Thursday 11 September 2014

Морфология

      1. Особености на българската граматическа система. Българският език- славянски и балкански
В своето историческо развитие българският език е претърпял съществена промяна на граматическия си строеж. Тази промяна засяга на първо място системата на имената. Българският език е загубил развитата си падежна система, състояща се от седем падежа. В съвременния български език отношенията между имената не се изразяват с падежни окончания, а със синтактични средства – предлози, словоред.  Това развитие определя преминаването на българския език от синтетичен към аналитичен тип. Същевременно опростяването на именната система е съпроводено от развитие на многобройни форми и значения на глагола: темпорални, модални, видови, залогови.
Типология –лингвистична дисциплона,която е тясно свързана с учението за универсалиите.
Универсалиите са общи особености на всички езици.Напр. няма език без гласни и съгласни.Типологията изучава вариациите между езиците.Например всички езици означават по някакъв начин идеята за количество.Но езиците се различават – в съвременния български език има само ед.ч и мн.ч.,докато в лужишките езици е запазено и двойнственото число.Има вариации и в областта на морфологичните техники и на граматическите значения.В българския има три рода,а в някои езици има само два.
За да се направи типологична характеристика на морфологичната система първата задача е българсият език да се сравни с другите славянски езици.
Българският език е много архаичен(пази богатството на старобългарския глагол),но от друга страна е и иновационен(не само е запазил,но е развил системата на времената).Освен това се е появила и категорията евиденциалност.
Има особености на българския език,които нямат славянски характер,а балканси особености.В балканския езиков съюз влизат български,румънски,гръцки,балкански.Под влияние на балканския езиков съюз са източните сръбски говори.
Балканските особености на българския език:
1)Аналитизъм – загуба на системата на падежите
2)Поява на задпоставен определителен член
3)Аналитично изразяване на сравнителната степен при прилагателните и превъзходна степен
4)Наличие на пълни и кратки форми на личните местоимения-мене-ми,тебе-ти.Кратките форми се използват за удвояане на допълнението(Мене ми казаха,че...)
5)Образуване на бъдеще време със спомагателен глагол със значение “искам”.Стб искам-ще.
6)Запазване на синтетично минало време –имперфект(мин.несв.вр) и аорист(мин.св.вр),които са се загубили в повечето славянски езици
7) Евиденциалност-граматическо значение з аозначаване на източника на информация.Пример:
а)Иван пристигна вчера(ИНДИКАТИВ) –аз съм видял как..
б)Иван пристигнал вчера(КОНКЛУЗИВ) –чух от,казаха ми,че Иван е пристигнал
в)Иван е пристигнал вчера(РЕНАРАТИВ)- знам,че Иван е пристигнал;не се пояснява откъде знам
г)Иван бил пристигнал вчера(ДУБИТАТИВ) –аз се съмнявам дали Иван наистина е пристигнал вчера.
Евиденциали –такива се наричат а,б,в,г.Такива има в някои азиатски езици.
В редица свои звана българската морфологична система се характеризира с тенденция към униформеност,с подчертана симетрия и с висока степен на граматикализация.Понятието униформеност се дефинира така:”една униформена парадигма е еднозначно организирана и е без аломорфи”.Например в парадигмите на по-новите в исторически план бъдещи времена на индикатива съшествува подчертана тенденция към намаляване на аломорфните аналитични форми и използване само на един спомагателен глагол в положителните и друг в отрицателните форми,както и премахване на втория модел за образуване на формите,ако има такъв – щях да ходя и ще ходех,което дне не се използва.Напълно униформени са аналитичните форми на перфекта и плусквамперфект.
Тенденция към униформеност има при генерализирането на окончанието –м за 1л.ед.ч. на сегашно време при новото трето спрежение – товяа окончание се се употребявало в старобългарски само при няколко атематични глагола,като в някои западни говори се изпоилзва при всички спрежения.Под влояние на третото спрежение,където окончанието за 1 л. Мн.ч. е – ме ,това окончание в редица български говори се е настанило и в първо и във второ спрежение,а оттам придобива много широко разпространение в практиката,макар че противоречи на книжовната норма( пеем и пееме)
Тенденция към униформеност се открива и при императива,който в трето спрежение има един и същ показател за императивност във 2л.ед.ч. и мн.ч. – й,както и при глаголите в първо и второ спрежение с коренова гласна пред тематична гласна,напр.казвай – казвайте , пей – пейте,гледай-гледайте,стреляй-стреляйте.При останалите глаголи от първо и второ спрежение императивните формални показатели се различават в ед.ч. и мн.ч. – пишИ.пишЕте,работИ,работЕте.
Тенденция към униформеност има и при настаняването на окончанието –ове , -еве за мн.ч при повечето едносрични имена от м.р.,след като в старобългарския то се употребявало само при няколк имана от й –основи.
Наблюдава се и силна тенденция към намаляване на дефективността,напр. Под натиска на системата съществителни pluralia и singularia tantum получават форми за ед.ч и мн.ч.Само през последното дессетилетие се почвиха формите  дебат от дебати , чужбини от чужбина, бизнеси от бизнес и др.
Симетрия – ясно изразена симетрия се открива в редица морфологични субсистеми,напр. При личните,притежателните местоимения,при възвратно лично и възвратно притежателно местоимение има оълни и кратки форми,като българският език единствен сред славянските има кратки форми в косвените падежи на личните местоимения не само в ед.ч.,но и в мн/ч.
Подчертана симетрия има и в темпоралната система на индикатива,където на всяко от четирите дуративни времена съответства резултативно време,чийто резултат от действието има същата темпорална ориентация,като действието на дуративното време – сег.вр чета-перфект чел съм,имперфект-четях,плисквамперфект-бях чел.Само аорист е без съответно резултативно време.
Навсякъде в системата се наблюдава симетрия.Например четири времена означават действия,ориентирани спрямо един минал интервал на референтност(аорист,имперфект,плусквамперфект,бъдеще в миналото),едно-спрямо два минали интервала на референтност(бъдеще предварително в миналото),две-спрямо интервал на референтност,който включва в себе си и момента на говорене(сег.време,перфект),две-спрямо бъдещ интервал на референтност(бъдеще,бъдеще предварително.Планът на миналото е най-различен темпорално,а на бъдещето-най-слабо.
Синкретичност-в българската морфология освен униформеност и симетрия в някои звена има и синкретичност.При синкретичността формите са полисемантични и само значението на изказването показва кое от морфологичните значения се реализира в дадения случай.
Най-висока степен на синкретичност има при формите на причастнострадателния залог в ренаратив,конклузив и дубатив.На деветте времена в този случай отговарят :една парадигма за всички бъдещи времена и други три за небъдещите времена,напр.при ренаратив 3л.ед.ч.м.р. за всички бъдещи времена формата е е щял да е писан.И в индикатива при формите на причастнострадателния залог има синкретичност,но в по-слаба степен,напр.формите беше/бе четен са за аорист,имперфект и плусквамперфект
Граматикализация-исторически процес,при който лексикални,прагматични и понякога фонетични елементи стават граматически елементи или пък някои граматически елементи стават още по-граматически.Пример за това представлява развоят на имперфективацията(образуване на глаголи от несв.вид от глаголи от св.вид).В сравнение с другите славянски езици в българския това е най-високата степен на граматикализация(Подготвя –подготвям),защото наставките в този случай променят само вида,а не и лексикалното значение.Висока степен на граматикализация има и при бъдеще време,докато при бъдеще в миналото и при другите бъдещи времена степента на граматикализация е по-ниска.
Друг параметър на граматикализация( според Леман) е намаляване на лексикалните ограничения при означаване на дадено граматическо значение.Тка напр в старобългарския конструкциите с хьтьтн са се използвали само ако глаголния субект е бил живо същество,а днес формите на бъдеще време с ще са разширили значението си –глаголния субект може може да бъде живо същество или нежив обект,а може и въобще да липсва глаголен субект-при безличните форми.
Известна степен на граматикализация има и при новите редове на неопределителните местоимения от типа кой да е и който и да е
Граматикализирано е значението определеност при имената,където членът( старо анафорично показателно местоимение) вече функционира като морфема-градъТ,мояТ,посинелиТе.
Когато говорим за характерни особености на морфологичната система на съвременния български език,се има предвид това,което се откроява при съпоставката му със старобългарския от една страна,със съвременните скавянски езици,от друга,и с някои индооевропейски езици,от трета.
Според вида на строежа на думата по отношение на изразяването на морфологични значения езиците се делят на няколко типа:флективен,интрофлективен,аглутинативен,изолиращ и полисентетичен.В последно време обаче се говори предимно за синтетизъм и аналитизъм при езиците.Обикновено се твърди,че съвременният български е предимно аналитичен,а аостаналите славянски езици предимно синтетични.
В областта на имената българския език се е развил от синтетизъм към аналитизъм.Проявите на аналитизъм са присъщи в не по-малка степен и на глаголната система.
По-важните прояви на тенденция към аналитизъм в морфологията на съвременния българскли език са:
1)Отпадане на морфологичната категория падеж при имената-праславянският език,от който са произлезли съвременните славянски езици,е имал седемчленна морфологична категория падеж.(именителен,родителен,дателен,винителен,звателен,местен и творителен).Седемчленна е била категорията и в старобългарския език.
Единствените същински остатъци от падежите са звателните форми при някои лични съществителни имена-Иване,мъжо.
Всички останали съвременни славянски езици са запазили категорията падеж
2)Редуциране на категорията падеж при местоименията-живи падежни форми са съхранени само при местоименията.В пълна степен това се отнася до въпросителните местоимения и образуваните от тях относителни,неопределителни,отрицателни и обобщителни местоимения,при които наблюдаваме само три падежни грамеми:именителен(кой,който,някой,никой);винителен( кого,когото,някого,никого);дателен(кому,комуто,някому,никому)
3)Аналитично изразяване на старите неопределени форми на инфинитив и супин.Старобългарсият език и всички съвременни славянски езици имат неопределени глаголни форми,които не носят никави граматически значения.Типичната неопределена форма е инфинитивът,който се приема и за основна форма в споменатите езици.Супинът е разновидност на инфитива и с еупотребява след глаголи з движение.Старобългарският инфинитив е окончавал на –ТИ,а супинът на –ТЪ.В съвременния български език и инфинитивът и супинът са отпаднали и функциите им изпълняват аналитични конструкции да+лична глаголна форма,например Искам д апиша.
4)Аналитично изразяване на степените за сравнение.За характерна особеност в съвременния български се приема аналитичното образуване на формите за сравнителна степен чрез предпоставени частици-морфеми по и най,тъй като в старобългарския и в повечето съвременни славянски езици те са синтетични.
5)Аналитична форма за бъдеще време както от свършени,така и от несвършени глаголи.В старобългарския е имало два типа форми за бъдеще време:аналитични –от несвършените глаголи и синтетични –от свършените глаголи.В съвременния българси език всички форми за бъдеще време са аналитични и се образуват от частицата ще+немаркирана темпорална форма за сегашно време –ще пиша,ще напиша.
6)Нови типове аналитични форми.Новобългарския е изградил цяла поредица от типове аналитични глаголни форми,повечето от които не са съществували в старобългарския и не са присъщи на съвременните славянски езици.Такива типове форми са: щеше да пише,щеше да е писал,пишел е,щял бил да пише,бил писал,ще е писан и много др.
Съвременният български език обаче е съхранил почти всички старобългарски синтетични форми.Такива са формите за изразяване на лице-гледаМ,гледаШ,гледа;число-гледам –гледамЕ,овчар-овчарИ;род-лош-лошА,лошО,един –еднА-еднО;повелително наклонение-пишИ-пишЕте; минало време(аорист)-писах-писа-писахме; относителност-пишех-пишеше-пишехме; винителен и дателен падеж при някои местоимения –кой-кого-кому;звателен падеж при някои лични съществителни имена=морякО,учителЮ,ИванЕ ; свидетелност,носена от морфемета Х/Ш-писаХ, пишеШе ;формални показатели на причастията-пишеЩ,писаЛ,писаН,биТ
Въпреки подчертано силната тенденция към аналитизъм,в съвременния български може да се установи и обратната тенденция – към синтетизъм,която разбира се е много по-слаба.
-образувани са синтетични формии за изразяване на определеност чрез свързването на постпоставеното показателно местоинмение с всички форми на имената и самостоятелно употребените причатия:овчарят,гледащият,първият
-най-често употребяваните преизказни форми за 3л. В сегашно и минало време по същество са синтетични:Петър пишел писмо;Петър написал писмо

2. Лексикално-граматически класове (части на речта) в български. Класификация
Думите в езика се делят на групи (класове). Класификациите се определят въз основа на различни видове признаци. Основна класификация е семантично-граматичната. Тя обединява думите от речника (лексикона) на езика в класове, които отразяват общото в значението (семантиката) и общността на граматическите им свойства. Тези класове са известните части на речта: съществителни имена, прилагателни имена, числителни имена, местоимения, глаголи, наречия, предлози, съюзи, частици и междуметия. Така например съществителните имена имат обобщено значение на същини, конкретни или абстрактни, индивидуални или колективни; глаголите означават действия, състояния, процеси; прилагателните имена означават признаци и т.н. 
Морфологичната класификация разделя думите на изменяеми и неизменяеми думи, т. е. на такива, които променят формата си, за да изразят различни граматически значения на категориите, които притежават: число, лице, род, определеност и др., и на неизменяеми, които не променят формата си. 
Изменяеми части на речта са: съществителни имена, прилагателни имена, числителни имена, местоимения, глаголи.
Неизменяеми части на речта са: наречия, предлози, съюзи, частици и междуметия.
Синтактичната класификация определя частите на речта като такива, които могат да бъдат т.нар. функционална категория – части на изречението или изпълняват службата да изразяват отношенията между думите в словосъчетанието, изречението или между отделните прости изречения в състава на сложното. Съгласно синтактичната класификация частите на речта са самостойни (които могат да бъдат отделна част на изречението) инесамостойни.
Самостойни части са: съществителни, прилагателни, глаголи, наречия, местоимения.
Несамостойни части са: предлози, съюзи, частици, които се наричат също служебни думи.

Междуметията са особен клас думи. За техния лингвистичен характер има различни мнения. Междуметията не може да бъдат причислени към служебните (граматически) думи, защото не служат за образуване на граматически форми или за изразяване на връзки между дамите, и изреченията. В някои случаи междуметията могат да изпълняват функция в изречението като самостойните пълнозначни думи – „Бай Ганьо се засили и ...бух във водата.” По-често обаче в такива случаи се появяват производни думи, образувани от междуметия.

4. Категорията определеност при имената в български.
Детерминацията е много сложна граматическа категория,тя е свързана както с отразяваната в изказването ситуация,така и с речевия акт и неговите участниците.Значението на артиклите е един от най-трудните въпроси в езикознанието.Детерминацията се проектира не само върху значението на именната група,но и върху значението на цялото изречение,а и е свързана и с изгражданетъо на референтната структура на текста.

За разлика от други езици,в които граматическата категория детерминация е двучленна,в бъ;гарския език категорията е тричленна:определителен (-ът/ят /-а/-я за м.р.;-та за ж.р.;-то за ср.р.;-те,-та за мн.ч.) ,неопределителен(един,една,едно,едни) и нулев член,когато се използава общата форма на имената,напр столът(-а),един стол,стол
Членът в българския език е задпоставен.
Определителният член е морфема,кочто произхожда от старобългарското показателно местоимение тъ за м.р.,та за ж.р.,то за ср.р.ед.ч.,тн-за м.р.ед.ч.,тъза ж.р.мн.ч.,та за ср.р.мн.ч.Както се вижда в старобългарския е имало форми за трите рода в мн.ч.
Детерминацията се отнася до цялата именна група,ако съществителното е съпроводено от определения.Неопределителният член стои обикновено н първо място в именната група,а определителният стои винаги след първото име в именната група,било то същ.,прилагателно,причастие,местоимение или числително.
Напр.една книга;една негова книга,една интересна книга и книгата му,първата му книга;интересната му първа книга.
Членната морфема е задължителна във формите на обобщителното местоимение всичкият,всичката,всичкото като прилагателно и при всичкото като същ.име.Използва се и при други местоимения,напр.пълните притежателни местоимения0мой-моят,моята и възвратното притежателно местоимение –своят,своята,след местоимението за количество –няколко –няколкото.
Членната морфема можеда се постави и след думи от други части на речта,когато се употребяват субстантивирано,напр.азът,нещото,нищото и др.
В сравнение със старобългарския при формите с определителен член от м.р.ед.ч.,днес в кратката форма няма и следа от старото показателно местоимение тъ,а функцията му е поета от старото окончание за именителен падеж м.р. о-основи – ъ- човек –ът,човека-а/Докато в повечето български говори е застъпен само единия вид,в книжовния език има наличие на двете форми и това според Ницолова е стара изкуствено създадена норма,която отдавна би трябвало да бъде премахната.Според тази норма пълен член в ед.ч.м.р. се пише в следните случаи:
1)когато името е подлог в изречението-Хлябът е на масата.
2)когато прилагателното,местоимението или причастието е първото определение на подлога-Черният хляб е на масата;Написаният текст е донесен
NB-задължително е обаче членуването на всяко от определенията,ако се отнасят към различни предмети- Българският и немският отбор ще с е срещнат утре.
3)когато името е приложение към подлога-Новият директор Стоянов
4)когато името е предикатно име –Петров е учителят на Асен
5)когато името е заглавие-Спасителят в ръжта
6)когато името е обособено определение или приложение към подлога или сказуемното определение –Той-другият-умря.
Kратък член се пише във всички останали случаи,когато името е допълнение или обстоятелствено пояснение-Непознатият натисна звънеца.
Детерминацията има и текстова функция –служи за изграждане на текстовата кохезия.
Най-често срещан в текста е определителния член,а нулевият член и един се употребяват по-рядко,като именният израз с един може да се употреби само веднъж в текста,когато за първи път се представя неговия референт.За разлика от изразите с определителен член,които са важно средство за означаване на кореферентност в текста,изразите един и с нулев член,обикновено не могат да означават кореферентност,освен ако след тях не следва кореферентен с тях израз с определителен член.Напр.
1)В кабинета му влезе едно момиче.Момичето беше много развалнувано- името с определителен член е кореферентно с именната група едно момиче
2)В кабинета му влезе момиче.Момичето беше много развълнувано-с името с нулев член
3)В кабинета му влезе едно момиче.Едно момиче беше много развълнувано-именната група едно момиче не е кореферентна с предходната именна група едно момиче
4)В кабинета му влезе момиче.Момиче беше много развълнувано-тук второто значение е дори неграматично.

