11. Възрожденският театър и драма

Тема 11

ВЪЗРОЖДЕНСКИЯТ ТЕАТЪР И ДРАМА

        

Началните стъпки на БГ театър са свързани с драматичния въпрос дали това изкуство въобще е нужно на тогавашното общество. През средата на 19в. театърът се явява все още една твърде нова и позната форма на културно преживяване. Необходимостта му е поставена под въпрос. Отг.на този въпрос е свързан с това доколко БГ оценяват културния ефект на  театралното изкуство. Интересното е, че когато прави първите си стъпки, театърът има колкото пламенни адмиратори\. Толкова и крайни отрицатели.

Противниците на каузата са изтъквали неговата безполезност  и вредност: ходенето на театър било срамно, водене до разхищаване на пари и ценно време. Доир самата дума “театър” трудно си пробивала път и по-често била заменяна с “позорище”. Техните аргументи обаче не са успели да спрат започнатия процес на утвърждаване на театъра, който хем удовлетворявал естествената потребност към  развлечения, хем подтиквал хората да се замислят върху важни човешки и обществени проблеми.

Първите театрални сцени са лишени от всичко онова, което днес е неразделна част от театралното пространство: липсват специално построени сгради като днешните театри, няма завеси, няма специално обособени пространства на сцена и на зрителски салон. Както пишат тогавашни книжовници, просто в една стая е проснат черга, а на нея един подир друг излизат изпълнителите. 1-начално театр.представления са организирани от учители и представляват диалози с просветителски поучителен характер. Те се показват по време на школските тържества и се разиграват от самите ученици. Постепенно обаче от тези диалози се натрупва културен опит сред аудиторията, за да може тя да възприема и по-сериозни, истински театрални постанови на драматургични писатели. Процесът на промяната е бавен и труден. На публиката не й е лесно да преодолее заблудата си, че показваното от артистите е игра. Тя трудно надмогва предубеждението си, че артистите се вживяват  в измислени роли и ситуации, т.е. все още няма развити усет за функционалността (измислицата) на театъра. Ред литературни произведения ни дават представа за наивните спонтанни реакции на зрителите, които  не долавят границите между реално и измислено. Те така се вживяват в театралното действие, че в критични моменти от сюжета се опитват да се “намесват” в сценичното действие (главата от Вазовия роман “Под игото” за представлението в бала черква).

Все пак възрожденските интелигенти си дават сметка за огромното въздействие на театъра върху масите. Влиянието на това изкуство е изключително мощно, защото се разпростира не върху един, а върху десетки възприематели. Точно тази мощна психологическа сила се използва от 1-те ни драматурзи. Чрез драматургичните текстове, които пишат и театралното им разиграване те успяват да действат на масовото съзнание и да го насочат към злободневните въпроси, които трябва да решава тогавашното общество. Затова не е случайно, че 1-те пиеси са исторически драми и комедии. Чрез историческите драми, дори когато сюжетът им се отнася за далечни минали епохи, се мобилизира борбеният дух на  обществото, нац.гордост и стремежа към освобождение. Чрез комедиите пък се обръща внимание на  грозните прояви на национално отричане и глупавото увлечение да се подражава на чужди култури и практики, които нямат основа в БГ манталитет.

Така можем да си обясним защо едни от най-популярните ист.пиеси, представени пред възр. Публика са “Иванко убиецът на Асеня” и “Райна българска княгиня”, а от комедиите “Криворазбраната цивилизация” и “Малакова”.

