Език и общество. Развой и функциониране. Тема 22

VIII. Език и общество.Развой и функциониране на езика.

1. Език и общество.

Твърдението,че езикът е обществено явление/социален факт,е приело в наши дни едва ли не аксиоматичен характер;да се оспорва тясната връзка на езика със социума би означавало да се противопоставим на една истина, станала почти тривиална.Езикът обаче далеч не винаги е бил разглеждан в такава светлина.В историята на лингвистиката той е бил обявяван от едни учени за най-висш природен организъм(т.е. за своеобразен биологичен обект),от други – за психофизична дейност на индивида,от трети – за творчески акт на надарената личност,от четвърти – за една от формите на човешко поведение и т.н.Разбира се в езика има частици от всичко това,но в основата си той е социална институция.”Никое социално явление не е по-универсално,нито по-съществено от зика” – подчертава бележитият френски лингвист Антоан Мейе.

  Най-общата връзка между език и общество се заключва в това,че те са неделими. Езикът е немислим извън обществото;само в него той намира поле за пълноценна реализация.Обществото не може да съществува без език.Без език, разбираем за всички членове на дадения колектив,не би било възможно съгласуването на трудовите действия,не би могло да се предава общественият опит от поколение на поколение.Никъде по земята няма народ или племе,дори на много ниско стъпало на материално и културно развитие, които да не си служат със звуков език.”Не съществува по-поразителна обща истина относно езика – пише Е. Сапир – от неговата универсалност […].Не познаваме народ,който да не притежава напълно развит език.И най-нископоставеният южноафрикански бушмен говори с формите на една богата система от символи,която по същество е напълно сравнима с речта на образования французин.”

  На един от основоположниците на сравнително-историческото езикознание – Якоб Грим, дължим крилатата мисъл,че нашият език е също наша история. Като подчертава,че прогресът на езика е тясно свързан с прогреса на цивилизацията, В. А. Богородицки нарича образно основното средство за общуване между хората “летопис на преживяната от дадения народ културна и социална история”.

  Би било обаче погрешно да се гледа на езика като на прост регистратор на факти и събития. Както отбелязва Г. О. Винокур (нашият стар приятел), отношенията между историята на народа и неговия език са сложни:езикът наистина отразява историята на народа,но същевременно самият той е част от тази история.Именно в резултат на внимателното изследване на лексиката на някои езици е била възкресена историята на съответните човешки колективи.

  Въздействието на историята на народа върху законите на развоя на езика се проявява в няколко насоки.Развитието на езика от племенен към народностен и от народностен към национален е следствие от закономерностите на общественото развитие.Доминирането на единия от двата основни процеса в развоя на езика – диференциация и интеграция – е във връзка с характерните особености на съответната обществено-историческа формация.

  Раздробеността на феодалното общество е предизвикала значителна диалектна диференциация.В някои страни тя се чувства твърде осезателно и в наши дни.

  На друг исторически етап социалните и икономическите фактори довеждат до обратния процес – езикова интеграция.

  В основата на английския национален език е залегнал лондонският диалект и това съвсем не е случайно.Този диалект започва да се налага и в други части на страната към края на XIV в.,когато нараства значението на Лондон като административен и икономически център,като средоточие на важни пътни артерии,като средище на търговията с континента.Процесът на формирането на английския като национален език трае около два века и към края на XVI в. може да се смята вече за завършен.

  Началният период на установяването на френския национален език (XVI в.) е свързан с формирането на буржоазната класа и с развитието на капиталистически отношения.Във връзка с укрепването на абсолютизма Париж – естественият център на Северна Франция – става най-голямото политическо и културно средище на страната.Ето защо като база на френския национален език е послужил диалектът Ил-дьо-Франс(парижкият диалект).Този процес получава завършен вид с овладяването на политическата власт от френската буржоазия в края на XVIII в.

  О. Йесперсен свързва резките промени,настъпили в английския през XIV и XV в.,с войните,чумните епидемии,въстанията – събития,които сериозно разстроили семейния бит и поставили на заден план езиковото възпитание на децата.

  Много съществен в лингвистично и гносеологично отношение е въпросът за формирането и утвърждаването в езика на специални лексикални пластове, непосредствено свързани с природните и производствените условия на живот на определен човешки колектив,с неговия бит и обичаи.С влиянието на условията на живот върху развоя на езика,както и с някои други социални аспекти на езиковата еволюция, се е занимал в обширна статия познавачът на палеоазиатските езици Г. А. Меновшчиков(правилно е написано).Ето някои от неговите наблюдения(следните глупости ги пиша с оглед на това,че ги споменавахме на упражнения и явно не са толкова неважни).