Много важно значение при описанието на артиклите има различаването на два основни вида употреба на именните изрази с тях-референтна и нереферентна.При регерентната употреба съществуеа в реалния или в някакъв възможен свят предмет,който се съотнася с именния израз с член.В семантичната структура на изречението именният израз е подлог или допълнение или е означен с обстоятелствено пояснение.Напр Вчера говорих с един писател/писателя/писател
Но в изречението Антонов е писател,т.е.лице,пишещо литературни произведсения,думата с нулев член има нереферентна употреба,защото означава само функцията да бъдеш писател,докато в изречението Вчера говорих с писател същата дума с нулев член означава един съществуващ индивид от рода писател.
В синтактичната структура нереферентно употребеното име с нулевя член или рядко – с един е именна част от сказуемо,сказуемно определение към подлога или допълнение.
Раличаваме следните основни видове конструкции с нереферентна употреба на именни изрази с нулев член и с един:
1)Изречения,в които именната група е част от именно сказуемо или е сказуемно определение към подлога или допълнението.Най-често в този случай се използва именна група с нулев член:Огнян е инженер,а Боряна ще стане лекарка.Иван е един учител(не е за приказване)
Именната група с един име еминентно значение(Маслов),т.е.един функционира като интензификатор на някакъв признак на предмета,като интензификацията е съпроводена и с прагматична оценка,по-често отрицателна,иронична,отколкото положителна.Изреченията се проинасят със специфична интонация:
Антонов е един лекар,т.е. много лош лекар
Иван е един лекар...чудо!,т.е. много добър лекар
Един като интензификатор може да се съчетава не само със съществителни,но и с местоимения,прилагателни,та дори и с наречия:
Лицето ти е едно такова,като го гледаш,те хваща страх.
А Енчо върви през детелината и му едно хубаво,хубаво.
Съществуват случаи,когато същ.име означава качество и може да е съпроводено от определения.В този случай имаме нееминентна употреба на именната група с един:Явор е само един учител;Всичко беше само един натрапчив сън.
2)Нереферентна употреба имат вторите изрази с нулев член в състава на комплексни именни групи с предлог като вила на планина,прах за пране,чашата за чай.Стфан предпочита вила на планина пред вила на море.
3)Нереферентна употреба имат приложенията,означаващи титли,които са представени със съществително с нулев член,напр.академик Динеков.
4)Нереферентна употреба имат и предложни именни групи с нулев член.Напр.Работя с радост;Пиша без грешки.

Референтна употреба на именните групи с артикли-като се започне от Ръсел,значението на определителния член се представя от редица автори с признаците екзистенция (съществуване) и единичност.Напр.изречението Магазинът беше много скъп семантиката се интерпретира като има,съществува магазин и той е единствен и е много скъп,докато семантиката на Влязох в един магазин се представя като има един магазин и аз влязох в него.,т.е. различието в значението на определителния и неопределителния се състои в това,че определителният член задължително означава единичност,а неопределителния не противоречи на единичността.

Що се отнася до нулевия член,той също може да означава съществуване на единичен референт,напр.Влязох в магазин.Именната група представя своя единичен референткато неспецифичен,понеже говорещият се абстрахира от индивидуалните му признаци,тъй че и слушателят също трябва да мисли референта само с оглед на неговите родови,а не индивидуални признаци.Затова именните групи с неспецифична референция не могат да бъдат нито определени,нито неопределени.
В значението на артиклите важна роля играе отношението на говорещоя към индивидуалните признаци на референта на името,както и предполагамото от говорещия отношение на слушателя към тези признаци.Напр.
1)Ана се омъжи за италианец
2)Ана се омъжи за един италианец
3)Ана се омъщи за италианеца
В (1) същ.с нулев член посочва,че става дума за съществуващ конкретен индивид,но за неговите индивидуални признаци въобще не се мисли,говорещият се абстрахира от тях,тъй като те не са съществени в случая-важна е единствено националната принадлежност на референта,т.е.неговия родов признак
В(2) същ.с един означава,че става дума за съществуващ индивид от рода на италианците,който вече се мисли и като притежател на индивидуални признаци,а не само на родови,както е при името с нулев член.Индивидуалните признаци на референта не са познати на слушаъеля,а на говорещия могат да бъдат известни ако е автор на речта,или неизвестни,ако е възпроизвеждащ чужда реч.
В(3) същ.с определителен член посочва,че се означава съществуващ индивид от рода на италианците,някакви индивидулани признаци на когото са познати както на говорещия,така и на слушателя.
Когато както в (1) именната група с означава своя референт с именна група с нулев член ,като говорещият се абстрахира от индивидуалните признаци на референтна ,става дума за именна група с неспецифична референция.Ако иманната група означава своя референт,като говорещия мисли за неговите индивидуални признаци ,именната група е със специфична референция.Специфичните именни групи са определени(с определителен член),когато индивидуалните признаци на референта се мислят като познати за слушателя и за говорещия,и неопределени(с един),когато индивидуланите признаци се мислят като непознати за слушателя,а за говорещия най-често са определени.
Именните групи с артикли към същ.в мн.ч.означават множество от рефенти.По значение тези групи се различават най-напред според обема на представеното множество,а след това и според отношението на общуващите към индивидуланите признаци на множеството.Напр
1)Жените са излезли на улицата –името с определителен член означава цялостност на някакво множество,като това множество може да бъде определено само с видовите признаци,познати от контекста или от общите знания на говорещия и слушателя.Напр.жените,които работят в местната фабрика или говорещият и слушателят познават индивидуалните признаци на отделните елементи.
2)Жени са излезли на улицата –тук съставните елементи на множеството,означено с именен израз с нулев член,се мислят само с родовите им признаци ,т.е.примерно жени,а на мъже
3)Едни жени са излезли на улицата – ознаава подмножество;индивидуалните признаци на отделните индивиди са непознати на слушателя и на говорещия,ако възпроизвежда чужда реч.
Употреба на членуваните форми на прилагателните имена –граматическото значение детерминация на прил.е зависимо от същото значение на същ.име.Тъй като артиклите са определители за детерминация на цялата именна група,определителната членна морфема се добавя към първото име в групата.
Когато прил.са необособени определения,съществуват следните случаи за означаване на детерминация в именната група:
1)прил.стоят пред същ.и затова само 1-то прил.в групата е членувано,ако референтът е определен,а ако е неопределен(с неопределителния член един) или неспицифичен ,прил е с нулев член:Железните пръчки на прозреца бяха толкова нагъсто,че даже и едно малко дете не би могло да влезе
2)Възможно е и всяко прил.към едно същ.да се членува,ако прил.се отнасят към разклични референти или ако подчертават различни признаци на един и същ референт: мачът между шведсия и българсия отбор;Той винаги щеше да си спомня за веселата,симпатичната,закачливата Мария.
Обикновено в съчетания със същ.собствени имена за лица,прил.имена се членуват:красивата Ралица

Членуване на прил.имена като обособени определения –обикновено не се членуват :Висок и снажен,къщата сякаш беше тясна за него.
Членуват се,когато се отнасят към име или местоимение,означаващо определен референт:Ще си облека костюма-кафявия
Прил.не се членуват,когато са сказуемни определения за характеризация на предмета,означен с подлог или пряко допълнение:Той беше рус,еднакво благ и внимателен с всички
Ако прил.сами са сказуемни определения за тъждество или са определения на сказуемно определение за туждество,те се членуват с определителен член:Ана е новата
Членуване на бройните числителни –числителното един се членува като прилагателното-единият,едната,едното.Числителните милион,милиард,билион се членуват като същ.от м.р.и функционират като същ.вмн.ч.-милионът,милиона,милионите
При съставни числителни,образувани чрез умножение ,се членува само първото числително –стоте хиляди.Ако са обрзувани чрез събиране,се членува само последната съставка –тридесет и двамата,хиляда и двестата.Членуваните форми на числителните в съчетание със съюза и означават пълен обхват на дадено множество:Познавам и тримата братя
Местоименията се членуват и не се членуват.Напр.мой-моят,Но никой,някой,всеки,като всичкият,всичката,всичкото нямат нечленувани съответсвия и при тях членната морфема изпълнява словообразуваща функция.

8. Местоимение. Видове местоимения. Система на българските местоимения.
Както показва названието на тази лексико-граматическа категория (вместо името), местоименията не назовават предмети или техни признаци, а насочват към назовани или неназовани, но предполагаеми предмети, признаци или признаци на признаци. Местоименията може да се отнасят към същини (предмети), признаци, количествени признаци, признаци на признаци. Затова различните видове местоимения имат различни граматически категории. Така напр. личните и притежателните местоимения притежават значения за категорията лице, притежателните местоимения имат форми за род и число като прилагателните имена. Функционалните особености на местоименията, това дали те споделят особеностите на съществителни имена, на прилагателни имена, на числителни имена или на наречия, е основание (от синтактична гледна точка) да говорим за местоимения съществителни, местоимения прилагателни, местоимения числителни и местоимения наречия.
В български има девет вида местоимения: лични, притежателни, възвратни, показателни, относителни, въпросителни, отрицателни, неопределителни  и обобщителни.  Личните, възвратните, притежателните, показателните и относителните местоимения изразяват отношение на тъждество или на нетъждество с известен обект (аз, този, който, това, що, такъв и пр.). Въпросителните, отрицателните, неопределителните и обобщителните местоимения изразяват отношение на обекта, към който отнасят, като елемент от някакво множество(кой, никой, някой, всеки). Според категоризиращите признаци, към които насочват, местоименията (и местоименните наречия) означават лице (аз, ти, той, ние, вие, те), нелице (той, тя, то, това, какво, нещо, нищо, всичко), качествен признак (такъв, какъвто, никакъв, някакъв, всякакъв), притежание (мой, свой, чийто, чий, нечий, ничий) , количествен признак (толкова, колкото, колко, николко, няколко, всички), място ( тук, там, къде, където, никъде, някъде, всякъде), време (тогава, когато, кога, никога, някога, всякога), начин (така, както, как, някак, никак, всякак). 


Личните местоимения (
Pronomina personalia) са най-често срещаната в речта категория местоимения. Това е така, тъй като личните местоимения по своята същност са местоимения съществителни, т.е. те се отнасят към всяка същност, която може да бъде означена със съществително име. Наричат се лични, тъй като притежават категорията лице.  Личните местоимения имат следните форми за трите лица в единствено и в множествено число.
лице
лични местоимения
(единствено число)
лице
лични местоимения
(множествено число)
1. л.
аз
1.л.
ние
2.л.
ти
2.л.
вие
3.л.
той (м.р.)
тя (ж.р.)
то (ср.р.)
3.л.
те

Личните местоимения за 1.л.ед.ч. (аз) и за 2.л.ед.ч. (ти) са определени от речевата ситуация. Местоимението за 1.л.ед.ч. (аз) винаги означава говорещия, а местоимението за 2.л.ед.ч. (ти) – слушащия. Местоимението за 3.л. винаги означава неучастник в речевата ситуация: лице, предмет, абстрактно съществително и т.н. Затова в 3.л. ед. ч. личното местоимение има форми за мъжки, женски и среден род, за да означи рода на съществителното име, към което отнася. В множествено число значението на местоименията е по-усложнено. Местоимението за 1.л.мн.ч. (ние) в редки случаи означава множество говорещи. Това значение може да се реализира при хорово говорене, скандиране. В по-голямата част от случаите обаче формата за 1.л.мн.ч. (ние) означава множество, което включва и говорещия. Формата за 2.л. мн.ч. (вие) означава множество слушащи или множество адресати, а формата за 3.л.мн.ч. множество предмети в широкия смисъл на думата, които не са участници в речевата ситуация. Тъй като това множество може да включва различни по граматически род съществителни, в множествено число се губи разграничаването по род и имаме само една форма на местоимението (те).
Важна особеност на личните местоимения в българския език е, че те са запазили падежни форми. Тези форми са били пълни и кратки. В съвременния български език са запазени пълни форми за винителен падеж (мене, тебе, него, нея, него, нас, вас, тях) и кратки форми за винителен и за дателен падеж.  От съвременна гледна точка е по-добре да говорим за лични местоимения, които се използват в определена синтактична функция: лични местоимения подлози (формите за именителен падеж): аз, ти, той, тя, то, ние, вие, те; лични местоимения преки допълнения (формите за винителен падеж): мене/ ме, тебе/ те, него/ го, нея/ я, него/ го, нас/ ни, вас/ ви, тях/ ги;лични местоимения непреки допълнения (формите за дателен падеж): (на)мене/ ми, (на) тебе/ ти, (на) него/ му, (на) нея/ й, (на) него/ му, (на) нас/ ни, (на) нас/ ви, (на) тях/ им. Пълните форми за дателен падеж са: мене, тебе, нему, ней, нему, нам, вам, тям. Тези форми вече не се използват в съвременния български език и могат да се срещнат в по-стари текстове или в речта на по-стари носители на езика. 
лице
именителен падеж
местоимения подлози
винителен падеж
местоимения преки допълнения
(пълни форми)
ВП
кратки форми
дателен падеж
местоимения непреки допълнения
(пълни форми)
ДП
кратки форми
1.л.
аз
мене
ме
(на) мене
ми
2.л.
ти
тебе
те
(на) тебе
ти
3.л.
м.р.
той
него
го
(на) него/ нему
му
3.л. ж.р.
тя
нея
я
(на) нея /ней
й
3.л.
ср.р.
то
него
го
(на) него/ нему
му
1.л.
ние
нас
ни
(на) нас/ нам
ни
2.л.
вие
вас
ви
(на) вас/ вам
ви
3. л.
те
тях
ги
(на) тях/ тям
им
Кратките винителни и дателни форми на личните местоимения са клитики – думи без собствено ударение. В книжовния български език те не могат да заемат първо място в изречението - *Ме търсят по телефона; *Го харесвам; *Им изпратиха покани.

Книжовно правило! Словосъчетанията с предлог  заместват падежните форми. Неправилно е да се комбинират старите дателни форми с предлог - *на нему, *на нам, * на вам.
Именно възприемането на падежните форми на личните местоимения като различни думи (а не форми), които се употребяват в определени позиции в изречението ги е запазило в системата на езика въпреки отпадането на падежите.