          Пак през 60 – те години започва да се развива друг важен жанр – драма. Нейните корени са твърде многопосочни. Според едни изследователи началото на драмата е още в фолклорните обредни игри и празници. Интересът към модерния театър сред БГ публика е провокиран от чужденци – унгарски и полски емигранти които се заселват в Шумен, през 1848г. изнасят първите сценично, музикални представления. В тях от актьорските се допълват от жива оркестрова музика. Театралните спектакли се показват и на много места, извън БГ-те земи – в Румъния, Русия където има големи колонии от преселено БГ население. В Румънския град Браила Добри Войников организира театрална трупа в която за първи път включва и жени изпълнителки. За времето си това явление е направо революционно, защото до тогава женските роли се изпълняват от мъже. За нуждите на своята трупа Войников започва да пише собствени драми, а след него други изследователи се изкушават в това поприще. Силно влияние оказват преводните творби. За превод на БГ се предпочитат или романтично – сантиментални песни „Многострадалната Геновева” или такива с исторически сюжет „Велизарий”. От побългарените образци най – популярна е 1856г. – първо театр. представление - „Михаил Мишкоед”, която се играе за първи път в Шумен и е адаптирана за наша сцена от Сава Доброплодни. Автор е Хурмузис-грък. 1857г. гр.Лом –Кръстю Пишурка - „Многострадална Геновева“ на немския писател Шмид. Тези 2 театр. спектакъла са началото на бълг. театър. (Теодосий Икономов – „Ловчанският владика“, печат 1863г.) Първият оркестър е на унгарецът Михай Шафран-култура от центр. Европа.

Влияние в/у БГ драма оказва и училището. За нуждите на просветата много учители създават текстове на кратки сценки и диалози, в които се утвърждава силата на знанието и просветата и се осъжда позорното невежество. Тези диалози били сценично разигравани от ученици и се показвали по време на големите училищни тържества. Сред авторите на най – популярни школи за сцена са Теодосий Икономов, Стефан Изворски, Васил Попович, В. Друмев и др. тези творци имат в биографията си значителен брой години като учители и самата им практика ги подтиква да заработят в този жанр. По – късно той е усъвършенстван от Кръстьо Пишурка и П. Р. Славейков.

За първа оригинална драматична творба проф. Боян Пенев счита „Монолог на владика Иларион“ от Васил Попович (1859г.) В текста на творбата се чувства истинско драматично напрежение и е направен опит да се навлезе в душевните преживявания на героя. През 1863г.- първа драма, написана от българин - Теодосий Икономов- „Ловчанският владика” (осн. идея – за прелюбодейството, което внасят гръцките владици по българските земи; св. с придобиването на независима бълг. църква; манастирите са превърнати в хареми), а през 1864г. П. Славейков създава „Малаков”. Но най-популярни творби са великите драми с исторически сюжет на Добри Войников „Райна Княгиня”, „Покръстването на Преславския двор”, „Велислава”, „Възцаряването на Крум страшни” любима на зрителите става и комедията му „Криворазбраната цивилизация”.Добри Войников поставя своите драми в румънските градове Браила, Букурещ, Тулча, които са с голямо българско население. Васил Друмев пък добива известност с историческата си пиеса „Иванко – убиеца на Асена”, а Тодор Пеев комедията си „Фудолеско”

По тематика Великите драми са предимно исторически. Ако се разработва съвременната тема тя се включва в жанра на комедията.

Добри Войников

Създава първия български оркестър; уч-к на Сава Доброплодни; след Шумен учи в Цариград във висш фанариотски лицей – Коручешменското уч-ще (фанариоти – първите гръцки будители). След това отива във френския колеж Бебек. Там получава добро френско образование: фр. език и л-ра (драматургия) – Молиер, Расин и др., които се отразяват на драмите му. Влязъл в конфликт с местните чорбаджии и се наложило да бяга от Шумен в Браила, отвъд Дунав със с-вото си. Създава първи български професионален театър. Създ. своя проф. трупа, с която играе пиеси, на които сам пише репертоара. Първи бълг. драматург. Пише исторически пиеси – ист. събитие главно е турското робство. Със своите спектакли формира театр. вкус у българите в Румъния. Пробуждал е бълг. съзнание, патриотичния дух на българите в Р-я, които са гледали неговите спектакли.

Важен фактор за оформянето му като личност се оказва пребиваването му в Цариград, където има много голяма БГ колония. Там той учи във френския колеж и запознаването му с френската литература и култура изиграва решаваща роля при формирането на неговия вкус. Подобно на преобладаващата част от тогавашната интелигенция и той се реализира като учител – 14 години преподава. При това даскалската му практика е авангардна (напредничава): по негова инициатива се създават ученически оркестри, читалища, а самата уч.програма се разширява с преподаването на нови  предмети. Заради активното си участие в църковната борба и преследван от властите  е принуден да емигрира в Румъния. Там той започва да издава в. “Дунавска зора”(1866) и се утвърждава като публицист. Издава в. „Зора“. Автор е на няколко школски диалога с просветителски характер, на учебник по история и на научно-популярната книга “Сборник от разни съчинения”, която е побългарен превод от френски.

