14. Литературата през XIV век. Исихазъм – възникване, разпространение, представители.

14. Литературата през XIV век. Исихазъм – възникване, разпространение, представители.

                                     

            XIV век в Българската средновековна литература се счита за активен период, в който се осъществява „огромно книжно производство”. Някои учени дори възприемат този период като втори златен век в развитието на старата българска литература след достиженията по времето на Борис и Симеон. Основно значение за има Търновската книжовна школа. Тя продължава традициите на книжовните средища в Плиска, Преслав и Охрид в едно по-ново време. Формирането на школата е в резултат на културният подем от втората половина на XIV век. Той е свързан до голяма степен с интереса на цар Иван Александър към литературата и изкуството и традициите, които той оставя на своите наследници Иван Шишман и Иван Срацимир в тази насока. Заслуги за създаването на Търновската книжовна школа има и патриарх Теодосий Търновски. За основател се счита патриарх Евтимий, а нейно средище е столицата на второто българско царство, Търново.

            Дейността на книжовниците от Търновската школа е свързана със създаване на оригинални литературни произведения, превод на гръцки оригинали и създаване на компилации. Активната дейност на школата включва времето от 1371-1393г. и се осъществява от Евтимий Търновски и неговите преки ученици. Тя е свързана с подема на цялостната материална и духовна култура на българското общество в навечерието на османското робство, с развитието на религиозно-философската мисъл, живописта, архитектурата и художествените занятия. Идейната и основа се оформя през втората половина на XIV в. върху философските и богословските позиции на исихазма. Учението за исихазма възниква във Византия през 20-те години на XIV в. на основата на различни аскетични учения от IV-XIV в. Исихазмът има сложна богословска система. Принципно нова в нея е идеята, че човек може да постигне богопознанието преди смъртта, ако изпълнява определени дейности, които да го доведат до състояние на екстаз (видение). В това състояние той може да осъществи пряк контакт с Бога, който му се явява под формата на светлина. Съществено място в процеса на откриване на бога исихастите отделят на словото. Те довеждат до крайност християнския възглед за значението на Словото. Начело на тази дейност в България стои Евтимий Търновски. Под негово ръководство се извършва многостранна реформа:

Езиково-правописна реформа. Чрез нея се цели установяване на единство между живия говорим език и архаичния, още от времето на Кирил и Методий, правопис. В следствие на преклонението си към старинната азбука Евтимий съставя изкуствени правила за нейното приложение, но те са трудно използваеми на практика и довеждат до още по-големи различия между говорим и писмен език.

Богослужебна реформа. Въвежда се нов типик (църковен устав, регламентиращ социалните и имуществените отношения на монасите, начина и реда на богослужението). С това е свързан и новият превод на значителна част от богослужебната книжнина.

Жанрова реформа. Сближаването на жанровете житие и похвално слово довежда до възникването на нов житийно-панегиричен модел. Създаван се нови поджанрове в химнографията ( молебен канон). Като нов жанр на елитарната литература се утвърждава посланието.

Стилистична реформа. Налага се нов емоционално-експресивен стил, наречен по-късно „плетение словес” (или „словесна резба”). Основното изискване към литературното произведение е то да бъде написано красиво, правилно, съвършено, съобразно представите на исихазма.

            Целта на литературната творба от стила „плетение словес” е чрез изящно художествено слово и поетично изплетена фраза да се постигне „свръхсмисъл” – директно познание на божествената същност на нещата. Структурните компоненти са 3 сложно вплетени и взаимнопроизтичащи един от друг:

            Разгърнато уподобяване (наречено от автора наричане, назоваване)

            Възпяване (увенчаване) – възхвала на героя

            Приобщаване на вярващите към тържествения ритуал и включване в общата молитва, осветена на Бога.

            Търновската книжовна школа изпитва силно влияние от византийската литература. Характерът е предимно религиозен. В жанрово отношение произведенията спадат главно към агиографската литература: похвални слова, жития, химни и други. Основна задача на авторите на житията е прослава на съответния светец и налагане на култа към него. Характерно за повечето писатели на школата (Евтимий, Цамблак) е засиленото присъствие на задължителните за жанра чудеса. Отношението им към еретическите учения богомилство, варлаамство, адамитсво, жидовстване е крайно враждебно. То отразява позицията на Търновската патриаршия.

            Често срещани са разказите за пренасяне на мощи на светци. Няма единно мнение дали те трябва да се считат за продължения на житията или за самостоятелен жанр. Наред с утвърждаването на чудотворната мощ на светците, авторите отправят похвали към владетелите погрижили се за пренасянето и съхранението на мощите им. В този тип съчинения винаги присъстват и кратки, но ценни исторически сведения.

 Представители

§  Евтимий Търновски - ученик на Теодосий Търновски. Създател и ръководител на школата, преподавател в нея. Автор на жития, похвални слова, послания и други произведения. Освен реформата си, въвежда и нов жанр в православната литература, съдържащ белези едновременно на житие и похвално слово.

§  Григорий Доброписец - ученик на Теодосий Търновски, автор на житието на българския светец Ромил Видински.