  Основен обект на лов у азиатските ескимоси е моржът.Това е довело до формирането на детайлизирана терминология(около двайсет названия-сигнали),отразяващи възрастовите и половите особености на животното, както и неговото положение във водата,на леда или на сушата: ”моржче”,”едногодишен морж”,”мъжкар”,”хищен морж(т.е. живеещ извън стадото)”,”морж,плуващ с потопена глава”,”спящ морж с глава над водата”,”морж плуващ в северна посока”,”морж плуващ срещу течението”, ”морж върху леден къс”,”морж(или друго морско животно)на сушата”, ”морж,който обича червено цвекло”(това сега го измислих,но звучи доста атрактивно на фона на другите) и т.н.

  В чукотския пък е силно развита еленовъдната терминология.Само полово-възрастовите названия са петнайсетина,като две серии от думи служат за именуването на мъжкото или женското животно през всяка отделна година от живота му.Чрез допълнителни термини се означават други белези на елена:”ездитен елен”,”елен с лятна козина”,”елен със зимна козина”, ”самка,търсеща изгубеното си малко(просто си представете как звучи това на чукотски)” и пр.

  У чукчите съществува и разгърната система от названия на снега,който е постоянен спътник на ловеца и на пастира:”първи сняг”,”вледенен сняг”, ”мокър,размекнат сняг”,”сбит сняг(уплътнен от вятъра след снеговалежа)”, ”пресен сняг,навалял върху стар сняг”,”размекнал се през деня сняг”,”стар сняг,запазил се в оврази и клисури” и т.н.

  Подобни явления се срещат не само в полярните области,но и в други географски ширини.На някои от тихоокеанските острови,където кокосовият орех представлява основната храна на населението,се употребяват различни названия в зависимост от степента на зрелост на плода.У индианците от Панама и Колумбия наименованията на някои растения и животни са различни за деня и нощта.

  Отделните езикови системи са в различна степен чувствителни към извънезиковите стимули.Измененията в живота на обществото,в производството, в опознаването на действителността от човека се отразяват по непосредствен начин в речника на езика.По отношение на други езикови системи обаче външното влияние,ако разбира се се упражнява,върви “в дълбочина”,т.е. е индиректно.

  Нееднородността на структурата на обществото,неговото социално и професионално членение намира израз в т.нар. социални диалекти(или социолекти).Социалните диалекти могат да се подразделят на класови жаргони,социолекти от арготичен тип,групови говори (сленг),професионални диалекти.

  Има основание да се говори за съществуване на класови жаргони, употребявани наред с общонародния език.Господстващата класа в средновековна Индия е използвала активно персийския и арабския. Хавайските вождове са разполагали със специфичен “дворцов език”,който бил неразбираем за простолюдието.В английското общество по време на нормандското владичество дворянството,съдилищата и църквата са използвали френския, а селяните и гражданите – английския.В случая френският език,пренесен в Англия,е изпълнявал ролята на класов жаргон, обслужвайки англо-нормандската феодална върхушка.Като “класов език” е функционирал и немският през XVII – XVIII в. в Дания,където е бил използван от двора и от бюргерските среди.

  За германската аристокрация през XVIII в. пък френският бил по-престижен. Фридрих II твърде неласкаво определял немския език като “селски”;значителна част от неговата кореспонденция е на френски.

  Към социолектите от арготичен тип могат да бъдат отнесени “тайните езици” на декласираните елементи,тайните професионални говори и детските тайни кодове.

  Аргото е отличителна особеност на относително затворените съобщества – на декласираните социални групи(скитници,просяци),на престъпния свят. Тайноречието се характеризира с конспиративна роля,т.е. предназначението му е да се скрие съдържанието на съобщението от лица,които не принадлежат към същата група.Тези социолекти се отличават с деформация на звуковия облик на редица думи,със специфично словообразуване,със субституция на значения,с промени по народна етимология.

  Много интересни за социалната диалектология са т.нар. условно-професионални езици(тайни занаятчийски говори).Носителите им са били странстващи занаятчии и сезонни работници (зидари, каменоделци, тенекеджии, майстори на зидани печки,разчепквачи на кълчища и др.),амбулантни търговци и др.Основната причина за използване на подобни кодове е бил стремежът да се опази тайната на занаята.У нас в 1895г. Ив. Шишманов обнародва Бележки за българските тайни езици и пословечки говори – за социолектите на дюлгери, папуджии(обущари) ,дръндари (разчепкване на вълна,памук).

  Груповите или корпоративни говори(сленг) са присъщи на относително отворени социални групи,обединени от общи интереси,задължения или възрастови особености – войници,моряци,ловци,спортисти,ученици,студенти и др.Тези социолекти са с ярко изявен емоционален и експресивен характер.

