4. Историографска книжнина

Тема 4

Историографска книжнина

   

Историята на Българската култура е немислима без онзи тип дейци, които народът ни справедливо нарича апостоли – дума носеща смисъла на мъченик, спасител, учител, духовен пътеводител. Апостоли справедливо могат да бъдат наричани почти всички възрожденци, но най-точно думата приляга на П. Хилендарски. Тя подчертава значимостта на делото му не само за неговата епоха, но и за векове наред.

За да оценим истинската стойност на това дело, трябва най-напред да си зададем въпроса какво е знаел тогавашния българин за себе си, какво е знаел и за миналото на народа си? Проблемът е много важен така стремежа за миналото определя настоящето, на една народност. Истината, е че българина през 18в. не е знаел, че през ранното Средновековие неговата държава е била сред най-могъщите в Европа, нито че тя е люлка на славянската писменост и култура. Писмени доказателства за тези факти е имало но те са били в Европейските библиотеки и манастири до които БГ не е имал достъп. Тези факти са се знаели от много ограничен брой свещеници и монаси, докато масовото население е живяло с изгубена памет и е било убедено, че от край време е в робство.

Възкресяването на спомена за някога независимата и могъща БГ д-ва се превръща в мощен импулс, за пробуждането и развитието на БГ националното съзнание, то е свързано с чувството на гордост от принадлежността на една етническа общност, обединена от език, територия, историческа съдба и култура, а това е първата и най – необходима предпоставка за излизане от гибелната безпаметност в която до момента е БГ народ.

Корените на П. Хилендарски са от Банско – селище което през 18в. е важен стопански център, а жителите му са известни търговци, пътуващи по близки и далечни земи. За оформянето на личността на Паисий допринася семейната среда. Брат му Лаврентий е монах, а по – късно игумен на Хилендарския манастир в Атон. Другия му брат Хаджи Вълчо – е заможен търговец, правещ щедри дарения за манастири и църкви. На 23 години той се замонашва и постъпва при брат си в Хилендар кадето става таксидиот (пътуващ монах), който с проповедите си сред хора от всички краища събира дарения за манастира. Тази служба му дава възможност както да обикаля сред БГ земи и да опознае робската участ на съвременниците си, така и да се самообразова. За времето си П. Х. е носител на изключително висока начетеност, добра историческа информираност, но преди всичко той е личност с висок патриотичен дълг.

„История Славянобългарска” се състои от 4 – ри главни дяла. Първият включва 2-ве предисловия; 2-ия прави преглед на политическата история; 3-ия на културната история; 4-ия представлява послеслов. Авторът достига до идеята за написване на творбата не само в резултат на преките си наблюдения за живота на БГ-ина, но и на прочетените книги и ръкописи в Атонските манастирски книгохранилища, както и в църквите и манастирите из Б-я. Друг стимулиращ фактор за написването, е че в Атон той е бил свидетел на много полемики (дискусии) измежду монасите които са спорили за историята на Балканските народи.

Предисловията към „История Славянобългарска” са две: 1-вото се нарича ползата от историята и представлява почти дословен превод на основен източник от които П. Х. Черпи информация за БГ-ите, а именно историята на Цезар Бароний. Всъщност Хилендарския монах е автор на 2-ия предговор; озаглавен „Предисловие кум ония които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”. В тази част той се обръща към читателите, за да ги направи съпричастни към онова което, ще последва като разказ. Първоначалния тон на спокойната беседа постепенно се изоставя, когато се въвежда темата за отродяването на БГ-ите. Тонът дори става гневен ругателство при фразата: „О неразумний юруде, поради защо се срамиш”. Крайните определения издават огорчението на родолюбеца, от недостойното поведение на родоотстъпниците. За да въздейства в/у тяхното съзнание, авторът превежда аргументите за достойнствата на БГ народ в 3-ри плана:

А) в битов за ≠ от др. БГ гостоприемно „посрещат и гощават” в дома си всеки непознат и чужденец

Б) в библейски план – като изтъква, че от времето на Адам и Едип всички БГ са незлобливи и трудолюбиви.

В) в исторически план, че в миналото БГ са имали славно царство

Още в този предговор прозвучава и една много важна идея, която ще се разгърне по нататък: достойнството на един народ се мери не само по политическите му, но и по духовно-културните му завоевания.

Изложението с исторически х-р в книгата проследява политическата и културна история на Б-я от времето на потопа до падането под Османско робство. В желанието си да изтъкне древния произход на народа, П. Х. Вижда като негов.........на Ной. Така той нарежда народа си сред богоизбраните да бъдат основоположници на човешкия род на земята. За да подчертае и славянския х-р, не само използва „славянобългарска” в заглавието, но и припомня че Кирил и Методий са дали писменост и култура на всички славяни. Като разказва за славните им битки П. Х. изтъква и храбростта на БГ-ите като войни. Особено разказва за Константин Шишман, авторът изтъква как съседните народи изкривяват истината и не си признават за пораженията нанесени им от БГ-ите войски. Неговата цел е да изреди имената на най-значимите родни и така да подхрани националното самочувствие.

В изложението намират място и фактите от културната ни история

В главата за БГ светци списъкът им е не по-малък от този на БГ владетели. Това говори, че за автора културата е точно толкова значима, колкото и политиката. Ранният открит препис, известен на науката е направен през 1765г. от котленския свещеник Стойко Владиславов – бъдещият епископ Софроний Врачански.      

Софроний Врачански – роден в Котел (Петър Берон, Неофит Бозвели, Георги Раковски и др.)

