22. Епос и епически видове.

Епос и епически видове (епопея, роман, повест, новела, разказ, идилия, легенда и пр.)

Епосът (от гръц. „казано, строфа“, „разказ, стихотворение“) е един от трите основни литературни рода.                                                                                     Х-ра се със сюжетност и разгърнато повествование.

През античността и средновековието се развива стихотворният епос:

-     епопея

-     идилията

-     новела

-     легенда

През XVI/XVII се утвърждава прозаичният епос (белетристиката):

-          повест

-          разказ

-          роман

-          фейлетон

Народен епос – героическа песен, в повествование в стихове, което разказва за юнаци, герои, влизащи в                                     епически двубой, за свещените ценности на етноса: земята, кръвта и вярата.

Изпълнителите са само мъже, които имат певческа и поетична дарба.Те са част от обредно-ритуалните практики: сватби,кръщавки,събори.

Някои от най-значимите епоси в световната литература са: „Илиада”, „Одисея”, „Песен за Нибелунгите”...

Действието в епоса се развива в миналото, а неговата публика е читателя. Благодарение на това читетеля може да бъде дистанциран към случващото, да се препрочитат някои части или да бъдат четени когато той го поиска. По такъв начин човек има време да преосмисли прочетеното, то действа в/у неговото въображения и върху разума му. Целта на епоса е да извика спокойствие.

Епикът съзерцава, той се разграничава от случилото се, съзерцава цялостния живот. Епосът се стреми към всеобхватност, тоталност, да обгърне живота във всичките му измерения.

Композицията не епоса е дело на компромис между две сили. Едната- центробежна, която постоянно отвлича фантазията на творбата от центъра към периферията, за да очертае среда, обстановка, епоха. Другата- центростремителна, която събира разпилените нишки и връща погледа ни към характера и конфликта на героите. Да улучи средната линия между двете сили е голямото изкуство на поета.

При епоса х-ра се представя с цялото си многообразие.

Франсис Конфорд: “Сред тези частни случаи трябва да имаме предвид цялото богатство на                                         индивидуалността, което притежава всяко реално лице, доколкото това богатство е                             неуместно за действието. Колкото по-слаб е трагикът, толкова той ще бъде изкушен да                         направи своите х-ри да изглеждат реални и подобни на живота, допускайки тези                                      случайни черти. Колкото е той по-силен толкова повече неговите х-ри ще притежават                           вътрешна цялост или по-скоро неделимо единство, което принадлежи не на подобното                            на живота, но на самия живот като такъв. И чрез достойнството на това единство                             неговите х-ри могат да бъдат непреодолимо богати.”

Вилхем фон Хумболт: “Изкуството на епика да успокоява душата трябва собствено да ни разтърсва                         многобройно, да ни води от едно движение към друго, да модифицира едно чувство чрез                            друго и да не ни обладае само едно чувство.”

Новелата като литературен вид

Определението „новела” идва от ит. “novelle”, което означава Нечувана случка, която носи неочаквано, фрапиращо, която я отделя от делничния живот.

Създател на новелата е Джовани Бокачо със сборника си Декамерон. В творбата имаме рамков разказ – чумата във Венеция. В едно имение, в покрайнините на града, десетима млади хора се събират да си разказват истории – 7 жени и 3 мъже. Всекидневно един от тях става кралица/крал на деня и той разказва по 10 новели. Така техния брой в края на 10-тия ден достига до 100.

Склонност към вглъбяване, възможност за собствено движение на материята. Новелата е обществено изкуство. Склонна е  към символика ; косвено разкриване на личността чрез разказ.

Драмата и новелата са много близки понятия.

Новелиста принципно е и добър драматик.

Паул Хайзе: “Новелата, в нейната най-проста форма, е концентрирана около един предметен символ                              така както анекдотът е съсредоточен към поантата. Новлата клони към символи.”

            Той твърди, че всичко в новелата е насочено към някакъв предмитен символ. В една от Бокачовите новели се появява символа на сокола. Той споменава също за повратния пункт на душата, който е теория на А. Шлегел и Л. Тик.

Аугуст Шлегел: „В новелата трябва да се наблегне на решителния повратен пункт, в който тя и драмата трябва да се отделят в своята композиция от постъпателното развитие на романа. Фрапиращият поврат отличава новелата от всички други жанрове на разказа.”

Теодор Щорм: „Новелата е епическата сестра на драмата.”

Новелистът не вижда драматически развитието на действието – от волята и действията на х-рите, но от гледна точка на епика, който неразделно свързва човек и събитие, съдбовната връзка на човека със самата екзистенция.