15.
Патриарх
Евтимий – основател и идеолог на Търновската книжовна школа
Основната част от творчеството на П.
Евтимий е преводна, останалата част е възхвала на мощите на светци, донесени в
Търново. П. Евтимий е исихаст, ученик на Теодосий Търновски, представител на т.
нар. политически исихазъм. Първият български исихаст е Ромил Видински. Неговото
житие е написано от Григорий Доброписец. В житието ясно личи исихастката
практика на ученик, който бива изпитван и подлаган на изпитания от своя
учител-старец (това звание е свидетелство за мъдростта на носещия го,
прилепвало се е към името). П. Евтимий живее през XIVв., няма точни години
за неговото раждане, смята се, че е роден ок. 1320г. в Търново. Предполага се,
че е от знатен и богат род, поради високото образование, което получава. Около
1360г. заминава за Константинопол заедно с Теодосий, но Теодосий умира, а П.
Евтимий заминава за Атон, където работи по новите преводи на славянските книги.
Именно тук се осъществява срещата между патриарха и византийския император Йоан
Палеолог, който се опитва да убеди монасите на Атон да приемат уния. Е.
Търновски е избран за представител на Атонските монаси, които са против унията
и въз основа на този спор, Евтимий е изгонен от Атон и изпратен на заточение. Този
период от живота на книжовника, неговият ученик Григорий Цамблак представя в
житието на своя учител по друг начин – Йоан разбира, че Евтимий има злато и
отива да го търси, но когато не намира злато, го изгонва от Атон и го изпраща
на заточение. Това е представено така, защото по времето на Цамблак България е
под Османско владичество и той вече е разбрал, че тази уния е била един от
добрите спасителни планове. През 1381г. П. Евтимий е избран за патриарх, тогава
започва книжовната му преводна работа в Търново. Като основен принцип на тези
бреводи е буквалният превод, т. е. Евтимий е продължител на Кирило-Методиевата
преводна традиция – дума по дума. Новите текстове, които се създават следват
една висока художественост, наследена още от Атон. На Евтимий принадлежи този
стил – плетение словес, по който пишат всички исихасти след него. П. Евтимий не
посвещава нито един текст на светец исихаст, през XIVв. във Византия става
модерно да се пишат жития на светци исихасти: Т. Търновски, Григорий Палама,
Патриарх Евтимий пише само текстове за светци, чиито мощи са в Търново, но те
не са представени като исихасти. П. Евтимий създава 8 агиографски текста – 4
жития и 4 похвални слова: „Житие на Иван Рилски“, „Житие на Петка Търновска“,
„Житие на Филотея Темнишка“, „Житие на Иларион Мъгленски“; „Похвално слово за
Константи и Елена“, „Похвално слово за великомъченица Неделя“, „Похвално слово
за Йоан Поливодски“, „Похвално слово за Михаил Воин“. От тези светци само
мощите на св.Неделя и св.Константин и св.Елена не са в Търново. Мощите на Михаил
и Йоан са пренесени от Калоян, на Петка – от Иван Асен I, на Ив. Рилски – от
Иван Асен II
и т.н. Освен тези наративни текстове П. Евтимий пише и една служба за
византийската императрица Теофана. Тя живее през IXв., частици от нейните мощи са попаднали
в Търново. Във Византия има произведения, които обслужват този култ, но през XIVв. службата се променя
от двуделна на триделна. От този автор са запазени няколко църковни поучения от
П. Евтимий. П. Евтимий, се води от Йерусалимския тип, в който се залага по-висока
риторичност на текстовете, ето защо се получава смесване на жанровете през този период. Така се
образуват житийно-панегирични произведения, които изпълняват функцията и на
житие и на похвално слово, това е причината П. Евтимий да пише само по един
текст за светец. Изследвайки текстовте на П. Евтимий, В. Измирлиева в статията
си “ Жанрови трансформации в агиографската проза на Патриарх Евтимий“ пише, че
открива в уводната част на текстовете един мотив, който става жанровоопределящ
за творбите: мотивът за ползата –
характерен за житията и мотивът за празника- характерен за Похвалните слова.
Този мотив определя според нея дали по-нататък ще имаме една силно риторизирана
картина, дали ще има натрупване на метафори, повторения и риторични тиради и текстът
ще се обособи като житие – мотивът за повествованието. Всички тези мотиви свидетелстват, че П. Евтимий е
познавал добре жанровата система, характерна за периода и неслучайно е насловил
своите творби по определен начин, това е съвсем умишлено, въз основа на
преобладаващия мотив. В „Житието на Петка“ са застъпени и двата мотива. Текстът
е силно риторичен. „Похвално слово за Константин и Елена“ е най-пространното,
то включва подробен разказ за живота на светците, силно наративно , макар и да
е наречено „похвално слово“. Това се дължи, разбира се, на дългата традиция по
отношение на тези светци – от IVв.
до XIVв.
се пишат много текстове за тях. Макар да съществуват теории за житийно-
панегиричен жанр, В. Измирлиева доказва, че текстовете имат ясна жанрова
определеност. Истината е, че все пак през XIVв.
има смесване на жанровете.
