12. Богомилстово – възникване, възгледи и разпространение.

12. Богомилстово – възникване, възгледи и разпространение. Богомилска и противобогомилска книжнина. Презвитер Козма

Богомилството е най-голямото средновековно социално движение. То е християнска ерес,  обществено движение в религиозна форма, насочено срещу устоите на официалната църква и феодалния строй. Най-значителни извори за проучването му са: “Беседа против богомилите”, Борилов синодик от 13 век, Житие на Теодосий Търновски от 14 век, Житие на Иларион Мъгленски от Евтимий. От византийските източници – “Против богомилите” -12 век, и съчиненията на Ана Комнина. От богомилските съчинения – Тайната книга на богомилите.

Време на възникване: “Беседа против богомилите” дава представа не само за космогоничните и религиозните, но и за социалните възгледи на богомилите, както и за времето на възникване и основоположника на учението. “В годините на благоверния цар Петър (927-970)се появи поп на име Богомил, по-право е да речем Богу немил, който пръв започна да проповядва ерес по Българската земя”.

Източници на богомилското учение:

1. Общественият и социален живот, феодалните отношения и изостряне на класовите противоречия. Християнският бог в очите на народа се оказва не толкова справедлив и милостив, колкото го представя църквата.

2. Дуалистичните християнски ереси – главно павликянството, което е продължение на манихейството (староирански дуализъм).

3. Евангелските книги и елементите на дуализам в тях.

4. Апокрифната литература, в която намират отражение дуалистични идеи и недулистични антиканонични учения, народни легенди и схващания.

5. Езическата вяра, която продължава да е господстваща.

Богомилски възгледи: В почти всичките си пунктове възгледите на богомилите противоречат на официалното християнско учение. В началото съществува само бог, който управлява седемте небеса. Дяволът е ангел или син на бога. След прогонването му от небесното божие царство той създава свое земно царство. Сътворява земята, земния свят и плътта на човека, но човешката душа е божествена. Според едни тя е вдъхната от бога, след напразните усилия на дявола да съживи човека, според други в глинените тела на първите хора дяволът затваря ангели. По този начин се противопоставя бог на дявола, небето на земята, тялото на душата. Като създател на земята и телата човешки, дяволът е техен господар. Така земният свят е творение и владение на дявола, а духовният, невидимият е божествен. За разлика от другите дуалистични учения (поддържащи идеята за две вечни непримирими начала – добро и зло), дуализмът на богомилите е умерен – изначален е бог, а злото е вторично, то се появява след бога. Богомилите вярват в доброто у човека, чиято душа не е във властта на дявола, и следователно в усъвършенстването на обществото чрез убиване на телесното и даване на преднина на духовното. Освен това злото не ще трае вечно на земята. Те вярват в гибелта на дявола и във възцаряването на бога като единствено божество. Тези възгледи ясно са изразени в Тайната книга.

Богомилите не признават Стария завет, (писан по внушение на Сатаната), а новозаветните книги тълкуват алегорично. Най-високо ценят Евангелие от Йоан и Откровение Йоаново (апокалипсис на Йоан). Евангелието е морален кодекс на богомилите. Не се кланят на иконите, считайки това за идолопоклонство. Не почитат кръста, защото Христос се е мъчил и умрял на него. Отричат кръщението, причастието, чудодейното действие на мощите. Според тях жената е създадена едновременно с мъжа от кал, а не от реброто Адамово. Поради това имат друго отношение към жената, отреждат й място в обществения живот и дори в богослужението. Отричат труда в полза на господарите, кръвопролитията, войната и дори убийството на животни. Проповядват скромност, смирение, въздържание, незлобливост.

Делят се на съвършени (проповедници), вярващи и слушатели.

Тъй като земята и нейните властници са империя на злото, то те са грешни. Оттук произхождат социалните и антицърковните възгледи на богомилите, които го правят антифеодално движение. Еретиците според Козма “учат своите да не се подчиняват на господарите си, ненавиждат царя, ругаят старейшините, укоряват болярите.” Те отричат църковните сгради и свещениците, смятат ги за излишни.

Социален състав: В индексите на забранените книги се отбелязва, че еретическата литература била най-вече разпространявана сред свещениците – селските попове. Социалният състав обаче на обикновените привърженици бил значително по-разнороден.

