Взаимодействие на езиците. Тема 23

е) Взаимодействие на езиците.Билингвизъм.Езикова интерференция.Видове езикови контакти: субстрат,суперстрат,адстрат.Езиков съюз.Балканско езикознание.

Историята на езика стои в най-тясна връзка с историята на народа,който го говори.В историята на народите е често явление големи групи от хора,дори цели народи да започнат да си служат повече или по-малко освен с родния си език и с някой втори език.Такова частично или пълно двуезичие се нарича взаимодействие на езици,езиков контакт или езикова интерференция.Така например на Балканския полуостров езикът на славянските племена,от които се образува по-късно българската народност,попада под въздействие на гръцки и балканолатински език.

  Тия взаимодействия предизвикват ония характерни промени в нашия език,които го отличават толкова много от всички други славянски езици: отпадане на склонението,отмиране на инфинитива,поява на членна форма и др.

  Промените,които се извършват в езика,не засягат изведнъж цялата му структура,а само някои негови страни.Освен това те могат да бъдат най-разнообразни за всеки отделен език.Затова промените в езика се определят като разновременни и разноместни,т.е. различни по време и място.Така например звукът ы е изчезнал в историята на нашия език още през XIII в.,но в руски той се пази и до днес,а,от друга страна, славянският звук ъ се пази в нашия език(поне в определени положения) ,докато в другите славянски езици той е претърпял промени.Склонението е изчезнало в български,но то се пази в руски;в руски обаче общославянската система от глаголни времена е претърпяла съществени промени,докато в български тя се пази сравнително добре.

  Следователно промените,които се извършват в сродни езици,могат да бъдат най-разнообразни,да засягат различни страни на тия езици,да се извършват в разни времена и с различен темп.

  С понятието вътрешни закони на езика е свързано и понятието за национална самобитност на езика.Всеки език си има свой особен,присъщ само нему облик,своя специфика,която се дължи на особеностите на неговия произход и развой,както и до голяма степен на особената история на народа,който го твори.Това определя националната самобитност на всеки език,която представя сумата от най-характерните и устойчиви негови елементи.Тая самобитност проличава най-добре в сравнение с други езици.Така например националната самобитност на нашия език спрямо другите славянски езици изпъква в неговия аналитичен строеж,в употребата на членна форма,в т.нар. “преизказни” форми и др.

  Съществуването на националните езици стои в тясна връзка със съществуването на нациите.Самобитността на отделна нация и самобитността на нейния език са взаимно обусловени.

  Всеки език притежава неограничени възможности за по-нататъшен развой и усъвършенстване.В тоя смисъл всеки език е равноценен на който и да е друг език.Обаче това не значи,че няма по-усъвършенствани, т.е. по-добре и по-малко обработени езици.

  Устойчивостта на езика е един от неговите най-характерни белези.Два века нашите прадеди са прекарали под гръцко робство и още пет века под османско иго и все пак нашият език е оцелял.Той наистина е изпитал известно влияние на двата чужди езика,обаче е запазил своя славянски облик,като се е обогатил с нови възможности за изразяване.

Сега малко от онази незабравима лекция в онази още по-незабравима събота.Пак за взаимодействие на езици и после продължавам с билингвизъм(който според мен трябва да върви с диглосията ама нейсе).

О. Йесперсен – създава теория на прогреса;мерилото за развитието на даден език е аналитизма.Формата на съществуване на езика е развитие, което е свързано с развитието на мисленето.

Ш. Байп (нещо ме съмнява това име;не съм сигурна дали е точно така;по-добре си сверете,който я има тази лекция) – “Езикът,за да функционира трябва да не се мени,но функционирайки той се мени”.

Стремеж към устойчивост на езика във времето.Не всички езикови равнища се развиват с еднаква скорост.Най-податлива към извънезиковите промени е лексиката.Морфологията е най-устойчива. Езиковото вариране помага за функционалността на системата – самурегулация.Адаптацията на езика към социалния живот и обществото е основния принцип,по който се изменя.ПО принцип думи с граматическо значение не се заемат.Основен фактор за развитието на езика по външни причини,това е взаимодействието на езиците.Физиологическите причини за развитието на езика са свързани с устройството на говорните органи. Независимо дали иновациите са общоразпространени те могат просто да отшумят;дори в рамките на един човешки живот.Вазов е създал две думи – излет(искал е да замени “екскурзия”) и плочник(което е изместило тротоар и е станало нарицателно за всяко място покрито с плочки).Тези две думи са навлезли устойчиво,част от книжовния език са.Докато “наезеряване”(като “назряване” на чувства напр.) на Блага Димитрова не е навлязла в езика.Факт на езиковото функциониране може да стане част от езиковия развой само ако се включи в системата или промени езика.Не всяко ново явление в процеса на функциониране е факт на езиков развой.