Св. Петка
Търновска – в славяноезичия свят Петка и Неделя са олицетворение на дните:
петък – денят на мъртвите и неделя – денят на възкресението. Петка живее през Xв., за нейния живот
съдим по живота на брат и Евтимий Мадитски. Той е бил епископ като неговото
епископстване е записано и по това се съди и за времето, по което е живяла
Петка Търновска. Светицата е отшелничка, която се е отделила от земния живот в
областта на Каликратия. Там започва местен култ, но той не отговарял на
представите за култ на образованите хора. През XIIв. текстът е изгорен и е наредено да се
напише друго житие, от дякон Василик – Василиевото житие. По времето, когато
мощите на светицата са пренесени в Търново, се развива изключителен култ към нея, не само
в България, но и в цялото православие, много популярен е култът към нея в
Русия.
Филотея Темнишка
- за нея има още по-оскъдна информация,
знае се само, че е била отшелница в района, околко който са намерени мощите й.
За да запълни празнините, Евтимий Търновски използва похватът разказ в разказа.
Филотея е праведна християнка, сгодена за праведен християнин и тя разказва на
годеника си един патеричен разказ за монаха Амун, така тя се спасява от
консумирането на брака. В това се изразява житието на Филотея и след това
продължава разказът за мощите на светицата. (Св. Антоний е първият отшелник IVв., основател на
отшелничеството.) Мощите на Филотея са занесени от Търново (след падането на
Търновското царство през 1393г.) във Видин. Така П. Евтимий от малкото запазена информация, създава един
много силен култ на Балканите.
Йоан Поливодски
– изявен духовник, живее IXв.
по времето на доминацията на иконоборството. Той е защитник на иконопочитането.
След победата на иконопочитателите, възниква култ към този светец. За него до
нас е достигнала много информация.
Михаил Воин –
казва се, че живее по времето на владетел Михаил и това дава повод за множество
интерпретации за периода на неговия живот. Въз основа на този светец, се
образува една матрица за представяне на светците воини – това е идеята за
воина-змееборец. Тя по-късно е застъпена и при други светци воини.
Иларион
Мъгленски – през XIIв.
е ръкоположен за епископ, знае се, че е яростен защитник на православното християнство
срещу доминиращата по това време богомилска ерес. Поради това Е. Търновски
запълва липсите в житието на светеца чрез спорове с богомили. Авторът заимства
от Евтимий Зигавин (XIIв.)
– „Догматическо всеоръжие“ (Паноплия Догматика).
Като привържеик
на исихазма П. Евтимий проявява нетърпимост към всички ереси.
Жанрови
трансформации в агиографската проза на Патриарх Евтимий. Връзката увод –
жанрова концепция (Валентина Измирлиева)
Литературното
наследство на П. Евтимий буди множество дискусии. Дискусионен е и проблемът за
жанровата определеност на неговите жития и похвални слова. В. Измирлиева
разглежда жанра просто като набор от диференциални признаци на дадена група
текстове. Това са изработените от традицията средства, с които разполага всеки текст,
за да заяви принадлежността си към кръг от творбии да се разграничи от
останалите близки групи текстове. Диференциалните признаци на всички жанрове не
винаги се откриват на едно структурно равнище. Това е проблем на конкретния
анализ на отделните исторически особени групи от текстове в съответната
система. Жанрът е динамична категория. Проблемите около него могат да бъдат
решени само по отношение на конкретен исторически момент. Изключително важен е
въпросът за специфичните фактори, които в дадена епоха управляват развитието на
жанровите процеси. Промяната във функцията на творбата, а оттам и промяната в
текстовото и изграждане може да доведе до трансформации на жанровите
характеристики на творбите. Противоречието
между заявената в насловите на творбите претенция да принадлежат към 2
различни жанра на тяхната обща ритуална употреба, поражда проблемите около
жанровото определяне на Евтимиевите жития и похвални слова. 8-те произведения
на Евтимий са отчетливо обособени от насловите си в 2 самостоятелни „жанрови“
групи – 4 са онасловени жития и 4 похвални слова. Всички те се четат като
празнично слово на мястото на амвонната проповед в деня на съответния празник.
Това разграничаване е стриктно спазвано във всички достигнали до нас преписи.
Пространните жития не се произнасят в храма, а се използват за индивидуално
четене или като четиво за деня на манастирската трапеза. По времето на Евтимий
богослужебният ритуал претърпява изменения поради въвеждането на Ерусалимския
устав в българската църковна практика. Това налага едно по-обемисто и
по-усложнено в структърно отношение богослужение. Търсеният ефект от промените
е максимална изразителност и пълен синхрон между въздействието на отделните
ритуални елементи. Проповедта, с която завършва обновения ритуал, също трябва
да отговаря на тези променени изисквания. Обогатената ритуална функция изисква
появата на нов тип текстове, които да интегрират не само функционално, но и
структурно особеностите на традиционните жанрове. Предварителното теоретическо
очакване на Евтимиевите текстове с оглед на тяхната функция е структурните им
особености да надхвърлят рамките на жанровете, обозначени в техните наслови.
Действително разглежданите творби още на пръв поглед се отличават от
предходната традиция. Онова, което всички изследователи отчитат като отлика, е
тенденцията към количествено нарастване на незадължителни за жанровете
композиционни елементи – преди всичко на похвалните пасажи в житията и на
биографичните пасажи в похвалните слова. Оформя се един кръг от факти – обща функция
на текстовете, податки за структурно сближаване между тях, на базата на които
през последните десетина години се лансира идеята, че именно чрез творчеството
на Евтимий в старобългарската литература се оформя нов житийно-панегиричен
жанр. Климентина Иванова смята, че „и осемте произведения са изградени по
еднакви художествени принципи на всички структурни равнища и могат да бъдат
отнесени към един жанр – житийно-панегиричния“. Подобно становище защитава и
Кр. Станчев. Тези изследователи откриват наистина изключително важния процес на
интеграция между житието и похвалното слово през XIVв. Традиционното схващане за жанровата
принадлежност на Евтимиевите творби се основава на указанията в насловите. Кл.
