СРЕДНОВЕКОВИЕ
Средновековието е период на християнски теоцентризъм.
Точните хронологически граници на Полското средновековие са обект на дискусии,
но е най-обши линии за начало на епохата се смята 966г., а за край – 1543г.,
когато от печат излизат съчинението на Миколай Коперник „Завъртенето на
небесните тела”, трактатът на Анджей Фрич Моджевски „Помилване, сиреч за
наказанието за убийство” и диалогът на Миколай Рей „Кратък разговор между трима
души”. През 960г. е създадена Полската държава със столица Гнезно, а през 966г.
княз Мешко I (Mieszko) приема
християнската религия и започва масово покръстване на населението. Няма
съхранени писмени паметници, които да свидетелстват за съществуването на
предхристиянска литература по полските земи, но съществуват етнологически,
археологически и антропологически изследвания върху устното творчество и
фолклора. При поляците (както и при останалите славянски народи) преходът от
езичество към християнство е преход от устно към писмено творчество.
Обществената култура израства върху две основи – родната, славянска и отначало
езическа култура, и върху чуждата- дошла с новата религия и с всички онези
елементи, които , които я свързват със западния свят, откъдето идва
християнството. Тези първоначално враждебни културни пластове с течение на
времето така ясно се срастват , че тяхното разпознаване и разграничаване извън
областта на езика днес е невъзможно.
Архитектурата през
Средновековието е в готически стил, предполагащ огромни форми – това
символизира търсенето на близост с Бога. Градовете са с кръгова конструкция – в
центъра има три важни постройки: катедрала, градски съвет – Ratusz и
търговска част – sukienica. С
покръстването започва изграждането на много църковни постройки, а през 1364г. е
съдадена Краковската академия от Кажимеж Велики. Тези архитектурни паметници се
превръщат в духовни огнища, където постепенно се развива полската култура, а в
частност – полската литературна традиция.
Първите полски текстове са
ръкописни. Обикновено авторът е анонимен и не съществува идеята за
неприкосновеност и авторско право. Произведенията се изменят дори в механичното
възпроизводство. Характерен е билингвизмът или едновременната употреба на
високия, наложен от църквата, латински език и на т. нар. „простолюден език”, а
именно на полския. Следва се църковния канон в жанровете и в стила на писане, а
творбите са основно с религиозна насоченост. Дидактиката е силно
разпространена, нравоучителеният характер се забелязва най-вече в полската
средновековна поезия. Memento mori!
Полската литература от периода
на Средновековието можем да разделим на религиозна и светска. В началото се
развива устремно религиозната литература. Причините за бързото й развитие са в
това, че владетелите са осъзнавали важната роля на църквата като обединител на
народа и в следствие са почитали нейните нужди. Религиозната литература включва
агиографски текстове – жития и легенди за светци, апокрифи, молитви, църковни
песни, преводи на библейски текстове, молитвеници. Към светската литература
спадат хрониките и летописите, трактати, любовни песни, социално-битова поезия,
документи и устави с правно значение и др. Въпреки светската насоченост дори в
тези произведения прониква религиозното, църковният канон (пример – Песен за
трапезата – светско произведение, написано от Пшецлав Слота, което започва с
начално обръщение към Бога и завършва с молитва към Бога)
Едно от произведенията с голяма
историческа стойност е „Хрониката” на Гал Аноним, появила се през 12в.,
около 1113г. Написана е изцяло на латински език в двора на Болеслав Кривоусти (Bołesław Krzywousty) от
неизвестно лице, работещо в княжеската канцелария. От текста можем да съдим, че
авторът е високообразован чужденец, най-вероятно френски монах. Именно поради
тази причина е наречен Гал Аноним. Той познава отлично събитията, опира се на
собствените си наблюдения, на дворцовата традиция и на разказите на участниците
в тези събития. Стреми се да представи максимално точно истината – за това
съдим от начина, по който подхожда към свадата между Болеслав Смели и Станислав
Шчепановски. В „Хрониката” се опива историята и делото на Пястите. Състои се от
3 книги. Първата част се отнася за периода от създаването на Полската държава
до раждането на Болеслав Кривоусти. Втората част описва младостта на княза до
1108г. Третата книга е незавършена и в нея се говори за годините на управление
на Болеслав Кривоусти до 1114г. Личи си литературното образование на Гал
Анонимни , вероятно добре познава френския рицарски епос и старата летописна
традиция. Хроникьорът раздвижва разказ и го прави пластичен, украсявайки го с
рими и често правейки лирически отклонения. Това прави творбата не само
исторически извор, но и носеща литературна стойност.
