон, създава първите предпоставки за затвърждаване употребата на славянския език като църковен и културен.

2.        Като какъв се е формирал старобългарския език – като език за народна употреба, сравним с най-ранните прояви на „вулгарните” романски и германски езици, или от самото начало е бил кодифициран като „ерудиран”, съперничещ на църковния латински език? Факт е, че старобългарският език се е развивал при сходни условия на средата, както всички „вулгарни” германски и романски езици. Подобно на тях е бил използван като „апостолски диалект” по време на служба. От редица запазени извори знаем, че папата не е бил срещу употребата на различните народни езици, дори напротив. Задължително на латински са се изпълнявали частите, свързани с тайнствата, онези, които са се считали за толкова свещени, та е било задължително да се четат на „свещен” език. В този смисъл славянският език е бил „варварски”, неосветен от църковната традиция, народен. Така пише папа Йоан VІІІ, подобни съобщения е изпратил и Стефан VІ до Светополк. Проблемите на Методиевата мисия са свързани с опитите й да отхвърлят именно тази ограничаваща норма. Следователно може да се каже, че първата религиозна употреба и кодификацията на славянския език са свързани с традицията на латинската църковна институция.

3.        Като нов литературен език старобългарският се оформя след края на Кирило-Методиевата мисия от Преславската книжовна школа, чието основно задължение е било създаването на славянски текстове с високо достойнство. Настъпва процес, който може да се нарече девулгаризация. Тъй като се свързва с дейността на книжовниците по това време – Константин Преславски, Климент Охридски, Йоан Екзарх и т.н. – литературата, която се създава има силно религиозен характер. Това налага рязка промяна на образците. Новият език не се приспособява към разговорната практика, а придобива статут на ерудиран, сакрален език, с функция, подобна на тази, която изпълняват гръцкият и латинският, т.е език на църковната и административната традиция. „Апостолският диалект” е трябвало да бъде отхвърлен, или сериозно преработен.

4.        Литературата, която се създава на този старобългарски език има повече допирни точки с латинската култура, отколкото със зараждащата се традиция на „народни езици” като провансалската, старофренската, италианската, испанската и др. Отхвърлят се теми с чисто светски характер, отрича се гръцката езическа риторика. Ролята й на литература-посредница се надгражда до създаване на нови схеми и образци. Тясната свързаност на литературата с църковната традиция е важна отличителна черта, определяща и други нейни характеристики – относно тематичните кръгове в творбите, литературни форми и др. Средновековните български автори са били водени от мисията си на разпространители на религиозно-политическия идеал, вдъхновен от правата вяра. Агиографията, омилетиката и религиозните трактати се очертават като най-характерните жанрове, което не означава пълна липса на други форми или теми, а просъществуване на един модел на тематична йерархия, изработен първоначално от старата българска литература, а в последствие разпространен от нея в земите от Балканския полуостров до Русия. Останалата, другата част от творчеството, която не се е включвала в рамките на типичните за гореспоменатите жанрове теми, може би е била богата и разнообразна, но е изгубена през вековете. Тази йерархия, обаче, наложена от старата българска литература, е останала валидна (с известни корекции) в православнославянския свят до Ново време.