Иванова предлага хипотезата, че „насловите са условни“. Идеята за интеграция на
житието и похвалното слово през XIVв.
се нуждае от прецизиране. Валентина Измирлиева смята, че хипотетичните различия
между двете групи Евтимиеви текстове, които мотивират различните наслови, могат
да се установят чрез сравнителен анализ. Евтимий отделя специално внимание на
структурирането на творбите си. Композицията се диктува от усложнения
художествен състав на текстовете. Организиращ център на Евтимиевите „композиционни послания“ са уводите на творбите
му, където той излага цялата концепция на своя текст – като логика и като обща
смислова перспектива. Двете групи Евтимиеви текстове, обособени от различни
наслови, предлагат два основно различни типа агиограски увод. В съответствие с
насловите на творбите, в които те се срещат, се наричат „житиен“ и
„панегиричен“. Двата типа уводи се отличават по своя структурообразуващ
мотив. Житийният увод се изгражда около мотива за ползата, панегиричният се
строи като вариация на мотива за празника. Не трябва обаче да се смята, че
текстовите встъпления на Евтимий са изградени по два строги модела. Те
задават само най-общите
смислово-тематични и лексикални параметри на уводите. Като център на
специфичните им „композиционни послания“ тези уводи изгравдат и различен тип
обща текстова концепция. Двата типа уводи задават принципно различна тематична
перспектива на съответните творби. Житието на Евтимий е ориантирано от своя
увод към земното постигане на светостта, а словото е обърнато към небесната
реализация на тази светост. Житийният увод подбира за обект на текста земния
път на светците, а панегиричният насочва към описание на технте небесни
блаженства. Житийният увод представя бъдещето изложение като полезен разказ за
земния живот на светеца. Панегиричната Евтимиева концепция е подчинена преди всичко
на осмислянето на текста като неотделима част от празника на небето и земята.
Превръщането на ползата в смислова постановка е характерна за византийските
жития от Метафрастов тип, които стават популярни в старобългарската традиция по
времето на Евтимий. Затова можем да говорим за тенденция към запазване на
класически жанрови белези, но не и за определено жанрово съотнасяне на
текстовете.
Житие
на Ив. Рилски
Уводът на
житието изцяло е посветен на познатия вече мотив за ползата. Но тук тя е
своеобразен лайтмотив – петкратното й повторение. Полза от житието на светеца в
душеспасителен план. Разказът за пътя на Ив. Рилски „подбужда към подражание“,
„тласка към по-гореща ревност“. Той е началообраз за всеки християнин. Затова
творбата е полезна и необходима и за отшелника, тръгнал по пътя на „блажения
Иван“ и за всеки негов подражател, и дори за онези, които само слушат за
благочестивия му живот. Това житие е полезно както за слушателите, така и за
читателите му. Разказът за живота на светеца се представя чрез разгърната
метафора „душевната храна“, която ще насити „душата, топяща се от божествен
глад“. А „душевната храна“ според самия Христос е основна и единствена грижа на
християните. Целият пасаж представлява свободна парафраза. Общата тематична
перспектива на творбата е съсредоточаването на ползата в земния път на светеца,
който единствен може да бъде образец за подражание на земните хора и да им
принесе полза. Това смислово съсредоточаване на житието в сферата на земното
обяснява преобладаването в него на повествованието като специфичен начин на
словесна организация. Земното време е векторно. То има свое начало
(Сътворението), своя кулминация (Въплащението) и своя перспектива (Второто
пришествие). Земният хронотоп е събитиен и може да се моделира сюжетно, за него
може да се разказва. Неслучайно речевата дейност на книжовника е описана с
глагол, който носи общото значение „разказвам“, но дълбокият му смисъл е правя
другите съпричастни, на онова, което знам; споделям онова, което познавам. А
онова, което средновековният християнин познава са живота и подвизите на
светеца, а не неговото непознаваемо небесно битие.
Обобщение:
Уводът на ЖИР задава ясно цялата концепция на Евтимиевата творба: обекта –
земния път на светеца, специфичния начин на словесна организация –
повествуванието, както и мотивацията на текста.