Пътят му като драматург е естествена последица от натрупания опит в създаването на школски диалози. Те постепенно прерастват в  едноактни кратки драматургични произведения чрез постепенно увеличаване бр.на действащите лица.

Водещо място в творчеството на Войников заема ист.драматургия. не случайно в предговора към 1 от своите пиеси “Възцаряването на Крум Страшний” авторът подчертава, че историята е навярно най-добрият учител на обществото. За създаването на 1-та си историческата пиеса “Райна княгиня” авторът е повлиян от чужд исторически текст. В него обаче той намира значимото ист.събитие, което с частични промени може да послужи за националното самоосъзнаване на БГ. Основният конфликт в тази драма е свързан с противопоставеност  на мотивите свое - чуждо: един проблем, който ще окаже много продуктивен и в по-късните му драматургични опити. Тази пиеса е последвана и от още 1 историческа драма, която също се радва на небивала популярност “Покръщаването на преславския двор”. Историческата драматургия на Войников страда от редица недостатъци: написани са много нетенденциозно, няма достатъчно психологичнески оплътнена основа, образите са фигури на идеите; няма пълнокръвни герои; психологич. сплотеност; няма осн. сюжет, около който да се обединят всички герои; героите са поляризирани (като Ботев). Тези недостатъци са типични за класицизма (нар. са го неокласицизъм)

Във втората част на творческия си път авторът се насочва към друг драматургичен жанр – комедията. Самата съвременна действителност предоставя изобилен материал за комедиография. Док-во е творбата “Криворазбраната цивилизация” (1871). Това произведение улавя изкл.точно специфичните проблеми на БГ култура и манталитет, които обаче са разгледани в много по-широк нравствено-философски аспект. Води се дискусия против европ. влияние, модата и др. От тази гл. т. е написана комедията. Мн хумор, смях.

За правилното осмисляне на самата комедия ключова роля играе предговорът към нея. Той има звучене на същинска програма, защото показва Войсковото разбиране за същността на цивилизацията, неговите оценки за традиционното и новото. Основния конфликт показва, че проблемите на времето вече излизат извън традиционното напрежение между 2 генерации (млади-стари) и се полагат в др.плоскост, която има по-силно изразен нравствен характер: неосъзнатост-осъзнатост. Основен извор на комичното напрежение в драматургичния текст се оказва езикът: сякаш героите, които оформят двете противоборставщи гр.в действието, говорят различни езици. Но се оказва, че под пласта на езиковото разноговорене стои др.по-дълбок пласт на различните ценностни ориентации. Уж цивилизаторските намерения на д-р Маргариди са ярък опит да се разколебае и унищожи постигнатото с толкова усилия, но все още крехко съзнание за националната идентичност. И така  носителят на тази  изкривен цивилизованост (д-р Маргариди) по произход е грък, то той се възприема в крайна сметка от публиката не като цивилизатор, а като колонизатор (завоевател). Разкриването на неговата истинска същност обаче не става лесно и се плаща висока цена. Отказът от родния език, от БГ нравственост и традиционната култура се оказва грях. Неговите основни жертви в комедията са младата Анка, Димитраки и тяхната майка. Като получават справедливо наказание за този грях, в края на V- действие, те преживяват промяна. Точно тя е всъщност развръзката на основния конфликт.

Подложена на чуждата агресия (олицетворена в образа на Маргариди), на финала хармонията все пак бива възстановена: носителите на греха се  самоосъзнават, прозират вината си и разбират до какви последствия би могла да доведе силата на  злото. В завършващата сцена героите запяват поучителна песен, в която признават, че не всяко чуждо е достойно за подражание. Така песента не само увенчава сюжетното д-е, но се оказва и знак за възстановената духовна цялост на личността.

С творческото си дело Д.В. доказва, че ако националното самосъзнание може да бъде осъществено пълноценно със средствата на историческата драматургия, то неговото опазване може да се осъществи с помощта на публицистиката и комедиографията.