Билингвизъм

Многообразните проблеми на двуезичието и на междуезиковите процеси са привлекли вниманието на учени от по-далечното или по-близкото минало.Тези въпроси са особени актуални днес и се наредиха сред най-съществените проблеми на лингвистиката от втората половина на XX в. и началото на XXI в.

  Двуезичието е твърде сложно,но многоаспектно явление.То може да бъде индивидуално или масово,с еднакво или различно съотношение в степента на владеенето на двата езика,които от своя страна могат да бъдат родствени или пък да се отнасят към различни езикови семейства. Затова дефинирането на двуезичието е съпроводено със значителни затруднения и редица предложени определения са непълни или уязвими. Така например не бихме могли да приемем за всеобхватна дефиницията на О. С. Ахманова:”Еднакво съвършено владеене на два езика”,тъй като тя покрива само един от видовете билингвизъм,а именно симетричния.

  Под двуезичие(или билингвизъм) разбираме владеенето и използването на два езика от даден индивид или от дадена общност,съвместното функциониране на две езикови системи в говорното общуване.

  В зависимост от критерия “съотнесеност на билингвизма с определен социален колектив” Е. М. Верешчагин разграничава три основни типа билингвизъм:

а) идндивидуален билингвизъм,който е присъщ на един или няколко (несвързани помежду си) членове на езиковата общност.

б) групов билингвизъм,който е характерен за представителите на дадена социална група(класа,професионален колектив,обединение според интересите и пр.).Например през средновековието учените,юристите и др. обикновено са били билингви(роден език + латински).През XVIII в. и първата половина на XIX в. руско-френско(и дори френско-руско) двуезичие се наблюдавало сред руското дворянство,главно в културните центрове на империята.В съвременната епоха групов билингвизъм съществува в средите на преводачи,учени,дипломати,на временно пребиваващи в дадена страна работници,техници или други специалисти и т.н.

в) масов билингвизъм,който е присъщ на цяла общност и на мнозинството (не по-малко от 50%) от нейните членове.Такова е например лужишко-немското двуезичие в Германия,което съществува повече от десет века.[Трябва да се отбележи обаче,че долнолужишкия губи позиции в полза на немския.Според някои скорошния социолингвистични проучвания,само възрастните използват долнолужишкия в ежедневното общуване;средното поколение има добри пасивни(а понякога и активни) навици;децата обаче не усвояват вече вкъщи родния език].

  От твърде подробната класификация на десетките видове двуезичие,предложена от белгийския лингвист Ж. Пол,ще отбележим следните интересни случаи:

а) симетричен билингвизъм,когато двата езика (или език и диалект) се знаят еднакво добре.Това е относително рядък случай както в индивидуален,така и в колективен план.

б) асиметричен билингвизъм,когато единият език е доминантен(т.е. обслужва повечето ситуации на общуване),а другият език само се разбира или се говори по-слабо.

в) хоризонтален билингвизъм,когато двата езика са равностойни по своята официална,културна или семейна роля.Например при образованите фламандци(фламандски,френски),при квебекската интелигенция(френски,английски).

г) вертикален билингвизъм(даден език + определен диалект на същия език),например при валонския селянин(френски език,валонски диалект),в Сицилия(италиански език,сицилиански диалект),при Цюрихската интелигенция(стандартен немски език,цюрихски диалект), на о-в Бали(индонезийски език,балинезки диалект).

д) диагонален билингвизъм,когато едновременно функционират два езика(или език и диалект),принадлежащи към различни групи или семейства.Такъв вид двуезичие съществува при бретонците(бретонски и френски се отнасят към различни групи от индоевропейското семейство, съответно към келтската и към романската група),при лужичаните (лужишки езици – от славянската група,немски – от германската група),френските баски(баскийски – неиндоевропейски език,френски – индоевропейски език),част от жителите на американския щат Луизиана (английски език,местно френско наречие),маорите от Нова Зеландия (английски,маори),при много американски индианци(съответния индиански език,испански или португалски).