  Друга разновидност на социолектите са професионалните диалекти (професиолектите – да им се изсера на терминологията),които възникват като резултат от производствената и професионалната диференциация на обществото.Професионалните социолекти(на шивачи, обущари, дърводелци ,каменоделци,авто- и електромонтьори,печатари,рибари,лаборанти и пр.) не изпълняват нито конспиративна,нито експресивна функция,а предават с помощта на специална терминология подбрана информация за оръдия на труда,трудови операции,апаратура и пр.Отделен е въпросът,че за много хора цялата тази лексика остава непрозрачна.

  В европейските езици обществените отношения между хората се изразяват предимно с лексикални средства.В японския обаче това се осъществява чрез езикови средства на различни равнища.Една от особеностите на съвременния японски език е наличието на граматична система от форми за учтивост,които предават отношенията между участниците в акта на комуникацията и лицата,които не са включени пряко в него.

  Изразяването на социални отношения по граматичен път не е някаква неповторима особеност на японския език.То се наблюдава също в яванския,в тайския,в някои тихоокеански езици.

  Новороденото е безсловно.Наистина в неговия организъм са налице необходимите предпоставки за речево-мислителна дейност – човешки говорни органи и човешки мозък,които са плод на една извънредно дълга и сложна биосоциална еволюция.Но тази анатомо-физиологично-неврологична основа не може да породи спонтанно мисъл и говор.На детето му предстои,в продължение на няколко години,да усвои комуникативната система на окръжаващите го,да извърши(по думите на Л. Блумфийлд) този “най-голям интелектуален подвиг”.Обаче изумителният път от естествения вик на новороденото до поривистата юношеска реч не би бил изминат от никое човешко същество, намиращо се в изолация,извън съответната обществена среда.

Реших,че колкото и объркано да са дадени въпросите в конспекта,ако не ги подредя така както са там, много ще се объркаме на изпита.Така че ще се пробвам да са горе-долу в този ред.

а) Развой на езиците във връзка с развоя на формите на устойчиви човешки обединения:племенни,народностни и национални езици.

Племенни и народностни езици.

През време на първобитнообщинния строй хората живеят в отделни,особено малки групи.По това време населението на земята е извънредно рядко. Племената са отделени едно от друго с обширни ненаселени пространства. Характерно за това време е честото преселване от една област в друга.

 Племето като обществена единица не е първично:то се образува от сливане на няколко рода.Следователно родовите езици се обединяват в един общ език на племето.

  Основният процес в развоя на племето през първобитнообщинния строй е неговото непрестанно деление,разпадане.Поради естествения прираст на племето досегашната територия не е вече в състояние да му дава достатъчно препитание и от него се отделят части,всяка от които образува ново племе. Енглес нарича тоя процес “новообразуване на племена и диалекти чрез деление”.Така се създават нови родствени племенни езици.Това е процес на диференциация на езици.Особените условия на обществения живот през първобитнообщинния строй благоприятстват за появата на голям брой родствени,близки помежду си племенни диалекти.

  Еднаквостта на езика при племето иде от кръвната връзка на родовете, които го образуват.В спомена на тия родове,който с течение на времето избледнява,се крие чувството за единния,общия им произход.С разпръсването и разселването на родовете чувството на взаимна принадлежност отслабва не само поради разпростирането им на по-голямо пространство;то отслабва преди всичко за това,че поради затворения характер на примитивното стопанство не се подкрепва от някакъв стопански обмен.Оттук на тая ранна степен на развой тенденцията към все по-голямо отслабване на връзките помежду им и заедно с това и към усилване на езиковите разлики.

  Когато първобитнообщинният строй започва да се разлага,възникват съюзи от родствени племена.С образуването на тия съюзи започва да се извършва обединяване на родствени племенни диалекти.С развоя на земеделието и особено при прехода към класовото общество заедно с появата на имотно неравенство се наблюдава все по-голяма устойчивост на населението в териториално отношение.По това време отделни съюзи от родствени племена или обединения от няколко такива съюза могат да образуват народности.При образуването на народности диалектите на разните части на съответната народност,които отразяват изминатите етапи от развоя на обществения строй, постепенно се обединяват,като си оказват взаимни влияния.Така се създават народностни езици.