§  Дионисий Дивний - ученик на Теодосий Търновски. Прочува се с умелите си преводи на книги от гръцки на славянски език, с което си спечелва прозвището Дивний (чуден, учудващ).

§  Киприан Цамблак - ученик на Теодосий Търновски. Автор на жития, химни и други произведения, преводач.

§  Григорий Цамблак - пряк ученик на Евтимий. С дейността си в Дечанския манастир, Молдова и руските княжества спомага извънредно много за разпространяване идеите на учителя си и налагане на традициите на Търновската школа. Автор на многобройни произведения, сред които „Похвално слово за Евтимий“, съдържащо ценни сведения за търновския патриарх и българската история и „Книга Григория Цамблака“, единственият сборник с произведения на славянски писател от епохата.

§  Константин Костенечки - ученик на книжовника Андрей (Андроник), който на свой ред е ученик на Евтимий Търновски. Пребивава и работи в двора на Стефан Лазаревич. Основава в Моравско Ресавската книжовна школа, наричана още ѝ Моравска книжовна школа, придобила названието си от името на едноименната река Ресава, десен приток на Морава, на която се е намирал книжовния център на школата - манастира Раваница.

§  Йоасаф Бдински - не е известно чий ученик е видинският митрополит, но неговото „Похвално слово за пренасяне на мощите на света Филотея от Търново във Видин“ съдържа всички белези на произведение на Търновската книжовна школа. Авторът демонстрира изключително голяма почит към Евтимий Търновски.

§  Владислав Граматик - късен представител. Преводач, компилатор, преписвач, калиграф. Единственото му известно авторско произведение е „Рилска повест“, явяваща се продължение на „Житие на Иван Рилски“ от Евтимий Търновски. Съдържа ценни сведения за възстановяването на Рилския манастир през втората половина на 15 век и пренасяне мощите на Иван Рилски в него през 1469 г.

§  Димитър Кантакузин - късен представител. Произхожда от династията Кантакузини. Пише на български и гръцки език. Автор на разнообразни произведения, сред които са „Житие с малка похвала за Иван Рилски“, „Географско описание“, „Послание до доместик Исай“, поетични творби с християнска тематика.

Исихазъмът

            Исихазъм идва от гръцката дума “исихия”, която преведена буквално значи мълчание. Но този превод не е най-добрият, по-точно е да се каже безмълвие. В християнската аскетика методът за умствено вглъбяване, безмълвие и самоконтрол е известен под различни наименования: “умствено дело” /умное делание/, “сърдечно дело” /сердечное делание/, “сърдечно съзерцание”, умствено съзерцание”, “пазене на ума” и “пазене на сърцето” /сердечное хранение/, “сърдечно трезвение”, или само “трезвение” /трезвение в смисъл на будност, трезвеност, въздържаност/. Също се използват “сърдечно внимание”, “умствено безмълвие”, само “безмълвие”, “сърдечна молитва”, “умствена молитва”, “непрестанна молитва” и други. Всички тези наименования отразяват различни страни на метода, но по същество се отнасят за едно и също нещо. Те посочват или изразяват връзката на метода с ума, сърцето, насочеността на вниманието, характера на умствената дейност или спецификата на молитвата. Незапознатите с тази особеност изследователи могат да се подведат от това разнообразие и затова трябва да го имат предвид. Поради факта, че мълчанието като духовна практика е най-впечатляващата външна проява на метода, а умствената чистота и безмълвието – идеал, практикуващите го през XIII-XIV век и след това били наричани исихасти /от гр. исихия – мир, покой, безмълвие/. Оттам и цялото направление на съзерцателното монашество в Православието, добило популярност и разпространение по това време, носи името “исихазъм”.

            Първите писмени сведения за учението и метода за умствен самоконтрол и безмълвие са от IV-ти и V-ти век сл. Хр.  в трудовете на писателите-аскети. Но описвайки метода, някои от християнските писатели се основават на съществуването на една много по-древна традиция, устно предавана от учител на ученик. Във времето на гоненията през първите три века ние не откриваме писмени указания за неговото прилагане. Вероятно това се дължи на специфичния начин на преподаване на метода устно и чрез лична връзка между учител и ученик в затворените християнски общности, както и поради преследванията. Може да се каже, че този метод представлява съществена част от Свещеното предание на Православната църква в областта на самовъзпитанието.