Голямото значение на „Полската хроника” е в това, че тя
представлява първото литературно произведение, излязло изпод перото на поляк.
Създадена е през 13в. на латински език от краковския епископ Винценти Кадлубек по поръчка на княз
Казимеш II
Справедливи (Kazimiesz Sprawiedliwy). Хрониката
се състои от 4 книги. Не може да се възприема като достоверен исторически
извор, тъй като авторовата позиция е толкова силно изразена, че се стига до
изкривяване на историческите факти. Като използва полската история за изходен
пункт, Кадлубек прави от нея тема за моралистичен трактат, създаден , за да
възпитава читателя, и изграден върху принципите на предпочитаната в
средновековието алегория. Въпреки това „Полската хроника” служи за университетски
учебник и взима превес над „Хрониката” на Гал Аноним, която е много
по-правдоподобна. Съмнителна като произведение на научната мисъл, хрониката
заслужава внимание като литературна творба. Авторът и е начетен и умее да
разказва по пленителен начин, историческите картини и легендите забавляват
читателя със своя непринуден комизъм. Мислите на Кадлубек са стойностни в
зависимост от неговите постъпки, а не от произхода му.
„Аналите” на Ян Длугош представляват годишници или хроники на славното Полско
кралство. Длугош започва да ги пише през 1455г. и делото му продължава до
1480г., когато всъщност авторът умира. Трудът е разделен на томове, които
според различната подредба са различен брой, но най-често информацията се
организира в 11 тома. От своя страна всеки том се дели на книги, които по
оригинал на Ян Длугош са 12. Авторът се опира на внимателно проверени сведения,
използва различни източници, тъй като има достъп до кралските архиви. Делото на
този високообразован човек е безценен опит за обобщение на полската история.
През Средновеовието се срещат
документалното и фикционалнот начало. Хрониките формират полската фикционална
мисъл. Лека-полека литературата върви и развива една мисъл, която намира своя
апогей през Романтизма, а именно месианизмът.
Средновековието е епоха, в
която на почит са владетелите и светците. Славата на първите разгласяват хрониките,
а на вторите – житията, създадени въз основа на някаква легенда. Първият полски
светец е Св. Войчех. До нас са се
запазили 3 негови жития. Вторият полски светец, считан за покровител на Полша,
е Св. Станислав от Шчепанов (или Св.
Станислав Шчепановски). Култът към тези светци има и политиеско значение –
както за вътрешно обединение на полските княжества, така и за утвърждаване на
Полша на картата на Западна Европа. Житията са създадени в манастири, съдържат
много сведения за тогавашния бит и се отличават с изискан стил. Това ги прави значими
писмени паметници.
