21. Проблемът за класификация на литературните прозиведения.

Проблемът за класификация на л-рните прозиведения. Терминология. Произход на л-рните родове. Съвременни гледища за делението „епос-лирика-драма”. Нови решения.

Елементи от родовите качества се срещат в произведения, неопределими като лирика, епос или драма. Съществува драматически епос, елегически театър, поеми с лирически х-р (лирически епос).

ð  Чехов – драми със силен лиричен ел.; Ботев – драматически ел. в лириката;

Род – понятието идва от естествените науки, които разграничават род от вид (подгрупа)

Жанр – носи значение и на род, и на вид

Гьоте разграничава лирично, драматично и епично начало от лирически, драматически и епически видове:

-          познава лиричното отвъд елегита и песента

-          драматичното отвъд трагедията и комедията

-          епичното отвъд епопеята и романа. 

Лиричното, епичното и драматичното разглежда като „ трите естествени форми на л-рата”. Това са три основни и елементарни начина на поетическа изповед и въображение, но не могат да се отъждествяват с никакво произведение. Те участват във всяка творба по различен начини различна комбинация.

Гьоте:  „ Има само 3 естествени форми на л-рата: ясно разказващата (епическата), ентусиастично-възбудената (лирическата) и личнодействащата (драматическата). Тези 3 поетически начина могат да действат съвкупно или по отделно. В най-малкото стихотворение ние намираме и 3те форми и тъкмо чрез това съчетание в най-тясно пространство те постигат най-бляскав образ, както това се вижда ясно при най-ценните балади на всички народи.”

Според  Гьоте баладата е праформа на поезията. Праформа от гледна точка на логиката на поета (от общото към частното)  в баладата той вижда идеите на изкуството. Баладата – среща на поета с необяснимото, непонятното в човешката душа, което поетът се опитва да опише. Баладата е ритмична, не музикална. 

„Новелата е  епическа сестра на  драмата”   ( в новелата- силно драматичен елемент, но в епична форма)

 Дезинтеграция на синкретизма

-          Лирически героически песни

-          Естествена цикизация на песните

Драмата – съчетава няколко изкуства – на словото, на театъра, реторика, философия, изобразително                                изкуство => синтетично изкуство.

Щайгер: ” Лиричното, епичното и драматичното са прости елементарни качества и не се накърняват от преходните състояния, които съществуват между отделните поетически произведения. Както движението може да се установи едва когато имаме здрава опора, така и изменението на лит. видове може да се изясни едва от тези елементарни начала на л-рата.”

А) Абсолютно спазване на границите (Класицизъм)

Б) Отхвърляне на всякакви граници м/у родове и видове (романтиците, кр.ХVIII-ХIХ)

-           важен е изразът на индивидуалното преживяване, а естетически неестественото и оставено на             произвола е в какъв медиум ще се представи от автора; дали ще пише повест, драма, елегия няма             значение.

-           романтиците размиват границите м/у жанровете и м/у изкуствата, л-ра,музика, реторика, ф-фия;   м/у изкуство и наука.

-           романтическата поезия е прогресивна, обединителна за всички изкуства (науката да оплоди             изкуството и обратно); осъществява се през ХХ век.

Бенедето Кроче (романтик) счита, че изкуството е лирическа интуиция (за изкуството изобщо). Лиричното начало, свързано с основата на човешките емоции, е свързано с изкуството. Емоцията е тази, която стимулира асоциациите на художника, на артиста.

И в науката без живо чувство не може да се правят открития.

Счита, че всички жанрови класификации, родове, видове нямат смисъл, че са изкуствено наложени над живата плът на изкуството. Те имат стойност на рафтовете в библиотека, върху които се нарежда богатството на изкуството.

Кроче:  „Тъй като всяко худ. произведение изразява едно чувствено състояние, и това състояние е винаги ново и индивидуално, то интуицията означава безброй много интуиции, които не могат да бъдат редуцирани в 1 схематична постройка от родове и видове. Това означава, че всяка теория за разделяне на изкустваата е необоснована. Самото изкуство ( или интуицията) е единствен род или класа, докато отделните худ.произведения са безбройни. Всяко от тях е оригинално,като нито едно не може да се оеднакви с друго, никое не търпи принудата на разума. Между универсалното (и-вото)и индивидуалното (отделното произведение) не се вмъква никакъв междинен елемент, който да е от значение за философското изследване, никаква редица от родове и видове. Само универсалното и индивидуалното са необходими за художника, който създава изкуството, и за зрителя, който съзерцава.”

На ниво концепция произведенията на изкуството се различават – те няма как да  бъдат еднакви, това обуславя разликите м/у самите изкуства (музика, л-ра, изобразително и-во).

Всеки вид творба „никне” по различен начин – имаме разлик в начина, по който протича творческият п-с при различните изкуства, което засяга самата концепция на творбите, не само външната страна.

Гьоте: „Обособяването на л-рните видове лежи в самата природа на поет.и-во, обаче само художникът трябва да може  да предприене решението, защото той щастливо може да почувства  какво принадлежи в този или онзи кръг.”

Емил Ерматингер :  „Тъй показва начина на живот на един изявен лирик, голяма чувствителност на сетивата, дълбок и богат душевен живот и решителен и ясен разум във всички въпроси на изкуството. Обаче във висша степен му липсва склонност към дейния живот. Основното му душвено състояние остава пасивно. Афектите му не укпреват във воля. Затова неговото битие е повече изживяване, от колкото живот, богат на външни преживявания, за които той не е израстнал, живот, богат на вътрешни пречки на които той е безсилно предаден, на лошо настроение и хипохондрия, която винаги там произлиза, където богати сили се обръщат навътре, поради отсъствие на решително занимание.

Драматичният характер е представлявал противоположен полюс .  Драматикът живее и създава като в треска и запазва все пак- тъй силно въздейства противоречието у него-  всред делириума най-рязка острота на разума. Никакви уверени състояния. Животът се разпада на периоди на крайно повишена творческа сила и на най-дълбоки депресии, водещи до физическа разруха. Не е случайно, че изявените драматици не живеят дълго.

Душвеното темпо на епика, напротив, е покой. Чувствителността на сетивото, повдигнатостта на чувствата са отслабени чрез чистотата на разума. Спокойно отпуснат, епикът скита през живота, обаче през тази бавна, спокойна разходка през богатия и плодороден пейзаж, какъвто за него е животът, той събира едно изобилие от опит, образи, материал, и го подрежда в спокойната си душа, изобразява го със спокойно играеща фантазия.”