            Най-ранни писмени сведения за практикуване на метода откриваме в Лавсаика на еп. Паладий Еленополски /4-ти век/, който  обикалял и издирвал сведения за живота на християнските аскети, като се е срещал с някои от тях. Йоан Касиян описва през 5-ти век подробно живота на аскетите и отшелниците в пустините на Египет и Палестина, където методът е бил широко разпространен и съставя монашески устав. Подробно изложение на метода, макар и в символична форма, е написан също през 5-ти век от Исихий, презвитер Ерусалимски. Някои аспекти на метода се обясняват и в трудовете на Антоний Велики – основател на християнското монашество през 4-ти век. Негов съвременик е Макарий Египетски, също аскет и съзерцател. През 5-ти век се подвизават Евагрий монах, Теодосий Велики, Марк подвижник, Исая отшелник. Загатвания и споменавания на метода срещаме и при редица по-късни автори  – бл. Диадох, Йоан Карпатски, Максим Изповедник, авва Филимон, Филотей Синайски, преподобни Теогност, Исаак Сирин, Йоан Лествичник,  и редица други, живели в периода от 5-ти до 8-ми век. През 10-ти и 11-ти век срещаме по-подробно описание и наставление в метода от Никита Стифат – автор на “психологически глави за очистването на ума”, от Симеон благоговейни и от Симеон Нови Богослов. Последният е плодовит автор на богословски трактати, нравствени слова и религиозна лирика. Предполага се за един трактат от това време, подробно обясняващ психофизичната страна на метода, че е негово дело.

            Имаме всичките основания да смятаме, че през 10-ти век в България Иван Рилски е практикувал метода на вглъбяването умствения самоконтрол и безмълвие. Вероятно той е и един от първите, въвел го в нашата страна. Създал е около себе си група от последователи, на които е бил наставник. В своя “Завет”  той споменава един от основните елементи на метода – непрестанната молитва, като посочва и формулата й. Съветва учениците си да изучават трудовете и да следват примера на ранно християнските аскети, като посочва конкретни имена – Антоний Велики, Ефрем Сирин и Теодосий Велики, за които се знае, че са практикували метода и са оставили наставления и ученици. Отшелническият живот, който е водил в уединение и мълчание, се практикува от напредналите в тази духовна практика. Въпреки, че в завета си Иван Рилски никъде пряко не дава точно описание на метода, на основата на горепосочените факти имаме пълно основание да смятаме, че той е практикувал метода на умствения самоконтрол и вглъбяване, постигнал е високите степени на безмълвието и е наставлявал ученици, вероятно създавайки школа, която е съществувала известно време след неговата смърт. Според еп. Партений, Прохор Пшински, Гавраил Лесновски и Йоаким Осоговски – известни аскети и отшелници, живели непосредствено след Иван Рилски и канонизирани от Българската православна църква за светци, са били негови последователи.

            С течение на времето, поради устното му разпространяване от учител на ученик и високите морални изисквания, вътрешната съзерцателна същност на метода постепенно се изгубва. Така при масовото си разпространение православното монашество придобива предимно външен, действен характер. Само на отделни места ограничени групички продължават да прилагат метода. Всред миряните той напълно се изгубва. Постепенно монашеството придобива предимно действен характер – държало се е най-вече на външната добродетелност и изпълнение на Божиите заповеди. Етиката е имала нормативен характер. Чистотата на мислите е била съблюдавана, доколкото се е изисквало за изповедта, но собствените мотиви не са били наблюдавани, нито изследвани. Това не е представлявало нравствено изискване или критерий за нравствена чистота.

            През 14 век Григорий Синаит, ревностен търсач на истината и поборник на стремежа към нравствено съвършенство, обикаля различни манастири, скитове и отделни отшелници из Синай, пустините на Египет и Палестина. Научавайки за метода, той издирва практикуващи,  учи се при тях и така наново възстановява същността му и започва да го популяризира. Пристигайки в Света гора Атонска, той остава неразбран и неприет от монасите там. По това време негови ученици стават и редица българи, всред които са Ромил Видински и Теодосий, който по-късно става Търновски патриарх. Благодарение на неговото застъпничество, българският цар Иван Александър подкрепя каузата на Григорий Синаит. Той дарява земи и материални средства за създаването на манастир на българска територия в областта Парория, намираща се на границата между България и Византия. Тук се изгражда духовна школа, в която монасите биват обучавани в приложението на метода. В тази школа ученици освен Теодосий са бъдещият константинополски патриарх Калист и още редица други монаси от всички части на Балканите и Византия. Така тя се оформя като международен център, спомогнал за разпространението на ученията и метода на исихазма. Тук, в “созополската пустиня”, Григорий Синаит пише своите прочути “Наставления за безмълвстващите”. В България започва силно разпространение и развитие на този начин на живот (доказателство за разцвета на съзерцателното монашество през 14-ти век  днес са скалните манастири край с. Иваново и р. Русенски Лом, Аладжа манастир край Варна, Килифаревската школа, основана от патриарх Теодосий Търновски – ученика на Григорий Синаит.) Тук се обучават Евтимий, ученик на Теодосий и след него патриарх Търновски, Григорий Цамблак и българинът Киприан, който по-късно става Киевски и Московски митрополит и разпространява метода там. След Теодосий в школата, ръководена от Евтимий, се подготвят книжовници и опитни практици, които разпространяват учението за умствения самоконтрол и в другите страни на Балканите и Русия. В по-късните години от живота си Синаит бива признат и приет и от монасите на Света гора, където методът наново се разпространява и съхранява през вековете.

            България има сериозен принос в запазването и разпространението на този метод основно в две направления – подкрепя дейността на Григорий Синаит от една страна и подготвя книжовници и духовни наставници с практически опит, които разпространяват учението всред другите православни народи – предимно в Румъния и Русия.