Развитие и разпространение на учението: През втората половина на 10 век богомилството става сила и църквата взима специални мерки. Появата на противобогомилското съчинение на Козма е една от тези мерки – повежда се идеологическа борба с богомилите. По-активните от тях обаче са били затваряни и измъчвани. По-късно се свикват противобогомилски събори (1211г. и през 14 век). Богомилите са подлагани на проклятия, изгонвани са от пределите на страната, а Василий врач е изгорен на клада.

Богомилството замира чак през първата половина на 15 век в условията на османското владичество. Още през 11 век обаче то преминава границите на България, като обхваща целия Балкански полуостров и Западна Европа – Северна Италия и Франция. Там са богомилите са наричани бабуни, албигойци, катари, бугри, булгри и много от тях са изгаряни на клада. Връзката на западноевропейските дуалисти с българските богомили е ясно осъзната и се поддържа в продължение на години – пренасят се книги от България, а някои получават образованието си по еретичество тук.

Значение: Богомилското учение навежда на размишление, подтиква към опит за реформиране на църквата. В Западна Европа то се свързва  с реализираната Реформация. Сред българското население богомилството формира обществени възгледи, създава критично отношение към църковната литература и намира отражение във фолклора. В него срещат дуалистични легенди, които възникват под влияние на дуалистичните апокрифи и на богомилската проповед. Също така се създават приказки против духовници и против отделни църковни идеи. Те отразяват реални слабости на духовенството, но за смелостта да се осмиват и развенчават, както и за трезвеността в оценката има дял и богомилската многовековна остра критика, която създава в народа критическа нагласа към духовенството и официалната идеология.

                         

Богомилска литература: Освен новозаветните книги богомилите приемат и ред апокрифни творби, които съответстват на учението им и от които самото им учение в известна степен е повлияно – “Видение Исаево”, “Прение на Исус с дявола”. В науката се допуска богомилска намеса в някои стари апокрифи. Всички гръцки преписи на апокрифните творби не са известни, за да може точно и категорично да се реши този въпрос. Богомилски елементи могат да се открият в “Тивериадско море”, “Слово да Адам и Ева”.

Същинската богомилска литература се появява не като полемична, насочена срещу официалните църковни възгледи, не и като философско-богословна или проповедническа, в която се посочва как трябва да си мисли и постъпва, а като повествователна литература. Тя е опряна на материала и на литературните традиции на апокрифната литература. Само две произведения се смятат за безспорна богомилски: Тайната книга на богомилите и Катарски требник, който не влиза в кръга на художествената литература, а е свързан с практиката – има обреден характер.

Тайната книга е известна в два латински преписа. В края на творбата авторът е писал: “Това е пълната със заблуждения тайна книга на еретиците от Конкорецо, която донесе епископ Назарий от България”. Назарий е живял втората половина на 12 век. Творбата си сближава по проблематика и по форма с апокрифната литература. Тя излага учението на богомилите в образи и картини чрез действие и действащи лица. Полемиката с официалното християнство се води по косвен път, тя е вътре в самото обяснение на нещата. Творбата е написана в композицията на въпроси и отговори. По време на тайната вечеря любимият ученик на Христос му задава въпроси. Творбата не е диалогична, защото Йоан е само подбудител, а Исус разказва, като отговорите му рисуват цялостна картина на миналото и бъдещето на света.

С помощта на апокрифен материал (образи и мотиви) авторът създава програмна творба на богомилството, като съчинението е противоположна както на използваните апокрифи, така и на каноничните книги. Сатанаил е подражател на бога, но той има голяма власт и обитава небесата заедно с бога. Двама могъщи господари на всемира! Но идва момент, когато Сатанаил възневижда божията слава и обладан от завист и властолюбие, пожелава да постави трона си над облаците. Той започва да бунтува ангелите против бога. Бог узнава коварните му замисли и подлите му дела и го събаря от небесата. Тогава той започва да твори – създава земята и първите хора по свое подобие. Не бог внушава на Мойсей да посади трите сплетени дървета, от които сетне ще стане кръст (Повест за кръстното дърво – Йеремия), а дяволът. Богородица не е земна жена, а ангел. Христос не се ражда от нея, а преминава от едното й ухо през другото. Завършвайки творбата си, авторът вярва, че един ден, след като дяволът бъде победен, няма да има ни глад, ни жажда и бог ще царува със страдалците навеки.