Според религиозна легенда
химнът „Богородица” е създаден от
Св. Войчех, но няма достатъчно данни, потвъждаващи това мнение. Въпреки че е
записан едва през 1407г., има единодушие, че химнът е много по-стар и
представлява първият поетичен текст, написан на полски език. В най-стария си
ръкопис „Богородица” се състои от 2 куплета. Възникват много големи затруднения
при разчитането на този кратък текст, заради наличието на много думи, които не
са срещани никъде другаде. Ръкописът не е имал заглавие и за такова е
използвано началното обръщение към Божията майка. Текстът представлява молитва
към Исус Христос за достоен земен живот и небесно спасение по застъпничеството на
Богородица и Йоан Кръстител – така по своята същност песента разгръща
литературен вариант на деисис –
изобравение в иконописта на Христос като Съдник на света, докато от двете му
страни Дева Мария и Йоан Предтеча непрестанно просят неговата милост към
грешниците. „Богородица” се смята за оригинална полска творба без
първоизточник, в която и да е от европейските литератури. В течение на вековете
са добавяни нови строфи. За древния произход на ръкописа свидетелстват
употребата на термина „Богородица” вместо разпространеното на запад Божа Майка
и гръцката формула Кириелейсон. Славата на Богородица се дължи и на факта, че
тя се възприема като първи полски национален химн, пят от полското рицарство
при Грюнвалдската битка от 1410г. с кръстоносците и от армията на полско
–унгарския крал Владислав Варненчик в битката с турците от 1444г. при Варна.
Доказателство, че владетелите
оценяват значимостта на църквата и се грижат за нейните нужди, са „Библията на кралица Зофия” и „Молитвеникът на кралица Ядвига”. И
двата ръкописа са богато украсени по католически и средновековен образец. „Библията
на кралица Зофия” представлява първият превод на Стария Завет на полски език.
Това дело е извършено от Анджей от Яшовице през 1455г. по поръчка на кралицата
– оттук идва и името на превода. Първият полски молитвеник е написан по поръчка
на кралица Ядвига. Наричан е още „Флориански псалтир”. Неговият автор остава
неизвестен, също и годината на създаване, но е известно, че върху 296те пергамента са употребени три езика –
полски, латински и немски.
·
„Швентокшиски
проповеди” – първи полски прозаичен текст, създаден 13/14в. от
анонимен автор. Малка част от ръкописа се е запазила. Името (śwętokrzyskie) идва
от формата му кръст.
·
„Песен
за трапезата” – първа светска песен на полски език, създадена 15в.
·
„Ласки
устав” – първа правна кодификация, създадена през 1505г.
Обобщавайки значението на
Средновековието в историята на полската литература, забелязваме, че постепенно
тя става не само полска по име, но и полска по език.
Песни за
любов и смърт – За
разлика от повечето западнохристиянски литератури, и дълбоките треполската
средновековна поезия до края на 15в. остава сравнително бедна на светски
мотиви. Утвърждаваният сред цялото общество светоглед е бил изцяло проникнат от
култовите, догматичните и етичните постулати на църквата. Затова дори любовните
излияния и дълбоките трепети пред смъртта, присъщи на всеки, добиват
литературната форма на морални предписания, очертаващи съответните правилни и
греховни примери за подражание или отрицание. Дидактизмът (склонност към
поучаване, нравоучителен характер) е същностна черта на средновековната
словесност. Запазени са отделни песни, които свидетелстватза нравоучителния
характер на поезията през цялата епоха. В тях всяко конкретно житейско
проявление притежава метафизична стойност – например традиционните алегории -
смъртта винаги се разкрива като начало на отвъдния вечен живот, любимата следва
да се почита карто земен образ на Богородица.
„Разговор на майстор Поликарп със Смъртта” –
произведението е известно от ръкопис, намирал се в библиотеката на Плоцката
семинария и унищожен през Втората световна война. Очевидно анонимният автор е
ползвал като извор „Colloquium de morte”, на свой ред преработка на изключително известния „Dialogus magistri Polycarpi cum Morte” четен в цяла Европа. Освен че авторът силно полонизира
текста (тук дори смъртта проговаря на полски), това се оказва най-дългата
полска средновековна поетическа творба, известна на науката. В Плоцкия ръкопис
липсва краят на творбата, който се извлича от по-късни староруски преводи.
Разговорът е тясно обвързан с популярния иконографски и литературен мотив за
танца на смъртта – изображение на персонифицираната смърт, водеща към гроба
представители на различни съсловия и институции. Историята на Поликарп се
появява с Плоцкия сборник под латинското заглавие De Morte prologus.
