15. Ролята на звуковото равнище в художествената литература.

Ролята на звуковото равнище в худ. л-ра. Отношение м/у звук и смисъл. Звукови образочния: аснанс, алитерация и пр.

Съзнателното целенасочено конструиране на худ. реч намира определен израз и във връзка с необходимостта да се постигне хармонично звучене, да се подберат такива изразни елементи, които имат богати фонетични нюанси (в унисон с предаваното настроение) и чрез които се постига х-рна “музикалност”, наподобяваща мелодичността в музиката, без да й е тъждествена. Особеният звуков състав на худ. реч се означава с термин евфония или поетическа фонетика; наблюдаваме специфични явления, при които думите се съчетават не само с оглед на техния смисъл, но и с оглед на чисто външното им изграждане – като последователност и съвкупност от гласни и съгласни звукове. Чрез умелия подбор се подсилва въздействието на образността и емоционалността.

Музикалността на худ. реч се проявява най-определено в лириката, където тя е тясно свързана с ритмичната и стихотворната с-ра. Там най-определено се наблюдава близост с музиката. Но елементи на музикалност се забелязват и в текста на нестихотворните изграждания. В епическите произведения музикално изграждане се наблюдава най-вече там, където се описва природата или човешките преживявания. То е свързано не само с фонетични особености, но и с особености на интонацията и ритмиката, която произтича от комбинирането на думи с различна дължина, от използването на паузи и др.

Доколкото в художествената реч има близост с музиката, фонетичното изграждане не може да се свързва само с формата на л-рната творба, в него има и елементи на “съдържание”. Музикалността, ако е уместна, подсилва емоционално-смисловото начало, образността, поетичната атмосфера. Музикалността в л-рната творба, от една страна, се постига чрез фонетичните особености на езика, чрез организирането на думи с особено звучене при комбинирането им и, от друга страна – чрез ред технически способи, проявявящи се най-определено в стихотворната реч: интонация, ритмична стъпка, рими, строфи, размер, паузи, ударения и др. Тези елементи в творбата се неделими не само помежду си, но в положителните примери те са в тясна връзка с предадения конкретен смисъл, с образите, идеите, размислите, настроенията.

Особено внимание заслужават тези фонетични особености на творбите, при които се предават слухови представи. В подобни случаи конструирането на думи води до едни или други звукоподражателни елементи. При специални творчески задачи се използва звукоподражание като по-цялостен способ. Пасажи с определено изявено звукоподражание се срещат сравнително рядко. По-чести са обаче случаите в които има отделни звукоподражателни елементи.

С помощта на фонетични елементи се подпомага и експресивността при обрисуване на картини, при предаване на зрителни представи. Често при описване на природата специално подбраните звукове подсилват зрителното впечатление и емоционалността – това е т.нар. звукопис.

В тези случаи се използват ред фонетични способи, от които по-главните са следните:

1. Алитерация – селекция и комбиниране на еднакви или сходни съгласни в словесните форми в

унисон с изразяваното настроение и съдържателността. Например:

„Гарванът грачи грозно, зловещо

псета и вълци вият в полята…”

Подобни особености се наблюдават и в нестихотворната реч. Например:

„Чу се, че в долните села, далеч, не повече от един ден път, дошла чумата…”(Й. Йовков).

Обикновено съзвучните съгласни са в еднаква позиция (в началото или в средата на думата)

или в срички, в/у които пада ударението. Чрез алитерацията поетите постигат по-пълна

смислова и музикална изразителност и усилват естетическото въздействие на

стихотворението, като изтъкват образното и емоционалното значение на свързаните с

алитерацията думи на по-преден план.

2. Асонанс – съчетаване на еднакви или сходни гласни от различни думи в унисон с изразяваното

            настроение и рисуваната картина. Например:

„Настане вечер, месец изгрее,

звезди обсипят свода небесен,

гора зашуми, вятър повее, -

Балканът пее хайдушка песен.”

В повечето случаи асонансите са в единство и с алитерации. Хармоничното съчетание на

уместни гласни и съгласни подпомага мелодичността, ритмичността, интонацията.

В използването на алитерацията и асонанса се проявяват разнообразни възможности.

3. Звукова анафора – всички основни думи в един стих започват с един и същи звук: „Лунния лик да

лови”, „Предвечната си приказка повтарят” (Н. Лилиев). В някои случаи се повтарят звукови

съчетания в началото на последователните думи. Например:

„Разбивай, разлюшквай, руши,

разкъртвай…”(Хр. Смирненски).

Особено х-рни са звуковите повторения в няколко стиха, при които наблюдаваме симетрично

разположение, някаква закономерност. Наблюдава се звукова анафора с еднакво започване на

два или повече последователни стиха.
4. Звукова епифора – завършващите думи в последователни стихове започват с една и съща съгласна

или с еднакво звуково съчетание.
5. Звукова анепифора – повтарят се началните звукове на първата дума от първия стих и на

последната от втория стих.

Наблюдава се сложно комбиниране на похвати – едновременно има и алитерации, и асонанси в разнообразни позиции, съчетани със синтактични повторения, с рими и др. При един или друг случай във връзка със смисъла се употребяват интересни и разнообразни комбинации от съгласни и гласни – предни, средни и задни, преградни, проходни и т.н.

Интересна е т.нар. „кинетична инструментовка” – при нея подборът на съгласните и гласните в цялостната осмисленост на една фразеологична единица дава представа за движение, изменение, развитие. И тук фонетичните особености са обусловени от конкретното смислово съдържание, вън от което те биха довели до празна игра на звукове.

При подреждането на думите в осмислени изрази и изречения необходимо е да се постигне съотносително уравновесяване м/у употребените гласни и съгласни. Утежнен е такъв текст, в който има много съгласни, а малко гласни, в който се употребяват много едносрични думи. При произнасяне на подобен текст се явяват трудности. В изграждането на словосъчетанията наблюдаваме интересни явления при групирането на няколко гласни една до друга /зев/. В ред случаи това е нежелателно и неблагоприятно за звучността явление – особено когато се натрупват повече гласни една до друга. Но в поезията има примери, при които подобни съчетания на гласни облекчават и освежават изразността, не са в противоречие с благозвучието. Например: „За чорбаджии и турци…”

При фонетичното изграждане на худ. реч значение имат и изпускането и прибавянето на някои звукове.

Особено при стихотворната реч наблюдаваме случаи на елизия – съкращаване на думите, отстраняване на звукове. Например: „Аз веч нямам мило, драго…” (Хр. Ботев). Изпуснатите гласни са без ударение.

Наблюдава се и синкопа – изпускане на неударена гласна от строежа на определена дума. Например: „В страданьето е негова живот” (П. П. Славейков). Тези фонетични промени са във връзка с необходимостта от спазване на стихотворно-технически регламент.

По същите причини се използва в по-редки случаи и епентеза – вмъкване между две съгласни на гласна, а също и удължаване на думите: „И само в него ази ще намеря…” (П. П. Славейков).

Фонетичните способи са пълноценни, когато се използуват във връзка със съдържанието и емоционално-мисловната целенасоченост. Те могат да се превърнат във формалистична игра, когато станат самоцел. Символизмът като л-рно направление се утвърждава със специално внимание към музикалността в л-рното творчество.