Животът му се дели на 3 периода: котленски, видински и букурещки. Типичен модел на възрожденски деец от прехода. Духовниците са първите, които възпр. идеите на новото вр. (Просвещение).

            Делото му се определя като свързващо звено м/у старото и новото време. В същото време трябва да се подчертае, че Врачански се изразява многостранно. Още като млад учител и свещеник той преписва всички 50 богослужебни книги и Паисиевата история. Последния факт определя по-нататъшния му път като народен будител. Освен това е и активен деец за освобождаване на БГ народ от робство. Предлагат му да стане врачански епископ. Той приема, защото се е занимавал с търговия на овце и можело да му потръгне. В зрелите години на живота си Врачански е епископ и създава 2-ва сборника: 1 – я с поучтителни писма 2 – я за разсъждения за новото време и задачи за просвещението. Интересното, е че макар самия да е духовник, над всичко той поставя образоваността на българите. Изтъква, че за да станат и те европейци, трябва да даряват пари не толкова за манастири и църкви, а за училища в които да се учат съвременните науки. В този смисъл С. Врачански чертае пътя на една модерна стратегия която утвърждава светското знание като път към цивилизация.

 Последните 10- т години от живота си прекарва в Букурещ. Там написва своята „Книга за 3-те религии”. В нея запознава читателите с християнската, мюсюлманската и еврейската вяра. През същия период създава своето житие, което е началото на БГ Нова художествена проза. През 1806г. пише и първата новобг печатна книга „Кириакодромион”, сиреч „Неделник” – сборник с четива за неделните служби. Предговор – изразява просвещенските възгледи на Софроний. По-добре да се построи 1 уч-ще, отколкото 10 камбанарии. Дава за пример европейците – напреднали в науката и живота, защото имат уч-ща и у-ти. Веднага след това отпечатва „Театрон политикон” или „Гражданское позорище” в което поставя въпроса за правата и задълженията на властниците и поданиците в 1- та държава.

В този смисъл докато П. Х. очертава основните пътища на БГ духовно – политическо развитие, С. Врачански поставя началото на най-важните от развитието на нашата ВЛ.

Най – представителната му творба е „Житие и страдание грешнаго Софрония”, която е първата БГ автобиография. Тя е резултат от ренесансовия интерес към активния човек с неговия богат вътрешен живот, със стремежите му като самосъзнателна личност да направи достояние на другите своите мисли, настроения и преживявания – т.е. да покаже своите оценки към всичко което го заобикаля. Житието на С. Врачански е открито в една руска библиотека в ръкопис, заедно с други негови трудове. Този ръкопис е публикуван от Г. Раковски през 1861г. във в-к „Дунавски лебед”. Вероятно самата автобиография е написана около 1805г. т.е. веднага след като С. Врачански се установява в Букорещ и се отдава на литературни занимания. Вера Мутафчиева – „Книга за Софроний“ – доказва, че всичко, което той е писал си го е измислил – това означава, че е първата белетристична творба.

В житието авторът подбира главно онези моменти от личното си битие, които са му докарали страдания и премеждия, а някои дори и смъртна заплаха и ги разказва просто искрено и завладяващо. Авторът използва средновековната дума „житие” защото за онова време думата „автобиография” не е позната. Пред читателя се редят интригуващи случки и събития, редящи се една след друга. Разказвачът следи нишката на своя живот, но не си създава ореол на някакъв мъченик. Напротив подчертава, че подобна страдалческа среда имат хиляди обикновени хора. С. Врачански не се стреми да разказва за политически събития, а да покаже как те се отразяват в/у живота на безпомощния малък човек. Разказвачът пише просто и безхитрено като за обичайно всекидневие. Той показва как робството е обезценило, човешкия живот, а беднякът няма дори и най-елементарни лични права. В този смисъл С. Врачански не дели обикновените хора на българи и турци и многократно разкрива как те си помагат в ситуации на беда. В този смисъл целта му е да даде цялостна картина на живота на бедните в феодалната империя. Стилистичното майсторство на текста е респектиращо. Езикът е богат и близък до говоримата реч, което прави житието достъпно дори и за по – малко образовани хора. Забелязва се, че майсторското използване на диалога – кратък и динамичен диалогът изразява драматизма на разказваното събитие и психологическите преживявания на самите участници в тях.

Следователно, ако трябва от самото житие да направим заключение за истинския образ на създателя му, трябва да търсим С. Врачански не м/у скромния книжовник и нещастния страдалец, а в единството на богата духовна личност, която е политическия деец за пробуждането на БГ от онази епоха и един талантлив писател за своето време.

Неофит Рилски – от Банско, замонашва се като зографски чирак в Рилския манастир. Училището му е в манастира. Става първи учител в Габрово, защото е изпратен в Букурещ да усвои метода белленкастарския. Превръща се в активно огнище, което превръща уч-те в учители. Преподава и в др. уч-ща. 1835г. написва първата „Болгарска граматика“. Тълковен речник на бълг. език с тълкуване на гр. и руски. „Стихотв. за хатишерифа“ – показва колко формални са били законите в турската империя. Доживява до дълбока старост.

Неофит Бозвели – от Котел – войнишко село. Замонашва се в хилендарския манастир. 25г. учителства в Свищов, заедно с Емануил Ескидович, с когото издават 6-томен уч-к. „Славянобългарское детоводство“ – всяка част за отделна наука. В хил. манастир започва да пише своите стихотворения, публицистични диалози, писма. „Плач бедния мати Болгарии“ – ист. за младите българи, които напускат своята родина – 2 века не се е променило. Развива своите тези за гръцките владици, които тормозят българите. Връща се в Цариград, отново го арестуват. Хвърлят го във влажна килия и загива като куче.