Благодарение на езиковия си колорит и очертания широкосоциален спектър
Разговорът се счита за една от най-представителните творби на Полското средновековие.
Текстът е написан на полски език. В началото говорещото лице е самият
автор. Натрупване на епитети към Бога, който е от всички и всичко по-голям
(всемогъщи, сътворител). С негова помощ авторът ще изложи добре разказа си, а
целта е да умножи Неговото влияние и да „подобри” човешкото състояние.
Обръщение тип молитва. Човекът е говорител, а само Бог може да бъде и е
действителният творец. След като има божията благословия и помощ, авторът се
обръща със „слушайте какво ви казвам” – той има какво да каже, това е самото
божие слово. Ще им говори за смъртта, на която е подвластен всеки един от тях.
Смъртта е поредният урок на Господ. Изброяването, натрупването на епитети,
отнасящи се до хората създава всеобхватност – смъртта не подминава никого,
независимо от социално положение, физическо състояние, местоживеене... Смъртта
е женски род неслучайно. (Всички понятия, свързани със Земята от Античността са
в женски род.) От онова време водят началото си много важни дихотомии: култура – от лат. colo – ора, обработвам cultus – ораното, обработеното. Най-важното, което мъжът
прави е да оре земята и да опложда жената. Тя пък ражда, което я свързва с
плътта. Има силата както да вдъхне живот, така и да освободи хаоса; да роди
добро, но и да роди лошо. Поради това, няма каква друга да бъде Смъртта, освен
жена.
Дихотомията Бог (като сътворител) – Смърт (унищожител)
е условна, тъй като Бог е абсолютен творец, а Смъртта може да убие единствено
плътта. Идеалът по онова време са
били пищните мадони, които имат силата да дадат живот; Смъртта е бледа, жълта,
слаба, „края на носа го няма” (намек за проказа, носи конотации за грях), „няма
по устата устни” (наказание). Явява се пред човека, защото милостивият Бог,
който изпълнява всички молби я е известил за неговото желание. Заявява,
че ще му се открие и ще отговори на всичките му въпроси. Тогава, обаче,
майсторът проявява присъщия за човека страх от смъртта. От него произхождат
всички останали страхове. Събуденото любопитство му
помага да преодолее в известна степен този страх. Каноничният текст за
грехопадението е изменен. Смъртта е представена като болест, зараза, скрита в
ябълката. Текстът прилича на договор между две страни. В описанието на акта на
грехопадение са вплетени всички смъртни грехове. При неизпълнение на тази
договорка, следва наказание. Човекът става смъртен; „Господа обиди тежко,/
племе зарази човешко”. Ще трябва с труд да оре земята (орането – акт на
насилие, на порене на земята), а жената ще ражда в мъки децата си. През Средновековието, когато хората са боледували
от нещо необяснимо или непознато, то те са пекли питки, които намазани с мед,
се оставяли пред вратата, за да се насити болестта с този сладък хляб и да не
прекрачва прага на дома. В текста също имаме опит за „подкуп” на Смъртта.
(Подобни вярвания се срещат при много народи. Например древните
гърци поставяли две монети върху очите на покойника – таксата на лодкаря, който
ще го отведе в царството на мъртвите.) Тя остава непреклонна; всекиго ще
покоси, щом удари часът му. Силата да мори, обаче, тя не притежава изначално, а
я е заела: „на вселената Твореца/
даде ми такава мощ”. Затова, когато опира до Иисус, косата й се строшава. За първи път в този
светски текст се появява някакво чувство за хумор, дори самоирония, показана
през страха на майстора. Единствено монахът остава спокоен пред Смъртта:
„мирското несъвършенство/ сменя с райското блаженство”.