е) “три-четвърти” билингвизъм,който е характерен за общност съставена от една двуезична и една едноезична група.Подобен билингвизъм е на лице в алпийската област Вале д’Аоста – Италия(там коренните семейства са обикновено двуезични,а преселниците са най-често монолингви,т.е. едноезични),в много брюкселски жилищни комплекси(фламандци-почти всички билингви,франкофони-най-често монолингви).

  Според Антон Безеншек(по Найда Иванова) към края на XIX в. в България най-разпространените чужди езици са били руският и френският;образованите българи са владеели поне единия от тях;сред по-младите са били застъпени още немският, италианският, английският; много български селяни са знаели и турски.

  От употребяваните в САЩ езици 23(без английски!) се говорят от над 20 млн. души.Най-разпространените от тях в низходящ ред са италиански, испански,немски,полски,френски.

  Макар и сравнително по-рядко,срещат се и човешки групи сред които функционират не два,а повече(три или дори четири) езици или диалекти. В такъв случай говорим за многоезичие или мултилингвизъм(други употребявани термини са полилингвизъм,плурилингвизъм).

  Не бива обаче да се остава с погрешното впечатление,че многоезичието е присъщо само на човешки колективи намиращи се на ниско стъпало на обществено и материално развитие.Типични случаи на мултилингвизъм са регистрирани и на други континенти,включително и в сърцето на Европа.

субстрат – подслой;от субстерно – постилам отдолу(лат.) – изместения,победения език на автохтонното население разглеждан с оглед на влиянието ,което е оказал върху езиковия победител.

суперстрат – суперстерно – натрупвам отгоре – езикът на пришълците разглеждан с оглед на влиянието,което е оказал върху езика на местните,в който след време се е разтворил

адстрат – език на новодошлото население разглеждан с оглед на влиянието, което е оказал на съседен народ;и двата езика продължават да съществуват успоредно без единия да доминира над другия

При определени условия може да се случи така,че два езика могат да развият комплекс от общи особености – езиков съюз.Балкански езиков съюз;четири езика – български,гръцки,албански,румънски.Влияли са си в периода 14-15в.

-родителен и дателен падеж се изразяват с една и съща форма

-инфинитивът изчезва от морфологията;заменя се от “да” + лична форма на спрегаемия глагол

-наличие на задпоставен определителен член;гръцкия е изключение

-запазване на среден род в румънски(в другите романски езици няма)

-употреба на пълна и кратка форма на личните местоимения – “него го извикаха” – дублират се;по-скоро разговорно

-лексикално ниво – многобройни заемки

 ж) Лингвистична стилистика.Понятието езиков стил. Функционално-стилистична диференциация на езика.Видове стилове на общонародния език.

Стилистика

Понятието стил в изкуството и в езикознанието

Думата стил е гръцка по произход – stylos,която е имала първоначално значение “пръчка,пръчица”,а по-нататък с тая дума започнали да означават специално средство за писане,изработено от кост или метал,върху восъчни таблици,употребявано в древността и в средните векове.От това конкретно значение на думата се развива по-късно абстрактното понятие стил,което още в древността е било отнасяно към особеностите в езика на писателите,а в по-ново време е добило различно съдържание.Понятието стил в изкуството има няколко аспекта.Преди всичко под стил тук разбираме исторически създадена устойчива система от образи и от средства за художествено изразяване.Понятието стил,взето в тоя смисъл,служи за определяне главните периоди в историята на изкуството и същевременно за определяне на отличителните черти на изкуството у различни народи,например египетски стил,китайски стил, гръцки стил,романски стил,готически стил,барок,рококо,стил на Възраждането и т.н.В литературната наука под стил разбираме система от изразни средства и единство на идейно-художествените особености, проявени в дадено словесно художествено произведение,в творчеството на даден писател или характерни за цяло литературно направление.Така схващано понятието стил е предмет на литературната стилистика,която се занимава със системата от образни и емоционални средства на художественото творчество.Освен литературна стилистика съществува и лингвистична стилистика(лингвостилистика,езикова стилистика),която има за предмет различните стилове на общонародния език.