Житие
на Петка Търновска
Всички
изследователи го отделят от останалите творби като „най-риторично“,
„най-патетично“, най-близко до предварителните теоретични представи за
житийно-панегиричния жанр. Евтимий започва със сигнално откроена теза. В нея
чрез самата словесна организация и подбора специално са отделени възловите
понятия. На първо място това е веригата от глаголи – помня, пиша за живота,
почитам, разказвам. Като структурно маркирани могат да се разглеждат и
съществителните, които назовават обектите на изтъкнати глаголни действия. Сред
тях се открояват „деянията“, които са дублирани. Ясно се подчертава и косвеният
обект на повествованието – почитане. Така като основно семантично ядро на
пасажа се обособяват двата сказуемни комплекса: да поменаваме (описваме,
повествуваме за) деянията и да почитаме паметта на божиите угодници. В началото
на получената смислова верига трябва да поставим семантичния комплекс „любовен
закон“, с който започва цялата Евтимиева творба. Той отключва цяла поредица от
библейски асоциации, които отвеждат към идея за развитието на Моисеевия закон в
любовта Христова – „любовта е изпълнение на закона“. А в края на веригата
трябва да поставим понятието „полза“, което непосредствено обвързва
общодидактическите постановки с конкретните възприематели на текста. Евтимий
гради цялостната логика на житийните уводи именно около ползата. Затова не ни
учудва , че и тук ползата е специално акцентувана чрез трикратно повторение в
сравнително ограничен отрязък от текста – „словото за божественото носи полза
за слушащите“. Така тази нова библейска отпратка окончателно оформя
семантичната мрежа от възлови християнски понятия – любов – вяра – надежда за
спасение, която рамкира пасажа на подтекстово ниво. Тази мрежа свързва
зададената „по закон“ парадигма от действия, насочени към почитане на Бога и
неговите угодници, с крайната цел за всеки християнин – спасението. Но за
разлика от останалите творби на Евтимий, тук ползата се интерпретира и като полза
от почитането на паметта. Първото изречение на увода на ЖП, насочва творбата не
само към земния биографичен хронотоп – собствено съжетно поле на житията, но и
към чуждия за него хронотоп на богослужебен
празник. Тази втора празнична линия на увода се проявява пряко в
картината на „общия празник на веселие на душите на слуателите“, разгърната
след ключовата теза. По този начин Евтимий събира житийния мотив за ползата и
новия мотив за празника в необходимостта от „духовната повест“. Конкретния
тематичен кръг, в който тезата ще се реализира е стеснен: живота, деянията и
скиталчествата на преподобната Параскева. Това е типично житийна тематика и е
на важно място от гледна точка на композиция. Следователно текстът пряко
заявява претенцията да бъде житие. Същевременно уводът се опитва да ни убеди,
че е увод на житие, но се държи някак необичайно за житиен увод. Под формата на
риторична игра Евтимий с различни модални уговорки от „трябва“ до „дали е
възможно“ разиграва бъдещото разказване на светия живот. Следва бъдещото
почитане на Петка като отговор на нейното застъпничество.
Обобщение: Уводът на ЖП разкрива специфичната двойна ориентация на творбата. От една страна текстът сам претендира да бъде житие, сякаш за да оправдае своя наслов. От друга страна уводът подготвя както типично житийно повествуване, така и едно нетипично почитане на светицата в общия – земен и небесен – празник в чест на светостта. Мотивът за любовта обединява тези два пласта и пронизва целия увод.
Обобщение: Уводът на ЖП разкрива специфичната двойна ориентация на творбата. От една страна текстът сам претендира да бъде житие, сякаш за да оправдае своя наслов. От друга страна уводът подготвя както типично житийно повествуване, така и едно нетипично почитане на светицата в общия – земен и небесен – празник в чест на светостта. Мотивът за любовта обединява тези два пласта и пронизва целия увод.
Похвално
слово за Йоан Поливодски
Това произведение
притежава най-обемния и най-сложно изградения увод от всички разглеждани
произведения на Търновския патриарх. Той започва подобно на анализираните
житийни уводи с основна християнска постановка. Тезата е свързана с вече
познатата ни от житията есхатологическа перспектива: праведниците със земните
си подвизи ще заслужат своето небесно спасение. Вниманието се насочва не към
земните подвизи на светците, а към небесното изпълнение на надеждите им, към
техните небесни блаженства. Светите образи се възприемат като част от
трансцедетната вечност. Те не просияват само на небето, но и се възвисяват над
всички на земята. Защото дори на земята светците са отрекли всичко земно и
тленно. Пътят за постигане на онази добродетел, която Христос нарича „сол и
светлиа“ е чрез „мъчения“ или чрез „постническо житие“. Невъзможността да се
опише божественото е същностен проблем в творбата. Евтимий въвежда една нова
възхвала на конкретния праведник, чиято памет се чества днес. Уводът става
по-единен чрез общия мотив за земен и небесен празник в чест на светостта. Това
е и библейският тематичен кръг на произведението, намиращ се в края на увода.
Идеята е, че ще се изпълнят надеждите на
праведниците и тяхното спасение ще възвесели небето и земята. Акцентът
пада върху общия празник. Честването му е само част от този непрекъсващ презник
на небето и земята.
Житието на Петка Търновска от Патриарх
Евтимий – Климентина Иванова
Житието
на Петка Търновска от Патриарх Евтимий, е единственото пространно житие, широко
разпространено в православния свят.То служи за източник на по-късни
произведения за светицата както на Балканите, така и сред източните славяни. От
своя страна източниците, които използва Патриарх Евтимий също са известни.
Параскева Епиватска произхожда от с. Епиват,
Каликратийската област, в Тракия. Живяла е през втората половина на X в. Преданията за нейните отшелнически подвизи стават
причина след около столетие да възникне култ към нея. Мощите й са пренесени в
църквата „ Св. Апостоли” в Каликратия. Създадено е житие за Параскева, което
обаче не задоволява минималните изисквания на агиографския канон нито откъм
литературно, нито откъм канонично гледище, затова и патриарх Николай Музалон
нарежда да бъде изгорено, и поръчва на дякон Василик да напише „богоугодно житие”.