 Книжовно правило! Формата за 2. л. множествено число в български се използва като учтива форма в общуването.
Съгласуване на формите при учтивост
·         Глаголите се съгласуват по лице и число. При учтива форма те са във форма за 2л.мн.ч.: Вие ще отговорите ли на въпроса? Искате ли да видите тази книга? Трябва да водите по-здравословен начин на живот. Може /можете ли да изпратите документа по факс или като приложен файл по електронната поща;
·         В редица глаголни форми  участва минало свършено деятелно причастие, което също се съгласуват във 2л.мн. ч.: Вие, господин Иванов, сте дошли първи на срещатаВие, господине,  сте казали това по време на предварителния разговор. Вие, госпожо Иванова,  бяхте споменали за такава вероятност. (Не Вие сте дошъл, Вие сте казал, Вие бяхте споменала .)
·         Миналото несвършено деятелно причастие, което се използва за предаване на т. нар. преизказни форми, също се съгласуват във 2л.мн.ч.: Значи Вие сте четели обявите, когато са Ви потърсили по телефона и са се представили за дистрибутори.
·         Прилагателните имена – качествени и относителни, както и останалите части на речта, които имат характеристиките и поведението на прилагателни: сегашно деятелно причастие, страдателно причастие (сегашно и минало), числителни редни и местоимения (без личните) се съгласуват по род в единствено число:Вие сте участващ/а; Вие сте обвиняем/а; Вие сте видян/а; Вие сте пръв/ първа, втори/ втора; Вие сте някой/ някякъв, никой/ никакъв, всякакъв /вякаква, мой /моя, този /тази, всеки/ всяка, онзи /онази, такъв/ такава
 Възвратно лично местоимение
В българския език е запазена пълната форма на възвратното лично местоимение себе и кратката му винителна форма се (за пряко допълнение) и дателна форма си (за непряко допълнение). Възвратните местоимения се и си се свързват с богатата глаголна парадигма. Възвратно лично местоимение се използва, когато глаголното действие се връща или „затваря” в глаголното лице на субекта: Говоря за себе си; Всеки отговаря за себе си; Ти помисли първо за себе си; Тя беше права за себе си. Това означава, че възвратното лично местоимение се отнася най-често към името, което е подлог в изречението. Възможно е обаче да се отнася към прякото или към непрякото допълнение. Това е в случаите, когато изречението е безлично, а прякото или непрякото дателно допълнение са главен аргумент като:Иван го е яд на себе си; Жал им стана за себе си. Такива безлични изречения изразяват психическо или психическо състояние на лице, а прякото или непрякото допълнение означават това лице. Пълната форма себе не се използва самостоятелно, а само с кратката  си.
Притежателните местоимения (Pronomina possessiva) са тясно свързани с личните местоимения формално и смислово. Като личните местоимения те притежават категорията лице. Значенията за лице означават притежателя – мой, твой, наш, ваш, техен. Както при личните местоимения в трето лице единствено число има форми за мъжки, женски и среден род, които изразяват рода на притежателя – негов (м.р.), неин (ж.р.), негов (ср.р.). Притежателните местоимения изразяват отношенията между притежателя и притежавания предмет. Притежателните местоимения като прилагателните имена се изменят по род и число, като формите за род и за число зависят от рода и числото на притежавания предмет. Притежателните местоимения се членуват като прилагателните имена. Притежателните местоимения подобно на личните местоимения в косвените (неименителни) форми имат пълни и кратки форми. Пълните форми на притежателните местоимения са следните:
Единствено число

лице на притежателя
род на притежателя
притежаван предмет
мъжки род
притежаван предмет
женски род
притежаван предмет
среден род
притежаван предмет
множествено число
1.л.

мой
моя
мое
мои
2.л.

твой
твоя
твое
твои
3.л.
м.р.
негов
негова
негово
негови
3.л.
ж.р.
неин
неин
нейна
нейно
3.л.
ср.р.
негов
негова
негово
негови
Множествено число

лице на притежателя
притежаван предмет
мъжки род
притежаван предмет
женски род
притежаван предмет
среден род
притежаван предмет
множествено число
1.л.
наш
наша
наше
наши
2.л.
ваш
ваша
ваше
ваши
3.л.
техен
тяхна
тяхно
техни

Правоговорно правило! Формите за първи и второ лице единствено и множествено число за притежаван предмет в среден род имат окончание –е: мое, твое, наше, ваше. Изговор мойо, твойо, вашо, нашо е некнижовен.
Правоговорно правило! Притежателното местоимение за 3.л. мн.ч. съдържа променливо я. Формите за м.р. ед.ч. и за мн.ч. са с е, а формите за женски и за среден род с я.
Кратките форми на притежателните местоимения съвпадат по облик с кратките дателни лични местоимения. Те са следните:
Единствено число:                                  Множествено число:
1.л. ми                                                      1.л. ни
2.л. ти                                                      2.л. ви
3.л. (м.р.) му                                            3.л. им
3.л. (ж.р.) й
3.л. (ср.р.) му
Кратките притежателни местоимения не се изменят по род и число: учителят ми, работата ми, семейството ми, приятелите ми (срв. с моят учител, моята работа, моето семейство, моите приятели). Кратките притежателни местоимения се употребяват заедно с членувани съществителни имена. Те са енклитики, т.е. думи без собствено ударение, които следват думата, заедно с която се произнасят.

Изключение: Съществителните имена, които означават роднински отношения, не се членуват, когато са съпроводени от кратки притежателни местоимения, тъй като те са определени по своето лексикално значение:майка ми, баща ти, баба му, дядо й, сестра ни, брат ви, чичо им, леля ни.
Разграничението между съвпадащите по форма (омонимни) кратки дателни лични местоимения и кратките притежателни местоимения е според това, с каква част на речта образуват словосъчетание. Кратките дателни местоимения, които са непреки допълнения, винаги са разширения на глагола сказуемо в изречението, докато кратките притежателни местоимения са винаги разширения на съществително име като негови несъгласувани определения. Кратките дателни лични местоимения може да бъдат заменени с пълни форми на косвените  лични местоимения с предлог, докато кратките притежателни местоимения се заменят с пълни форми на притежателните местоимения. Определящо значение има това, с каква част на речта образуват словосъчетание, тъй като както един и същ предлог на изразявакактопритежание, така и значенията на дателното непряко допълнение: отговарям на учителя, на писмото – отговарям му/ отговарям на него; треньорът, постижението му – неговият треньор, неговото постижение. Появата на две форми еднакви по облик, но различни по значение не бива да се приема за повторение и да се съкращава, тъй като това води до промяна в значението: Лекарят му му предписа ново лечениеозначава, че неговият лекар е предписал на него ново лечение. Изречението Лекарят му предписа ново лечениеможе да има две значения – неговият лекар предписа (някакво) ново лечение (на някого, може и не на него самия)или един определен лекар предписа на него ново лечение.
Възвратно притежателно местоимение.
Подобно на личните местоимения, с които са в тясна връзка, освен пълните и кратките форми на притежателните местоимения в български се използва и възвратно притежателно местоимение. То също има пълна и кратка форма. Пълното възвратно притежателно местоимение не носи информация за лицето и числото на притежателя, но има форми за род и число на притежавания обект: свой, своя, свое, свои. Кратката форма на възвратно притежателното местоимение е си. Възвратно притежателното местоимение се използва, когато означават притежание на глаголния субект (подлога): Аз харесвам своята работа/ работата си; Ти кога ще пишеш на своите родители/ родителите си; Ние очакваме своите резултати/ резултатите си от теста; Вие подобрявате своите показатели/ показателите си; Той повтори своя рекорд/ рекорда си от миналото състезание; Тя се грижи за своето малко/ малкото си; То поклаща своето стебло/ стеблото си; Те ще разкажат своите истории/ историите си. Именно синтактичната функция определя употребата на възвратно притежателното или на притежателното местоимение:Тръстиката поклаща стеблото си на вятъра – Вятърът поклаща стеблото й.
Употребата на възвратно притежателното местоимение е абсолютно задължителна в трето лице, тъй като в трето лице употребата на обикновеното притежателно местоимение води до друго значение. Срв.: Лъвицата Елза се грижи за малкото си (на лъвицата Елза) -  Докато майката е на лов, лъвицата Елза се грижи за малкото й (на ловуващата лъвица).

Показателните местоимения в българския книжовен език са свързани с означаване основно на два реда признаци: за близост и за отдалеченост. Формите за тези местоимения са образувани от два изходни старобългарски корена –т- (за близост) и –н- (за отдалеченост). Признаците за близост, които се определят от речевата ситуация или от контекста, се означават с местоименията: този, тази, това, тези, а за отдалеченост –  с онзи, онази, онова, онези. 
В системата на показателните местоимения има местоимения, които означават качествени признаци: такъв, такава, такова, такива; онакъв, онакава, онакова, онакива. Тези местоимения имат функционалните характеристики на прилагателните имена. Бихме могли да определим показателните местоимения за качествени признаци с корен –т- за идентифициращи, а местоименията с корен –н-  за означаващи различие. 
Количествен признак се означава с показателното местоимение за количество толкова.
Показателните местоимения имат много честа употреба в речта. Те имат т.нар. анафорична употреба, т.е. отнасят към лица и предмети, които са назовани в предходен текст. Показателните местоимения имат и заместваща функция – могат да означават отрязък от изказването, което се означава след това с подчинено изречение: Важно е това, че всички се представиха убедително на олимпиадата. Когато се предава чужда реч, показателните местоимения могат да заместват изпусната информация, която говорещият не смята за важна в актуалната речева ситуация:Предложи за това толкова, за онова толкова и много бързо стигнахме до споразумение.
Особена употреба е т.нар. интензифицираща употреба: Толкова цветя на едно място, такава красота е наслада за очите. 
В речевата практика се употребяват различни изговорни варианти на показателните местоимения: тоз, тоя, тая, туй, тез, тия.


Правоговорно правило! Формите този/ тоя, тази/ тая тези/ тия са равностойни по значение и употреба.

Правоговорно правило!  Формите туй, онуй  са разговорни и не се допускат в книжовната реч. Книжовни са само формите това и онова.

Въпросителните местоимения (Pronomina intrrogativa) в български отнасят към неизвестни за говорещия лица, предмети, признаци – качествени и количествени, отношения на притежание. 
Въпросителните местоимения може да се използват самостоятелно като съществителни имена. В този случай за лица се употребява само формата за мъжки род – Кой ще отговори на въпроса? (отнася се за съществителни за лица от мъжки, женски и среден род). За предмети въпросителното местоимение съществително е какво/ що. Въпросителното местоимение  що все повече стеснява своята употреба в съвременния български език. От една страна, то се възприема за остаряла или диалектна форма и се среща в контекстово свързани употреби, напр. завършек на гатанка – Що е то?, от друга страна, що се среща и като фонетичен вариант на защо – местоименното въпросително наречие за причина – Що не му даде да се разбере? Функция на съществително име въпросителните местоимения изпълняват във въпросителни изречения. В тях въпросителното местоимение за лица и предмети означава, че има съществително име, което ги назовава, но то не е известно на говорещия.


Книжовно правило!  Въпросителното местоимение за м.р. ед.ч. кой е запазило и падежна форма кого,  когато се отнася за съществителни, назоваващи лица, когато не са във функция на подлог.  Правилно е Кого търсите; На кого се обаждаш; За кого са тези цветя; С кого ще работим, а не *Кой търсите; *За кой са тези цветя; *С кой ще работим.
Обикновено функцията на въпросителните местоимения е да отнася към наличен признак, който не е известен на говорещия. В този случай въпросителните местоимения функционират като прилагателни имена и се изменят по род и по число.
Въпросителните местоимения за идентифициране на съществителни имена са:

·         кой (за м.р.) – кой човек, кой министър, кой кон, кой храст, кой връх, кой въпрос, кой елемент, кой трепет, кой проект;
·         коя (за ж.р.) – коя жена, коя певица, коя котка, коя билка, коя река, коя страна, коя фирма, коя тайна, коя страст, коя идея, коя власт;
·         кое (за ср. р.) – кое дете, кое врабче, кое цвете, кое село, кое място, кое значение, кое приключение, кое състезание, кое съзвездие;
·         кои (за мн. ч.) – кои хора, кои участници, кои животни, кои растения, кои континенти, кои държави, кои копнения, кои институции, кои проблеми, кои решения, кои развлечения.
Правописно правило! Не забравяйте, че противопоставянето  й ~ и означава противопоставяне на граматическите значения единствено число ~ множествено число. Формата на въпросителното местоимение за м.р. ед.ч.  е с й –кой, а за мн.ч. с и – кои.
Въпросителните местоимения прилагателни за признаци са:
·         какъв (м.р.) – какъв изпит, какъв резултат, какъв специалист;
·         каква (ж.р.) – каква служителка, каква специалност, каква птица;
·         какво (ср.р.) – какво момче, какво намерение, какво движение, какво семе;
·         какви (мн.ч.) – какви участници, какви видове, какви компютри, какви програми, какви подобрения.
Въпросителното местоимение за количество е колко. Книжовното правило изисква след колко да се използва бройна форма на имената от м.р., които не означават лица: колко стола, колко чадъра, колко знака и форма за множествено число на съществителните, означаващи лица: колко герои, колко ученици, колко ловци.
В български има и специална форма на въпросителното местоимение за количество, която се отнася само за лица –колцина. Тази форма вече звучи архаично и книжно и е с много рядка употреба в съвременната разговорна практика.
Въпросителното местоимение в български има и отделна парадигма за изразяване на притежателни отношения:чий, чия, чие, чии. Тези форми също имат характеристика на прилагателни имена, като родът и числото им се определят от значенията за род и число на притежавания предмет, а въпросителното значение на  местоимението се отнася към притежателя, който не е известен на говорещия: Чий е този подпис; Чия статия цитирате; Чие е изказаното твърдение; Чии принципи споделяте.

Правописно правило! Както при формата на въпросителното местоимение за лица и предмети въпросителното местоимение за притежание се пише в м.р. ед.ч.  е с й – чий, а за мн.ч. с и – чии.
Въпросителните местоимения се употребяват и в изказвания, които не са същински въпроси. Такива са напр. реторичните въпроси, които са по своя комуникативен статус твърдения. Известните Ботеви стихове:
Кой не знае Чавдар войвода,
кой не е слушал за него!
изразяват убеждението, че всеки знае името и подвизите на легендарния хайдутин. Възклицанието на бея от разказа „Шибил” на Й. Йовков „Какъв юнак, какъв хубавец!”има интензифицираща функция. 
Въпросителни местоимения се използват и в т.нар. ехо-въпроси, които означават някакъв срив в комуникационния канал или служат на комуниканта да спечели време докато обмисля отговора си. 
Въпросителните местоимения имат централно място в системата на местоименията прилагателни. С помощта на различни словообразувателни морфеми от тях се образуват всички останали видове местоимения – относителни, неопределителни, отрицателни, обобщителни.

Относителните местоимения (Pronomina relativa)в българския език са напълно самостоятелна, морфологически обособена категория. В повечето от славянските езици, както и в редица индоевропейски и балкански езици, във функция на относителни местоимения функционират въпросителните местоимения. В българския език, в народните говори също е позната такава употреба, в книжовния български език обаче се използва напълно развитата самостойна категория на относителните местоимения, които се отличават морфологично от въпросителните.
Относителните местоимения са образувани от въпросителните, като към формите за съответен род и число се прибави словообразувателната морфема  –то, която е исторически свързана с анафоричното показателно местоимение тъ, та, то, от което  се е развил определителният член. Всички относителни местоимения завършват на –то, а значенията за род и число се изразяват от формата на съответното въпросително местоимение, от което е образувано относителното. Формите на относителното местоимение са съответно:

·         За лица и предмети – който, която, което, които, каквото(щото);
·         За признаци – какъвто, каквато, каквото, каквито;
·         За количество – колкото;
·         За притежание – чийто, чиято, чието, чиито.
Относителните местоимения не може да се употребява самостоятелно в рамките на простото изречение. Те функционират само в рамките на сложното изречение. Относителните местоимения могат да бъдат свързани или свободни релативи. За определеносвързана употреба говорим, когато относителното местоимение отнася към дума или словосъчетание, като следва да се отбележи, че то замества в семантичен и формален пран определяемото в главното изречение. Освен име или именно словосъчетание относителното местоимение може да се отнася към лично, показателно, отрицателно, неопределително или обобщително местоимение или словосъчетание с такова местоимение: човекът...който; Мария...която; времето...което; мислите...които; той...който; тези..които; всяка...която и др.
Неопределеносвързана употреба имат относителни местоимения, които са употребени самостойно. Тези свободни релативи не се отнасят към дума в рамките на сложното изречение: Който пее, зло не мисли; Който се учи, ще сполучи; Каквото искаш, ще получиш; Пее, както може.
Относителните местоимения за лица също като въпросителните, от които са образувани, пазят стари падежни форми за означаване на позицията на подлога и на допълнението. Формата който в подчиненото изречение има функция на подлог: Крали Марко е героят, който е възпят в редица песни. Формата когото има функция на пряко допълнение: Крали Марко е героят, когото възпяват в редица песни. Формата комуто за непряко допълнение е почти изчезнала в съвременната речева практика и се заменя редовно от предложна фраза с коготоКрали Марко е героят, комуто е посветен епос/ Крали Марко е героят, на когото е посветен епос. Подобно на въпросителните местоимения формата който все по-често се употребява във всички функции, книжовната норма обаче изисква разграничаването им чрез употреба на двете форми който и когото.


Книжовно правило! Във функция на подлог относителното местоимение за лица в м.р. ед.ч. е който: Иван е ученикът, който се класира първи на олимпиадата. Във функция на пряко допълнение следва да се използва формата когото: Ученика, когото поздрави преди малко, е победителят в олимпиадата Иван.
От неизменяемото въпросително местоимение за предмети що също се образува относително местоимение щото. То, както и що има ограничена употреба в съвременната българска реч. В български се употребява и неизменяемия релатив дето. Употребата на дето е характерна за народната реч.
Неопределителните местоимения (Pronomina indefinitiva) се образуват от въпросителните със словообразувателната морфема ня-, която се поставя пред формите на въпросителното местоимение: някой ,някого, няколко.
Правоговорно правило! Ня- винаги привлича ударението върху себе си.
Неопределителни местоимения за лица и предмети са:
някой (м.р.) – някой човек, някой град, някой век, някой път, някой клас ;
някоя (ж.р.) – някоя жена, някоя улица, някоя държава, някоя тема ;
някое (ср.р.) – някое дете, някое време, някое село, някое определение;
някои (мн.ч.) – някои роднини, някои, лица, някои училища, някои автори;
нещо (само за предмети) – търся нещо, искам нещо, казвам нещо, мисля нещо. Неопределителното местоимениенещо е местоимение съществително. То има форма за множествено число – неща, и може да се членува: нещото, нещата.