  Народностния език се появява в близостта на диалектите на даден език,т.е. той е единството в многообразието на диалектите.Обаче дълбоко в първобитнообщинния строй племенните диалекти са много по-близки помежду си.Следователно близостта на диалектите не може да бъде единственият определящ момент при народностния език,понеже в противен случа й не личи никаква разлика между племенен и народностен език. Въпреки близостта на племенните диалекти основният процес на развой в първобитнообщинния строй е езиковата диференциация,т.е. обособяване и отдалечаване на близко сродни диалекти.Обратен е процесът при развоя на народностния език:тук развоят върви към сближаване на диалектите. Причината за тая обратна тенденция при народностните се обяснява с това, че народността възниква с разпадането на първобитнообщинния строй,при възникването на племенните съюзи,с появата на класовото разслоение и държавата като необходим резултат от това класово разслоение.Родовата връзка отслабва по-бързо или по-бавно и на нейно място идва териториалната връзка.Племената,които населяват държавата,в своята по-голяма част родствени по произход и език,се свързват с все по-тесните връзки на общия държавен и стопански живот,което намира израз в сближаването на диалектите.

  И така народностният език се характеризира не само с близостта на диалектите,но също и особено с тенденцията за по-нататъшното им сближаване,с известни характерни общи белези на езиковия развой и на сравнително хомогенен речников състав,не само наследени,но и новопридобити. При особено благоприятни условия крайният процес при развоя на народностния език може да приключи с установяване на общонароден език,повече или по-малко хомогенен,който дори може да измести диалектите,например т.нар. койне(“общ език”) в робовладелска Гърция.При това през епохата на робовладелския строй има по-благоприятни условия за поява и развой на общонародни езици, отколкото прифеодалния строй,защото особеностите на робовладелската икономика дават възможност да се образуват по-тясно сплотени етнически общности,докато феодалната раздробеност е пречка за образуването на по-големи езикови единици.Обаче единен(общонароден) език може да се образува при благоприятни условия дори и през време на феодално общество.Така например холандският език става общонароден още преди възникването на холандската нация. Прогресивното сближаване на диалектите се осъществява чрез нивелиращото влияние на един ръководен център върху всички останали диалекти.Ролята на такъв център играе диалектът на ръководната в политическо, административно и културно отношение област.Така например в историята на робовладелска Гърция се създава един общ език,чиято основа е атическият диалект.

  Но с отслабването на връзките,които свързват отделните части на народността, общият език отново може да се разпадне на диалекти,и то диалекти нови,различни от предишните,какъвто е случаят с разпадането на същия тоя общ гръцки език,след като е просъществувал няколко века.При неблагоприятни условия може да се стигне до отслабване на взаимодействието между отделните диалекти на народностния език.

  Изобщо с развоя на класовото общество човешките колективи значително се уголемяват.Образуват се държави,продължава образуването и укрепването на народностите,расте териториалната устойчивост на населението, което постепенно се групира около градовете.

  И така племенните диалекти се сменят с териториални диалекти.Заедно с това ролята на езика като средство за общуване се усложнява:появява се писмеността,развива се и се усъвършенства писмения език.Така се създава противопоставянето на писмен език и устен,разговорен език.Писменият език постепенно започва да оказва все по-голямо въздействие върху териториалните диалекти.

  Развоят на диалектите и езиците върви следователно в най-тясна връзка с историята на племената и народите,които говорят съответните езици.

По време на феодалната епоха се забелязва,от една страна, обединяване,унификация на диалектите в една феодална единица, постепенно създаване на единен диалект,но също така и обособяване и разграничаване на отделни диалекти и обособяване на нови езикови особености в отделните феодални земи.

Национални езици.

В епохата на образуването на големите държави във връзка с централизиране на управлението,растежа на градовете,усилване на търговията,установяване на общия пазар се създава един общ делови и административен език главно въз основа на писмения език.А по-нататък при прехода от  феодалния строй към капитализма се оформят нациите,а заедно с тях и националните езици.

  Възникването на националните езици стои в най-тясна връзка с историята на образуването на нациите,носители на тия езици.Нацията е историческа категория,която се поражда с възникването на капиталистическото общество. Национално възраждане започва с възникването на капиталистически обществени отношения в недрата на старото феодално общество.Един народ добива своя национален облик чрез възстановяване на своето историческо минало и утвърждаване на свой национален език,тоя най-важен признак на онова,което наричаме нация.

  Нация е исторически сложила се устойчива общност от хора,възникнала въз основа на общност по четири основни признака,а именно:въз основа на общност по език,общност по територия,общност на икономическия живот и общност на психическия облик,проявяващ се като общност на специфичните особености на националната култура.

  Национален е общият и единният език на нацията,който се противопоставя на многообразието на териториалните диалекти.Националният език е основно оръдие за строителство на националната култура и за изразяване на тая култура.

  Националните езици възникват въз основа на един диалект или група от диалекти по силата на определени исторически условия,но и други диалекти на същия език допринасят в по-малка или по-голяма степен за оформянето им.