Целият разказ е история на дявола, който играе съдбоносна роля в историята на света. В творбата е намерил израз дуализмът и оптимизмът на богомилите. Злото ще бъде победено, то не е вечно, защото доброто е по-силно и вечно. Изразена е вярата в чистотата и силата на човешката душа, която е ангелска.

В книгата на Зигавин в главата “Против богомилите” възгледите на еретиците за възникването на света са изложени също във форма на разказ. Това означава, че богомилите устно и писмено разпространяват своето учение по образен повествователен път, а  богомилските съчинения по всяка вероятност са били в духа и стила на апокрифите.

Няма запазени съчинения от поп Богомил, но името му фигурира сред писателите в един руски индекс заедно с името на поп Йеремия.

Между анонимните апокрифи, които нямат гръцки препис най-силно впечатление с дуализма си прави “Слово за лъжливия антихрист как го победи архангел Михаил”. Предполага се, че той е създаден (или редактиран) в богомилска среда. Произведението се отличава с драматизъм и внушителна картинност, оставило е трайни следи във фолклора. Апокрифът преминава и в Русия.

Противобогомилски съчинения. Презвитер Козма - „Беседа против богомилите”

Бързото разпространение на богомилското учение, което подрива авторитета на официалното християнско учение и разклаща устоите на светската и духовната власт, предизвиква противомерки от страна на държавата и църквата. „Беседа против богомилите” е обширно противобогомилско съчинение, в което има и анатеми, израз на наченалата борба между ерес и официална религия.

Датировка: То е единственото познато досега съчинение на Козма. Както редица други творби не е датирано и единственият извор на данни по този въпрос е съдържанието му.  В текста се казва, че богомилството възниква във времето на цар Петър (927-970). Едно от най-аргументираните предположения за датиране на творбата е за възникването й през 50-те години на 10 век. 1)Авторът нарича Богомиловата ерес “новопоявила се”, 2)а по времето на създаване на творбата богомилското движение е било в своето начало – в беседата се посочват само устни изказвания на богомилите, но не и техни книги. Това показва, че богомилството още не е създало своя литература или че не е още популярна и Козма не я познава. 3)Авторът твърди, че повечето хора обичат “кощуниците и басните”, а не книгите, че предпочитат игрите вместо църквите, “вярват в сънища и срещи, и във всяко сатанинско учение”. Това говори за съществуването на един цветущ езически фолклор, за неукрепналия авторитет на църквата, за жизнени езически обреди, навици и вярвания. Всичко това отвежда към ранна епоха (10век). 4)Козма защитава българския цар, болярите и монашеството в българската земя и следователно произведението му не може да се отнесе към времето на византийско владичество.

Беседата на Козма е едно от най-значителните и оригинални произведения в старобългарската литература. Знанията ни за същноста на богомилското учение, за космогоничните, религиозните и социалните възгледи на богомилите дължим предимно на Козма. Заедно с това творбата притежава всички качества на първокласно полемическо произведение. Беседата не ни поднася конкретни биографични сведения за Козма, съобщава само че е имал духовен сан презвитер.

 “Беседа против богомилите ”е най-ранния противобогомилски паметник. Както личи от заглавието на беседата, авторът си поставя за главна задача да изобличи богомилите. Неговата творба обаче е много по-богата откъм съдържание и проблематика; тя надхвърля рамките на изложение и изобличение на едно еретично учение. В нея се очертават две основни части -всяка със своя цел и адресат, но обединени помежду си от идеята за изкореняване на богомилството и усъвършенстване на обществото.

Първата част е същинска противобогомилска част. В нея авторът се стреми да докаже погрешноста на учението им и вредата от него. Той формулира задачата си, след като съобщава повода за написване на творбата – появата на поп Богомил с неговата проповед. “Исках да премълча за тях, заради многото им бледословия, но повече се плаша от осъждане, защото, докато ние мълчим, някой ще се съблазни от техните лъжи и ще погине немощният брат, за когото Христос умря.”