Книжовно правило! Когато се отнася за лица от м.р. неопределителното местоимение във функция на подлог енякой (стара именителна форма), а във функция на пряко допълнение – някого(стара винителна форма). Правилно е: Търсите ли някого; Ще попитам някого; Изглежда чакат още някого, а не: *Търсите ли някой; *Ще попитам някой; *Изглежда чакат още някой. Формата за непряко допълнение някому (стара дателна форма) почти не се употребява.
Неопределителни местоимения за признаци са: 
някакъв (м.р.) – някакъв непознат, някакъв път, някакъв пътеводител;
някаква (ж.р.) – някаква служителка, някаква кола, някаква дреха;
някакво (ср.р.) – някакво момиче, някакво място, някакво списание;
някакви (мн. ч.) – някакви хора, някакви тетрадки, някакви подаръци.
Неопределителни местоимения за количество са:
няколко (за лица и за предмети) – няколко ученици, няколко спортисти няколко броя, няколко звезди, няколко съобщения, няколко курорта. 
неколцина (само за лица) – неколцина зяпачи, неколцина пътници, неколцина зрители, неколцина минувачи, неколцина журналисти.

Книжовно правило! След неопределителното местоимение за количество няколко съществителните имена от м.р., означаващи предмети са в бройна форма: няколко прозореца, няколко гола, няколко речника, няколко теста. Следняколко  и неколцина съществителните имена от м.р., означаващи лица са в множествено число: няколко /неколцина учители, депутати, играчи, фотографи, а не няколко /неколцина *учителя, *депутата, *играча, *фотографа.
Неопределителни местоимения за притежание са:
нечий (м.р.) – нечий братовчед, нечий приятел, нечий паспорт, нечий дом;
нечия (ж.р.) – нечия сестра, нечия позната, нечия рисунка, нечия чанта;
нечие (ср.р.) – нечие дете, нечие куче, нечие стадо, нечие тяло, нечие яке;
нечии (мн.ч.) – нечии деца, нечии папагали, нечии цветя, нечии думи.

Книжовно правило! Словообразувателната морфема ня-, с която се образуват неопределителните местоимения съдържа променливо я. Формите за неопределителното местоимение за предмети нещо и за притежателните неопределителни местоимения нечий, нечия, нечие, нечии са екави – с е, а не с я. В тях я се преглася под влияние на съгласна от небния ред – ш,ч. Неопределителното местоимение за количество, което се отнася само за лица,неколцина също е с прегласено я поради отмятане на ударението.
Правописно правило! Неопределителните местоимения за м.р. ед.ч. някой, нечий се пишат с й, а формите за мн.ч. се пишат с и  - някои, нечии. Недопустимо е да се пише  *някой правила, *нечий стъпки вместо правилното някои правила, нечии стъпки.
В българския език неопределителни местоимения могат да се образуват и с помощта на различни частици. Такава е например частицата еди, която се поставя пред съответното въпросително местоимение и се пише полуслято (с дефис) с него: еди-кой, еди-коя, еди-кое, еди-кои, еди-що, еди какъв, еди-каква, еди-какво, еди-какви, еди-колко. По този модел не се образуват неопределителни местоимения за притежание.
Друга словообразувателна частица е годе, която се поставя след въпросителното местоимение и също се пише полуслято (с дефис) с него: кой-годе, коя-годе, кое-годе, кои-годе, що-годе, какъв-годе, каква-годе, какво-годе, какви-годе, колко-годе. По този модел също не се образуват неопределителни местоимения за притежание.
В български има последователна възможност да се образуват неопределителни местоимения от въпросителни и от относителни местоимения, като към тях се прибави да е: кой да е, който да е, какъв да е, какъвто да е, колко да е, колкото да е, чий да е, чийто да е и пр. Тези форми се пишат разделно.
Неопределеността, която изразяват неопределителните местоимения, може да бъде засилена, като се добави си: някой си, някакъв си, няколко си и под. Местоименията, образувани с да е имат и вариант с и да е, основно след относителни местоимения: който и да е, какъвто и да е, колкото и да е, чийто и да е.

Отрицателните местоимения (Pronomina negativa), както показва името им, служат да се отрече наличието на лица, предмети, признаци, количество, отношения на притежание. Това означава, че подобно на другите видове местоимения те могат да бъдат местоимения съществителни, местоимения прилагателни и местоимения числителни.
Отрицателните местоимения се образуват посредством словообразувателната морфема ни-, която се поставя пред формата на съответното въпросително местоимение.

Правоговорно правило! Подобно на морфемата ня-, с която се образуват неопределителните местоимения, ни-също привлича ударението върху себе си.
Отрицателните местоимения за лица и предмети са:
никой (м.р.) – никой мъж, никой дух, никой творец, никой кораб, никой край;
никоя (ж.р.) – никоя жена, никоя тайна, никоя билка, никоя приказка;
никое (ср.р.) – никое момче, никое дело, никое решение, никое приключение;
никои (мн.ч.) – никои приятели, никои животни, никои растения;
нищо (само за предмети). Използва се като местоимение съществително. Няма форма за мн.ч., но може да се членува – нищото.
Особеност на българския език е така нареченото двойно отрицание. Отрицателните местоимения могат да се употребят само с отрицателна форма на глагола сказуемо. В българския език са невъзможни употреби като : *Идва никой; *Никоя измама остава неразкрита; *Приемам никое предложение;  *Отхвърляйте никои идеи; *Виждам нищо в тъмното. Граматически правилни са изреченията: Не идва никой; Никоя измама не остава неразкрита; Не приемам никое предложение;  Не отхвърляйте никои идеи; Не виждам нищо в тъмното.

Книжовно правило! Когато се отнася за лица от м.р. отрицателното местоимение във функция на подлог е никой(стара именителна форма), а във функция на пряко допълнение – никого(стара винителна форма). Правилно е:Никого не чакам ;Не искам съвет от никого; Изглежда не вярва на никого, а не: * Никой не чакам; * Не искам съвет от никой; * Изглежда не вярва на никой. Формата за непряко допълнение никому (стара дателна форма) се употребява рядко: Никому нищо не дължа, наред с предложната фраза На никого нищо не дължа.
Отрицателните местоимения прилагателни за качества са:
никакъв (м.р.) -  никакъв прозорец, никакъв полъх, никакъв принцип;
никаква (ж.р.) – никаква душа, никаква посока, никаква работа;
никакво (ср.р.) – никакво послание, никакво намерение, никакво писмо;
никакви (мн.ч.) – никакви компромиси, никакви шумове, никакви условия.
Отрицателното местоимение за количество е николко – николко лева, николко броя, николко участници. Често отрицателното местоимение за количество се замества от местоимението за качествени признаци – никакви. Тази замяна намира обяснение и във факта, че отрицанието на наличие на признак включва и количествения: Нямам николко стотинки – Нямам никакви стотинки; Николко участници повече не чакат за прослушването – Никакви участници повече не чакат за прослушването. 
Отрицателните местоимения за притежание са:
ничий (м.р.) – ничий последовател, ничий поглед, ничий подпис, ничий дом;
ничия (ж.р.) – ничия земя, ничия подкрепа, ничия грешка, ничия радост;
ничие (ср.р.) – ничие приятелство, ничие предизвикателство, ничие яке;
ничии (мн.ч.) – ничии следи, ничии кучета, ничии дървета, ничии платна.
Отрицателните притежателни местоимения могат да се употребяват както в отрицателни така и в положителни изречения. Разликата в значението е прагматична. В положителни изречения значението на отрицателното местоимение отрича наличието на предмета, а в отрицателни изречения означава, че предметът има притежател, но той не е известен или не е назован: Това ябълково дърво е ничие (то няма собственик, притежател) – Това ябълково дърво не е ничие (то има притежател, който не е известен или не се назовава в изказването).


Обобщителните местоимения (Pronomina distributive et summativa) са образувани от въпросителните с прибавяне главно на морфемите вся-/ все-. Във формално отношение обобщителните местоимения са по-пъстра група в сравнение с останалите местоимения, образувани от въпросителните, тъй като сегашния си вид са получили в резултат на различни морфемни прибавяния и контаминация на старобългарските местоимения.
Обобщителните местоимения за лица и предмети са:
всеки (м.р.) – всеки човек, всеки дом, всеки поглед, всеки път, всеки ден;
всяка (ж.р.) – всяка птица, всяка усмивка, всяка река, всяка нощ;
всяко (ср.р.) – всяко дете, всяко цвете, всяко чудо, всяко явление;
всеки (мн.ч.) – всеки пет месеца, всеки три години, всеки сто лета.
Вся- съдържа променливо я, поради което имаме якави форми за женски и за среден род и екави за мъжки род и за множествено число.
В български формата всеки за множествено число се заменя с всички – всички хора, всички животни, всички растения, всички науки, всички идеи.
Обобщителното местоимение за предмети се е субстантивирало и се използва като местоимение съществително –всичко.
В по-стари текстове може да се срещнат. формите всякой, всякоя, всякое, всякои. Въпреки че тези форми показват по-прозрачно образуването на местоимението чрез прибавяне на форманта вся- към съответните форми на въпросителното местоимение, в съвременната реч са се наложили по-кратките форми.
Обобщителните местоимения за признаци са:
всякакъв (м.р.) – всякакъв избор, всякакъв добитък, всякакъв хляб;
всякаква (ж.р.) – всякаква работа, всякаква хартия, всякаква програма;
всякакво (ср.р.) – всякакво намерение, всякакво чувство, всякакво име;
всякакви (мн.ч.) всякакви игри, всякакви стоки, всякакви предложения.
Обобщителните местоимения за количество се употребяват в членувана форма. Те са: всичкият, всичката, всичкото, всичките. За лица се използва формата всички  - всички хора, всички деца, всички артисти, всички ученици.
Остарели и книжни форми на това обобщително местоимение са вси и всинца. Формата вси можем да открием в названието на празника Вси светии , а всинца в творби на българските писатели от миналия и поминалия век, напр. в популярното Добри-Чинтулово стихотворение „Стани, стани, юнак балкански” – „...ил всинца да се изтребим”.
Особеност на българския език е, че като синоним на обобщителното местоимение функционира прилагателнотоцял: всичкят път – целият път, всичката работа – цялата работа, всичкото време – цялото време, всичките усилия – целите усилия. Употребата на обобщителното местоимение или на  прилагателното е зависима от определени семантични предпоставки и ограничения.
Книжовно правило! Обобщителното местоимение за лица в м.р. ед. ч. подобно на другите видове местоимения различава функцията на подлог и на допълнение. За позицията на подлога се използва формата всеки, а за пряко допълнение всекиго. Формата за непряко допълнение всекиму се пази в отделни изрази, напр.: Всекиму според заслугите; Уважение всекиму, вересия никому.


9. Глагол. Граматически категории на глагола.
Глаголът е лексико-граматическа категория, която означава активен признак на предмета, т.е. признак, който е ограничен от време, модалност, залог и пр. Глаголите означават действия, състояния, процеси, позиции, с които се свързва характеристиката на глаголния субект. Глаголът като част на речта в български е развил най-голямо многообразие от значения и форми, които имат морфологичен израз. Един от най-големите езиковеди, описващи особеностите на българската граматическа система – Александър Теодоров-Балан, поради многобройните значения, които може да изрази една глаголна лексема, нарича глагола „слон на българската граматика”. Граматическите категории, които притежава глаголът са: лице, число, време, наклонение, залог, вид. Освен лични глаголни форми в глаголната парадигма има и нелични форми (форми, които не изразяват категорията лице), това са причастията, които като прилагателните имат форми за трите граматически рода. Причастията участват в образуването на редица форми за време, залог, наклонение и в тези случаи те изразяват и значението род, което не е присъщо на глагола.
Лице и число на глагола. По своята лексико-граматическа същност глаголът означава признак. Същината, чийто признак (действие, състояние, процес, позиция) означава глаголът, е глаголен субект или глаголно лице. За разлика от прилагателното име, което означава атрибутивен (вътрешно присъщ, постоянен) признак, глаголът означава признак, определен по отношение  на време и наклонение.
Една от основните глаголни категории е категорията лице. Свързването на глаголния признак с определен носител (лице) определя тези глаголи като лични глаголи (verbum finitum). Освен това съществуват и безлични (нулево субектни) глаголи и постоянно третолични глаголи. Безличните глаголи нямат и не могат да имат субект. Обикновено те означават природни явления като: вали, гърми, съмва, мръква, запролетява и под. Често тези глаголи се употребяват и като възвратни: гърми се, святка се, съмва се, мръква се, запролетява се. В български има и постоянно третолични глаголи като боли, тресе, люти и под., които имат субект, който може да е само в трето лице. Тези глаголи имат форми в трето лице за единствено и за множествено число и субектът може да бъде съществително име в единствено или в множествено число: главата боли/ мускулите болят, треската тресе/ страховете тресат, пиперът люти/ чушките лютят.
Глаголният субект в 1.л.ед.ч. е говорещият, а във 2.л.ед.ч. слушащият. Затова този субект може да се изрази чрез личните местоимения аз, което винаги означава говорещия, и ти, което винаги означава слушащия. Личните местоимения, които означават тези лица, тъй като са определени от ролите си в общуването, често се изпускат. Респективно в множествено число субектът може да бъде изразен чрез местоименията ние, вие, които означават (както и съответните лични местоимения) множество говорещи, множество, включващо говорещия, множество слушащи или множество, включващо слушащия. Граматическото значение число  на глагола отразява обективните количествени признаци на предметите,  на които се приписва динамичният признак, т.е. то е  количествена характеристика   на  глаголното лице. Докато ед.ч. означава един предмет в ролята на глаголно лице, мн. ч. означава повече от един предмети. 
Граматическото значение род  се означава само в единствено число при причастията, които се употребяват в състава на лични глаголни форми и/ или самостоятелно. Причастните глаголни форми като  съществителните имена имат се делят на три рода – мъжки,  женски и среден род, и като прилагателните имат флексия за същите три рода.  Когато са съставна част на глаголна форма окончанието на причастието изразява съгласуването с подлога и по род: Концертът е започнал; Нощта беше настъпила;Морето се е разбушувало; Птиците са отлетели. Само в 1 и 2 л. ед.ч. няма такова съгласуване с личното местоимение аз и ти , защото тези местоимения нямат граматическото значение род, а и често се изпускат в речта. В този случай родовото окончание се определя в  акт на комуникация в зависимост от  пола (мъжки, женски) и възрастта на  говорещия и слушателя.
            
Книжовно правило! Учтивата форма Вие изисква глаголните форми с л-ово причастие да бъдат в мн.ч., т.е. няма съгласуване по  род с глаголното лице, а формите със страдателно причастие (както и прилагателните имена) да бъдат в ед.ч. във формата на съответния род на глаголното лице – в този случай е налице съгласуване по род и число: Значи  Вие сте изпратили това съобщение? Вие, госпожо, сте се обадили вчера и сте записана за среща утре в 9 часа;Професоре, Вие сте поканен да изнесете пленарен доклад; Господин Директор, бихте ли подписали този документ, само Вие сте упълномощен за това.

Граматическото значение число  на глагола отразява обективните количествени признаци на предметите,  на които се приписва динамичният признак, т.е. то е  количествена характеристика   на  глаголното лице – повече от един предмет в ролята на глаголно лице. 1.л. мн. ч. следва да означава множество от говорещи, но това значение се изразява от формата за 1.л. мн.ч. много рядко – при хорово декламиране и при скандиране. Обикновено означава множество, което включва говорещия. 2.л. мн.ч. може да означава повече от един слушащи, но също и множество, което включва слушателя. 
Изменението на глагола по лице и число се нарича спрежение на глагола. Глаголите в български се групират в три спрежения. Първо и второ спрежение са стари спрежения, в които са настъпили редица прегрупирания и промени, резултати от които се наблюдават във формите и  окончанията главно на глаголните времена. Трето спрежение е новобългарско спрежение. Всяко от спреженията има основна (тематична) гласна. Към първо спрежение принадлежат глаголите с тематична гласна –е-, от второ спрежение са глаголите с тематична гласна –и-, тематичната гласна на глаголите от трето спрежение е –а- (-я-). 
Основна форма на глагола в български е формата за 1.л., ед.ч., сег.вр. Това е формата, с която глаголите са представени в речниците.
Освен глаголите, които имат пълна парадигма за лице и число (форми за трите лица в единствено и в множествено число), съществуват и  глаголи с непълна (дефективна) парадигма. Такива са безличните глаголи, които имат само форма за 3 л. ед.ч. ср.р. Тези глаголи не могат да имат подлог, освен формалния подлог то в някои случаи. Безлични са глаголите, които означават природни състояния (вали,святка се, зазорява), физиологически и психически състояния на лица (люти ми, гади ми се, догнусява ме), наличие или липса на нещо (има, няма), модалност (бива, трябва, може). Към тези глаголи трябва да добавим  и безличните форми на лични преходни и непреходни  глаголи чувам, но чува се; издигам –издига се; ходя –ходи се и пр. Някои глаголи имат форми за трите лица само в мн.ч.  Това са взаимните (реципрочните) глаголи, които  означават  съвместно действие   най-малко на две лица (или животни): обичаме се, бием се, помагаме си, пишем си.
Има глаголи без или със се, които обикновено са  само в множествено число, тъй като означават определен начин на действие – наставаме, наизлизаме, налягаме и др. Посочените глаголи могат да се употребят в 3 л. ед.ч. само с някои събирателни съществителни, напр. Публиката настава на крака и бурно заръкопляска.
Съществуват и третолични глаголи,  които се различават от безличните,  с форми в  3 л. ед. и мн.ч. - боли, болят;раззелени се, раззеленят се. Много третолични  глаголи има в страдателен залог.