  Долавяйки тясната връзка между националния език и “националния характер”, някои езиковеди твърдят,че тая връзка съществува изконно,че езикът бил израз на “душата на народа”,неизменна на всички етапи на историческото й съществуване.Погрешността на такова схващане за националния език се корени в неправилното разбиране на историята на обществото,на откъсване на езика от неговата материална база – общественото битие.Общността на националния език,както и общността на нацията не представят извечна,кръвна,биологическа същност.Това не е нито расова,нито племенна общност:тя се е сложила исторически.Затова и езикът,и нацията са исторически категории.Така също и “националният характер”,като намира израз в националния език,не е нещо дадено завинаги,а се изменя заедно с условията на живота.

  При установяването на единен и общ национален език в епохата на капитализма обикновено вече престават да се появяват нови диалектни различия.Общият национален език постепенно започва да влияе силно върху диалектите и дори да отстранява.В сравнение с общия език диалектите започват да се чувстват като една по-низша форма,свойствена на селското население.

Развой на националните езици.

Развоят на националния език представя продължителен и сложен процес.Пътят на образуването на националните езици се определя от конкретната историческа обстановка на тяхното възникване.В западноевропейските страни появата на националните езици ясно отразява степента на развоя на съответната страна по пътя на ликвидацията на феодализма и установяване на капитализма.Националните езици започват да се оформят по-рано в такива страни като Италия,Англия,Испания,Франция.

  Във Франция националният език е възникнал въз основа на говора на политическия център на страната – Парижката област.Именно тая област е била центърът,около който се образува френската държава.Окончателното установяване на парижкия говор като основа на национален език става след Френската буржоазна революция в 1789г.Понеже Франция рано се превръща в централизирана държава,общият национален език в много области съвършено измества старите селски говори.Градското население във Франция говори на тоя общ френски език даже и в такива области като Прованс,дето в същност се говори друг романски език,а именно провансалски.

  В Германия развоят на единния национален език протича при съвсем други условия,отколкото например във Франция и Англия.Германия окончателно преминава към капиталистически развой едва след революцията в 1848г.Общият немски език се е създал главно не като устен,а като писмен език.Това става в епохата на реформационното движение,в периода на първото появяване на третото съсловие в Германия.Преводът на Библията от Лутер в XVI в. обикновено се смята като момент на установяване на унифицирания писмен език.Лутер е взел за основа на своя превод езика на саксонската канцелария.Саксония се ползвала за своя писмен език от тия диалекти,които се създавали в източната част на Германия,първоначално заселена с другоезични народи,по-късно изместени или асимилирани от немската колонизация.Тая колонизация е довела до смесване на разнообразни говори.Така създалият се говор представя нещо средно между основните териториални говори на Германия.Тоя смесен диалект,обединяващ черти на различни местни наречия,става основата на немския писмен език, като се обогатява с думи и форми от разни диалекти.

  В условията на феодална раздробеност,окончателно ликвидирана едва в XIX в.,разликите в писмения език се запазват до средата на XVIII в.,но различието в разговорната форма на националния език се наблюдава и през XIX в.,а дории до днес то не може да се счита за отстранено въпреки обстоятелството,че е създаден т.нар. Bühnendeutsch(сценичен немски език) и въпреки че той се преподава в училищата.Затова и в разговорната форма на днешния национален немски език се срещат много диалектни окраски.Тия преживелици от езика при феодални условия отразяват продължителната политическа и кономическа раздробеност на Германия в миналото.

  Днешните три езика – руски,украински,белоруски – са много близки помежду си:те са дори много по-близки помежду си,отколкото например северните и южните диалекти на днешния немски език.От това личи,че при разграничението на понятието “език” и “диалект” има субективни моменти и че те понякога зависят от особеностите в историята на дадено общество. Източнославянските езици произлизат от един общ староруски език:те са се разграничили един от друг през XIV – XVI в. поради особените исторически условия на развоя на руската народност.Днешният руски национален език е възникнал върху основата на московския говор.

  Създател на славянската писменост в миналото,нашият народ поради вековното чуждоземно политическо и духовно иго късно и бавно се пробужда за самостоятелен национален живот.Формирането на българската нация започва бавно от втората половина на XVIII в.Един от съществените белези на тоя процес е появата и развоят на българския национален език. Времето от втората половина на XVIII в. до днес може да се определи като период на българския национален език.

  Образуването на нацията и националния език е значително събитие – събитие,което внася големи промени в езика и в неговия развой.Това събитие има още по-голямо значение специално за историята на българския език,понеже то е свързано със съществени и решителни промени в съдбата на българския народ – борбата за освобождение и още повече самото освобождение от страшния гнет на петвековно робство.Тая коренна промяна в историята на нашия народ дава особено големи отражения в историята на нашия език.