  Какво разбираме под стил на езика?Това е разновидност на общонародния език,система от отличителни езикови средства,които използваме в зависимост от целите на нашата реч и от нейното съдържание. Така например един и същ научен въпрос може да бъде изложен различно в зависимост от това,дали ще намери място в популярна лекция,доклад,сказка пред по-широка публика или пък в строго научен труд за специалисти.В първия случай лекторът старателно ще подбира в изложението си такива думи и изрази,които са понятни на по-широк кръг хора,постройката на неговото изречение ще се отличава с простота.Различия от езиков характер може да се наблюдават между художествен очерк и обикновената сбита вестникарска дописка,въпреки че могат да третират една и съща тема.Различия има между нашата устна и писмена реч.Когато говорим,не сме така грижливи към синтактичния строеж на речта,допускаме неправилно построени изречения, недоизказваме мислите си,доколкото това не ще се отрази на разбирането на тяхното съдържание от страна на нашия събеседник.При писане отделните изречения малко или много грижливо се стилизират,така че смисливата връзка между думи и между изречения да бъде съвършено ясна и да не буди недоумение.По тоя начин в системата на общонародната реч се изработват разклонения,които покрай общите си особености притежават и някои специфични езикови средства,по които нашата реч се различава в зависимост от конкретните случаи на нейното използване.Тези разклонения са именно различните стилове на езика,с които се занимава лингвистичната стилистика.Нека отбележим,че в обикновената реч като синоним на стил се употребява просто “език”:например разговорен език,канцеларски език и т.н.

 

Видове стилове на езика

Въпреки че предметът на лингвистичната стилистика е безспорно ясен, общотеоритичните въпроси на тоя клон от езикознанието все още са слабо разработени.Няма общоприета класификация на езиковите стилове, тъй като има стилове твърде близки помежду си,със слабо разграничени особености.Сравнително ясно се открояват двата основни стила – стил на книжовната реч и стил на разговорната реч,между които има съществени различия в зависимост от широката сфера на тяхното използване в обществото.

 

I. Стилът на книжовната (публичната) реч обслужва разнообразните потребности на науката,литературата,политиката,административната и стопанска дейност и т.н.Особеностите на тоя стил се определят от обстоятелството,че той се използва при общуването на широк кръг от говорещите на даден език,които имат различно умствено равнище и различна подготовка.Това е стилът на статиите във вестниците и списанията, научно-популярните книги,предаванията на радиото,които се възприемат от милиони слушатели,и т.н.Този широк обществен диапазон на книжовния(публичния) стил му налага известни изисквания: точност, яснота,пълно развити изречения.Обикновено книжовния стил намира място в писмено изложение(в книги, вестници, списания, канцеларски преписки),при което между автор и читател липсва непосредствен контакт.Характерно за писмената реч е,че тя не притежава някои изразни средства на устната реч(например интонация,логическо ударение).Друга типична форма на книжовната реч е монологът,който е застъпен при четене на доклади,сказки,лекции и пр. пред публиката при рецитации на художествени произведения и при радио предаванията.Монологът използва следователно средства на устната реч.От това се вижда,че понятието книжовен стил не съвпада с понятието писмена реч.

  В рамките на книжовния стил можем да различим редица разновидности, които се отличават по редица особености в зависимост от задачите,които стоят пред тях.Това са:делови стил,стил на художествената реч, публицистичен стил и стил на научнопопулярната литература.

а) деловият стил обслужва областите на науката,на техниката,на законодателството,на деловата преписка на учреждения,организации и пр.Той се отличава с широко застъпване на интелектуални елементи на езика,тъй като при него вниманието е насочено към изясняване на логическата страна на разглеждания предмет.В тоя случай се дава широко място на научната и техническа терминология,с помощта на която точно се означават научните понятия.Например:в химията окис, реакция, основа,водород и пр.,в обществените науки база,надстройка,средства за производство,възпроизводство,класа и т.н.На деловия стил е присъщо широкото използване на сложни изречения,чрез които се изразяват разбообразните връзки между отделни логически елементи.Така в тоя стил се срещат редица сложни съюзи(например:в следствие на това,че..., благодарение на това,че...,без оглед на това,че... и т.н.).В рамките на простото изречение тези връзки се предават с развити предложни конструкции, като:в течение на,с помощта на,по пътя на,в светлината на и пр.За изразяване на логическите връзки или за разграничаване на отделни моменти с оглед на тяхното по-точно характеризиране се използват и вметнати думи,като:първо...,второ...,накрай...,от една страна,от друга страна,и така,следователно и пр.Негативно определен,тоя стил се отличава с отсъствие на езикови елементи,които притежават експресивност и емоционалност.Така при него не се употребяват думи със суфикси за субективна оценка(ласкателност,презрителност и пр.).В научни произведения може да се допусне употреба на образни и емоционални елементи,но в съвършено ограничен размер.Общо взето, стилът на научната литература,предназначена за специалисти,е строго издържан в логическа насока на изложението.Като подвид на деловия стил се отнася тук още административния стил,свойствен на законодателните актове и на канцеларска преписка.В тоя стил изпъкват преди всичко стандартни формули(думи и изрази),които служат за предаване на еднотипни съобщения:вменяване в дълг,требване пари,в изпълнение на нареждането(Ви)...,завеждане и извеждане писма,към дело и пр.