10. Вид на глагола. Видообразуване.
Видът на глагола (лат. aspectum, оттам и аспектология – наука за вида) e много сложна и изключително трудна за обяснение лексико-граматична глаголна категория. За вида в славистиката и в общото езикознание има  различни теории. Едно от най-честите определения е, че видът характеризира вътрешното развитие на действието от гледна точка на това, дали действието се развива до своята цялостност, представено е  като  комплексно - свършен вид, или е представено като некомплексно , т.е. като процес без достигане на неговата цялостност и завършеност - несвършен вид. Всяка глаголна форма притежава граматическото значение свършен или несвършен вид, а някои глаголи са двувидови. Видът  е тясно свързан  с начините на глаголното действие.
Още по-висока степен на абстракция от делението на глаголите на групи според начина на действието съществува при семантичната  двудялба на глаголите на пределни, при които действието е насочено към предел или стига до  някакъв предел, и непределни, в чието значение липсва указание за наличен предел. Само пределните глаголи са представени в свършен и несвършен вид, както и  в определени начини на действие в двата вида: кажа/ казвам, отида/ отивам, видя/ виждам, а непределните глаголи  са само несвършени – зная, пия, искам, дишам. За да изразяват непределните глаголи значенията свършен вид и несвършен вид, от непределните глаголи първо трябва да се образуват пределни глаголи.
Към несвършения  вид принадлежат:

·         повечето основни глаголи – без представка и без имперфективираща наставка: ходя, чета, моля, спя, говоря  и др.;
·         отделни глаголи с представка: подлежа, принадлежа, завися и др.
·         глаголите с имперфективиращите  наставки –а, -я [ -’a],  -ва-, -ава-, -ява-[-’aва-] и –уваотивам, казвам, познавам, явявям се, купувам
·         глаголите с наставки  -ув-а-, -ств-а-, -ов-а-, -в-а-, които са образувани от  имена: студувам, мързелувам, председателствам, опаковам, докладвам
·         глаголите, образувани от глаголи с наставките      –к-а-, -ук-а-,  ичк-а-, -инк-а-, -ушк-а- , които в повечето случаи имат умалително значение: спинкам, гугукам, бодичкам, гушкам  и глаголите (в повечето случаи с угрубително значение) със суфиксите -от’- , -ор’- , -ул’-цапотя, бърборя, кривуля;
·         глаголите  с наставката –н-: вехна, гасна, мръзна, тъна;
·         глаголите с наставката –нич- от руски произход, които са образувани от имена: капризнича, маниернича, нервнича, безделнича, 
Към свършения вид принадлежат:
·         малка група основни глаголи (около 50): кажа, река, видяродя, дам;
·         повечето глаголи с представка и без суфикс за имперфективация: открия, вляза, изпиша, науча, допълня, разкрия, подменя, разчета;
·         глаголите със суфикса за перфективация –н-, с който се образуват глаголи, означавище мигновени действия:мигна, чукна, светна,  лапна (срв. с мигам, чукам, светя, лапам);
·         малко глаголи с представка и със суфикс за имперфективация, получени в резултат на вторична перфективация: седя – седна – сядам – насядам;
·         малко глаголи, образувани от имена чрез конфикс, съставен от представките до- и при-  + суфиксите –е-, -а-: доскучае ми, причернее ми, досташее ме, причернее ми;
·         всички глаголи с турските  наставки –ос-а-, -и-са-, -дис-а-, в които е включен формативът –с-  от гръцкия аорист: пустосам, кандисам, боядисам.
Двувидови глаголи. Наличието на двувидови глаголи е характерно за всички славянски езици. В български има две основни групи двувидови глаголи. Едната е от основни глаголи от несв. вид  от домашен произход, които в определен контекст могат да означат действието и като комплексно, напр. пия, ям, свиря: Пия с удоволствиесокове; Срещаме се да пием по кафе (да изпием – св.в.) 
Втората много по-голяма група (над  500)  двувидови глаголи  са от чужд произход и са образувани със суфиксите –ир-а- и –изир-а-: инсценирам, иронизирам, абсолютизирам, номинирам, неутрализирам, стопирам.
Важна особеност на българския език е, че всяко действие може да бъде представено от два глагола – свършен и несвършен. Първичните свършени глаголи образуват глагол за несвършен вид с наставки. Първичните несвършени глаголи с помощта на представки (или с наставката –на-) образуват пределен свършен глагол, който от своя страна може да се имперфективира с помощта на наставка. Друга особеност е, че и двата вида имат форми за всички девет глаголни времена. Свършеният вид е по-ограничен по формообразуване – няма употреба в сегашно актуално време, не образува сегашно деятелно причастие, деепричастие и отглаголно съществително.

Образуването на глаголи от свършен вид е процес, който е известен като  перфективация.  Образуването на глаголи от свършен вид е възможно по два начина – посредством префиксация –образуване на нови глаголи с представки, и посредством суфиксация – прибавяне на суфикса –н-. Основните глаголи се състоят само от корен и тематична  гласна. В по-голямото си множество основните глаголи са непределни и поради това са от несв. вид . Прибавянето на представки към основен глагол от несв.в. наред с ново значение превръща производния глагол в глагол от св.в., т.е. перфективацията е лексико-граматически процес. Правилата за перфективация са следните:
Основен глагол от несв. вид + представка = глагол от св. вид:пиша – напиша, допиша, препиша, отпиша, впиша, запиша, припиша, надпиша, подпиша, разпиша, опиша, предпиша, попиша, изпиша, пропиша;
Основен глагол от св. вид + представка = глагол от св. видчуя – дочуя, разчуя се, причуе ми се; 
Производен глагол от св. в. с наставка –н- + представка = глагол от св.влежа – легна, полегна
В българския език при перфективацията се използват следните глаголни представки: в(ъ)-, въз-, връх-, до-, за-,  зад-,  из-, на-, над-, под-, о-( б)-, от-, по-, под-, пре-, през-, при-, про-, раз-, с(ъ)-, у-.
Всички представки променят ва по-голяма или в по-малка степен значението на основния глагол, но при някои представки тази промяна е пренебрежима или съвпада с граматическото значение на свършения вид: пиша – напиша, уча – науча, ям – изям, пия – изпия.  Малкото представки, които променят само вида на глагола, без съществено да променят лексикалното му значение, се наричат празни представки, а тези, които променят лексикалното значение, като създават нови лексеми, и променят и вида му в свършен  – пълнозначни представки. 
Ако глаголът освен представка съдържа и суфикс за имперфективация, който е добавен след прибавяне на представката, глаголът е от несв. вид: подпиша – подписвам, науча - научавам
Когато представката не се добавя към основен глагол, а  глаголът е образуван от име с представка или от съчетание на предлог + име,  представката не променя вида на глагола: без покй – безпокоя(*покоя)
В български е силно застъпено добавянето на повече от една  представка: изпопиша, изпонапиша, изпонапрепиша, поизпонапрепиша. За вторично добавяне се използват всички представки с изключение на  в- и от-. Съчетаемостта и честотата на различните представки и комбинации е различна и зависи както от лексикалното значение на основния глагол, така и от начините на действие, които се изразяват от представките. 
Перфективация със суфикса –н-. Перфективацията със суфикса –н-, както и перфективацията с представки, е лексико-граматически процес, при който не само се променя видът на глагола от несвършен в свършен, но и се изменя лексикалното значение на глагола. Основните промени в лексикалното значение са свързани с това, че производните глаголи означават преминаване в определено състояние и еднократно, мигновено действие, както и действие в малко количество: седя – седна, светя – светна, пия – пийна. Суфиксът –н-  не може да се комбинира с други суфикси. 
 Някои глаголи от несв. вид  съдържат наставка –н- , която е само словообразуваща, а не словообразуваща и видопроменяща като перфективиращата наставката –н-: вехна, гасна, гина,  мръзна, съхна.


Образуването на вторични глаголи от несвършен вид от глаголи от свършен вид е процес, който се наричаимперфективация. Имперфективацията, за разлика от перфективацията, е  само граматически процес. Тя обхваща почти всички глаголи от свършен вид, защото при нея се променя само видът на глагола, а лексикалното значение на новообразувания глагол остава почти същото.  
Средствата за имперфективация са наставките –а, -я [ -’a],  -ва-, -ава-, -ява- [-’aва-]  и –ува, -юва- [-’ува- ].Всеки глагол от свършен вид (основен или производен) с имперфективираща наставка образува глагол от несвършен вид:видя – виждам, отида – отивам, разкажа – разказвам, науча – научавам и пр. Наставката   –ува-  е най-слабо продуктивна като видообразуваща – среща се само при единични глаголи като: чуя – чувам, обуя – обувам, купя – купувам. Наставката -юва- [-’ува- ] днес почти не се среща в книжовния език,  тъй като се схваща като остаряла и битово-разговорна -  покашлям - покашлювам. Най-продуктивна при имперфективацията е наставката -ва-: почистя – почиствам, мигна – мигвам, развия – развивам, окажа се – оказвам се и пр. Наставките -ава- и  -ява- [-’aва-] са разширения на наставката -ва-, като  -ява-[-’aва-] показва, че палаталността на коренната съгласна се запазва:разтопя – разтопявам, спестя – спестявам. Наставките –а, -я [ -’a]  се добавят към глаголи от I и II спр, при което, както и другите имперфективиращи наставки,  изместват тематичните гласни –е- и –и-  за двете спрежения: донеса – донасям, поклатя – поклащам, разбера – разбирам.  
В сравнение с другите славянски езици имперфективацията   в българския език  е достигнала най-висока степен на граматикализация. В българския език от всеки глагол от свършен вид може да се образува глагол от несвършен вид. Малкото на брой изключени се  дължат на формална причина – наличие в изходния глагол на наставка  с -в-  и тематична гласна –а-, което не допуска добавянето на омонимните имперфективиращи наставки -ва- или–а (плувам– заплувам – * заплуввам). Ограниченията може да са от семантичен характер  - когато  дадено действие се мисли само като достигнало своя  резултат и поради това не може да се представи от глагол в несвършен вид (спомина се). 
Глаголите от двата вида образуват форми за всички времена,  в условно наклонение, във всички залози,  но употребата на тези форми често е свързана с ред условия и ограничения. Ограниченията засягат главно глаголите от свършен вид. От свършен вид не се образуват:

·         сегашно деятелно причастие: *кажещ, *напишещ;
·         деепричастие: *кажейки, *напишейки;
·         отглаголни съществителни на –не*кажене, *напишене;
·         отрицателни форми с повелително значение: *не кажи, *не напиши.

11. Залог на глагола. Концепция за залога в български.
Залогът означава отношение между глаголното действие и глаголното лице. За разлика от класическите езици – гръцки и латински, славянските езици не притежават специална флективна парадигма за залог, поради което организацията на категорията и залоговите значенията  в славянските езици много трудно се интерпретират. Наред с термина залог е е разработено понятието диатеза (в петербургската  типологична школа), с което се означава  съответствието между  елементите на смисловата структура на дадена глаголна форма  и елементите на синтактичната структура, в която тя влиза. Формалните показатели за залоговите значения са аналитични форми със страдателни причастия и възвратни форми с кратките форми на личното възвратно местоимение се, си  и т. нар. нулеви морфеми при деятелния залог (т.е. отсъствие на формален показател). Възвратните се, си служат за образуване както на форми така и на лексеми. Налице е преплитане на формообразувателните и словообразувателните  процеси при означаване на залоговите значения на се преплитат, което дава основание залогът да се смята за лексикално-граматическа категория. 
Трудностите при залоговата интерпретация се дължат на различни причини. Съществуват различни концепции и описатулни модели както по отношение на броя на залоговите значения, така при определяне на отделните значения. Концепциите за залога, които успяват да класифицират в рамките на тази граматическа категория всички лични форми – на личните и безличните глаголи, на преходните и непреходните глаголи, формите със се, си  и със страдателни причастия, са най-убедителни, въпреки че дефективността при залоговото формообразуване е много силна.
Авторите, които приемат двудялба в изразяването на залоговите значения, различават деятелен залог (актив) и страдателен залог (пасив). За да образува страдателна конструкция, глаголът трябва да е преходен. Има обаче преходни глаголикато: имам, коствам, интересувам, които не образуват причастнострадателни  или възвратнострадателни форми, а в някои случаи и двата вида форми за страдателен залог. Такива са също глаголи, означаващи възбуждане  на емоции: ужаявам, ядосвам, смайвам, отегчавам, удивлявам др., някои глаголи с начинателно значение като зачакам, затърся, заизнасям. 
Преходността е необходимо, но не достатъчно условие за образуване на възвратни залогови форми. Има преходни глаголи без форми за възвратен залог, тъй като лексикалното им значение не позволява глаголното лице да бъде  засегнат обект от глаголното действие: говоря - *говоря се, разказвам, заповядвам, пия, пея.  Има случаи, при които преходността  на глагола позволява образуване само на възвратни взаимни глаголи, но не  и на пряковъзвратни:  крада̀- * крада се, но: крадат се (един друг). Съществува и обратният случай – преходността на глагола допуска образуване на пряковъзвратни  глаголи, обаче не и на възвратни взаимни глаголи: продавам – продавам се, но: *продаваме се  (един на друг).
Непреходните глаголи от своя страна не могат да имат лични форми  със се и със страдателно причастие, но могат да имат  безлични форми със се. Има и глаголи, които са само възвратни: боя се, но: *боя, страхувам се, смея се, карам се, осмелявам се, озъртам се, надявам се, съгласявам се
Една група глаголи със се, които са определяни като средни глаголи формално имат съответствия без се в деятелен залог, но при тях става въпрос за две думи с различно значение: прощавам се (сбогувам се) и прощавам (давам прошка), безпокоя се (тревожа се) и безпокоя (смущавам някого, преча на някого), отзовавам се и отзовавам и др.
Залогови отношения, изразявани от личните глаголи.

·         Глаголното лице е активно -  актив (деятелен залог).В него влизат две групи глаголи: същински деятелни глаголи  - уча, разговарям; средни (медиални) глаголи – усмихвам се, разцъфтя.
·         Глаголното лице е пасивно – пасив (страдателен залог).Глаголното лице е засегнатият обект. Той съдържа: същински пасивни форми –Планът се начерта/ беше начертанжелателни пасивни конструкции – Слуша ми се музика; модални пасивни форми -  На малолетни не се продават алкохол и цигари.
·         Глаголното лице е и деятел и засегнат – рефлексив (възвратен залог). В него се включват:  пряковъзвратни  форми- Аз се мия; косвеновъзвратни  глаголи –Петър си обува скиорските обувки; взаимни (реципрочни) глаголи –Те се разбират и си помагат; възвратни глаголи, които означават, че глаголният субект е инициатор – Подстригва се при един и същ фризьор от дете.
Залогови отношения, изразявани от безличните глаголи При безличните глаголи глаголното лице  не е нито деятел, нито засегнат. Това залогово отношение може да се нарече  безличен     залог.  В него се включват следните групи:
·         Безлични непреходни глаголн – вали, святка (се), стъмва сеима, трябва, бива. 
·         Безлични  глаголни конструкции без се  с кратки винителни или дателни форми на личните местоимения –Тресе меПритъмня ми от гняв.
·         Безлични форми на лични глаголи –Това е единственото място, през което се влиза и се излиза;В градината не е копано и не е поливано.
·         Модални безлични форми със се –С ватмана не се говори.
·         Безлични конструкции със се с кратки дателни форми на личните местоимения, които, от своя страна,  може да са желателни безлични конструкции – Яде ми се; На децата им се приспа, или  безлични конструкции, означаващи лъжливи възприятия и представи –Привидя му се, че има някого в двора.  
            Средни (медиални) глаголи. Характерно за тези глаголи е, че действието е свързано със самия субект като негов носител, ограничено е в полето на субекта, не излиза извън него и затова тези глаголи са задължително непреходни. Средните глаголи  са получени в резултат на словообразуване, при тях се и си са словообразователни форманти, лишени повече или по-малко от значение, но превръщащи глагола в непреходен. Средните глаголи обикновено  нямат форми със страдателно причастие. От средните глаголи не могат да се образуват нито залогови форми, нито лексеми с друго залогово значение. 
Средните глаголи се делят на две групи – едната означава психически или физиологически процеси и глаголният субект е човек (рядко животно), което изпитва, означеното с глагола състояние: радвам се, страхувам се, представям си, спомням си, отям си, отспя си и др. Втората група е представена от глаголи, в които глаголното лице е неодушевен обект, който е засегнат от някакво действие. Причинителят не е представен, поради което засегнатият обект – пациенс, се представя като псевдодеятел: Прозорецът се затвори; Чашата се счупи; Венчелистчетата се разтвориха – Прозорецът е затворен; Чашата е счупена; Венчелистчетата са разтворени.В тази група глаголите се обпазуват само със се.

