Морфофонологични и морфофонетични промени. Тема 17

11. Морфофонологични промени.

 *Морфофонологията или още фономорфологията е раздел на езикознанието, зани-маващ се с използването на фонологически средства с морфологически цели. В по-тесен смисъл, област на лингвистиката, свързана със звуковия строеж на морфемите и преобразуванията им в съчетаие с други морфеми. С отделянето на дисциплината е свързан Ян Бодуен де Куртене, а

Н. С. Трубецкой обособява три основни задачи на морфофонологията :

 - Установяване на своеобразните фонологически структури на морфемите от различни класове (напр. Флексия, корен, суфикс).

 - въвеждане в правилата за преобразуване на морфеми в морфемни съчетания.

 - създаване на теория за звуковите редувания, използвайки ги в морфологически функции.    

Морфофонетични промени

В стария български език при глагола ‘пека’ във всички случаи в корена има к, по-късно пак в праславянския е започнал да действа един закон (първа палатализация), според който к пред е и и е преминало в ч, затова въпреки пека, се получава  пече, печем, печете. Законът за прехода на к в ч обаче отдавна е престанал да действа. Днес в българския език започва да действа друг закон – за уеднаквяване на раздвоения корен. Ето защо формата печ- започва да се налага и там, където от гледна точка на стария закон тя е неправилна. Същото е и с тека, напр. – теКа, но теЧе, а също и – теЧащ.

 Всъщност не се касае за неправилност или за отклонение от звуковите закони, а за резултат на действие на един нов закон, когато стрият е престанал да действа. Такива промени или кръстосвания  на закони се означават често с термина промени по аналогия. В този случай говорим за морфофонетични промени, защото тук фонетичните промени се дължат на морфологични причини.

12. Фонология. Теория за фонемата.

а) - Фон, фонема, алофони (варианти на фонемата). Фонемика. Звук и фонема.

Фонология - Наука, която се занимава със звуковете от функционална гледна точка, т.е. с възможността им да различават материалния (външния) облик на думите и техните граматични функции. Фонологията, за разлика от фонетиката, която изучава конкретните звукове на речта, разглежда абстрактните звукове на речта. Свързана е със структурализма в езикознанието.

История на въпроса:

Основоположник на идеята за фонемата: Ян Бодуен де Куртене, който дава определение за фонемата като за: „постоянно съществуваща в нашата психика представа за звука, т.е. за едновременния сложен комплекс от учленителни действия и от получаваните от това впечатления.”

Определението на бълг. езиковед Ст. Младенов, базирано на теорията на Куртене, дели езика на вътрешен и външен и разглежда „съвкупната представа за звука във вътрешния език като фонема. Всяка фонема се състои от АКУЗМА (представа за чувания звук) и КИНЕМА (представа за учленителните движения, с помощта на които се получава звукът).

За основоположник на фонологията може да се смята Н. С. Трубецкой (1890 – 1938), който издава трудът „Основи на фонологията” .), наречен от някои “Библия на фонологията” или “Първата фонологична енциклопедия”(вкл. над 100 езика). Той приема диференциални признаци фонетичните признаци на гласните, съгласните и прозодичните характеристика (интонацията и ударението). Теорията на Трубецкой за фонемата е наречена Фонетично-релационна теория (Релационнофизическа концепция).

Що е то фонема?

Абстрактна единица, представляваща обединение на различен брой отделни, понякога близки в акустично и учленително отношение  звукове. Фонемата е звуков тип, който служи за различаване на материалния (външния) облик на думите и техните граматични форми и който съществува реално в речта под формата на звукове или звукови разновидности непритежаващи различителни функции по отношение един на друг. Звуковете, които се обединяват в една фонема като нейни учленителни и слухови разновидности се наричат варианти или алофони.

дам – Д – преградна, предноезична, алвеодентална, експлозивна, твърда, нелабиализувана, непалатална, коронална;

дом, дума - Дº - лабиализувана;

ден, дим - Д- палатализувана.

Всички тези разновидности образуват звуковия тип (фонемата) Д, Д, Д и Д са различни алофони на дадената фонема. Фонемата е общото във вариантите. Тя се осъ-ществява във вид и чрез своите варианти. Например, г-о-р-а – звуковете поотделно не носят значението на земна площ, обрасла с дървета.

АРХИФОНЕМА: още макрофонема. Съвкупността от диференциални признаци, характерни за две или повече фонеми. Например във френския – архифонемата Е, като се абстрахираме от различната окраска; в латинския – архифонемата А (дълго а и крат-ко а), като не държим сметка за квантитета.

Алофони:Под варианти разбираме реализациите, конкретните прояви на дадена фонема.