По-нататък Козма започва да разказва за богомилите. Дава представа за външния им вид – скромни, бледи, мълчаливи, но са бледи от “лицемерен пост”, а извътре са “вълци и хищници”. Заблудени от външния им вид, хората пристъпят към тях и ги питат за спасение на душата. Тогава те се преструват, скривайки намеренията си, въздишат и смирено отговарят подобно на вълк, който иска да грабне агне. Така с помощта на библейска образност Козма рисува отрицателен образ на богомилите. Той се базира на техния действителен вид и поведение, но дава тенденциозно тълкуване. С интересно сравнение показва опасността на учението: “И както, ако стреляш в мрамор, няма да го простреляш, но като отскочи, стрелата удря този, който стои отзад, така и ако учиш еретика, не само не ще го поучиш, но и някой от слабоумните ще се разврати.” Това за историка е ценен момент – свидетелство за голямата убеждаваща сила на словото на богомилите, което може да увлече и този, който се опитва да ги поучава.

В стремежа си да покаже колко е скверно учението на еретиците Козма пристъпва към неговото по-конкретно изложение – възгледите за сътворението на света, за дявола като господар на земята, за кръста, иконите, причастието, каноничните книги, показва отношението им към царя, болярите, към църковните служители, към богатството. Отделя внимание на особености, присъщи на съвършените богомили – отрицание на брака, на децата, на месната храна. С ирония се отнася към всичко земно. Пита богомилите защо ядат хляб, пият вода и се обличат.

Той е безкомпромисен към тях, строг отрицател, язвителен, дори ожесточен. Козма не крие своите чувства към противниците, открито заявява, че иска да ги изобличи и ги обсипва с отрицателни квалификации от всякакъв род. Той преценява богомилите за вредни от гледище на официалното учение, църквата и държавата. За него богомилството е сила, която руши устоите на обществения ред. Но преценявайки действителността, писателят осъзнава, че те имат известни основания за недоволство.

Втората част от творбата е отправена към духовенството, към богатите и към добрите християни миряни. Тук авторът си поставя задача да укори своите събратя и да им даде съвети, за да ги поправи. Той иска да предотврати онези причини, които дават храна на еретическите учения – упадъкът на нравствеността у монаси и епископи, формалното изпълнение на длъжностите, невежеството.

Като всеки средновековен писател той притежава религиозен мироглед, а като привърженик на официалното християнско учение и представител на църквата Козма е защитник на официалния държавен, обществен и църковен ред. По-голям грях за него от еретичеството няма, а духовенството поначало е свято. Той обаче не е сляп за отрицателните явления в живота. Съзнава слабостите на своята класа, вижда страданията на народа, неправдите, вършени от имотните и управляващите. Открил част от обективните причини за разпространение на богомилството, Козма се старае да ги премахне, да изкорени ереста.

Неговата критика към привилегированите не е от позиция на отрицанието, каквото е към богомилството; тя цели нравствено усъвършенстване на обществото и въдворяване на хармония в държавата. Авторът обаче е много остър, проявява гражданска смелост. Той не може да мълчи за недъзите на своите събратя. За пръв път в българската литература се открива такава пряка критика, отправена към различни социални слоеве. Авторът не щади висши духовници, монаси, богати и обикновени хора. Само царят остава извън неговата критика и е винаги защитен, защото се смята за божи наместник на земята. Козма обаче не е озлобен, тук духът на отрицанието липсва. Той е далеч от мисълта да хули духовенството - за него то е свято. Писателят обаче вижда много отклонения от уставите и нормите и смята за необходимо да поучава.

Най-голямо внимание отделя на духовенството. Той рисува няколко категории монаси и заедно с това най-разнообразни техни слабости. Някои отиват в манастир, за да угаждат на корема си или за да намерят сигурен подслон и добра храна, изоставяйки децата си. По-голям подвиг е да се работи и с труд и честност да се поддържа семейството, отколкото да се отдаде човек на молитви и уединение. Други монаси ходят мръсни телом, суетни са и лениви, живеят богато, карат се със събратята си или пък пишат всякакви закони, като искат да влязат в ролята на учители (загатва за апокрифната литература). Трети пътуват по света, хвалят се и искат да се прославят. Тази грозна действителност не съответства на примерите, дадени от великите монаси и затова Козма се вълнува, употребява силни изрази. Точно нравственото разложение и слабостите на монашеството – леност, чревоугодие, лицемери, алчност, паразитизъм – подкопават доверието в официалната църква.

