1.2. Структура на художествения образ в старобългарската литература

1.2. СТРУКТУРА НА ХУДОЖЕСТВЕНИЯ ОБРАЗ В СТАРОБЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Всяка литература сама по себе си представлява определено схващане на действителността, разбиране на заобикалящите човека явления, отражение на света, видим или невидим, осезаем или намиращ се отвъд обозримото. Средновековната литература и в частност старобългарската литература е неразривно свързана с християнската представа за съществуващото. В този смисъл актът на сътворяване е осъществим единствено от Бог. Доказателство, че именно такава е била представата на средновековния човек намираме в пролога на „Шестоднев” на Йоан Екзарх, който казва, че хората „събирайки вещи, творят готови образи”, а Бог наистина твори, създавайки от нищото. Т.е. Бог е истинският творец, създател на първообразите, на материята, от които после човекът съгражда, сглобява своите вторични творения. Този основен принцип на средновековното мислене е важен за изясняването на структурата на художествения образ, защото всеки тип литература не съществува сам за себе си, а е свързан с историческите, културните и идеологическите особености на времето, в което е възникнал и битувал.

Най-общо казано произведението на изкуството се явява носител на някаква естетическа информация, като то е едновременно и част от тази информация, и средство за нейното предаване. Литературната творба се формира от два основни типа знаци, който изграждат нейната цялост. От една страна, са езиковите средства, словесността, чрез която се осъществява художественото изразяване, а от друга, знаците-образи, т.е. художествените образи, които се изграждат с помощта на словесността и са носител и съдържание на естетическата информация.  Именно художествените образи са обект на анализ, чрез който се стига до същността на дадено произведение, а оттам и до изводи за същността на цялата старобългарска литература. Разкривайки спецификата на образите, човек се запознава с начина на възприемане на действителността и отношението на индивида към нея.

В контекста на раннохристиянската представа за действителността художественият образ отразява един двойствен модел на света, в който се разграничават видимото и невидимото, земното и божественото. Двата клона на съществуващото са в йерархична зависимост един спрямо друг – земното е подчинено на божественото, но и представлява негов образ. Но дали видимият свят е отражение на невидимия или напротив – трансцендентното възниква в човешкото съзнание като образното отражение на действителността. За съвременното научно схващане вторият вариант за осмисляне на отношението видимо-невидимо е правдоподобен, докато средновековният възглед се свързва с първата концепция. Чрез обръщането на средновековният модел се достига до действителния път на художественото познание: дейстивителност – мит – художествен образ. Но митът сам по себе си е своеобразен първичен начин за обясняване на света и явленията в него, т.е. той съдържа собствени кодове за разрешаване на въпросите на битието. Средновековната литература, използвайки мита при отражението на действителността, който сам по себе си носи модел на интерпретация на реалността, представлява отражение на отражението. Това именно е първият основен принцип на средновековното изкуство. Художественият образ се изгражда не като пряко авторово осмисляне на определени явления от заобикалящия свят, а като отражение на религиозно-митологическата представа за тях. „Действителността се отразява в изкуството, пречупена през призмата на християнската митология.”[1]

В произведенията, принадлежащи към тематичният кръг на агиографската литература, се открива принципът на двойното отражение. Героите на тези произведения са най-често исторически личности и чрез претворяването на тяхната биография се изграждат художествените образи. Това, което се разказва например в житието или похвалното слово на даден светец, се приема за достоверно, то се знае предварително, служи за изходна точка. Образите на светците, имайки реални прототипове, се свеждат до три основни типа: апостолски, отшелнически и мъченически. Техните митологични първообрази се откриват в Новия завет – апостолите, Йоан Кръстител  и неговият пустинен живот, смъртта на първомъченик Стефан. Така се създава една предварителна представа  за дадения герой, знае се в общ план какви ще бъдат неговите действия. Но тези прототипове също не са първични. Всички типове и техните прототипове в християнския контекст имат един общ абсолютен първообраз – Исус Христос, който представлява централна фигура в християнската митология. Философската идея за абсолютното е въплътена в триединния християнски Бог, а Христос е едно от неговите проявления, той представлява сливането на човешкото и божественото, на видимото и невидимото, на осезаемото и трансцендентното .