„Песен
за убийството на Анджей Тенчински” – документ, свидетелстващ за тясната връзка
между поезията и живота. Полската средновековна литература утвърждава преди
всичко образа на благородния мъж, предан на краля, дамата и църквата. Все пак
образът на благородника се появява в два плана: на светски велможа , ухажващ
прекрасни дами и демонстриращ съчувствие спрямо безправните граждани, но и на
стопанин, следящ работата на подчинените си селяни в своето имение. Показан е
образът на твърде сприхавите, високомерни и често ожестовени полски панове.
Социалната неравнопоставеност приличава особено силно в моменти, когато
шляхтичът влиза в пярк контакт с простолюдието – градски занаятчии и селяци. В
това отношение най-ярко е произведението „Песен за убийството на А.Т.”,
написано в следствие на действителен случай в Краков от 1461г. В песента се
споменава съвсем бегло за фактическия скандал, станал повод за свадата между
благородниците и гражданите на Краков. Велможата (действително историческо
лице) останал недоволен от изработката на поръчана от него ризница, зартова
нанесъл на майстора побой. Обиденият обаче се обърнал към събратята си
занаятчии, след което единните майстори причакали и убили Тенчински във
францисканската църква. Не закъсняла и разплатата от страна на рицарите –
краковските градски съветници били бързо екзекутирани Текстът на появилата се
бързо след събитието песен обаче съдържа главно принципно заклеймяване на
градската прослойка – мешчанство и приравняването й по безчестие със
селячеството. Съвсем открити са призивите да отмъстят за погубения живот/или
чест/. Изказаното в произведението презрение към мешчанството обаче не е само
плод на бурни емоции, а следствие на важен процес в средновековната полска
държава: шлчхтата придобива все повече самочувствие и права, регулирани от
специални закони, докато селяните и градските занаятчии биват напълно лишени от
правна закрила.
Полската култура обича да бъде
театрализирана. Конфликтите между отделните съсловия приемат израза на костюма,
на театралниченето. Всеки носител на някаква идея, конфликт се изразява чрез
своето облекло. Много ярко в полската литература е изразено еманципирането на
дадено съсловие. Литературата е мнгоо далновидна, обобщаваща относно проблема
за 3тото съсловие, за демократизирането на полското общество. Още в заглавието
е разкрита някаква драматичност – ще се разказва за трагична случка. Творбата
най-вероятно е писана от аристократ, щляхтич – за това говори отношението към
мешчаните еснафи. Свидетелски показания: аристократът/рицар отива при
занаятчия, който прави доспехи, защото влиза в битка, но този занаятчия не
поправя добре доспехите и Тенчински му посяга. Занаятчията го убива, тъй като
чувства егото си накърнено, това е обида към всички граждани и затова се
включват други. Въпросът за солидарността е видян от аристократ, но е
засвидетелстван двустранно – и при гражданите, и при аристократите. Вижда се
наченка на полската демократична мисъл. Това произведение е регистрация и
обобщение на случилото се. По-нататък се разсъждава в полската литература за
правата и свободите на всяко съсловие. Образът
на църквата е акцентиран тук като единствено мерило.
Борба между щляхта и
граждани, защото загива рицар. Изразено е силно торицателно отношение на
анонимния автор към градското съсловие. Насочено е директно към гражданиете –
има много директни обръщения. Употребен е полски език, но много стар – архаичен
текст. Усеща се силна религиозност – отвръщение от оскверняването на тялото и
на светата обител от неверниците. Напомня на религиозен текст. Важна е ролята
на Бог – теоцентризъм, типичен за Средновековието. Действоето се развива в Краков,
в храм, пред Бог…текстър е анонимен, защото разклаща образа на Бог, говори се
за безверие и греховност. В основата стои борбата за права,тъй като съществува
социална несправедливост, идваща от божествената йерархия, която се реализира и
по-надолу – тази несправедливост дава основите на преход към антропоцентризъм.
Хората имат свободна воля, дадена им от Бог, но това не прави делата им
божествени
No comments:
Post a Comment