16. Григорий Цамблак

16. Григорий Цамблак – представител на българските книжовници емигранти. Творчество – тематични особености и жанрови специфики

Григорий Цамблак е представител на Търновската книжовна школа от 14в. Роден е около 1360г. в Търново, потомък на богата българска фамилия е предполагаеми родствени връзки с императорската фамилия в Цариград. Получава високо за времето си образование – един от преките ученици на Евтимий Търновски (Патриарх български). Около 1390г. Цамблак живее в Цариград, откъдето е изпртатен на Атон и след завръщането му служи при духовенството на Цариградския патриарх. В началото на 15в. е изпратен в Молдова, гр. Сукава, за да води църковни обреди. Тук създава житието на Йоан Нови Сучански, до този момент това е местен култ към Йоан Трапезунски /по града, в който е роден/ или Йоан Белиградски /по града, в който умира/. Периодът, когато е в Сученския манастир, е най-сигурен хронологически, другите са спорни. След като се завръща от Молдова, отново е изпратен като патриаршенски посланик, но този път в Сърбия, в Дечанския манастир около 1406г. В този манастир е назначен за игумен, патрон на обителта е  Стефан Неман /фамилията на Неманите е най-дърлго управлявалата фамилия в Сърбия; характерно за нея е, че се е смятала за богоизбрана, поради което всички князе от този род са обявени за светци, маакар множеството междуособици и отцеубийства в рода/. Цамблак пише „Житие на Стефан Дечански” и служба за него. Тук създава и няколко текста за Св. Петка – „Цамблак от стихии”, а също и разказ за пренасянето на мощите на светицата след падането на България под Османска власт в Сърбия. Този разказ е добавен към житието на Петка от Патриарх Евтимий след края на неговия текст - Цамблак  просто го продължава. Към 1406г. е извикан от митрополит Киприан в Русия. Цамблак тръгва натам, но по пътя разбира, че Киприан е починал и остава в Литовското княжество, където пише „Надгробно слово за Киприан” – това е единствената му творба – риторична, но в чест на все още неканонизиран светец. В това слово се казва: „Брат беше на нашия баща” – оттук тръгват теориите, че Киприан е чичо на Цамблак, но това е недостоверно. Под баща Цамблак има предвид Евтимий, чийто съвременник и брат по идеи е Киприан, а за Цамблак Евтимий е негов духовен баща.След Литовското нкяжество се завръща в Константинопол, където е назначен за игумен на Плинаирския манастир. Последния етап от живота си прекарва в Киев, където е назначен за митрополит. Смята се, че тук написва „Похвално слово за Евтимий” и празничните слова за светци и празници. Всички текстове са Цамблак са събрани в книга, наречена – „Книга Григория Цамблака”. Похвалното слово за Евтимий е написано в края на живота на Цамблак, защото чак тогава Евтимий е канонизиран за светец. През 1418г. Цамблак взема участие в Константинополския събор, където се застъпва за уния между православие и католицизъм. Въпреки че Цамблак е православен и то исихаст (а те са твърдо за правослана църква), той се застъпва за унията, защото по това време на Балканите започва османска експанзия, срещу която Цамблак смята, че трябва да се обедини целият християнски свят. Цамблак умира около 1419/20г. от чумна епидемия.

Творчество:

1.      „Похвално слово за Патриарх Евтимий” – много важно за исихастите е съвремието, те пишат текстове за своите съвременници. В този смисъл Цамблак създава текст за човек, чиито живот е наблюдавал. Всеки нов момент в риторическите текстове завършва с възхвала – това е връщане към Кападокийската школа (Григорий Богослов, Василий Велики; членовете на тази школа смятат, че религията трябва да се обяснява ясно, на разбираем език с ясни думи). Цамблак представя много точно живота на Евтимий, но това не пречи текстът да е високо риторичен, което е характерно за периода и исихастите. В текста се съдържат сведения за езиковата реформа при Евтимий, живота и деянията му.

Интересно е представен образът на светеца:

-          в  началото е сравнен с редица библейски образи (това е библейски тематичен ключ, уподобява героят на библейски праведни образи). Сравнен е с Мойсей (спасител и бодач на евреите), Евтимий също е водач на българите и последен български патриарх. Евтимий е наречен по-достоен от Мойсей и Арон, тъй като те са старозаветни образи, а той е новозаветен, живял е и е творил след Христа и в негово име. Образът на Евтимий е изграден като исихаст мъченик. Важна е картината с палача, чиято ръка се вкаменява преди да съсече Евтимий (това също е библейски топос от „Царства”). Цамбалк не избира случайно библейските образи, а те целят да издигнат Евтимий като любимец и избраник на Бога, причислен е към апостолите и е уподобен на Павел. Споменаването на Ездра,който е също древен персонаж – свещеник и книжовник, тълкувател и преводач на Мойсеевия закон, Цамблак прави сравнение чрез тази фигура с Евтимий и множеството преводи на църковни книги, които той прави.

2.      „Йоан Нови Сучански” – разказът е съсредоточен върху съда срещу героя, предтавен е разговорът между търговеца Йоан и владетеля. Сюжетът завършва с мъченията на Йоан и смъртта му. Този текст е доста повествователен, което дава повод за съмнения у някои изследователи, че не е на Цамблак, който е изключителен риторик – но ние трябва да предположим, че е негов!

3.       „Житие на Стефан Дечански” – особеното в текста е, че има „лоши чудеса”. Двама злосторници се опитват да ограбят манастира и патронът му ги наказва чрез зловредни чудеса. Героят – Стефан Дечански е представен като исихаст (но той живее доста преди исихазма), което е типично за Цамблак. Целта е да се изтъкне исихастката идея. За Стефан Дечански е писано и преди, но той подобно на Евтимий и житието на Иван Рилски не харесва написаното/това е тенденция при Търновската книжовна школа и исихастите – те смятат, че могат да напишат текстове, по-красиви и стойности от досегашните/. Житието е написано с характерната за Търновската школа витиевата фраза, с приповдигнатост в стила и художествени фигури. За да подсили образа на мъченика Цамблак представя сцени от живота му, които най-силно биха въздействали върху читателя, а именно ослепяването на героя на младини от своя баща, воюването с брат си не по свое желание, удавен без вина от своя син. За да представи героя в добра светлина, Цамблак използва подобно на Евтимий един похват: той трябва да оправдае Стефан, че е посегнал на трона на баща си. И го прави, съсредоточава погледа върху страданието от наказанието, но и бащата не трябва да изглежда зъл, защото също е канонизиран светец – точно тук идва Евтимиевият похват: не друг, а Дяволът е виновен, той завижда на христолюбивия Стефан и му отмъщава. Подобно на Евтимийй, Цамблак разказва история на мощите, които вършат чудеса и изцеляват болни.

            Характерно за Цамблак е приписването на фантастични събития на неговите герои. Характерно е също и застъпването за исихазма. Друга черта е участието на природата в текста, тя обикновено е подробно описана. Всички текстове на Цамблак са силно риторични, писани за светци, повечето съвременници, което също е типично за исихастите. Героите са мъченически загинали исихасти, той ги представя като такива, макар някои от тях да не са живели по времето на исихазма.