б) стилът на художествената реч(поетичния стил) има за цел да създаде чрез средствата на езика художествени образи.С оглед на това при тоя стил се използват в най-широка степен живописни,експресивни и емоционално обагрени елементи на речта,лексика,която изразява емоционалното отношение на автора към изразяваното съдържание (отношение на уважение, възхищение, съчувствие, топлота, шеговитост, пренебрежителност).Освен това художествения стил се отличава и с употреба на редица специални тържествени,поетични думи,които се избягват в разговорната реч:при тома, копнеж, благоухание, жребий, синева ,лазурен, сетен, взор, витае ,сияе, ромони и т.н.Същевременно за тоя стил е характерно използването на обикновени,общоупотребими думи,които създават простота и естественост на изложението,спомагат да се изобразят живо картини на природата и да се изразят дълбоки чувства. За да се постигне живост и естественост на речта,вмъкват се и елементи на разговорната реч(например непълни изречения или изречения,с които се загатват мисли и чувства).В тоя стил се избягват елементи от делови характер,например термини почти липсват.За да се постигне художествено въздействие, майсторите на словото се стремят да избягват шаблонни изрази и употребяват думи с преносно значение(метафори и метонимии),което има индивидуален характер.За да се изобразят по-правдоподобно съответните лица,среда и епоха,в произведенията на художествената литература намират място понякога и такива елементи, които от гледна точка на нормите на единния национален език са недопустими,като просторечни думи и изрази, диалектизми, архаизми, историзми, редки чужди думи и т.н.С оглед на спецификата на отделните видове художествени произведения(т.нар. жанрове) и на литературните направления можем да говорим за различни разновидности на художествения стил:стил на прозата,стил на драмата,стил на лириката, стил на класицизма,стил на романтизма и т.н.

  Изобщо стилът на художествената литература се противополага в много отношения на деловия и по-специално на научния стил у избора на езикови средства.Това се обяснява с обстоятелството,че изкуството и науката представляват различни форми на познание на живота и природата. Докато ученият със своя стил въздейства предимно върху интелекта на читателя или слушателя,като разкрива логически последователно същността на явленията,тяхната връзка, взаимоотношенията и пр.,поетът се стреми да ни даде познание за действителността чрез художествени образи и чрез въздействие върху нашата емоционална природа.

в) стилът на публицистичната реч има за цел да въздейства агитационно върху масите, да ги организира за изпълнение на важни обществени задачи.При тая цел не само се излагат и разясняват актуални политически,икономически и културни задачи,но се цели да се убедят слушателите или читателите в правотата на една или друга обществена идея,на едно или друго обществено мероприятие.Това е стил на речите и политическите статии.Сложността на задачите,които се поставят в тези случаи, изисква да се използват и разнообразни езикови средства. Съчетаването на елементи и средства на интелектуалната и на художествената реч е типично за тоя стил.Произведенията на публицистиката си поставят за задача да убедят слушателя или читателя както със строга логичност в хода на изложението,така и с подбор на образни и емоционални средства,чрез които да се извика отношение на съчувствие или негодувание.За публицистичния стил е характерна употребата на специфична терминология и фразеология,като например: строителство,съревнование,производствен план,изпълнение на плана, оказване помощ.

г) стилът на научно-популярната литература се отличава от строго научния стил,който има предвид специалистите от даден клон на знанието. Научно-популярната реч е предназначена за широк кръг читатели,незапознати или малко запознати с излаганите въпроси.Поради това популярно-научните книги,статии,лекции и пр. не само се стремят да изложат напълно достъпно на широките маси даден въпрос,като избягват непонятни термини,сложни формулировки на понятията,но и да направят изложението живо,увлекателно.Непознатата на широки кръгове терминология, която е свързана с определена тема,се замества от описателни определения или пък,ако се налага да се употреби даден термин,неговото съръжание предварително се изяснява.Вместо абстрактни формули тук пробладава конкретен илюстративен материал. Освен това умерено се използват и елементи на художествената реч,които придават на изложението образност и емоционалност и по такъв начин улесняват възприемането на научни истини,научни описания и т.н.