Книжовно правило!
Същински пасивни форми се образуват само от преходни глаголи от деятелен залог.

12. Темпорална система на българския глагол.
Граматическата категория време на глагола в различните езици има различен състав и организация, тъй като представлява    езикови морфологични средства –морфеми, тип форми, с които представеното в глаголната форма лексикално значение се  
Темпоралната система на глагола в българския език е изградена от девет форми:

·         сегашно време (praesens) – чета, моля,обичам;
·         бъдеще време (futurum) – ще чета, ще моля, ще обичам;
·         минало свършено време (aorist) – четох, молих, обичах;
·         минало несвършено време (imperfectum) – четях, молех, обичах;
·         минало неопределено време (perfectum) – чел съм, молил съм, обичал съм;
·         минало предварително време (plusquamperfectum) – чел бях, молил бях, обичал бях;
·         бъдеще в миналото (futurum praeteriti) – щях да чета, щях да моля, щях да обичам;
·         бъдеще предварително (futurum exactum) – ще съм чел, ще съм молил, ще съм обичал;
·         бъдеще предварително в миналото (futurum exactum praeteriti) – щях да съм чел, щях да съм молил, щях да съм обичал.
Образуване на формите на глаголните времена
Сегашно време
Формите за сегашно време се образуват, като към сегашната (акционна) основа на глагола се прибавят следните окончания:


единствено
число
множествено
число
1.л.
-а (-я)
1.л.
2.л..
2.л.
-те
3.л.
- (завършва на основната гласна)
3.л.
-ат (ят)

Правоговорно правило! Окончанията на глаголите от І и от ІІ спрежение за 1.л. ед.ч. се изговарят /-ъ, -йъ, -'ъ/, а за 3.л. мн.ч. /-ът, -йът, -'ът/ - /метъ, пийъ, стойъ, работ'ъ,вид'ъ /.

І спрежение
несв. в.
І спрежение св. в.
ІІ спрежение
несв. в.
ІІ спрежение
св.в.
ІІІ спрежение
несв. в.
чета        пея
четеш    пееш
чете       пее
четем    пеем
четете   пеете
четат     пеят
отида 
отидеш
отиде
отидем
отидете
отидат
моля       уча
молиш    учиш
моли       учи
молим     учим
молите    учите
молят      учат
купя
купиш
купи
купим
купите
купят
отивам  хвърлям
отиваш  хвърляш
отива     хвърля
отиваме хвърляме
отивате  хвърляте
отиват    хвърлят

Книжовно правило! Окончанието на глаголите от І и от ІІ спрежение в 1.л. мн.ч. е –м , а не –мечетем, пишем, говорим, търсим, стоим, благодарим, видим, кажем. Само глаголите от ІІІ спрежение имат окончание –ме в 1.л. мн.ч., за да се отличава формата от формата за 1.л. ед.ч., която има окончание –м: отварям – отваряме; успявам – успяваме; затоплям – затопляме.
Значение на формите за сегашно време. Основното значение на формите за сегашно време е да изразяват едновременност на действието (респ. състоянието, процеса) със сегашен ориентационен момент. Това значение е т. нар. актуално сегашно време.

Книжовно правило! Само глаголите от несвършен вид су употребяват в сегашно актуално време: сега, веднага казвам, виждам, чувам, отивам, но не *сега, веднага кажа, видя, чуя, отида.
В редица езици формите за сегашно време изразяват и значението на бъдеще време – просто бъдеще време. В български формите на сегашно време може да изразяват бъдещи действия. Близко бъдеще действие се изразява от вторичния несвършен вид за означаване на действия, които са тясно свързани с момента на говорене и следват непосредствено след него: Само си взимам чантата и тръгвам. Сега разтоварваме стоката и отваряме магазина.Сегашните форми може да изразяват отдалечени от момента на говорене действия или въображаеми действия: След пет години въвеждаме еврото; Ставам президент на шахматния клуб и като Остап Бендер организирам вселенски турнир в Куртово Конаре. Тази употреба се нарича сегашно предсказно (пророческо) време. Освен за означаване на бъдещи действия, формите за сегашно време може да се използват и за означаване на минали. Известно е сегашно историческо време, чрез което, от една страна, се представят събития от миналото, чиято достоверност се смята за установена, и, от друга страна, в разговорната реч за представяне на събитията като случващи се в момента на предаването им: Фараоните изграждат гробници, които имат сложна архитектура; Миналото лято отива на лов и тогава пред него изскача мечка. Представянето на събитията като протичащи в момента на изказването им е познато като сегашно репортажно време: Лявото крило подава на централния нападател и той стреля веднага към вратата. За означаване на действия с валидност във всеки интервал от оста на времето се използва сегашно гномическо времеВодата замръзва при 0°Липата е широколистно дърво.Сегашно гномическо време се използва и в пословици и поговорки – за твърдения с претенция за всеобща валидност: Който сее вятър, жъне бури; Сговорна дружина планина повдига. Една от системните употреби на сегашни форми е сегашно повторително време: Всеки ден ходят на брега и с копнеж отправят поглед отсреща; Редовно изпращат покани за своите изяви. Освен тези употреби може да бъдат  обособени и други. Употребата на форми за сегашно време в подчинени изречения има различна характеристика в зависимост от вида на подчиненото изречение, характера на подчинителната връзка и сказуемото в главното изречение. 
Бъдеще време 
Бъдеще време се образува, като пред формите за сегашно време се постави частицата ще.


І спрежение
несв. в.
І спрежение св. в.
ІІ спрежение
несв. в.
ІІ спрежение
св.в.
ІІІ спрежение
несв. в.
ще чета    
ще четеш   
ще чете      
ще четем   
ще четете  
ще четат    
ще отида 
ще отидеш
ще отиде
ще отидем
ще отидете
ще отидат
ще моля      
ще молиш   
ще моли      
ще молим    
ще молите   
ще молят     
ще купя
ще купиш
ще купи
ще купим
ще купите
ще купят
ще отивам 
ще отиваш 
ще отива    
ще отиваме
ще отивате 
ще отиват   
В български няма т.нар. просто бъдеще време. Едно от значението на формите за сегашно време може да бъде да изразява бъдещи действия. Тази възможност обаче не обхваща всички глаголи. Тя е ограничена върху глаголи някои глаголи от несвършен вид: Утре заминавам, но не и *Утре купя.
Минало свършено време 
Формите за минало свършено време се образуват,  като към основа, наречена аористна основа, се прибавят окончанията:


единствено
число
множествено
число
1.л.
1.л.
-хме
2.л..
-
2.л.
-хте
3.л.
-
3.л.
-ха


І спрежение
несв. в.
І спрежение
св. в.
ІІ спрежение
несв. в.
ІІ
спрежение
св.в.
ІІІ спрежение
несв. в.
четох      пях
чете        пя
чете        пя
четохме пяхме
четохте  пяхте
четоха     пяха
отидох 
отиде
отиде
отидохме
отидохте
отидоха
молих    учих
моли      учи
моли       учи
молихме учихме
молихте   учихте
молиха     учиха
купих
купи
купи
купихме
купихте
купиха
отивах  хвърлях
отива  хвърля
отива     хвърля
отивахме хвърляхме
отивахте  хвърляхте
отиваха    хвърляха
Заб. Глаголите от ІІІ спрежение имат само една основа.
Спрежението на глаголите в минало свършено време се е различавало по класове и раздели, които в историческия развой на езика са се прегрупирали, обединявали и пр. От съвременна гледна точка тези различия се отразяват главно по отношение на гласната пред окончанията –Ах, -Ех, -Их, -Ох, -Ух, -Ях: четОХ, взЕХ, търсИХ, обУх, видЯХ. Тези особености се отразяват в речника. Минало свършено време е основно разказно време. 
Съществува предписание формите за минало свършено време на глаголите от ІІІ спрежение да получават ударение върху окончанието, като по този начин се различават от омонимните форми за минало несвършено време, с които формално се отличават само във 2.л. и в 3.л. ед.ч. Това предписание не се реализира в общата речева практика, а темпоралното значение се определя в зависимост от контекста.

Минало несвършено време 
Формите за минало несвършено време се образуват, като към минала имперфектна основа се прибавят съответните окончания за лице и число:



единствено
число
множествено
число
1.л.
1.л.
-хме
2.л..
-ше
2.л.
-хте
3.л.
-ше
3.л.
-ха

І спрежение
несв. в.
І спрежение
св. в.
ІІ спрежение
несв. в.
ІІ
спрежение
св.в.
ІІІ спрежение
несв. в.
четях      пиех
четеше  пиеше
четеше  пиеше
четяхме пиехме
четяхте  пиехте
четяха     пиеха
отидех 
отидеше
отидеше
отидехме
отидехте
отидеха
молех    учех
молеше  учеше
молеше  учеше
молехме учехме
молехте   учехте
молеха     учеха
купех
купеше
купеше
купехме
купехте
купеха
отивах  хвърлях
отиваше  хвърляше
отиваше   хвърляше
отивахме хвърляхме
отивахте  хвърляхте
отиваха    хвърляха
Минало несвършено време може да бъде определено като „сегашно време в миналото”. Това означава, че значенията на сегашно време при разказ в минал план се изразяват чрез формите на минало несвършено време. Минало несвършено време означава едновременност с момент, минал по отношение на момента на говорене.
Минало неопределено време 
Формите за минало неопределено време са сложни форми, които се образуват от сегашно време на спомагателния глагол съм и минало свършено деятелно причастие на основния глагол. Формите на спомагателния глагол изразяват значенията за лице и число, а причастната форма – лексикалното значение.


І спрежение
несв. в.
І спрежение
св. в.
ІІ спрежение
несв. в.
ІІ
спрежение
св.в.
ІІІ спрежение
несв. в.
чел, -а, -о съм
чел, -а, -о си
чел, -а, -о е       
чели сме
чели сте
чели са
отишъл,-а,-о съм 
отишъл, -а, -о си
отишъл, -а, -о е
отишли сме
отишли сте
отишли са
молил,-а,-о съм   
молил, -а, -о си      молил, -а, -о е       молли сме
молили сте  
молили са    
купил, -а, -о съм
купил, -а, -о си
купил, -а, -о е
купили сме
купили сте
купили са
отивал,-а, -о съм 
отивал, -а, -о си  отивал, -а, -о е    
отивали сме
отивали сте 
отивали са
Минало неопределено време може да бъде определено като сегашно резултативно време. Значението „сегашност” се изразява от сегашната форма на спомагателния глагол, а значението „резултативност” – от причастието. В сегашния момент е актуален резултатът на действие, което се е извършило в минал момент.
Минало предварително време 
Формите за минало предварителено време са сложни форми, които се образуват от минало време на спомагателния глагол съм и минало свършено деятелно причастие на основния глагол. Формите на спомагателния глагол изразяват значенията за лице и число, а причастната форма – лексикалното значение.


І спрежение
несв. в.
І спрежение
св. в.
ІІ спрежение
несв. в.
ІІ
спрежение
св.в.
ІІІ спрежение
несв. в.
чел, -а, -о бях
чел,-а,-о беше
чел,-а,-о беше    
чели бяхме
чели бяхте
чели бяха
отишъл,-а,-о бях 
отишъл,-а,-о беше
отишъл,-а,-о беше
отишли бяхме
отишли бяхте
отишли бяха
молил,-а,-обях  
молил, -а, -о беше      молил, -а, -о беше     молли бяхме
молилибяхте  
молили бяха    
купил, -а, -о бях
купил, -а, -о беше
купил, -а, -о беше
купили бяхме
купили бяхте
купили бяха
отивал,-а, -обях 
отивал, -а, -обеше  отивал,-а, -о беше    
отивали бяхме
отивали бяхте 
отивали бяха
Минало предварителено време може да бъде определено като минало резултативно време. Значението „миналост” се изразява от миналата форма на спомагателния глагол, а значението „резултативност” – от причастието. В минал момент е актуален резултатът на действие, което се е извършило в друг, предхождащ го, минал момент.
Бъдеще време в миналото 
Формите на бъдеще време в миналото се образуват от формите за сегашно време на основния глагол и формите за минало време на спомагателния глагол ща: щях, щеше, щеше, щяхме, щяхте, щяха. В сегашно време глаголът не функционира и само формата му за 3.л. ед.ч., която се е превърнала в частица, се използва за образуване на бъдеще време. 
частицата ще.


І спрежение
несв. в.
І спрежение св. в.
ІІ спрежение
несв. в.
ІІ спрежение
св.в.
ІІІ спрежение
несв. в.
щях да чета    
щеше да четеш  
щеше да чете     
щяхме да четем   
щяхте да четете  
щяха да четат    
щях да отида 
щеше да отидеш
щеше да отиде
щяхме да отидем
щяхте да отидете
щяха да отидат
щях да моля     
щеше да молиш   
щеше да моли      
щяхме да молим   
щяхте да молите   
щяха да молят     
щях да купя
щеше да купиш
щеше да купи
щяхме да купим
щяхте да купите
щяха да купят
щях да отивам 
щеше да отиваш 
щеше да отива    
щяхме да отиваме
щяхте да отивате 
щяха да отиват   
Бъдеще предварително време 
Бъдеще предварително време принадлежи към т.нар. перфектни (резултативни) времена и може да бъде определено като бъдеще резултативно време. Формите за бъдеще предварително време означават резултат от действие, който ще бъде наличен в момент, следходен (бъдещ) спрямо момента на говорене, а самото действие също е следходно (бъдещо) спрямо момента на говорене. Формите за бъдеще предварително време се образуват аналогично на тези за другите резултативно времена от бъдеще време на спомагателния глагол съм и минало свършено деятелно причастие на основния глагол.


І спрежение
несв. в.
І спрежение св. в.
ІІ спрежение
несв. в.
ІІ спрежение
св.в.
ІІІ спрежение
несв. в.
ще съм чел, -а, -о    
ще си чел, -а, -о   
ще е чел, -а, -о      
ще сме чели   
ще сте чели  
ще са чели    
ще съм отишъл, -а, -о 
ще си отишъл, -а, -о
ще е отишъл, -а, -о
ще сме отишли
ще сте отишли
ще са  отишли
ще съм молил, -а, -о      
ще си молил, -а, -о   
ще е молил, -а, -о      
ще сме молили    
ще сте молили   
ще са молили     
ще съм купил, -а, -о
ще си купил, -а, -о
ще е купил, -а, -о
ще сме купили
ще сте купили
ще са купили
ще съм отивал, -а, -о 
ще си отивал, -а, -о 
ще е отивал, -а, -о    
ще сме отивали
ще сте отивали 
ще са отивали   
Бъдеще предварително време в миналото
Бъдеще предварително време в миналото е време със сложна ориентация. За описанието му се въвежда допълнителен ориентационен момент – бъдещ спрямо минал. Наличието на минало свършено деятелно причастие в състава на формите му говори, че то също е резултативно време. Формата на спомагателния глагол е за бъдеще време в миналото.