Т.нар. Василиково житие също не достига до нас, запазено е едно проложно житие,
преработка и съкращение на Василиковото.
Проф.
Иванова продължава статията си с характеристика на култ към светицата,
свързван вече с българската история. След Клокотнишката битка на Иван Асен II един от най-ценните трофеи, обогатили Търново, са нейните
мощи. Според В. Златарски те са пренесени между април 1230 и август 1231г., а
Ст. Кожухаров уточнява тази датировка – август 1231г. От втората половина на XIII в.
светицата вече е назовавана Търновска. От Летописния разказ, обнародван от Ст.
Кожухаров, са известни времето и начинът, по който византийските агиографски и
химнографски творби отразяват култа към Параскева Епиватска. Сред най-ценните
сведения е сдобиването със служба, похвала, помен за светицата и
непосредствения им превод, по време на пътуването на бъдещия търновски патриарх
Йоаким до Каликтария (първата половина на 1234г.). Авторката се
съгласява,че славянският превод на
службата е поместен в Драгановия миней, под „житие” се разбира проложното житие
на Параскева, а с похвалата е означено житието на Василик, познато само в
славянски превод, и то в единствен препис от XIV
в. След което проследява тяхната съдба на славянска почва:
- Текстът, открит от Калужняцки в
Германовия сборник, според стила и изложението си насочва към Василик.
Калужняцки, Кодов, Кожухаров твърдо приемат ,че това е превод на житието,
споменато от Валсамон. То именно е било известно в Каликратия, откъдето го
донася Йоаким. В това отношение се коригира мнението на някои
изследователи, че Василиковото житие е преведено, преди мощите да бъдат
пренесени в Търново. Проф. Иванова добавя, че единственият препис на
Василиковото житие е запазен в древен панегиричен и хомилитечен по състав
сборник, изваден от употреба след книжовната реформа на Евтимий Търновски.
- Авторката разглежда и
различните мнения на изследователите за проложното житие – че е българска
преработка на Василиковото;
славянско по произход и възникнало по-късно; дело на Григорий Синаит . Вкрайна сметка
формулира своето виждане, че няма никакво съмнение, че гръцкото проложно
житие е пренесено от патриарх Йоаким и преведено в България през XIII в., а добавката за пренасянето на мощите в Търново е
възникнала по-късно, при включването му в Стишния пролог, следователно
Григорий Синаит няма отношение към написването на тази творба. Проф.
Иванова уточнява,че по съдържание проложното житие представя преработка на
приетото за Василиково житие.
- Второ проложно житие за Петка е
кратко и представлява интерес главно като фактически материал. Данните му
не се покриват с познатото проложно житие. Преди всичко Второто проложно
житие не показва никаква зависимост от текста на Василик, а напротив- то е
еднакво с Евтимиевото житие. Авторката дава примери с родителите на Петка
и живота на бъдещата отшелница в бащиния и дом и за нейната изключителна
любов към бедните, което съответства на Евтимиевия текст.
Според проф. Иванова от съществено
значение са съдържащите се във Второто проложно житие известия за брата на
Петка – Мадитския епископ Евтимий. За него досега е известно само от ЖП. След
сравнения между текстовете и посочване на споменаването на епископ Евтимий в
тях, авторката изказва мнението,че двата текста са толкова зависими един от
друг, че въпреки различния им литературен характер и различното предназначение
повтарят даже еднакви изрази. Независимо от голямата близост по отношение на
фактическия материал обаче между Второто
проложно житие и ЖП съществуват различия, които на свой ред го противопоставят
на всички останали агиографски източници за живота на Петка Търновска. Преди
всичко отсъстват сведения за откриването на нейното тяло и за неговото
пренасяне в църквата на Светите Архангели. Но авторката подчертава,че
съдържанието на Второто проложно житие е важно за изучаване на книжовната
традиция, свързана с култа към Петка. Непосредствената му връзка с ЖП поставя
въпроса за времето и мястото на неговото възникване и преди всичко – дали то е
кратко извлечение от Евтимиевото житие или е послужило за негов непосредствен
източник. Позовавайки се на стиховете , с които едновременно е възникнало
Второто проложно житие, като част от нов, търновски химнографски цикъл, е
изведена тезата, че житието има български произход и е написано в Търново.
Краят му също подсказва, че не може да е създадено по-късно от 1393г.
Остава въпросът чие дело е Второто
проложно житие. Проф. Иванова не отхвърля предположението, че то би могло да е
източник на Евтимий Търновски, но посочва като по- вероятно Второто житие да е
кратко извлечение от Евтимиевата творба. Изследванията на Ст. Кожухаров както
за търновската служба, така и за проложните стихове насочват към авторството на
Патриарх Евтимий. Този, който е писал службата и стиховете, ще да е автор и на
новото агиографско произведение. Съмнението идва от елиминирането на разказа за
откриването на мощите и от крайното редуциране на пасажа за пренасянето им в
Търново. Според авторката единственото
обяснение е, че Евтимий е гледал на проложното житие като на елементарно
извлечение, пригодено специално за службата, без претенции да заеме мястото на
първото.