б) Функции на фонемата: конструктивна (словостроителна) и дистинктивна (различителна).

1) словостроителна или външностроителна (конституивна) функция – функцията на звуковете да служат като строителен материал за изграждане на веществената страна на думите и изреченията.

2)  различителна функция (дистинктивна, сигнификативна, смислоразличи-телна) – функцията на фонемите да способстват за диференцирането на материалния (звуковия) облик на думите.

в) Признаци на фонемата и на нейните варианти: диференциални и неди-ференциални; релевантни и нерелевантни; интегрални.

1) диференциални (релевантни) признаци – признаците, които са общи за вариантите на фонемата. Фонемата може да бъде представена като снопче от диференциални (различителни) признаци.

Теорията на Роман Якобсон, Хале, Фант и Чери е наречена дихотомна. Дихотомия е последователното деление на цялото на две повече или по-малко равни части. Якобсон и останалите предлагат 12 двойки диференциални признаци като характеризират всяка фонема в зависимост от наличието или отсъствието на дадения диференциален признак, което се отбелязва с + или – . Този набор от признаци е даден предварително и чрез него те определят фонемните системи на различните езици. Двойките са гласност-негласност; съгласност-несъгласност; компактност-дифузност; напрегнатост-ненапрегнатост; звучност-беззвучност; назалност-оралност; прекъснатост-непрекъснатост; рязкост-нерязкост; глотализуваност-неглотализуваност; ниски-високи; диезност-недиезност. Изцяло тези диференциални признаци не се срещат във фонемната система на никой език.

2) недиференциални или ирелевантни признаци - Признаците, които са специфични за отделния вариант и по които той се отличава от останалите варианти на същата фонема. Така напр. Диференциални са признаците, които са общи за вариантите Д, Дº, Д (а именно – преградност, предноезично и алвеозъбно учленение, експлозивност, звучност, короналност), а остатъците а1, а2, а3 (щрихите) представляват недиференциални признаци, специфични за всеки отделен вариант, в случая съответно: а1 нелабиализуваност, а2  лабиализуваност, а3 палатализуваност.

3) интегрален признак - част от учленително-акустичната характеристика на фонемата, но остава незает в различителната функция. Напр.

дом ~ тон – опозиция на две фонеми, диференциален признак – звучност, останалите не участват в различаването на лексикалното значение на думите, те съставят фонемата Д, но не участват в диференциацията, незаети са в различителната функция.

г) Позиции на фонемата - силна и слаба. Видове варианти на фонемата: комбинаторни, позиционни; задължителни, факултативни; индивидуални, стилистични.

Произносителните условия, които оказват въздействие върху акустично-физиологичната характеристика на звуковете, се наричат позиции.

 I) силни са тези позиции, които улесняват максимално фонемата при изпълняване на нейните функции.      ОСНОВЕН ВАРИАНТ НА ФОНЕМА – когато фонемата е в перцептивно силна позиция (т.е. при минимално или никакво въздействие на звуковото обкръжение) – приема се като представителен вариант на фонемата в произносително и акустично отношение. 

Основни вариянти на гласните фонеми в бълг. ез. са или в изолиран изговор (извън думите), или в реч, издържана в среден темп, без емоционална окраска, под ударение и пред или м/у твърди устнени съгласни.

Основни варианти на съгласните фонеми: в изолиран изговор или в ударена сричка пред гласна А;

II) слаби са тези позиции, които са неблагоприятни в една или друга степен за фонемата в това отношение.

Перцептивно слаба позиция е тази, при която фонемите променят частично звученето си в зависимост от фонетичните условия (влияние на звукове, ударения). По този начин фонемата (основният й вид) губи някои от конституивните си признаци и получава нови, свойствени само на отделните й разновидности. Тези разновидности се наричат позиционни или комбинаторни варианти на фонемата.

дом; ден; дам; дим

Отклонението на позиционните варианти по качество от основния вид се нарича позиционно степенуване, а вариантите – позиционен ред.

Поз. 1 (пред а) – основен вид – Д

Поз. 2 (пред о, у) – лабиализувано - Дº

Поз. 3 (пред е, и) – палатализувано - Д

Накратко:

1) комбинаторни: проявления на фонемата, обусловени от фонетичните условия, он звуковия контекст. Пр. фонемата Н в бълг. език се реализира като: предноезично нелабиализувано н в нар; лабиализувано Н в нощ, нула; задноезично, веларно Н в Ангел, Анка; проходно Н пред проходни съгласни като онзи;

2) Индивидуални (субективни) варианти – учленителни разновидности на определени фонеми, присъщи не за всички носители на даден език, а само за определени лица. Дължат се на неправилности в анатомичното устройство на говорни-те органи или на грешни учленителни навици. Напр. В бълг. ез. е х-рно алвеоларното Р, което се образува чрез трептения на върха на езика. Някои носители го произнасят уву-ларно, близко до френското и немското.