І спрежение
несв. в.
І спрежение св. в.
ІІ спрежение
несв. в.
ІІ спрежение
св.в.
ІІІ спрежение
несв. в.
щях да съм чел, -а, -о    
щеше да си чел, -а, -о   
щеше да е чел, -а, -о      
щяхме да сме чели   
щяхте да сте чели  
щяха да са чели    
щях да съм отишъл, -а, -о 
щеше да си отишъл, -а, -о
щеше да е отишъл, -а, -о
щяхме да сме отишли
щяхте да сте отишли
щяха да са  отишли
щях да съм молил, -а, -о      
щеше да си молил, -а, -о   
щеше да е молил, -а, -о      
щяхме да сме молили    
щяхте да сте молили   
щяха да са молили     
щях да съм купил, -а, -о
щеше да си купил, -а, -о
щеше да е купил, -а, -о
щяхме да сме купили
щяхте да сте купили
щяха да са купили
щях да съм отивал, -а, -о 
щеше да си отивал, -а, -о 
щеше да е отивал, -а, -о    
щяхме да сме отивали
щяхте да сте отивали 
щяха да са отивали   
Система на глаголните времена в български
Формите за глаголните времена може да бъдат представени в различни описателни модели (Л. Андрейчин, Г. Герджиков, П. Пашов, С. Иванчев, Й. Пенчев). Първо времето се приема за вектор без начало и без край. По този вектор всяко събитие може да се разположи спрямо дадена точка, наречена ориентационен момент. Като основен ориентационен момент се определя сегашният ориентационен момент. При някои автори той съвпада с момента на говорене. Освен сегашният ориентационен момент в редица описания се приема и втори, минал ориентационен момент, както и момент със сложна структура – минал спрямо бъдещ, към който е ориентирано бъдеще предварително време в миналото. 
В тази концепция българските глаголни времена се организират в три опозиции:

·         Абсолютни и относителни времена – абсолютни са времената, ориентирани към момента на говоренето, а относителни – времената, ориентирани към минал орентационен момент и едва чрез него към момента на говоренето.
Морфологически показател на относителните времена е имперфектната флексия –ях при минало несвършено време и във формите на спомагателния глагол – бях, щях, в минало неопределено, бъдеще време в миналото и бъдеще време в миналото. Някои автори наричат тази категория таксис.
АБСОЛЮТНИ
ВРЕМЕНА
ОТНОСИТЕЛНИ
ВРЕМЕНА
време
форма
време
форма
сегашно (презенс)
чета
минало несвършено (имперфект)
четях
минало неопределено (перфект)
чел съм
минало предварително (плусквамперфект)
чел бях
бъдеще (футур)
ще чета
бъдеще в миналото (футурум претерити)
щях да чета
бъдеще предварително (футурм екзактум)
ще съм чел
бъдеще предварително в миналото (футурум екзактум претерити)
щях да съм чел
минало свършено (аорист)
четох
-
-
·         Акционни и резултативни времена – акционни са времената, при които действието е ориентирано спрямо ориентационния момент, а резултативни са времената, при които резултатът от действието се ориентира към момента. Морфологичен показател за резултативност е миналото свършено деятелно причастие, т.нар. елово причастие. Тъй като причастията имат особеностите на прилагателни имена, формите на тези времена се съгласуват и по род с глаголния субект – подлог в изречението. Резултативните времена се наричат ощеперфектни времена.
АКЦИОННИ
ВРЕМЕНА
РЕЗУЛТАТИВНИ
ВРЕМЕНА
време
форма
време
форма
сегашно (презенс)
чета
минало неопределено (перфект)
чел съм
минало несвършено (имперфект)
четях
минало предварително (плусквамперфект)
чел бях
бъдеще (футур)
ще чета
бъдеще предварително (футурм екзактум)
ще съм чел
бъдеще в миналото (футурум претерити)
щях да чета
бъдеще предварително в миналото (футурум екзактум претерити)
щях да съм чел
минало свършено (аорист)
четох
-
-

Книжовно правило! В учтива форма, причастието в резултативните времена се съгласува в множествено число:Вие сте отговорили; Вие бяхте попитали;
·         Предходни и непредходни времена. Единственото време, което е маркирано с признака предходност, е минало свършено време. От горните таблици се вижда, че няма темпорална форма, която да се противопоставя на минало свършено време по признаците относителност и резултативност. Останалите времена, които се отличават с признака непредходност се съотнасят като неследходни и следходни времена. Морфологически показател на следходните времена е морфемата щ- в частицата за бъдеще време ще и във формите на ща – щях, щеше, щеше, щяхме, щяхте, щяха, в бъеще в миналото, бъдеще предварително и бъдеще предварително време в миналото.
НЕСЛЕДХОДНИ
ВРЕМЕНА
СЛЕДХОДНИ
време
форма
време
сегашно (презенс)
чета
бъдеще (футур)
минало несвършено (имперфект)
четях
бъдеще в миналото (футурум претерити)
минало неопределено (перфект)
чел съм
бъдеще предварително (футурм екзактум)
минало предварително (плусквамперфект)
чел бях
бъдеще предварително в миналото (футурум екзактум претерити)
Част от описателните модели се стремят да представят българската темпорална система в симетричен план, което поставя едно време (в някои модели минало свършено, в други – минало несвършено) в особено положение. Непротиворечив е моделът, предложен от Р. Ницолова, който има за основа известната темпорална концепция на Райхенбах, приложена вече при описанието на темпоралните системи на десетки езици. Райхенбах създава модел на английската темпорална система, като прави частична съпоставка с немски, френски, гръцки и турски. Този модел представя локализацията на събитието, означено с глагола, по темпоралната ос  като взаимоотношение между три момента: 
1. момент на говоренето (S)
2. момент на референтността ( R) , (момент, за който се говори)
3 .момент на събитието  (E), т.е. момент  на глаголното действие.
В модела, предложен от Ницолова, се говори не само за моменти, точки по темпоралната ос, а и за интервали. Интервалите  могат  да бъдат затворени, с определени граници от двете страни или отворени, без определена граница от лявата  или/ и  от дясната страна. Отворените интервали са ограничени в рамките на определентемпорален план, който е сегашен, минал или бъдещ спрямо момента на говорене. Действията заемат определени интервали по темпоралната ос. Интервалите и моментите могат да бъдат съседни и разделени с някакъв интервал, напр. интервалът на действието при сегашно репортажно време е непосредствено преди момента на говорене, докато при сегашно историческо  може да бъде разделен от момента на говорене с по-голям или по-малък интервал.
Мястото на събитието във времето се определя от отношението между момента на говорене и интервала на референтност, т.е. интервалът от време, за който говорещият говори или мисли, когато произвежда изказването със съответната глаголна форма. Отношението на  интервала на референтността спрямо момента на говоренето есегашно, ако го включва в себе си, минало, ако го предхожда, и бъдеще, ако е след него на темпоралната ос. Отношенията между интервала на действието и интервала на референтността се означават като едновременност, предходност, следходност
Важна особеност на интервала на референтност, е  неговата  мобилност – той може да преминава от един темпорален план в друг, т.е. да се движи по темпоралната ос и да заема различни места спрямо момента на говорене. Това придвижване зависи от гледната точка на говорещия. Интервалът на действието се движи заедно с интервала на референтност, който променя мястото си спрямо момента на говорене, но във всички случаитемпоралното отношение между интервала на действие и интервала на референтност при едно и също време остава постоянно.

Отрицателни форми 
Сегашно време, минало свършено, минало несвършено, минало неопределено и минало предварително време образуват отрицателни форми с отрицателната частица не


Правописно правило! Отрицателната частица не в глаголните форми винаги стои пред глагола. Отрицателната частица не се пише отделно: не внимавам; не работеше; не отидохме; не сме разбрали; не бяхте видели.
Отрицателните форми на бъдеще време се образуват с няма да. Подобно на положителните форми за бъдеще време и в отрицателните третоличната форма няма се е превърнала във формообразуваща частица.
Бъдеще време


1.л. ед.ч.
няма да пиша
1.л. мн.ч.
няма да пишем
2.л. ед.ч.
няма да пишеш
2.л. мн.ч.
няма да пишете
3.л. ед.ч.
няма да пише
3.л. мн.ч.
няма да пишете
Възможна е и форма, образувана с отрицателната частица не, която се поставя пред частицата за образуване на бъдеще време ще – не ще забравя. Тази форма от съвременна гледна точка е стилистично маркирана като остаряла или характерна за художествената реч.
Отрицателните форми на бъдеще предварително време също ще съдържат отрицателните форми за бъдеще време на спомагателния глагол съм:
Бъдеще предварително


1.л. ед.ч.
няма да съм писал, -а, -о
1.л. мн.ч.
няма да сме писали
2.л. ед.ч.
няма да си писал, -а, -о
2.л. мн.ч.
няма да сте писали
3.л. ед.ч.
няма да е писал, -а, -о
3.л. мн.ч.
няма да са писали
Отрицателните форми на бъдеще в миналото и на бъдеще предварително време в миналото се образуват съответно с формата за минало време на третоличната форма на няма – нямаше, и нямаше да съм (за бъдеще предварително в миналото).
Бъдеще време в миналото


1.л. ед.ч.
нямаше да пиша
1.л. мн.ч.
нямаше да пишем
2.л. ед.ч.
нямаше да пишеш
2.л. мн.ч.
нямаше да пишете
3.л. ед.ч.
нямаше да пише
3.л. мн.ч.
нямаше да пишете
Бъдеще предварително време в миналото

1.л. ед.ч.
нямаше да съм писал, -а, -о
1.л. мн.ч.
нямаше да сме писали
2.л. ед.ч.
нямаше да си писал, -а, -о
2.л. мн.ч.
нямаше да сте писали
3.л. ед.ч.
нямаше да е писал, -а, -о
3.л. мн.ч.
нямаше да са писали
Въпросителни и въпросително-отрицателни форми
Въпросителните форми на глагола се образуват с въпросителната частица ли. С частицата ли се оформят същински общи въпроси, на които може да бъде даден утвърдителен или отрицателен отговор. Частицата ли  винаги стои след глагола. В сложните времена тя заема второ място във формата глагол: чете ли; четеше ли; чèте ли; чел ли е; беше ли чел; щеше ли да чете; щеше ли да е чел; ще чете ли; щеше ли да е чел (частицата ще, както и не, има собствен синтаксис). 
Въпросително-отрицателните форми на глагола съдържат и двете частици, които запазват словоредните си особености: отрицателната частица не пред глагола, а въпросителната след глагола: не чете ли; не четеше ли; не чèте ли, не е ли чел, не беше ли чел. При бъдещите времена съответно: няма ли да чете; нямаше ли да чете; нямаше ли да е чел. 


13. Отношение между вид и време в български.
Видът е морфологическа категория, която показва начина на протичане на глаголното действие по отношение на признака цялостност (изчерпаност, завършеност, комплексност). Чрез глаголната основа за свършен вид действието се представя като достигнало своя предел и поради това - като цялостно, неподелимо на фази (напр. Момчето ще реши задачите много бързо.). Чрез глаголната основа за несвършен вид действието се представя като обобщен факт или процес, който е незавършен, неизчерпан, т.е. действието не е достигнало своя предел, затова може да се мисли в неговата развойност и наличие на фази в протичането му (напр. Той ще решава задачите за конкурса по математика.). При формата ще реши глаголната основа е от свършен вид и показва действието в неговата завършеност, цялостност. Обратно на това, при формата ще решава глаголната основа е от несвършен вид и показва, че действието е дадено в неговото развитие, т.е. като процес.


съществуващата зависимост в българския език между вида и времето. В рамките на всяко българско глаголно време може да се употребят глаголи и от двата вида. Трябва да се има предвид обаче, че глаголните категории 'вид' и 'време' не са абсолютно независими една от друга, и вследствие от това тяхното взаимодействие налага някои ограничения в употребите на свършен и несвършен вид както в различните времена, така и в частните значения на едно и също време, някои от които не ограничават функционирането на двата вида, други обаче изключват функционирането на свършен или несвършен вид.

При времената, включващи в значението си диференциалните признаци 'едновременност' и 'непредварителност' (сегашно време и имперфект) обикновено се предпочитат глаголи от несвършен вид, при които действието се показва като процес, разчленен на отделни фази, една от които съвпада с ориентационния момент на даденото време. Поради същата причина в сегашно актуално време и актуален имперфект е възможна единствено употребата на глаголи от несвършен вид, докато глаголи от свършен вид могат да се употребяват в рамките на сегашно време и имперфект само в сегашно повторително или повторителен имперфект, защото представят действието като цялост, неразчленена на фази, но понеже спецификата на тази употреба на времето е повторителността на действието, едно от тези повторения съвпада с ориентационния момент на съответното време.


14. Модални значения на глагола. Евиденциалност и наклонение.
Наклонението на глагола е граматическа категория, която чрез определени форми изразява отношението на глаголния субект към глаголното действие. Наклонението се отнася към по-общите модални значения. Трябва да се отбележи, че модалността е важен признак на изказването, т.е., както и при други значения на глагола, например значенията на глаголните времена, освен глаголния  субект следва да имаме предвид и  говорещото лице. Отделни модални значения се установяват на равнището на изказването. Модалността като цяло е отношение на субекта към съдържанието на изказването, при което субектът съотнася съдържанието на изказването с действителността.
Модалността е едно от най-широките и все още неизяснени напълно понятия  в  съвременното езикознание. Едно по-широко разглеждане на модалността включва основното противопоставяне афирмативност ~ негация, т.е. положителните и отрицателните форми на глагола. Повечето автори говорят за два вида модалност: епистемична идеонтична. Отделните варианти на епистемичната модалност са реалност и иреалност, а иреалността от своя страна се представя чрез възможност и необходимост. Основните разновидности на деонтичната модалност сапозволениезадължение и забрана.  Различието между двата вида модалност най-общо може да се определи по следния начин: при епистемичната модалност субектът иска думите да съответстват на действителността, а при деонтичната обратно –  иска действителността  да съответства на думите.
            Има различни езикови средства за означаване на модалността – на първо място тава са наклоненията на глагола, но освен това модалността се изразява с лексикални средства, каквито са модалните частици, с модални глаголи, модални наречия, посредством съюзи, означаващи и модалност, като да, синтактични структури, интонацията и др. 
Наклонението  на глагола традиционно се определя като  отношение на говорещия към глаголното действие. В българската граматика има различни мнения за обема и съдържанието на системата на наклоненията. Всички автори приемат съществуването на изявително наклонение (индикатив)условно наклонение (кондиционал) иповелително наклонение (императив).  Спори се относно съществуването на преизказно наклонение (ренаратив), като спорът не е дали съществуват морфологично обособени преизказни форми, а дали ренеративът е наклонение от ранга на останалите. Модалността, означена с глагола, е тясно преплетена с формите, които означават източника на информация. В различните граматики категорията, която обединява тези форми, енаричана начини на изказване, модуси на речта, вид на изказването, медиатив  и др. и образува система с други заначения на глагола – за изразяване на предположителност (презумптив),  умозаключителност (конклузив)  и подчинително наклонение (конюнктив). Не е напълно изяснен характерът на формите, наречени адмиратив,  на формите за по-силно преизказване (дубитатив), както и на да-формите  и нека-, нека да-формите. 

Изявително наклонение
Изявително наклонение (индикатив) изразява, че говорещият смята съдържанието на изказването за съответстващо на реалната ситуация. Чрез изявително наклонение са изказват твърдения, които говорещият смята за верни от личен опит или въз основа на опита на обществото. Изявително наклонение е основно наклонение. То съществува във всички езици и има най-богата система от форми и значения. Формите на глагола за всички значения на категориите време и залог на двата вида са възможни в изявително наклонение.

            
Условно наклонение

Условно наклонение (кондиционал), най-общо казано, означава действието като възможно. Формите за условно наклонение се образуват по аналитичен начин със специални форми на глагола съм : бих, би, би, бихме, бихте, биха и минало свършено деятелно причастие на основния глагол.
1.л. ед.ч.
бих учил, -а, -о
1.л. мн.ч.
бихме учили
2.л. ед.ч.
би учил, -а, -о
2.л. мн. ч.
бихте учили
3. л. ед.ч.
би учил, -а, -о
3. л. мн.ч.
биха учили
Най-общо значението на условно наклонение означава, че говорещият изказва твърдение за възможността на означеното от глагола действие: Биха почивали всяка година на море.; Зрителите биха харесали този филм.; 
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
(Н. Вапцаров)
Трябва да се отбележи, че формите на условно наклонение не могат да се преизказват: Приятелиате на Иван предполагат, че Иван би харесала подарък закачка.
            В български условно наклонение и имало освен аналитични форми и синтетични форми, които в съвременния език са почти изчезнали. Освен възможност, те изразяват и готовност за извършване на действието:Ядваш ли, куме, печена кокошка? В произведения на автори от миналия и поминалия век можем да срещнем паралелна употреба на двете форми:
Да имах мощ, обрисвах ти калта
и в твоя чистий бляск те бих показал
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои бих наказал.
(И. Вазов)

            Повелително наклонение
Повелителното наклонение (императив) означава желано от говорещия действие заедно с подбуда това действие да бъде осъществено. Подбудата, която се съдържа в повелителната форма е насочена към конкретен адресат или адресати, поради което императивът е изцяло ограничен във второ лице. Повелително наклонение се образува с окончание –и, -й за 2.л. ед.ч. и –ете, -йте за 2.л. мн. ч.:
Чети!; Четете!; Пей!; Пейте!; Търси!; Търсете!; Стой!; Стойте!; Гледай!; Гледайте!; Хвърляй!; Хвърляйте!
Окончанието за образуване на повелително наклонение зависи от това на какъв звук завършва глаголната основа, независимо от спрежението, към което се отнася глаголът. Когато основата завършва на съгласен звук, окончанието е –и за 2.л. ед.ч. и –ете, за 2.л. мн. ч. Когато основата завършва на гласен звук окончанието е  -й за 2.л. ед.ч. и -йтеза 2.л. мн. ч.

Правоговорно правило! Ударението в повелителната форма за 2.л. ед.ч. пада върху окончанието –и  - Четù!, Пишù!, Кажù!, Седнù! (а не: * чèти, *пùши, *кàжи, *сèдни).
Положителни императивни форми се образуват от двата глаголни вида: Кажи!, Казвай!, Чакай!, Почакай!, Пиши!, Напиши! В случаите, когато първичният глагол е от свършен вид – кажа, отида, взема, императивните форми, образувани от тях се приемат за неутрални, а императивната форма на образуваните от тях несвършени глаголи има допълнителен ефект на настойчивост и нетърпение: Кажи! и Казвай!Отиди! и Отивай!Вземи! и Вземай! Разбира се, когато употребата на несвършен вид е мотивирана, императивната форма няма този допълнителен ефект - Винаги казвай истината!, Отивай при всяка възможност сред природата!, Вземай само проверени продукти!
Отрицателен императив се образува с частицата не и формите недей да, недейте да: не говори, не говорете, недей да говориш, недейте да говорите, не закъснявай, не закъснявайте, недей да закъсняваш, недейте да закъснявате.
Във формите за отрицателен императив по-дълго са се запазили остатъци от инфинитив, т.нар. съкратен инфинитив – недей плака, недей пи, недей писа, недей ходи. Тези форми са с крайно ограничена употреба в съвременния език и са почти изчезнали в съвременния книжовен език. 

