28. Комедия.

Комедия. Комичното като естетическа категория

Старата теория: обръща внимание на отрицателните герои без да акцентира на положителните стойности на комедията.

Сюзън Ландър “Чувство и форма”: “Комедийният  усет за живота е реализация на чувството за това,                         което отделя от (не) органическата: самозамазването самовъзтановяването. Животът                         е целесъобразен остатък от природната механика.”

Хелън Гардън: “Великият символ на чистата комедия е бракът, чрез който светът се подновява и                               нейният финал е винаги преизпълнен с ново начало, нейният ритъм е този на живота на                         човечеството, което продължава и се възражда, както прави това природата.                                        Ритъмът на трагедията е на индивидуалния живот, който отива към един завършек и                            нейният велик символ е смъртта. Комедията, която изобразява един край, който е сам                            по себе си ново начало, е образ на потока на живота.”

Основен в комедията е здравият разум, а не дълбоката мисъл следователно насмешливо отношение към философи, религии, теории за вселената и т.н.

Глупостта, а не злото е основата на комедията. Опит да се втвърди живота, да се спре хода му, да се наложат окови на живота.

Герднер : “В комедията няма събития, а има само случайности. Събитията са непреодолими, а                                      комедията не борави с такива следователно трябва да се избягва представянето на                                 смъртта. Комическите сюжети се състоят от промени, изненади. Случайните                                        стечения на обстоятелствата могат да разтроят трагическото чувство, но те                                      повишават комическото чувство.”  

В света на комедията няма причинно-следствена връзка. Несистематичен е . При комедията хората биват движени от света против тяхната воля към тяхната съдба.

Ако трагедията е обикновено ограничена в тясно пространство и кратки периоди от време, комедията избира широки пространства и дълги периоди от време. Комедията създава усет за отвореност, а трагедията за затвореност и краткостта на живота.

Както отбелязва Салтиков-Шчедрин, смехът е едно много силно оръжие, защото нищо не обезкуражава така порока, както съзнанието, че е разкрит и че по негов адрес вече е избухнал смях. Херцен пише, че „смехът е едно от най-мощните средства за разрушение; смехът на Волтер удряше и гореше като мълния. От смеха падат идоли, падат венци и корони и чудотворната икона се превръща в почерняла и лошо нарисувана картинка.”. Чарли Чаплин утвърждава могъществото, действеността и актуалността на смеха за нашата епоха. Хуморът е противоотрова срещу омразата и страха, той разпръсква мъглата на подозрението и тревогата.

Комичното е социална реалност. Човешкото общество – ето истинското царство на комедията, както и на трагедията. Човекът е единственото същество, което може и да се смее, и да предизвиква смях, във всеки случай човешко, обществено съдържание има във всички обекти на комедийния смях.

Комичното винаги е обективна обществена ценност на явлението. Смешните гримаси на маймуната, забавното поведение на малкото кученце не са природно комични. Те ни изглеждат комични само тогава, когато чрез тяхната природна форма виждаме едно или друго обществено съдържание: човешки характери, отношения между хората и т.н.

Сами по себе си маймуната, лисицата, мечката в областа на своя биологичен вид не притежават нищо комично. Но техните естествени свойства ( подвижноста, гримасниченето на маймуната, развитите инстинкти на лисицата , тромавоста на мечката и т.н.) стават обект на естетическа оценка въз основа на обществената практика. Чрез тях се осъществява сатиричното осмиване на човешките недостатъци: излишна суетливост, хитрост, тромавост, мудност , бавно мислене и т.н.

Комичното е смешно, но не всяко смешно е комично. Всеки човек постоянно чувства тясната връзка между комичното и смешното в собствения си естетически опит. На мнозина дори изглеждам че комично и смешно са едно и също нещо. За съжаление комичното и смешното се отъждествяват понякога и в естетическата теория, което води до подменяне на въпроса за същността на комичното с въпроса за причините, които предизвикват смях. В действителност с различна същност: смешното е психофизиологическо явление, а комичното – естетическо явление.

И наистина на човек е смешно по различни причини: и когато гледа весела комедия в театъра, и когато слуша остроумен анекдот, и когато го гъделичкат, и когато особената нервна възбуда се разрешава в така наречения истеричен смях. Твърде показателно в това отношение е, че ако способността да схваща комичното е несъмнена привилегия на човека, то способността да се смее е присъща не само на човека, но и на някои висши животни.

Усмивката и смехът стават „спътници” на комичното само доколкото те често изразяват чувството на задоволство, което поражда у човека духовната му победа над онова, което противоречи на неговите идеали, което е несъвместимо с тях и което им е враждебно. Защото да разобличиш това, което противоречи на идеала, да осъзнаеш това противоречиш значи да преодолееш лошото, да се освободиш от него. В това именно се състои огромната възпитателна сила на смеха, пораждан от комичното в живота и в изкуството.

Конкретните форми на комичното противоречие ( по-прости и по-сложни ) са твърде разнообразни. Затова никое определение, абсолютизиращо една от тези форми, не може да бъде всеобхватно. Комичното е обществено осезаемо, обществено значимо обективно противоречие, несъответствие ( целта – на средствата , формата – на съдържанието , действието – на обстоятелствата , същността – на нейната проява , причината – на следствието , действието – на резултатите , старото – на новото , реалността – на представите за нея и т.н. ), в което или самото противоречие, или една от неговите страни противостои на възвишените естетически идеали.

Комичното е социално не само поради особеностите на обекта, но и поради субективната си страна. Възприемането на комичното винаги е обусловено от историческите, класовите и националните условия. Нещо което е смешно на един, на друг може да се стори печално и дори трагично. Историческото, националното, класовото и общочовешкото се намират в комичното..

Хуморът е дружелюбен, беззлобен смях, макар и хаплив. Като утвърждава същността на явлението, той се стреми да го усъвършенства, да го очисти от недостатъците, помага по-пълно да се разкрива всичко обществено ценно. Хуморът вижда в своя обект някакви страни, които съответстват на идеала. Казват , че често пъти нашите недостатъци са продължение на нашите достойнства. Продължението на достойнството на положителното, прекрасното явление в недостатъците е комично, то представлява основа за добродушен хумор , за шеги. Обектът на хумора , макар и да е заслужил критика , все пак общо взето запазва привлекателността си. Друго нещо е , когато не отделна черта , а цялото явление е отрицателно, реакционно, когато е социално опасно и може да нанесе сериозни вреди на общесвото . Тук вече няма място за дружелюбен смях . Смехът по адрес на такова прогнило, фалшиво явление е смях бичуващ, разобличителен, сатиричен. Сатирата отрича света, бичува несъвършенството му в името на неговото преобразуване в съответсвтие с някаква идеална програма.

Но хуморът и сатирата, както и шегата, и сарказмът са само крайните полюси на широк спектър от различни форми на комичното, между които се разполагат редица преходни и смесени форми. Шегата може да бъде повече или по-малко добродушна, а сарказмът- повече или по- малко язвителен, хуморът- повече или по- малко весел, сатирата- повече или по- малко гневна; също тъй подвижни са границите между шаржа и карикатурата. Следователно в съотношението между полюсите на „комичния спектър” действат и сили на взаимно отблъскване, и сили на взаимно привличане. Затова далеч не винаги може да се определи точно хумористичен или сатиричен характер има едно или друго произведение.