23. Лирика и лирически видове.

Лирика и лирически видове (лирическа песен, елегия, ода, химн и пр.)

Късно утвърждаване на лириката като родово понятие. Едва през 16 в. под влияние на Петрарка и силния интерес към старогръцката лирика, специално на Пиндар, се появяват критически съчинения. През Романтизма се появява по-голям интерес към лириката. “Чувството е фокус на всичко най- човешко, то е в основата на лириката.”

Хердер: “От лириката се развива целия голям оригинален поток на литературните родове и видове. В             сравнение с останалите видове на поезията лириката е по- близо до извора на изкуството и             живота, тя е кълна на драмата и епопеята.”

Шарл Батьо през 18 в. за пръв път говори за три рода.

Творчески процес при лириката – мелодия-слово-мотив. При лириката най-важно е настроението.

Хердер: “Ако вземем някоя лирическа песен и я съблечем от всичко лирическо на благозвучието, на             разпоредбата на думите, на тъмния ход на мелодията, като оставим само смисъла не би ли             означавало това да се разхвърлят нотите на един композитор или да се буквите на една             страница.”

Лириката и музиката се докосват близо от вътрешни предпоставки - ритмично въздействие, при цялата разлика от словесно, изобразително и тоново въздействие. Синкретизъм (Слята, неразделна първоначална форма на изкуството). Надделява музикалното начало, а от там и ритмичния елемент.

Същност на лирическото настроение – докато епикът съзерцава, лирикът внушава настроение. Настроението предполага избистрени емоции, които не стигат до афектация. За драмата е х-рен патоса. За лирическото произведение няма произходи, няма цел. Лириката си служи с прости изречения. Паратаксис – свързване на отделни изречения със съчинителни съюзи.

„Външно и вътрешно, субективно и обективно не се делят в настроението. Настроението             разкрива битието по непосредствено от съзерцанието (х-рно за епоса) и от разбирането (х-рно             за драмата). Всичко, което съществува в настроението не е предмет, а душевни състояния. То             е вид съществуване на човек и природа в лирическата поезия.”

В лириката няма подробни описания, мотивация, логическата връзка често е занемарена, всичко се изнася бързо на скокове, загатва се с малко черти. Поиска ли авторът да разгърне мотива ние седим пред разказ или волеви мотиви, пред драматическо или епическо изображение. Като резултат от моментно настроение, отклонение от цялостния духовен живот, като поезия на отделни състояния лирическата творба има ограничен обхват.

Метафора на чувство.

Връзка на лириката с епически или драматически елементи

Никога едно чувство не се явява в чист вид без връзка с известни представи, рефлекси или волеви подбуди. Също нашата възприемчивост не би се запазила дълго, ако не се подържа от разнообразието на образи и идеи. За това лирическото произведение неизбежно включва драматически или епически елементи, а лирическото начало, което предвестява и движи творческите образи, избива най- силно в рефрена.

Най-трудно се класифицира лириката. Тематично лириката се дефинира по-лесно отколкото по видове.

Хердер: “Колкото повече видовете на стихотворението се приближават до чувството, толкова те се             объркват.”

1.   Лирическа песен – най-чист лирически вид (романтиците – Хайне, Славейков)

2.   Елегия – никне при нравствени покруси, които засягат цялата личност на автора и водят до                               една промяна както в личността така и в творчеството на съответния писател. Не се пишат                         в състояние на афект. Дистанция м/у събитие и творчество; поезия на спомена, на                                       просветлената скръб, на смесените тъжно-радостни настроения, които се редят плавно в                            душата, в светолсянката на спомена. Елегията е за миналото, но може да е насочена и към                                     бъдещето.

Елементарна елегия – Радой Ралин

Източен трако-фригийски произход на елегията, възникнала от тържествени погребални песнопения. Хорът от оплаквачки се разделя на две – едните в плавен хекзаметър възпяват умрелия, а другите разкриват мъката (пентаметър).

Мозес Менделсон, Томас Акт

“За елегичната поезия за присъщи чувствата, които чрез противоположност вече са смекчени, чувства, които се пораждат в душата едно след друго, а не в бурята на буйната страст”.

“Личната преживелица, която е минала през афектацията, е загубила с времето своята бурна мощ и в дълбините на душата се е свързала с всички тъмни понятия и скрити подбуди. От тук и нежните преходи, никакво избухване, никакво удивление, никакви ненадейни отклонения и поврати.”

Свързва се с утопията и сатирата. При сатирата има критика на една обществена система. Сатирата е негативна утопия. И трите носят идеалното начало.

Елегията по философско виждане – песимистична, мистична.

Елегията в основата си е лирически вид, но до колко е нея има съзерцание на миналото, разказ за преживяното, философско осмисляне, в нея влиза епическия елемент.

Субективното на елегията е в обекта, докато обективното е в начина на изображение и в изобразителния принцип. Първото показва различието от епоса, където надделява обективното. Второто отликата от лирическия стих, чието изображение и изобрзителен принцип са по същество субективни.”

3.   Химн – предполага опиянение на чувствата, възторг, периоди на масови вълнения, катарзис на                                     масови вълнения и прояснения. Химнична поезия има още във фолклора. Добри Чинтулов                   е създател на първия български химн.

Химнът е лирически вид, но той предполага лирическо вълнение свързано с един драматически нерв, отзвук на волево изживяване на афектите. Химнът клони към свободна ритмична организация. Не търси монотонност, изискава движение, за това клони към свободна ритмическа организация.

4.   Ода – възниква при срещата на духа на писателя с възвишен обект (голямо историческо                                      събитие, личност, творчество). В най- тясно пространство най- силни черти на                                            възвишеното. Одата е между лирическото и епическото начало. Първично е лирическото                         начало. Одата предполага лирически отклонения, философски обобщения, хиперболи,                               възклицания… всичко свързано с едно вдъхновено въображение.