II. Вторият основен вид стил е стилът на разговорната(битовата) реч.Той обслужва потребностите на всекидневния,делничния живот. Типична негова форма е устната реч,диалога,при който участниците в говорния акт са непосредно свързани и могат без труд да си правят допълнителни разяснения,да изправят пропуснати неточности или да си поясняват непонятното.При това обсъжданите въпроси не се отличават със сложност.В разговорната реч няма специални грижи за точност и яснота на изложението.В нея не са редки непълните изречения, използването на загатвания,недомлъвки и пр.,защото събеседникът има ясна представа за обстановката,при която протича процесът на езиковото общуване.Употребата на пълно развити изречения в разговорната реч понякога се чувства като словно излишество,като неуместен педантизъм. Освен това за разбирането на мисълта тук спомагат и средствата на устната реч(интонация,логическо ударение,пауза).

  В рамките на разговорния стил също има разновидности,които не са така строго разграничени.Тези разновидности зависят от това дали разговорната реч представя диалог с кратки реплики или с по-дълги изказвания на едно лице.Освен това разговорният стил показва различия при предаването на спокойни съобщения,сведения по въпроси,по които няма спор между събеседниците,и при случаи когато на първо място изпъкват субективната оценка на събития и лица,отстояването на мнения,несподеляни от събеседника,стремежът той да бъде убеден.В последните случаи речта придобива експресивен характер.Освен това в стила на разговорната реч се допускат и т.нар. просторечни елементи, които в някои случаи могат да бъдат диалектизми,а в други – чужди думи с експресивна окраска,например:тургам вместо поставям,чета вместо броя, артисвам, зор, дередже и пр.Необходимо е да отбележим,че прекалената употреба на подобни думи и изрази излиза извън рамките на разговорния стил на националния език и води до използване на териториален диалект или на жаргон.Представа за разговорен стил дават диалозите в повествователни произведения и отчасти в драмата.От това се вижда,че разликата между книжовен и разговорен език не съответсва задължително на разликата между писмена и устна реч.

  Възможна е и друга класификация на стиловете на речта,наследена от древността,при която се взема предвид характера на въздействието,което авторът или говорещият се стреми да осъществи.Някои езиковеди предпочитат да говорят в случая не за отделни стилове,а за определени стилови окраски в пределите на разглежданите по-горе стилове на речта. Различията в характера на въздействието се определят от това,в кави взаимоотношения се намират участниците в говорното общуване.Отборът на езикови средства,главно с експресивна окраска,който прави авторът или говорещият зависи от неговите намерения,именно дали той цели да разсмее,да трогне,да извика съчувствие или отрицателно отношение към предмета на говорене.Най-обикновени разновидности на езика от тая гледна точка са:тържествен стил,официален стил,стил на интимната реч,хумористичен и сатиричен стил.

а) тържественият(риторичния) стил си поставя за цел да извика у слушателя или читателя чувство на уважение,преклонение,възхищение пред величието на описваните събития,подвизи,личности.Тоя стил намира място и в публицистиката,и в художествените произведения,по-ряко при оценката на постижения в науката или на научни дейци.В езиково отношение за тоя стил е характерно широко използване на лексика с емоционална окраска на възвишеност и тържественост,отсъствие или рядко застъпване на елементи от разговорния и деловия стил,ярка образност, метафори, ритмичност на речта.

б) официалният стил характеризира подчертано делови отношения,без да разкрива емоционално отношение спрямо дадено лице или предмет,без лична емоционална оценка.Тая стилна окраска,при която се касае до напълно индиферентно отношение на автора е присъща на деловите преписки.Тоя стил наричат още “хладен” за разграничаване от стиловете с експресивна окраска понеже за него са характерни преднамерената сдържаност и отношение на хладна вежливост.В езиково отношение официалния стил се характеризира с недопускане на експресивни елементи на речта както с положителна,така и с отрицателна оценка. Пример за тоя стил ни дават документите на дипломатическата преписка, които са строго издържани в такъв стил.Така дори протестните ноти между правителствата започват със следната формула на хладна вежливост:”правителството на...изразява своето уважение към правителството на...и има чест да съобщи следното..”.