  Периодът на българския национален език се характеризира със следните най-главни черти:

-      установяване на меродавен говорим език

-      премахване на голямата разлика между говорим и писмен език

-      значително обогатяване на речниковия състав и на синтактично-стилните изразни средства

-      начален процес на отмиране на диалектите

Тоя период може да се раздели на три подпериода:

1. От втората половина на XVIII до втората четвърт на XIX в.:ранен период в развоя на българския национален език.

2. От втората четвърт на XIX в. до Освобождението.Тоя период се характеризира с борбата за издигане на един диалект за книжовен език,която завършва с победата на централно-източните или североизточните говори.

  Тая епоха се характеризира още с борбата на правописните школи и с надмощието на “новобългарската” школа.Марин Дринов чрез своите граматически норми(1870) утвърди до голяма степен изравняването на литературния и говоримия език.

  Времето от втората четвърт на XIX в. до Освобождението се определя като период на окончателно утвърждаване на централно-източните(или североизточните) говори като основа на нашия национален език.

 

3. От Освобождението насам.Освобождението от османско иго изигра у нас и ролята на буржоазнодемократическа революция.То даде мощен тласък за всестранно развитие на нашия национален език.Лексикалното му обогатяване и семантично уточняване се съпровожда с развитието му към целесъобразност и благозвучие.Писатели и езиковеди взаимно се подпомагат в стремежа да се усъвършенства още повече писменият и говоримият език,за да стане той в още по-голяма степен инструмент за точно,целесъобразно и благозвучно предаване на нашите мисли. Съвременният език се характеризира със следните по-типични белези в сравнение с предходните етапи:

А. Окончателно установяване на един меродавен говорим и писмен език

I. Лексика.Значително обогатяване и преобразуване на речниковия състав:

1. Благотворно въздействие на руския език,което се проявява главно в лексиката.Като говорим за основните особености в развитието на българския национален език,ние на първо място трябва да отчетем благотворното въздействие на руския език.Това въздействие,проявило се още в ранния период на Възраждането,ускорява темповете на изграждане на нашия национален език.Обогатявайки го преди всичко с всестранно развития си речников състав,това въздействие за кратък исторически срок издигна нашия език до равнището на най-развитите културни езици. При това ние имаме рядкото щастие(не ви ли звучи съмнително),че черпим цялото това богатство не от един неродствен език,дори не от един език,свързан с нашия само чрез общославянската близост.Голяма част от руския културно-езиков фонд,от който черпи българският език,няма за нас характер на нещо чуждо,заимствано отвън,тъй като тя е изградена въз основа на оня културно-езиков фонд,който някога,в ранната епоха на своето развитие,руският език е възприел от българския.Руското влияние, което дава такъв мощен тласък напред на българския език в периода на формирането му като национален,е постоянно действащ фактор в цялото му развитие до днес.

2. Внедряване на много новосъздадени и съкратени думи.

3. Отпадане на някои остарели думи

4. Бързо отмиране на турцизмите и отчасти на гърцизмите

II. Синтаксис.Обогатяване и разнообразяване на синтактично-стилни изразни средства:

1. Утвърждаване на употребата на “обособени части” в изречението.

2. Употреба на причастия и деепричастия(под влияние на руски език).

III. Морфология.

1. Бавно отмиране на остатъците от синтетичния строй:

а) Бавно отмиране на последните остатъци от падежни форми(на Петър вместо на Петра;на вас вместо вам;на кой,на никой и под.).

б)Отмиране на инфинитивните остатъци.

в)Отмиране на бъдеще време от типа ходи-ща,ще да ходя и окончателно усвояване на типа ще ходя.

IV. Словообразуване.

1. Утвърждаване на употребата на нови словообразователни елементи почти изключително от чужд произход: -ант,-ент,-чик,-ирам и пр.

2. Отмиране на известни наставки:

а) –лък (от турски произход) войнилък и под.

б)-нувам,-ювам,-увам в глаголи като посърнувам,потеглювам,привикнувам,стоплювам и под.

Б. Деградиране на диалектите до положение на по-низши форми спрямо националния език като висша форма и начален процес на тяхното отмиране.

б) Диференциация на езика и интеграция на езика

Основните процеси в развоя на езика са разграничаване и обединяване.

  Под процес на разграничаване(или диференциация,лат. differentiatio “различаване,разграничаване”) разбираме такива изменения,които водят до поява на различни диалекти в един единен език и по-нататък до разделяне на същия език на два или повече езици.Това явление е особено характерно за първобитнообщинния строй.То се наблюдава,макар и по-рядко,и през други периоди от развоя на обществото и стои в най-тясна връзка с особените условия на историята на съответния народ.Така например масовото емигриране на холандци в Южна Африка преди няколко века,при което те са се откъснали от родината си,е довело до диференциране на един особен език,наречен африканс.По същия начин от общия славянски език през първата половина и средата на I хилядолетие от н.е. постепенно са се разграничавали няколко славянски езика.Изобщо всички сродни езици са се появили като резултат на разграничаване от първоначален общ език.