Именно Христос се разглежда като изходен модел за различните типове герои. Чрез претърпяването на определени трансформации те се пораждат от него. Първата трансформация лежи върху противопоставянето на материално - духовно. Макар и християнските герои да не са богове, противоречието между тяло и душа се запазва. Чрез стремеж към елеминиране на телесното и съсредоточаване върху духовното те се доближават до божественото и по този начин спасяват и възвисяват душата си. Втората трансформация на първичният модел се реализира в неговото разчленяване в зависимост от проявите на отделния герой, явяващи се подражание на определени елементи от земното битие на Христос – посвещаване и кръщаване на народите (апостолите),  страдание и смърт (мъчениците), борба с дяволските изкушения (отшелниците). Третата трансформация се състои в обособяването на конкретния герой чрез вписването му в цялостната единна представа за неговия прототип и съпоставянето му с други герои от същия тип. Т.е. реалната историческа личност бива причислена към реда на литературните герои, сходни по деяния с нея, вписва се в един тип, който пък се свързва с някоя от страните на изходния модел. Именно причисляването на героя към типа, а не индивидуалните му характеристики, е от значение за средновековната литературна мисъл. Така се стига до вторият основен принцип на средновековното изкуство – принципа на отъждествяването. Важни са онези елементи на дадено явление от действителността, които го отъждествяват с един от митологичните типове, а отделните черти на това явление се разглеждат само като доказателство за принадлежността му към общото. Псевдо Дионисий сравнява художествения образ с печата – многото отпечатъци, оставени от него, принадлежат на първообразния печат и по същия начин различните конкретни герой се вписват в схемата на своя първообраз и изразяват неговата същност.

 Важна характеристика на художествения образ е неговата двупластова структура. В рамките на един общ текст едно и също понятие е означено от две различни системи от знаци – от една страна, са знаците на художествената система (конкретно-изобразителен пласт), а от друга, знаците на системата на християнската митология (митологично-символичен пласт). И двата вида изразни средства обаче принадлежат на един и същ обект на изображение. Двата пласта са йерархично свързани, като конкретно-изобразителният е подчинен на митологично-симвиличния. Така знаците на художествената система не само разкриват естетическия характер на творбата, ами и служат като средства за предаване на религиозните натоварености на изображението. Двуслойната предства за художествения образ е характерна за всички средновековни произведения и може да се разгледа в по-глобален мащаб. Така става ясно, че налице е една цялостна картина на света, която също е двуслойна. Затова символично-митологичният пласт на художествения образ е универсален и не зависи от народностното определяне. Този пласт служи за възприемането на литературните творби като наднационални, защото общуването човек – бог не зависи от никаква народностна спецификация. Именно вникването в двойствения характер на художествения образ способства за интерпретацията на цялата старобългарска литература. Разглеждането на структурата на образа води до извода, че литературата на целия старославянски свят може да бъде разгледа на едно общо, универсално ниво, пречупена през призмата на този „пласт-посредник”[2].

---

[1] Станчев, К. Структура на художествения образ в старобългарската литература. В: Поетика на старобългарската литература. Изд. „Наука и изкуство”, София, 1982, стр. 25.

[2] Терминът  е използван от Ал. Наумов във връзка с разсъжденията му за универсалното и народностно- специфичното в контекста на структурата на художествената творба и е приведен в статията на К. Станчев. 

Художественото произведение в старобългарската литература се явява носител на естетическа информация, която от своя страна е един от най-важните регулатори на отношенията на индивида със света.То е едновременно и средство за предаване на естетическа информация и част от тази информация.

Литературната творба се формира от два основни типа знаци – словестни знаци и знаци образи.Чрез словестните знаци (средствата за художествено изразяване) се използват възможностите на естествения език.Знаците образи (художественото изображение) , които се изграждат чрез словестните знаци, се явяват едновременно носител и съдържание на художествената информация.За разлика от словестните знаци художествените образи съществуват само в творбата и именно чрез тях се осъществява интерпретацията на действителността, отразява се определен модел на света и се внушава отношението на индивида към него.