в) стилът на интимната реч се отличава с елементи на съчувствие,на дружеска симпатия и на интимност.Той е типичен предимно за устните разговори, за приятелска кореспонденция и за отделни лица на художествени произведения,в които авторът изразява съчувствие към изобразявано лице или предмет(в т. нар. лирични отклонения).При тоя стил се прилагат широко такива елементи на речта,които изразяват сърдечно отношение,положителна оценка:фамилиарно-ласкателна лексика, думи с умалителни суфикси,гальовни форми на имена.Качества на интимния стил са простотата и образността на речта.При него се отбягват елементи на официалния и деловия стил.Стилът на интимната реч е застъпен твърде често в произведенията на детската литература. Злоупотребата с тоя стил води до сладникавост и малоценност.

г) хумористичният стил си поставя за цел да предизвика у читателя или слушателя безобиден смях,като създаде у него отношение на известно превъзходство,съединено със съчувствие.Тоя стил е свойствен на хумористичните произведения и на устната реч,когато е обагрена в шеговит тон.За тая цел се използват различни средства:иронична употреба на думи,изразяващи инак положителна оценка,и пародийна употреба на езикови средства,които не съответстват на съдържанието (изобразяване на незначителни явления във възвишен тон), хиперболичност на образите,метафори и сравнения,които понижават стойността на изобразяваното съдържание,а така също комични имена. Употребата на елементи,свойствени на един стил,в реч от съвършено друг характер също създава хумористична окраска на речта.

д) сатиричния стил създава отрицателно отношение към изобразяваното съдържание,като си поставя за цел да развенчае,да заклейми.Той се използва в сатиричните произведения.Сатирата черпи средствата си от такива елементи на езика,които създават рядко отрицателни емоции.Тя използва лексика,обагрена с експресия на осъждане,на презрение,освен това и думи със суфикси,които имат влошаващо значение.

  Посочените стилови разновидности или стилови окраски,в които с оглед на целите на автора съществена роля играят експресивните елементи на езика,изпъкват на фона на речта,която не притежава каквато и да било забележима експресия.Тая реч е позната под названието неутрален стил, който използва общоупотребимите средства на лексика,морфология и синтаксис.

Тая последна точка се припокрива с някои от предишните неща.Така че пиша това,което реално остава,за да не се повтарят тия буламачи.А тук също би трябвало да присъства и оная мега простотия дето ви казах,че по-голямата част е в таблици и има разни красоти на старобългарски(от Дуриданов),но мисля че никой няма да се занимава да го помни така или иначе,така че съм я посъкратила доста.

2. Развой и функциониране на езика.Закони за развоя на езика.Причини и фактори за развоя на езика.Структурни причини.

Марксизмът учи,че всичко в природата се намира в постоянно движение, изменение,развой.Езикът дава отличен пример за това:всички страни на езика – фонетичния строеж,морфологията и синтаксисът, лексиката, значенията на думите,словообразуването – търпят постоянни промени.Ако сравним езика,който говорим днес,с езика на нашите деди,ще намерим редица особености както в употребата на някои думи,така и в граматиката. Промените са характерно явление за развоя на езика.Те стават обикновено независимо от волята на говорителите.

Закони за езиковия раз

Езикът представя една “структура  от системи” и промените,които се извършват в него,не засягат само отделни единични факти,а цели системи. Така например в историята на нашия език са се извършили промени в цялата система на склонението,което е било заменено с други езикови средства.

Промените,които се извършват в езика,не са хаотични,не са случайни,а стават по определени закони,т.е. те са закономерни.Езикът е особено обществено ялвение,което има свои закони на развой.Законите на развоя на взика са наречени “вътрешни”,понеже са присъщи на езика като особено обществено явление,а не са привнесени отвън.

  Тия закони могат да бъдат общи и специфични(или частни).Общи са законите, които действат през цялото време на развоя на езика и са валидни за всички езици.Такъв е например следният общ закон за развоя на езика:преходът от едно качество на езика към друго се извършва по пътя на постепенно и продължително натрупване на елементите на новото качество,на новата структура на езикапо пътя на постепенно отмиране на старото качество.Тоя закон се корени в условията на развоя на самото общество:рязката коренна промяна на съществуващия език,неговата внезапна замяна с някакъв нов език би внесла анархия в обществения живот, би създала опасност за разпадане на обществото,защото хората биха престанали да се разбират помежду си.

  Действието на специфичните закони е определено по място и по време. Специфични са например фонетичните закони:преходът к,г,х – ч,ж,ш пред е,и е станал в определен период на общославянския език,но той отдавна е престанал да действа и затова днес в нашия език има думи като килим,кибрит,кило.