  Обратен е процесът на обединяването(или интеграция,от лат. integer “непокътнат,цял”).В такъв случай един език измества друг,като в по-голяма или по-малка степен възприема елементи на изчезналия език.Така постепенно е изчезнал прабългарският език(на който са говорили Аспаруховите българи) или тракийският,който се е говорил в източната част на Балканския полуостров до времето,когато славяните са нахлули в него.

в) Книжовен език като наддиалектна форма на общонародния език.Диглосия.

Диглосия е гръцкия еквивалент на произведеното на латинска основа билингвизъм.Отделни автори използват диглосия за означаване на всякакви ситуации на билингвизъм,но подобна синонимна терминологична практика не е препоръчителна.

  Началото на историята на въпроса за диглосията се свързва обикновено с една статия от 1959г. на Ч. А. Фъргюсън,приемана вече за класическа. Понятието и терминът обаче са с много по-стара дата:от 1885г. – с оглед на новогръцкия език,а от 1930г. – на арабския.

  През 1981г. Фъргюсън свежда основните характеристики на диглосията до две,като формулира следната дефиниция:”Езикова ситуация,при която две твърде различни разновидности на даден език са функционално допълващи се,като едната(H,the “high” variety) се употребява за писмени и представителни устни цели,а другата(L,the “low” variety) – за обикновен разговор”.

  Друг автор,обнародвал редица изследвания върху билингвизма, диглосията и езиковите контакти – У. Фр. Маки,определя диглосията като “функционално разпределение на езици” и още като “модел за разпределяне на езикови функции в говорни общности”.

 Специалистите,занимаващи се с проблемите на диглосията,обикновено наблягат на два момента – че двете системи за общуване нямат еднакъв статут и че говорещият може да ги “класира” по скалата “висок/обработен – нисш/всекидневен”.Що се отнася до компонентите на тази специфична социолингвистична ситуация,няма пълно единство в мненията:различни форми на съществуване на един език(книжовен език + диалект),различни стилове на един език(напр. изискан стил + всекидневна реч),та дори и два езика.

  Като типични примери за диглосия обикновено се сочат гръцкият (димотики “народен” + катаревуса “чист”;в миналото между привържениците им е имало остри сблъсъци) и арабският(разговорен арабски + книжовен арабски).

  Съществуват и случаи на триглосия – когато например дадено лице владее и използва в определени ситуации книжовната реч,разговорната реч и някакъв местен говор.

г) Териториална диференциация на общонародния език. Диалект,говор,подговор.Лингвистична география.Изоглоси.

Хората,които говорят един език,не живеят вкупом на едно място,а населяват обикновено цели области,разделени на по-големи или по-малки групи в отделни селища.Това териториално разграничение намира отражение в особените различия в рамките на един и същ език,наречени териториални диалекти или просто диалекти на един език.

  Нашият език например се дели на два главни диалекта – източен и западен,които от своя страна се делят на по-малки диалекти.Обикновено по-големите диалекти се означават с термина диалекти(или наречия),а по-малките – с говори.

  Диалектите притежават всички основни характерни черти на съответния език.Те се отличават един от друг по отделни фонетични и речникови особености,а понякога могат да имат отделни несъществени граматически разлики.Така например характерният белег,който отличава нашите западни диалекти от източните,е различната промяна на ятовата гласна:в западните диалекти той навсякъде се явява като “е”(бел,свет,цел),докато в източните в определени положения се явява ‘а (бял,свят,цял).Членната форма за мъжки род единствено число в едни диалекти е –ът (зъбът,носът),в други –ъ (зъбъ,носъ),в трети –а (зъба,носа),в четвърти –о (зъбо,носо) и др.Прилагателното жълт се явява под следните форми в различни наши диалекти:жълт,жлът,желт,жолт,жалт,жлт,жът и др.Понятието гръм(гръмотевица) се изразява в разните диалекти на Югоизточна България с една от следните думи: гръмотевица,гърмевица,гърмел,гръмелешка,гърмеж,гърмот(аз съм чувала да го казват това,много е смешно) или гърмуш.В същите диалекти понятието дим(пушек) се изразява с димеш, кат, кадеш, кадил ,пушило, пушилка,турма,турмеш.В някои наши диалекти вместо вали(дъжд) се казва лети(дъжд),нога вместо крак,лелек вместо щъркел,бунза,брунза или блуза вместо буза.В много наши диалекти личното местоимение аз гласи йас,ес,йазе,азе,йа,йе и др.В някои наши диалекти вместо дни(мн.ч.) се казва дене,денове или денйе,вместо рамена се употребява рама,рамета,рам’а или рами.В разни наши диалекти е запазена старинната форма небо вместо по-късната небе.