·
Творба,
запазена само във фрагмент, включена в препис от Служба за Петка. Тя има
жанрови белези на молитва. Авторката посочва две причини за включването и в статията си: първо, молитвеното обръщение
представлява перифраза на молитвата във финала на Първото проложно житие за
Иван Рилски; второ, в нея се долавя отклик от тревогата на смутното и
неспокойно време, преди падането на Търновското царство. Петка е призована като
закрилница на царя, на неговите воини, на града и особено като спасителка на
архиерея и духовенството. Проф. Иванова формулира своето виждане, че не се
касае до проложно житие, а за прибавка към съществуващите текстове, породена от
историческите обстоятелства.
Статията продължава с анализ на въпроса за конкретните извори за ЖП.
Изследователите определят отношението на Евтимиевия текст към неговите
източници: ЖП се разделя на две части, като главите 2-5 са свързани с
агиографските източници, а глава 6 - с летописните повествования. Авторката се
съгласява с анализа на Калужняцки , че Евтимий не е използвал непосредствено
Василиковото житие. Усещането за близост се дължи не на друго, а на сходния
синтактичен и ритмичен рисунък в произведението на Василик и на силната
риторичност, която дава основание на старобългарския книжовник да го нарече
„хвала”.
Проф. Иванова дава пълна характеристика
и на наративната част на ЖП. Всеки факт е обгърнат с риторични
амплификации, съотнесен е към библейски образи или събития, акцентирането върху състоянието на героинята има характер
на психологически „етюд”. Емоционално и риторично наситеното изложение на
Евтимий е определено от К. Радченко като „по-голяма обстойност” на разказа. По
този начин всеки епизод от разказа за живота на Параскева се разгръща в
характерната за Евтимий триделна форма, в която частният факт чрез всички
средства на художествената абстракция се изнася във висотата на
извечно-обобщеното. Тези твърдения са подкрепени с примери за живота на Петка в
пустинята, значенията на въведената
лексема жених, очакваната среща-смърт.
Следва приключването на земния път на
героинята. В ЖП липсват характерните за Евтимий внушения за даденото чрез
„видението” право на достигналия съвършен и ангелски живот и да се намесва в
земното устройство. Въведено е само едно видение – светлият юноша. Смята се, че
е зает от недостигналото до нас апокрифно житие на Параскева.
Кулминацията в психологическата
обрисовка на героинята е реторичната и лирична молитва към Богородица, толкова
цялостна и обособена в изложението, че се цитира като самостойна поетична
творба.
Евтимий следва най-близко своя източник
в V глава. От друга страна, разказът за
пренасяне мощите на Петка в Търново (VI
глава) е великолепна илюстрация за начина, по който Евтимий използва своите исторически
извори. Подробното му изложение синтезира византийски и славянски източници,
хрониката на Георги Акрополит, царските хрисовули, Летописния разказ.
Първата част на тази глава няма
аналог в останалите източници на ЖП. В идейно отношение разказът е отражение на
изключителната популярност на цар Иван Асен.Управлението му е смятано, от
съвременниците на Евтимий, за златен век на българската държава.
Проф. Иванова изказва твърдението, че текстът от VII до IX глава може да бъде причислен към най-поетичните
страници в цялата старобългарска
литература. ЖП разкрива твърде много от духовното битие на своя създател. Тази
част е пример за усета на Евтимий за композиция на ораторска творба.Освен това
житието е написано по желание на владетеля,
замислено е и е осъществено като слово, което позволява на търновския
патриарх да разгърне блестящите си способности на проповедник.
Що се отнася до строежа на двете
творби, авторката се съгласява с разделянето на Калужняцки. Тематично те се
противопоставят чрез опозицията посрещане-изпращане (посрещане на тялото и
изпращане на духа). Тази опозиция се осъществява и във временен план- Евтимий
се вживява в ролята на патриарх Василий. Разграниченото от аудиторията е
изразено и с акцентираното първо лице. Обратният път във времето, връщането към
действителната аудитория се осъществява и със смяна на числото.
В VII
глава възхвалата е насочена към чудотворната сила на мощите, и то преди всичко
като залог за благополучие и спасение на българския народ. Тук присъства и
характерното за панегирика „облажаване”. Проф. Иванова формулира виждането, че
повторенията са по-малко, по-стегнати и динамични, защото са само част от много
по-богатата и сложно изплетена възхвала.
Риторичните периоди на VII са съответно паралелни на ритмичните периоди в VIII глава , в които авторката дава примери с „невястата”.
Смисловото обединение на двете възхвали се съдържа във финалната фраза след
цитатите от „ Песен на песните”.
Молитвата, с която завършва ЖП, спада към
традиционния тип финални молитвословия. Строежът и отново подчертава
вдъхновението от българския владетел и личната молба на автора.
В текста на ЖП не се откриват никакви податки за времето на неговото
написване. Проф. Иванова обаче дава следната хипотеза – житието- творба така
експресивна, акцентираща върху лиричното начало и възхваляваща „силата на
слабия”, а като единствена надежда – съкровената сила на вярата- отразява
атмосферата на разруха и предчувствие за цялостно крушение.
ЖП получава широко разпространение в
славянските литератури. Текстологичният му анализ е по-труден заради различните
изменения и самото определение на първичната редакция.
Авторката посочва няколко редакции, разграничени от Е. Калужняцки.
Според него, съвкупност от особености отличават първоначалната редакция. Освен
това съществува друга разширена редакция на житието, която се разпространява в
две версии, наречени от него условно първа и втора. Първата форма на разширена
редакция Калужняцки открива в препис, съхраняван в Румънската академия на
науките. Единствено запазеното сегашно време в VI
глава му дава основание да нарече този текст „Първа форма на разширена
редакция”. Ученият не изключва Евтимий
Търновски да е осъществил още една редакция на ЖП, но допуска и „някой друг
непосредствено преди или след падането на Търново”.
