25. Лироепически видове.

Лироепически видове: поема, роман в стихове, басня и пр.

            Най-разористранените лироепически видове са:

1)      поема

2)      басня

3)      роман в стихове

Поема.

            В стихотворна форма са съчетани чувства, настроения и преживявания с разказ на случки и събития. Ако се описват външните прояви на действащите герои (борби, марелиални и лични домогвания) и има ясно сюжетно развитие (завръзка, кулминация и развръзка) – поемата е епическа.

В зависимост от темата  - историческа, битова, социална, сатирическа и пр. Най-пълен вид намира в епопеята – изключително събитие за даден народ („Илиада”, „Одисея”, „Пан Тадеуш”). Лирическата страна в приповдигнатия тон, героическата идеализация, тържествените и патетични речи на лицата, в стилистични средства (сравнения, епитети), в самата стихотворна рез и лирическите отстъпления.

Лирическата поема – изпъкват чувствата и изживяваниеята на герои и автор. Действията са емоционално мотивирани. Потокът на чувствата не е монолитен; за да обоснове емоционалното съдържание се прибягва до повествование, дават се биографични въведемоя, понякога има и сюжетно развитие. В нея няма чиста емоционалност.

Поемата се развива от дълбока древност. Най-стари са индийските: „Махабхарата” и „Рамаяна” – има митологични елементи и правдиви наблюдения, както и в „Илиада” и „Одисея”.

XIV – „Божествена комедия” на Данте. Погледът на героите е насочен към небето, но ги вълнуват и политически мисли.

XV и XVI – поемите „Освободеният Ерусалим” на Тасо и „Бесният Орландо” на Ариосто.

Поемата през класицизма не се развива.

Романтизмът я развива като господстващ вид -> появява се лирическата поема.

Родоначалник на социалистическата поема е Маяковски („В.И. Ленин”, „Хубаво”)

Басня.

Баснята е кратко литератирно произведение в стихотворна или прозаична форма, с изобличително и поучително съдържание, в което се разказва поучителна история със сатиричен х-р, в която се осмиват недостатъците на хората, които са олицетворени от животни. Баснята се състои от две части:

-          основна част – наречена случка или повествование

-          в края има кратко нравоучително заключение - поука.

Този лироепически вид намира началото си в древна Гърция – животинските мотиви са се появили още през VIII/VII пр.н.е. в творчеството на Хезиод и Стезихор.

Обаче появата и развитието на жанра се свързва преди всичко с живеещия през VI пр.н.е. роб – Езоп, който е създал сборник с басни („Лисицата и гроздето“, „Костенурката и заекът“, „Лъжливото овчарче“). През VI пр.н.е. се е появило определението „езопови басни”, което е обхващало както басните написани от Езоп, така и на по-ранни и по-късни автори.

През средновековието първоначално са писали латински преработки на античните басни. За първи път Французите написват басня на родния си език през XII.

Популярността на басните е скочила през ренесанса, когато са писали творици като: Еразъм Ротердамски, Мартин Лутер, Жан дьо Лафонтен („Гарванът и лисицата“, „Вълкът и агнето“, „Кучето и кокалът“), Г.Е. Лесинг и Стоян Михайловски.

П.Р. Славейков е майстор на българската басня в характерната епиграмна форма. През 1852 година той издава 140 Езопови и други басни. Той развива този стил в литературата позовавайки се на българското народно творчество.

Други известни имена на баснописци са:

-          Федър,

-          Леонардо да Винчи,

-          Игнаци Красицки,

-          Иван Крилов

Различавам два типа басни:

-          нарративни – наподобява новелата, имат кратък, лесен за присвояване сюжет (Лафонтен)

-          епиграмни – наподобяват епиграмата, по-кратак, лишена от сюжет и всякакви епически                            х-ристики (Лесинг)

Роман в стихове

            Най-известния (и може би единственият) роман в стохове е „Евгений Онегин” на Александър Пушкин. Той е първтият реалистичен в руската литература. В него е възпроизведена с голяма пълнота картината на руското общество през един от най-драматичните моменти от неговото развитие – Началото на ХIХ век. Това е времето, когато се пробужда националното самосъзнание на русите под влияние на войната от 1812година, когато се засилва недоволството на прогресивната дворянска интелигенция против самодържавно крепостническия строй.

Липсата на духовни интереси, на труд и сериозни занимания поражда незначителността на мислите и студенината в сърцата на аристократите. Доминиращо чувство на младите руски аристократи е разочарованието. Във висшето общество цари скуката, клеветата, завистта, богатите и знатни дворяни изразходват духовните си сили за сплетни и злоба. Остро сатирично поетът изобразява типичните представители на висшето общество в Петербург. Това са „необходимите глупци“, „сърдещите се на всичко господа“, „диктаторите на баловете“, „дами със злобен вид“ и „неусмихващите се девици.
Московското дворянство е представено с неговата консервативност, ограниченост и пошлост. Широко е представена и третата група от дворянството – провинциалните помещичици.

Рисувайки това общество, Пушкин безпощадно сатирично х-ризира дивия свят на провинциалното дворянство като въплъщение на изостаналост, невежество, умствена тъпота и сляпа привързаност към старото. При цялата широта на тематиката си романът „Евгений Онегин“ е преди всичко роман за умствения живот и търсенията на руската дворянска интелигенция. Негова основна тема е духовното противоречие на личността и разочарованието й от обществената система.

Романът в стихове „Евгений Онегин“ има за руските хора огромно историческо и обществено значение. Пушкин е създал първото национално-художествено произведение, сътворил е истинско народно произведение, в което е отразена цялостната картина на руския живот от началото на 19 век.