  С диалектите се занимава специален дял от езикознанието,наречен диалектология,т.е. “наука за диалектите”.

  Границите между отделните диалекти(или говори) често не могат добре да се определят:в такъв случай се говори за преходни диалекти.Срещат се и такива диалекти,които показват белезите на два(или повече) диалекта, причината за което се крие във взаимодействието на два(или повече) диалекта(да не повярваш):такива диалекти се наричат смесени.

Лингвистична география.

Съпоставителното изследване на разликите на териториалните диалекти във връзка с тяхното географско разпределение се нарича лингвистична география.При такова изследване разпространението на диалектните особености се нанася върху географски карти,като се означават с линии, наречени изоглоси (от гр. isos “равен,еднакъв” и glossa “език”).По такъв път някои езиковеди(школата на Жиерон) стигнаха до отричане на съществуването на диалектите:по тяхно мнение съществували само диалектни особености,но не и териториални диалекти.Това не значи нищо друго освен довеждане до абсурд на излседванията върху изоглосите.

  Картографирането на диалектите,т.е. нанасянето върху географската карта на известни диалектни проучвания с оглед на тяхното прегледно представяне,дава добри резултати за изследването на диалектите.Такива карти се обединяват в един атлас наречен езиков или лингвистичен атлас.

  Колектив от български диалектолози под ръководството на проф. Ст. Стойков и проф. С. Бернщейн разработи и обнародват първите три тома на петтомен Български диалектен атлас (София,1964 и сл.).

д) Социална диференциация на езика.Видове социални диалекти(социолекти):професионален говор,жаргон и др.

Социалното неравенство се изразява в социалните диалекти,които се обособяват от представители на една и съща социална прослойка.

  Различието,което има социолекта от народния език е само в лексиката. При териториалните диалекти разликите са във всички сфери на езиковата система.

  Членовете на обществото участват в различни области на производството, служат си с различни инструменти, материали, машини, производствени действия,имат различни професии.Тая диференциация на обществото езиково се изразява в използване на редица думи,повечето от които са неизвестни вън от кръга на тясната специалност.Проф. Ст. Стойков, който ги е изследвал подробно,наброява по няколко десетки думи,употребявани от нашите обущари (например: макане, еге, щека, панто, юс ,табан, вардало и пр.) ,шивачи (например енсе ,блета, ригла, пикирам и пр.) и т.н. Следователно производствената диференциация на обществото се отразява върху речника.Използването на думи,присъщи на тесни специалисти,наричаме професионални или групови говори.Това в същност не са истински говори,т.е. диалекти,тъй като те се отличават от общия език само по употребата на ограничен брой думи във връзка с определена професия.Обединяват упражняващите едно и също занятие – терминологията на един занаят.Как се формира – един източник са чуждите езици,носят названията,които са имали в езика,където са създадени.Неизчерпаеми източници са гръцкия и латинския.Също така употреба на общонародна дума със стеснено значение.

  Оформянето на отделни групи в обществото за по-дълго или по-кратко време също така намира отражение в речника на езика чрез създаване на редица особени думи.Това са т.нар. жаргони или “тайни езици”,както например “езикът” на крадците и др.По такъв начин се оформят и такива групови диалекти като тия на войници,моряци,ученици,спортисти и др.Типичен групов диалект е т.нар. “тарикатски език” (гадже, фараш, мурук, кофти,погаждам,ливада “глупав” и пр.).

  За разлика от териториалните диалекти такива групови говори носят общото название социални диалекти.Те не представят диалекти в същинския смисъл на думата:докато териториалните диалекти са свързани с определена географска област,обслужват народните маси и имат фонетични и отчасти граматични особености,”социалните диалекти” се употребяват само в определени групи от обществото,нямат свои фонетични и граматични особености,а се отличават само в използването на известни особени думи.Въз основа на териториалните диалекти могат да се създадат общи или национални езици,докато “социалните диалекти”,които обикновено са временно явление,доста бързо изчезват.

 Обединяват групи,които са свързани с антиобществена дейност,които имат за цел останалите да не ги разбират,да се разграничат.Основа на тайните езици най-често са чуждите езици.Става въпрос за битова лексика. Българския таен говор на зидарите “мещренски” – албански, гръцки,турски език.Другият начин за скритост е обръщане на значението на думите,разместването или вмъкването на срички,които обезобразяват началния облик.При младежкия говор,който е във временни групи се търси фрапиращото.