За „Втора форма на разширената редакция”
Калужняцки приема ЖП с прибавката на
Григорий Цамблак, с която се разказва за пренасянето на мощите в Сърбия.
Разграничена е и една „съкратена
редакция” – съкратеното ЖП, поместено в Сборника на Божидар Вукович от 1536г.
Съкращението е направено специално за тази книжка на Вукович, дело на йеродякон
Мойсей.
Проф. Иванова уточнява, че в
настоящия момент се разполага с 8 преписа от тези две редакции. Шест от тях
принадлежат към „Първа форма на разширената редакция” и само два- към
„първоначалната”. Най-ранният препис се намира в Зографския сборник, най-ранен
представител на новите, „евтимиевски” житийно-панегирични състави.
Проф. Иванова, въз основа на
запознаването с преписи от различни
манастири, изказва мнението,че „вторичната” редакция може да бъде приета за
първоначална авторска редакция с по-голямо основание, отколкото
„първичният” (по Калужняцки) текст. Авторката подкрепя тезата си с конкретни
примери от житието и обяснение на разликите в отделните преписи. Така извежда
убедителен аргумент в полза на Евтимиевото авторство. Изниква обаче въпросът за
първичността на текстовете. Ако разширеното ЖП е първично, кое е наложило
съкращаването на така типичната за животоописанието на една отшелница част от
творбата? Или ако първо е написан текстът, приет от Калужняцки за основен, при
какви обстоятелства той е бил разширен?
Според авторката, като уточнява, че се
позовава на косвено доказателство, „първата форма на разширената редакция”
трябва да бъде приета не само за авторски, но и за окончателен авторски текст,
защото се среща в сборници, представящи архетипа на новия търновски тип
устойчиви състави, включително и в Зографския сборник и др.
Що се отнася до „втора форма на
разширената редакция” проф. Иванова няма възражения, само добавя, че всички
преписи от руски произход принадлежат към тази редакция, така че руските
книжовници не познават първоначалния текст на творбата. Най-ранните преписи от
нея са възникнали в Рилския манастир (преписът в сборника на Мардарий от
1483г.)
Проф. Иванова се съгласява, че Калужняцки не без основание счита, че
съкратеното ЖП е дело на йеродякон Мойсей- сърбин, родом от Будима, чието име
се чете в края на печатания на Божидар Вукович сборник за пътници от 1536г.
Печатаният текст се разпространява и влияе върху по-късната ръкописна
традиция.„Житието на Петка Търновска от Патриарх Евтимий” от Климентина Иванова
представя точно най-важните източници и бележки за това така значимо
произведение на старобългарската литература от Второто Българско царство.
Динеков П. Търновската книжовна
школа в развитието на българската литература – B: Похвала на старата българска
литература.
В своята книга „Похвала на старата
българска литература”, професор Динеков запознава по-широките и
неспециализирани кръгове с един обобщен преглед на старата българска
литература, тъй като счита, че тя е „велико наследство на българската национална
култура”[1].
Средновековната книжнина е представена в
своето конкретно време, плод на делото на отделни личности, но и свързана с
общото развитие и историческа съдба на българите. Авторът не случайно нарича
своята монография „похвала”, тъй като целта му е не само да представи богатата
тематика на „средновековното книжовно наследство”, но също така да изрази и
„похвала” към създаденото, и уважение към изследващите го с „любов и усърдие”.
Книгата е разделена в отделни статии, подредени хронологично като всяка от тях
представя характерни моменти от средновековната ни литература.
Ученият
неслучайно избира да посвети отделна статия на търновската книжовна школа. Още
в началото на труда, той обяснява своите мотиви като казва: „Търновската
книжовна школа е един голям факт в историята на българската литература...Ако я
погледнем в мащабите на старата българска литература, тя е вторият висок
връх,... след века на княз Борис и цар Симеон” [2].
Авторът допълва своята гледна точка
с изброяването на имената на чуждестранни учени слависти, проявили интерес към
„Евтимиевата епоха”. Такива учени са: К. Радченко, Е. Калужняцки, В. Ягич, П.
Шафарик, К. Куев и др. Като причини за възникване на школата могат да се
посочат: наследените и развити традиции от XIII и XIV век, повишаването на броя
грамотни българи, оформянето на идейни и
естетически интереси в литературата и културата. Въпреки сложната политическа и
социална обстановка в България - военен натиск от страна на турците, обезземляване
на селяните, държавно разединение, според проф. Динеков, благодарение на
значими личности, които в последствие стават нарицателно за епохата, е възможно
развитието на книжовността на такова високо ниво. Едни от най-значимите
текстове на старата българска литература, като Манасиевата хроника и
Лондонското четвероевангелие, се свързват с делото на представители на
търновската школа, а също така са преведени голямо количество разкази, повести,
исторически съчинения. В по общ културен план по това време са създадени и
Ивановските фрески, изографисани са голяма част от търновските църкви. Характерни особености, за литературата от
този период, които авторът посочва, са: огромно книжно производство: оригинални
и преводни съчинения, компилации, преписи, обемисти сборници; интерес към
историческите съчинения; широко разпространение на белетристиката; започва
формиране на нов тип писател; широко разпространени са апокрифите. Следователно
може да заключим, че книжовниците от този период имат не само висока
образованост, но и активно съзнание и желание да продължат и развият вече
създадените традиции. С търновска книжовна школа се свързват преводите на
текстове от: Константин Манасий, Йоан Зонара, Симеон Логотет, както и появата
на текстове като: „Троянска притча”, „Слово за стария Александър”, „Разказ за произхода
на самодивите”, „Кръчмарката Теофана” и
др. Според ученият пътища на книжовното производство през този период разкриват
връзки с Византия, а също така и с Русия, Сърбия, Румъния. Като характерна
особеност за литературата от XIV век може да се определи и
широкото разпространение на апокрифите.