Книжовно правило! Отрицателен императив образуват само глаголи от несвършен вид.
Волеизява, желание на говорещото лице слушащият (респ. слушащите) да действа според волята на говорещия може да се изрази с други конструкции, образувани с частици – да, нека, нека да, хайде, хайде да.  За тези форми в някои граматики се казва, че са аналитични форми на императива. Формите, образувани с частиците да, нека, нека да, хайде, хайде да са подбудителни, изразяват необходимо действие, или желателни, но не са императивни. Тези форми се използват, когато волята на говорещия е насочена към слушащия, т.е. адресат, който не е участник в общуването, или говорещият не може да влияе пряко върху извършването на действието, а може само да изрази желанието си то де се извърши:
Да стихнат трепетните грижи,
о, морни братя и сестри,
и отдих свят да зацари
в прихлупените мрачни хижи.
И нека в тях да възсияй
усмивката на първи май!
(Хр. Смирненски)
Специфичен случай са да-изказвания, които са изказвания за позволение: Аз да отговоря!, Нека аз да замина!, с които говорещият подтиква слушащия да му разреши да извърши действието.

Преизказно наклонение 
Една от най-важните особености на българския език е наличието на специални глаголни форми за изразяване на отношението на говорещото лице към начина, по който е получена информацията, представена в изказването. Говорещият може да изрази, че не е свидетел на събитието, което представя в изказването посредством т.нар. преизказни форми. Преизказните форми имат редуцирана система на глаголните времена. Най-общо може да се каже, че абсолютните времена, т.е. тези, които са ориентирани директно към момента на говоренето, и относителните времена, т.е. тези, които са ориентирани към друг ориентационен момент, имат една обща преизказна форма. 
Преизказването се изразява посредством миналите деятелни причастия – свършено и несвършено. За сегашно и за минало несвършено време – минало несвършено деятелно причастие, за минало свършено време – минало свършено деятелно причастие и спогателният глагол съм. Особеност на спрежението в преизказна форма е, че спомагателният глагол съм системно се изпуска в 3.л. ед. ч. и в 3. л. мн.ч. В аналитичните форми на имената се образува минало деятелно причастие и от спомагателния глагол – бил, -а, -о, -и; щял, -а, -о,-и.

Следната таблица представя парадигмата на преизказните времена, като в изявително наклонение са дадени формите за 3.л. ед. ч. за съпоставка.
АБСОЛЮТНИ
ВРЕМЕНА
ОТНОСИТЕЛНИ
ВРЕМЕНА
ПРЕИЗКАЗНА ФОРМА
време
форма
време
форма

сегашно (презенс)
чете
минало несвършено (имперфект)
четеше
четял съм  четели сме
четял си     четели сте
четял          четели
минало неопределено (перфект)
чел е
минало предварително (плусквамперфект)
чел беше
чел съм бил   чели сме били
чел си бил     чели сте били
чел бил          чели били
бъдеще (футур)
ще чете
бъдеще в миналото (футурум претерити)
щеше да чете
щял съм да чета  щели сме да четем
щял си да четеш щели сте да четете
щял да чете         щели да четат  
бъдеще предварително (футурм екзактум)
ще е чел
бъдеще предварително в миналото (футурум екзактум претерити)
щеше да е чел
щял  съм да съм чел щели сме да четем
щял си да си чел щели сте да сте чели
щял да е чел        щели да са чели
минало свършено (аорист)
чете
-
-
чел съм        чели сме
чел си           чели сте
чел                 чели
Следният откъс от „Славянобългарска история” на Паисий Хилендарски ясно показва избора на преизказни и непреизказни форми според личната и опосредствената осведоменост:
Какво да кажем за останалите български царе? Някои от тях били неблагополучни и гърците ги побеждавалиняколко пъти; някои пък доброволно се предавали на гърците, а други не били от царско племе и род, българите севдигали срещу тях и ги прогонвали от престола. Убивали други поради някое несъгласие. Едни пък от българските царе обичали мира и имали голяма любов с гърците и други крале, живеели мирно и тихо, нямалиникаква война, нито войска, както от началото тук за всички подред се писа. За някои царе се написа много накратко, като че са царували една година или по за малко време. Някои са царували много години, но накратко се написа. Можеше от гръцката история да се намери за много български царе по колко са царували, но не се намира за всички царе, затова не написахме техните години - кои по колко са царували.
Преизказните форми са характерни за повествуванието при жанрове като приказки и легенди или при стилизация, която почива на техните особености. Срв. следните примери от «Старопланински легенди» на Й. Йовков:
Чу се, че в долните села, далеч не повече от един ден път, дошла чумата и хората там мрели толкоз много, че не сварвали да ги погребват.
Казал на Божура, че щял да се върне и да я вземе. 
Из селото бързо се разнасяше мълвата: Стефан дохождал, Стефан свирил на хорото.
В български има и форми за засилено преизказване, които същевременно често изразяват и недоверие в достоверността на съобщението. Срв.: обади се – обадил се – обадил се бил; ще замине – щял да замине – щял бил да замине. 
Чрез преизказните форми говорещият може да изрази и друго отношение към съобщаването. Например чрез запазване на спомагателния глагол в 3.л. говорещият може да изрази, че макар да не е участник или лично осведомен за събитието, той по обективни факти е стигнал до определени изводи. Това са т.нар. конклузивни форми: На масата има оставена чаша с недопито кафе, следователно някой е пил кафеТя е чела статията, защото я цитира в изследването си.
Адмиративът, от своя страна, изразява неочаквано наблюдение, факт, който изненадва говорещия, въпреки че той го установява по лично наблюдение: Я, то станало 8 часа!
Съвместната употреба на формите на глагола за време, наклонение изразява различни разновидности и нюанси на значението на глагола, свързани както с отношението на глаголния субект към глаголното действие и към действителността, така и на говорещия към представеното в изказването събитие и на събитието към действителността, които се разкриват най пълно в рамките на сложното изречение и на текста.


15. Нелини форми на глагола.
Нелични форми на глагола в българския език са: причастията, глаголното име (отглаголно съществително със суфикс –не) и съкратеният инфинитив. Отглаголното съществително или глаголното име не се различава по своите граматически особености от другите видове съществителни имена,  а съкратеният инфинитив има ограничена употреба във формите за отрицателен императив (недей плака, стига писа, недей обещава). 
Причастията притежават особености и на глагола и на други части на речта – прилагателно име, наречие. Причастията изразяват категорията време и по този признак се класифицират като сегашни и минали. Те притежават и залог, според който са деятелни и страдателни. Причастията могат да участват в глаголното формообразуване  или да се използват като прилагателни имена. Деятелните и страдателните причастия (без минало несвършено деятелно причастие) могат да имат и атрибутивна употреба, т.е. да функционират като прилагателни имена. Причастията (без деепричастието) имат форми за трите рода и за множествено число и се изменят по род и число. Деепричастието функционира като наречие, тъй като не се изменя.
По време причастията се класифицират като сегашни и минали: сегашно деятелно, сегашно страдателно, минало свършено деятелно, минало несвършено деятелно, минало страдателно.

Деятелни причастия
Сегашно деятелно причастие
Сегашно деятелно причастие се образува от имперфектната основа на глаголи от несвършен вид с наставка –щ и окончанията за род и число: чета – четях – четящ, -а, -о, -и; търся – търсех – търсещ, -а, -о, -и; пътувам – пътувах – пътуващ, -а, -о, -и.  Ако в глагола ударението е на последната сричка, окончанието на сегашното деятелно причастие е –ящ, а когато последната сричка е неударена –ещчетящ, стоящ, молещ, слушащ.
Посредством сегашно деятелно причастие можем да трансформираме активен признак в постоянно присъщ – атрибутивен. В изречението и текста признакът, който изразяват сегашните деятелни причастия, е винаги едновременен с действието, изразено от сказуемото: кукла, която спи – спяща кукла, човек, който играе – играещ човек, комин, който пуши – пушещ комин, камбани, които пеят – пеещи камбани и др. В някои случаи този признак се е превърнал в част от названието - пишеща машина, запомнящо устройство.

Минало свършено деятелно причастие
Минало свършено деятелно причастие се образува от аористната основа на глагола (при глаголите от ІІІ спрежение тя съвпада със сегашната основа) с наставка –л и окончанията за род и число: вдигна – вдигнах – вдигнал, -а, -о, -и ; търся – търсих – търсил, -а, -о, -и; пътувам – пътувах – пътувал, -а, -о, -и. При редица глаголи настъпват фонетични изменения:
·         изпадане на съгласни (т,д): чета – четох – чел, -а, -о, -и; ям – ядох – ял, -а, -о, -и;
·         вмятане на ъ във формата за мъжки род: пека – пекох – пекЪл, пекла, пекло, пекли;
·         промени, свързани с променливо я: изляза – излязох -  излязъл, излязла, излязло, излезли; живея – живях - живял, живяла, живяло, живели.
Има и особени случаи като: дойда – дойдох – дошъл, дошла, -о, -и; отида – отидох – отишъл, отишла, -о, -и; съм – бил, -а, -о, -и.
Минало свършено деятелно причастие участва в образуването на перфектните (резултативни) времена. То може да има и атрибутивна употреба: цъфнал храст, отлетяла птица, изгряло слънце, светнали лица.

Правописно правило! Вмъкнатото ъ в основната форма на причастието, изпада в останалите форми: рекъл, рекла, рекло, рекли.
Причастните форми с основна гласна променливо я  се пишат и изговарят с е в множествено число: живял, живяла, живяло, живели.

Минало несвършено деятелно причастие
Минало несвършено деятелно причастие се образува от имперфектната основа на глагола (при глаголите от ІІІ спрежение тя съвпада със сегашната основа) с наставка –л и окончанията за род и число: вдигна – вдигнех – вдигнел, -а, -о, -и ; търся – търсех – търсел, -а, -о, -и; пътувам – пътувах – пътувал, -а, -о, -и
Минало несвършено деятелно причастие от историческа гледна точка е нова форма и категория в българския език. То е образувано в народния език , а оттам е преминало в книжовния. Минало несвършено деятелно причастие се среща само в българския език и в нито един друг славянски език. Това причастие се използва за изразяване на несвидетелско отношение към предаването събития – в преизказните времена.

Правописно правило! Отрицателната частица не се пише отделно от причастието, когато е употребено като глагол:Те не усетили как дните на ваканцията отлетели.
Отрицателната частица не се пише слято с причастието, когато е употребено като прилагателно: Учениците, непотвърдили желанията си, не участват в следващото класиране.

Страдателни причастия
Сегашно страдателно причастие
Сегашно страдателно причастие се образува с наставките –(е)м, -(и)м. Смята се, че сегашните страдателни причастия са преминали изцяло в класа на прилагателните имена, но се наблюдава активизиране на процеса на образуването им. Наред със сочените като преосмислени като прилагателни имена: любим, -а, -о, -и; видим, -а, -о, -и; значим, -а, -о, -и; промокаем, -а, -о, -и  и пр. се наблюдава свободно образуване на причастни форми като:платим, -а, -о, -и; използваем, -а, -о, -и; отопляем, -а, -о, -и; продаваем, -а, -о, -и.
Сегашните страдателни причастия се използват като определения подобно на сегашните деятелни причастия. За разлика от тях обаче те означават възможен признак: сгъваем чадър – чадър, който може да се сгъва; гледаема постановка – постановка, която може да бъде гледана, възстановимо изказване – изказване, което може да се възстанови, продаваеми вестници – вестници, които може да бъдат продадени.

Правописно правило! Отрицателната частица не се пише слято със сегашното деятелно причастие: невиждащ, неразбиращ, несвирещ.
Минало страдателно причастие
Миналите страдателни причастия се образуват най-често от аористната основа на глаголи от свършен и от несвършен вид  с наставки –н, -т  и окончанията за род и число. По-често срещана е наставката –н, тъй като с нея образуват минало страдателно причастие глаголите от ІІІ спрежение, към което принадлежат и всички вторични имперфективни глаголи. Голямата част от глаголите от І и от ІІ спрежение също образуват минало страдателно причастие с наставка –н: уча – учен,-а, -о, -и; науча -  научен, -а, -о, -и; видя – видян, -а, -о, видени; горя – горен, -а, -о, -и; изгоря – изгорян, -а, -о, изгорени; харесвам – харесван, -а, -о, -и.
С наставка –т образуват минало страдателно причастие глаголите от свършен вид, образувани с префигиращата наставка –н-: светна – светнат, -а, -о, -и; вдигна – вдигнат, -а, -о, -и; хвана – хванат, -а, -о, -и.
Глаголите от І спрежение, завършващи на –ия, -уя също образуват минало страдателно причастие с –т: изпия – изпит, -а, -о, -и; увия – увит, -а, -о, -и; чуя – чут, -а, -о, -и; обуя – обут, -а, -о, -и  
Минали страдателни причастия образуват преходни (транзитивни) глаголи. Тези причастия участват в парадигмата на причастно-страдателното спрежение (спрежение на глаголите в страдателен залог). Някои преходни глаголи обаче образуват минали страдателно причастие само във форма за ср.р. ед. ч., която участва в безлични конструкции. Срв.: Децата изядоха плодовете – Плодовете бяха изядени от децата, но Децата закусваха плодове – *Плодовете са закусвани от децата, възможно е обаче Вече е закусвано.

Деепричастие
Деепричастието е нова категория в съвременния български книжовен език. Утвърждава се в края на ХІХ в. с подкрепата в творчеството на видни творци като Ив. Вазов, П. П. Славейков, П. Яворов, П. Ю. Тодоров. Деепричастието се образува от сегашната основа на глаголите с наставка –йки: четейки, играейки, пишейки, казвайки, танцувайки, пеейкии пр.
Деепричастието означава винаги съпътстващо действие, което е едновременно с другото.
Деепричастието не се изменя по род. То притежава особености на глагола и на наречието. В речта деепричастието служи за обстоятелствено пояснение. Деепричастието винаги може да се замени с изречение, въведено с катоТя подаде плика, усмихвайки се на учудването, изписано на лицето му - Тя подаде плика, като се усмихваше на учудването, изписано на лицето му; Момчето продължи нагоре по алеята, подсвирквайки си весело с уста - Момчето продължи нагоре по алеята, като  си подсвиркваше весело с уста.
Деепричастието е като малко изречение, което означава начин, по който се извършва действието в главното, и затова не може да има субект, различен от този на главното.

Правописно правило! Отрицателната частица не се пише отделно от деепричастието: не можейки, не слушайки, не работейки.
Глаголно име
От словообразувателна гледна точка има редица съществителни имена, които са образувани от глаголи. Два от най-продуктивните словообразувателни модели са с наставките –ние и –не. В периода на Възраждането тези два модела са се използвали синонимно, но постепенно са се разграничили, като отглаголните съществителни на –ние се отличават с по-голяма абстрактност, а тези на –не с по-голяма конкретност: явление – явяване, писание – писане, страдание – страдане, учение – учене, спасение – спасяване, наблюдение - наблюдаване. От всеки глагол от несвършен вид може да се образува  съществително име с наставката -не, което да означава глаголния признак без отношение към лице, време, залог и наклонение: водя – водене, събирам – събиране, грея – греене, карам – каране, търкам – търкане, вземам – вземане.
Отглаголните съществителни на –не запазват някои от особеностите на глагола, от който са образувани – предложна рекция, възможност при тях да се появят преки допълнения, поради което има основание те да бъдат включени при неличните форми на глагола като глаголно име.

Съкратен инфинитив
Глаголът в съвременния български език е загубил неопределената си нелична форма – инфинитив. Поради това основна форма на глагола, с която е представен в речниците, е формата за 1.л. ед.ч., сег. вр. Това се отнася както за глаголите от несвършен вид, така и за глаголите от свършен вид, макар че те нямат актуално сегашно време.
Остатъци от инфинитив са запазени в някои отрицателни императивни конструкции. Там може да се срещне т. нар. съкратен инфинитив, т.е. инфинитив, от който е отпаднала наставката -ти: недей ходи, недей плака, недей приказва.

Съкратен инфинитив може да се срещне и след (по-често отрицателни) форми на глаголите мога, смея(не) смееш погледна, (не) можем каза, (не) можете ли обясни и под.


1 comment:

  1. Я Тара Омар, в настоящее время живу в Беларуси. В данный момент я вдова с четырьмя детьми, и я застряла в финансовом положении из-за мировой пандемии, и мне нужно было рефинансировать и оплачивать свои счета. Я пытался искать ссуды у различных кредитных фирм, как частных, так и корпоративных, но безуспешно, и большинство банков отказали мне в кредите. Но, как угодно Богу, меня представили человеку Божьему, кредитному специалисту, работающему с группой инвесторов, которые готовы профинансировать любой проект по ставке 2% взамен. Мистер Бенджамин Ли дал мне ссуду в размере 150 000,00 долларов США и сегодня я владелец бизнеса, и мои дети в данный момент преуспевают, если вам необходимо связаться с какой-либо фирмой по поводу обеспечения кредита без стресса, без проверки кредитоспособности, без совместной подписи с процентной ставкой всего 2% и лучшими планами и графиком погашения, пожалуйста, свяжитесь с г-жой Бенджамин Ли (247officedept@gmail.com). Он не знает, что я делаю это, но я так счастлив сейчас, и я решил, что люди больше узнают о нем, а также я хочу, чтобы Бог благословил его больше. Вы можете связаться с ним через его приложение Whats-App: + 1-989-394-3740. .

    ReplyDelete