  Една от трудните проблеми на езикознанието е да се определят причините, които предизвикват действието на законите за развоя на езика. Главните причини,които предизвикват действието на закони за промени в езика,са структурни и взаимодействия на езици.Обаче и самото устройство на нашия говорен апарат може да бъде причина за известни фонетични промени.

Законът обобщава няколко частни явления.Английски между XV-XVIIв. – дългото “о” става “у”.Стесняване на дългите гласни – “е” става “и” feet (фийт).Частни прояви на един и същи езиков закон.В историите на славянските езици “ar” и “al” сменят местата си със съседна гласна;при определени условия резултатите в различните славянски езици са различни,но е на лице ликвидна метатеза.Тя може да бъде проявление в частност на един по-обхватен закон – отваряне на стичката.

Законите, които се отнасят до спецификата на езика се наричат частни закони.Общи закони – два плана – страна на съдържание и страна на изразяване.

Структурни причини

Характерът на вътрешните закони на развоя на езика е тясно свързан със структурата на даден език.Езикът представя структура от системи,които са свързани и взаимообусловени:промени в някоя част от тия системи предизвикват промени и в други нейни съотнесени части.

Както е известно,простите(неопределените) и сложните(определените) форми на прилагателните се пазят добре само в сърбохърватски.В български и полски тая разлика е изчезнала,като в български са останали само т.нар. прости форми,а в полски само т.нар. сложни форми.В руски и чешки функцията на някогашните прости форми е поета от т. нар. сложни форми,при което първите имат ограничена употреба – в руски за предикативна употреба,а в чешки само при някои прилагателни. Сравнително-историческо проучване на тия форми показва,че в историята на българския език,където сложните форми са изчезнали,старите окончания за мъжки и женски род мн.ч. – н и -ы са  съвпаднали поради фонетични причини:ы преминало в и.Същото е станало тук и при съществителните от –о и –а основи,срв. народи,жени,обаче в сърбохърватски и тук има разлика(че как няма да има),срв. народи, жене. От историята на руски език се знае че окончанията за мъжки и женски род мн.ч. им. падеж са съвпаднали,понеже тук се е наложило окончанието за мъжки и женски род множествено число винителен падеж,което е било еднакво за тия два рода.Същото явление се наблюдава и при съответните съществителни,срв. народы(вместо старото народи).

  От сравнението на положението в български,руски и полски,от една страна, и сърбохърватски и чешки,от друга,ние можем да направим следното заключение:окончанието за средния род мн.ч. се е запазило там, дето се пази и разликата между мъжки и женски род мн.ч.,и,обратно – то изчезва там,дето е изчезнала разликата между мъжки и женски род мн.ч.

  От това трябва да се направи следния извод.В структурата на славянските езици системата на прилагателното за единствено и множествено число представя корелация с три показателя (т.е. разлика по род – м.,ж. и ср.).Когато един от членовете на тая тричленна корелация се елиминира поради някакви причини,това предизвиква премахване на цялата корелация,тъй като на славянските езици е несвойствена двучленна корелация при прилагателното.За това е съдействало, разбира се,и обстоятелството,че при другите падежи в мн.ч. това различие не е съществувало.

  В съвременния книжовен български език окончанието за 1л.мн.ч. сегашно време е –м за I и II спрежение и –ме за III спрежение,докато в западните наши говори обикновеното окончание за 1л.мн.ч.сег.време при всички спрежения е –ме.Причината за тая особеност е ясна,когато се съпостави формата за 1л.мн.ч. с тая за 1л.ед.ч.сег. време:

книжовно

I и II спрежение: ида – идем

                           моля – молим

III спрежение:     имам – имаме

западнобългарски

I,II и III спрежение: идем – идеме

молим – молиме

имам – имаме

Характерно за системата на сегашно време на глаголите е наличието на разни показатели за лице и число,т.е. ясно разграничение на окончания по лица и числа.Когато старото разграничение между –мь и –мъ поради изчезване на еровете и затвърдяване на крайната съгласна се премахва, става нужно да се преустрои едното окончание,за да се разграничат двете форми.Тогава се появява като форма за 1л.мн.ч. –ме вероятно във връзка с 2л.мн.ч. –те и под влияние на местоимението ние.При първо и второ спрежение се запазва старото положение,понеже тук окончанията остават различни:ида – идем,моля – молим.И понеже в западнобългарските говори окончанието за 1л.ед.ч. –м се налага за всички видове глаголи, затова тук –ме се явява като общо окончание за 1л.мн.ч. при всички глаголи.