Авторът си позволява остра критика и към епископите, които  според него са недостойни божи служители. Затова той пита откъде идат ересите и отговаря - от леността и невежеството на епископите. Епископите купуват длъжностите си, част от тях са прости и не познават закона.

Интересни мисли отправя и към богатите. Казва, че имат книги по домовете си, но са скъперници и не ги дават на своите бедни братя да ги четат и да се учат. Козма е схванал една съществена черта на имотната класа – да властва над народа и със силата на знанието. Авторът оценява книгата като средство за усъвършенстване на обществото, светлина, която не бива да се крие от погледа на хората. Незнанието довежда до пороци. Козма не хвали богатите, които отиват в манастир, за да спасят душата си, живеейки в нищета. Той доказва, че и богатият може да се спаси, ако знае как да използва богатството си. Защото не самото богатство е виновно за греховете, а неправилното му използване.

В беседата не се отделя специално внимание на народа, но присъствието му се чувства осезателно в творбата и в първата, и във втората част. Селянинът не може да понася бедността, за него манастирът е спокоен и примамлив, защото има храна.

В края на творбата си авторът моли читателя да не осъжда неговата “грубост и безумие”, защото е “прост и неучен”, уверява го, че говори изключително с езика на Светото писание. Изразът на самоотричане не е само типична средновековна скромност, а и литературен похват, чрез който Козма иска да придаде истинност и авторитет на творбата си.

Общото становище през Средновековието е, че еретиците са разложители, съблазнители, които внасят объркване в понятията, разединяват народа. В интерес на някогашното държавно развитие и от гледище на официалната църква Козма изпълнява своя дълг. Той има съзнанието на общественик, чиято съвест не може да остане безучастна, затова взема перото и се бори за единна църква, за ред, за нравственост. Бори се за повече морал и повече хуманност от страна на всички социални слоеве. Но неговите надежда за премахване на недъзите на времето и изкореняване на еретичеството са утопически. Мирогледът на Козма носи естествена за времето историческа ограниченост.

Първата част на творбата се определя като апологето-полемическа, а втората – като изобличително-поучителна. Получава се сложно произведение, което няма подобие във византийската литература. То е написано със средствата на полемическто изкуство. И в двете части Козма излага погрешното, неправилно поведение (съответно на еретиците -1част, духовенството и богатите -2част), критикува го и утвърждава правилното православно схващане и поведение.

Козма се очертава като образован полемист с добра професионална подготовка. Има основания да се мисли, че е чел някои апокрифи, разпространявани от богомилите, обаче в беседата си изхожда от действителността - изобличава и критикува преди всичко това, което е видял и чул. Затова и в неговата творба се очертава твърде пълна картина на българския живот – общество раздирано от противоречия, свързани с класова диференциация, беден и недоволен народ, разложено духовенство.

Личи обществената позиция и личната заангажираност на автора чрез използваните типични за полемическата литература стилни средства.

Служи си евангелските книги, които според него предлагат най-добра аргументация, като ги цитира или разказва. Умението му като полемист се проявява в подбора на цитатите- той има чувство да яркото, за образното.

Има предпочитание към сентенцията – “Свинята отминава бисера, а събира боклука”.

В първата част използва иронията, във втората е остър в езика. Сравненията не са много, но правят впечатление. Покрай шаблонизираните (християни-стадо, еретици-вълци, епископ-пастир) се срещат оригинални и запомнящи се. Еретиците са “зли кучета”, а изображението на иконата е като дрехата на мъжа на доброумната жена, която тя целува, когато го няма. И в двете части на беседата, написана като разговор с противника и християните, се срещат често обръщенията, въпросите и възклицанията.

“Беседа против Богомилите” е позната и извън България. Известна е сръбска компилация от въпросите в нея. Особено дълго и активно живее в Русия, където се използва в борбата против руските еретици. Дълголетността на творбата се определя от проблемите, които дискутира – недъзи, които не се изживяват през цялото средновековие, както и от разработката на принципни положения в християнството – размишления по въпросите за брака, кръста, за богатството, за книгите. Значение има и ораторското умение на автора.