Бидейки отражение на христианските религиозно-митологически представи за света, произведенията на старобългарската литература изграждат адекватен на тях художествен образ.В Библейските текстове, а и в цялата богословска и литературна традиция, които са въплатили митологическата система, служеща за език на християнската религия, се гради един двусъставен модел на света, в който видимият свят (земното) е йерархически подчинен на невидимия божествен свят и се третира като негов образ.С други думи, съгласно изложената средновековна концепция за образното познание действителността и изкуството се третират като две знакови системи (две системи от образи), чрез които последователно се предава информацията за трансцеденталното.Но тъй като за съвременната мисъл е ясно, че не видимият свят е отражение на „невидимия”, а „божественото” възниква в човешкото съзнание като едно образно митологическо отражение на действителността се стига до извода, че пътят на средновековното художествено познание е действителност-мит-художествен образ.Тоест митологичните представи, които сами по себе си са първично образно отражение на действителността са основния „инструмент” с който бурави средновековното изкуство.Следователно художествениат образ е отражение на отражението.Това ни позволява да формулираме един от основните принципи на средновековното изкуство като принцип на двойното отражение.Съглано него художественият образ се изгражда не като пряко авторово осмисляне, а като отражение на религиозно-митологическата представа за тях.

Принципът на двойното отражение е валиден за всички сфери на духовния живот през среновековието.На него се подчинява и литературата, която по същество е художествено–научна, художествено–документална, тъй като навсякъде присъства образната интерпретация на реалните факти и явления, тяхната религиозно-митологическа обработка.От друга страна , литратурата със същия успех може да се нарече и документална, тъй като за средновековния човек критерий за истинност не е действителността, а религиозно-митологическата система.

В произведенията, които стоят в центъра на средновековната литература, т.е. житията, похвалните слова за светците и изобщо тематичният кръг на агиографията, принципът на двойното отражение се реализира най-пълно.Героите на този тип литература обикновено са исторически личности, чиято реална биография служи за отправна точка за изграждане на образа.Образите на светците се свеждат до няколко основни типа в зависимост от извършените деяния.Три са основните типа в старобългарската агиография – апостолски, отшелнически и мъченически.Всеки от тях има своите митологически прототипове в Новия завет – например апостолите, пустунния живот на Йоан Кръстител.Но тези типове, както и митическите им прототипове, също не са първични.Техният първообраз, който стои на най-високо място в йерархията е централната фигура на христианската религия – Исус Христос. В христианската митология се очовекотворява не природата, а философската идея за абсолютното, което в едно от трите си лица-Христос-въплъщава идеята за абсолютното си сливане  на земно и трнсцедентално, материални и идеално, човешко и божествено.

В христианската литература новозаветните и по-късните литературни герои подражават на земния живот на Исус, на неговата човешка природа и деяния.За апостолите е характерно просвещаването и кръщаването на народите, за мъчениците – страдания и смърт, подобни на Исусовите, а за отшелниците – борбата с дяволските изкушения.Всички тези характерни черти са елементи от земното битие на Христос.С дуги думи освен, че образа е отражение на отражението.

Другата особеност в старобългарската литература е появата на конкретния герой в произведението.В повечето случаи те имат реални прототипове и поради това в творческото съзнание на автора възниква въпросът за взаимоотношенията между реаления и митологическия прототип.В повечето случаи използва дедуктивния подход-от типа към конкретния образ.Изграждайки образа на героя, той поставя реалната историческа личност наред с литературните герои, с които той има сходства.Тоест не своеобразието на героя, а принадлежността му към определен тип има значение.Това ни отвежда до другата       основна за средновековното изкуство особеност - принципа на отъждествяването.Индивидуалното се разглежда само като възможност за причисляване към общото.

И тъй като художествения образ се явява средство за познаване на божествената същност на нещата, той се оказва резултат от две различни операции на означаване:едната чрез знаците на художествената система, другата чрез знаците на системата на христианската митология.И двете операции се осъществяват чрез естествения език.Тоест чрез естествения език, обеката на изображение, описан чрез  художествените знаци и митлогичните символи, образува крайния художествен образ.А това ни показва , че средновековният образ е резултат от съвместяването на два типа значения, т.е. образът е двуслойна структура.Тези значения, тези два пласта на образа, се намират в йерархическа зависимост помежду си.Художественият образ – като носител и съдържание на естетическа информация – се превръща в знак, обслужващ идейно-религиозното ниво на текста чрез своята митологическа семантика.

Поради функцията си, а тя е не само изграждането на цялостна картина на света, но и правенето  общуването  на средновековния човек с бога, символично-митологичния пласт в структурата на художествения образ е универсален и не се поддава на народностна специфизация, тъй като би изневерил на основното си предназначение (опосредствуваната комуникацията на човека с бога).

Библиография :

 Станчев, Кр. Структура на художествения образ в старобългарската литература – В:Поетика на старобългарската литература. С., 1982, 23-30.