Последователно
изложените от автора предпоставки логически оформят идеята за появата на самата
Tърновска книжовна школа. Проф.
Динеков поставя в центъра на повествованието създателят на школата Патриарх Евтимий,
но също така отделя достатъчно внимание на дейността на неговият предшественик
и учител - Св. Теодосий Търновски. Ясно
е заявено, че съществува връзка между школите на Теодосий и Евтимий, тъй като и
двамата се стремят да развият и пресъздадат наследената книжнина както и да
творят нова отговаряща на нуждите на епохата. Исихазмът също е обща част от
творчеството на двамата книжовници. Евтимий Търновски е представен като
основоположник на Търновската книжовна школа, защото при него всички опити, идеи
и философии се осъществяват от редица съмишленици на патриарха, обединени около
идеята за необходимост от нови по-съвършени знания (идеята свързваме главно с
учението на исихазма). „Евтимий, ... човек с огромна култура, събирана дълги
години, и то в най-големите центрове на източното православие, дълбок познавач
на език, писател-новатор, забележителен проповедник и тънък поет...”[3].
Точно подбрани са моменти от биографията на книжовника, които логически да
обяснят, защо патриарх Евтимий може да се
посочи като най-ярък представител на търновската книжовна школа. Той е
не само ученик, но и продължител на делото на Теодосйи Търновски като под
ръководството на своя учител, прекарва осем години във Византия, където
изгражда своя задълбочен поглед към литературата. Евтимий прави реформа на
езика, формира около себе си кръг от книжовници, който в последствие се
превръща в търновска книжовна школа, развива житието като жанр. Промените
свързани с езика са много важен белег в творчеството на представителите на
търновска книжовна школа. Те не са свързани само с езика в неговия пряк смисъл,
а също така и с цялата система на изразяване като започва да се развива
специфичен тип художественост. Типът жиитя и похвални слова, които налага
основоположника на школата се отличават с разлика в обема, композицията,
използваните изразни средства и емоционален тон. Тези промени се разпознават и
в творчествата на други представители на школата - ученици и съмишленици на
Евтимий. Имената, които са достигнали до нас са на: Григорий Цамблак, киевския
и московски митрополит Киприан, Константин Костенечки и др. Авторът на статията
достатъчно ясно описва и съществуващите различия в начинът на писане на
отделните книжовници. Интересно е, че той осъществява паралел с процесите на
Западноевропейския ренесанс като търси подобни тенденции в българската
литература от този период. Основание за подобно твърдение е интересът към
личността, който се открива в творбите, също така и патриотичната насоченост.
Но авторът само маркира тези възгледи без да ги извежда до твърдения, а само
обобщава: „Динамизмът на епохата се отразява върху литературата, накърнява
нейните форми, бие по нейните традиции – това е една от особеностите на
Търновската книжовна школа”.[4]
В
заключителната част на статията, авторът отделя внимание на значението на
Търновската книжовна школа за развитието на българската литература през XV,
XVI, XVII век и в съвременността: „Търновската книжовна школа ... не затваря
своя живот в кръга на XIV и началото на XV век”. В текстовете, на Владислав
Граматик и Димитър Кантакузин от XV, се забелязва отлично познаване на
Евтимиевата школа като голям брой текстове са включени в Загребски сборник и
Рилски панагерик. По-късно през XVI век в творбите на поп Пейо и Матей граматик
се наблюдават сходства с житийната традиция на Търновска книжовна школа,
разбира се авторът на статията не пропуска да отбележи, че всяка следваща
литература развива и дообогатява предходната. Разрастването на типа литературни
текстове, промяната в търсенията на пишещите, предполага скъсване унаследените традиции, но в „Похвала на
старата българска литература” е изказана идеята, че дори в периода на
Възраждането могат да се открие наследството на търновската книжовна школа.
Професор Динеков използва проучванията на Н. Драгова върху „История
славянобългарска” за сходства между създадените творби от Евтимий Търновски и
Паисий Хилендарски. Интерес представлява и поставеният въпрос в самия край на
статията: „...може ли да се говори за следи от Търновската книжовна школа в
нашата съвременна литература?” като отговорът, който ученият дава е, че
съществуват редица произведения свързани исторически с XIV век, които за да
звучат автентично са пресъздадени с характерен за времето си изказ. Примери за
такива творби са: „Антихрист”, „Легенда за сибин, преславския княз” от Емилиян
Станев. Следователно според статията значението на Търновската книжовна школа е
съществено, тъй като на самият принцип издигнат от нейните представители за
съживяване и възобновяване на наследената литература, пази традициите на
Евтимиевата школа и до наши дни.
No comments:
Post a Comment