3)  Стилистични варианти  - обуславят се от стила на речта и емоционалното отношение на говорещия към предмета на изказването, имат експресивна функция. Такива са например гласните с удължен квантитет в провиквания от типа на: „Хей! Много здраве! Много здравеее!...”

4) Факултативни (свободни) фонеми – Отсенки на фонемата, които не са обуслове-ни позиционно, а се явяват като възможности пред отделния говорещ. Така напр. Във френския, актьорът може да произнася епикално r на сцената, но увуларно R в ежедневието си.

Основни ПРАВИЛА НА ТРУБЕЦКОЙ ЗА РАЗЛИЧАВАНЕ НА АЛОФОН ОТ ФОНЕМА:

1) Ако в даден език два звука се срещат в една и съща позиция и взаимното им заменяне не води до изменения в значението на думата, тези звукове са варианти на една фонема.

2) Ако два звука се срещат в една и съща позиция и взаимното им заменяне води до изменение на лексикалното или граматическото значение на думата или пък до нейното разрушаване, тези звукове са фонетични реализации на две различни фонеми.

3) Ако два звука, сродни в акустично или учленително отношение, никога не се срещат в една и съща позиция, те са комбинаторни варианти на една и съща фонема (пр. лабиализираното д и основната форма на фонемата д не се срещат никога в една и съща позиция, следователно са комбинаторни варианти на фонемата Д;

д) Фонемна опозиция. Корелативни и некорелативни опозиции.

Опозиция е противопоставяне на звукове, което в даден език може да се диференцира значително се нарича фонологична опозиция. Това е дефиницията на Трубецкой.

Класификация на фонетичните опозиции:

1.      По общност на признаците

§  едномерни опозиции – при тях съвкупността от признаци, които притежават в еднаква степен двата члена на опозицията е присъща само на тези два члена и не е присъща на никои други членове на тази фонемна система. Например, т~д са единствените алвеодентални преградни съгласни, или в~ф са единствената двойка устненозъбни проходни съгласни.

§  многомерни опозиции – съвкупността от общите признаци не се ограничава само с членовете на дадената опозиция, а се разпространява също и при други членове на фонемната система на дадения език. Например, д~б – общото което е характерно за тези фонеми, а именно образуването на преграда се повтаря и при други фонеми в българския език, например във фонемата г. всички тези са звучни преградни фонеми.

2.      По различие на признаците

§  пропорционални – различителните признаци, характерни за членовете на дадена опозиция се среща и в други опозиции. Самите опозиции може да се представят във вид на уравнение (пропорция).

б~п = д~т = г~к

§  изолирани – при тях различителните признаци, характерни за дадена опозиция не се срещат в други опозиции в пределите на дадената фонемна система

3.      Фонологичните опозиции – могат да се разглеждат в зависимост от отношенията между членовете на опозицията. По този принцип могат да се отделят сложни типове опозиции.

§  привативни – при които единият член на опозицията се отличава от другия по наличието на различителен признак. Този член се нарича маркиран член, а другият – немаркиран.

звучни~беззвучни

б (маркиран член)~п (немаркиран член)

§  градуални (степенни) опозиции – членовете на опозицията се характеризират с различна степен или градация на един и същ признак.

бил~бел~бал – опозиция по различна степен на отвореност на устата

§  еквиполентна опозиция – двата члена на опозицията а равни, т.е. маркирани в еднаква степен, но с различни диференциални признаци.

п (двуустнена)~т (алвеодентална)

4.      Корелативни противопоставяния (опозиции) – имаме ги, когато две и повече фонеми се разграничават само по един акустично-физиологичен признак, а по всички останали си приличат. Така например съгласните в българския образуват следните корелативни опозиции:

§  по звучност~беззвучност

д~т; б~п; г~к

§  по твърдост~мекост

д~д’; т~т’; б~б’; п~п’

§  по експлозивност~фрикативност

т~с; д~з; к~х

Корелативното противопоставяне най-често е двучленно, но може да включва и повече членове:

п (устнена)~т (алвеодентална)~к (меконебна)

б~д~г

Тези членове са противопоставени по място на учленение

5.      Некорелативни опозиции

Това са тези, които се различават по повече от един признак. Членове на този вид противопоставяне може да бъдат гласни и съгласни, тъй като между тези две категории звукове редица съществени учленителни и слухови различия.

6. НЕУТРЯЛИЗАЦИЯ: неутрализираща се опозиция – когато едната и другата фонема придобиват еднаква стойност, пр. под – пот.