Отворена позиция

Юрий Андрухович - "Централно-източна ревизия"

Роден е 1960г. в град Ивано-Франковск, Украйна. Започва кариерата си през 1985г. заедно с други двама млади поети, с които създава концептуалната група за литература и музика „Бу-Ба-Бу“. Тогава е публикувана и първата му стихосбирка „Небе и градски площади“. От 1989г. до 1991г. живее в Москва и учи в Литературния институт „Максим Горки“. От 1991г. е един от редакторите на списание „Четвер“ и редовно сътрудничи на други големи литературни списания в Украйна.

Големият пробов на Андрухович идва през 1993г. с романа „Московиада“. Издава още няколко романа, последният от които „Тайна“ е литературна мистификация, съставена от вероятно фиктивни интервюта. Автор е на стихове, разкази, есета, текстове на песни, включително и на музикален албум „Андрухоид“ . Редактор е на Енциклопедия на съвременната украинска литература и превежда на украински Шекспир, Рилке, Пастернак и други. Юрий Андрухович е носител е на престижните: Хердерова награда за литература; Награда за мир "Ерих Мария Ремарк“ и наградата "Антонович" за изключителен принос към украинската литература. Произведенията му са превеждани на всички европейски езици.

Андрухович е съавтор заедно със своя приятел и връстник – полския писател Анджей Сташук, на сборника с есета „Моята Европа“. Първоначално е издаден на полски език през 2000г.,а на украински излиза на следващата година. Има и уточняващо подзаглавие, което на полски звучи „Dwa eseje o Europie zwanej Środkową“, а на български – „Две есета за най-странната част на света“. Както става ясно от подзаглавието, книгата се състои от две есета: „Корабен дневник“ на Сташук и „Централно-източна ревизия“ на Андрухович.

Преводът на „Централно-източна ревизия“ на български е направен от Райна Камберова. Есето на украинския писател се състои от 18 фрагмента, всеки от които има собствено заглавие, но всички са смислово свързани и могат да се разглеждат като абсолютно хомогенен текст. Заглавията на отделните части поставят акцент върху самото им съдържание (например „Глосарий“, „Трилър“, „Цитат“), макар че релациите не винаги са очевидни. Творбата завършва с цитата „Да освободим бъдещето от миналото? Да освободим миналото от бъдещето?“, допълнен от автора с „Да освободим нас от нас самите? Да освободя себе си от мен самия? Да се освободи човек от скелета му?“

 Юрий Андрухович е отличен разказвач, има ироничен поглед над нещата и използва жив език. Текстът е някак предметен и сетивен – четейки, още в началото читателят започва да усеща мирис. Също така се сблъсква с редица познати предмети – изкуствени цветя, изтрити монети, старовремски списания, пожълтели книги. Това до някаква степен го прави едновременно близък и далечен на разказа. Зададени са много въпроси без отговори, типични за жанра. В редовете се промъкват немски и английски думи, цитати и сентенции на автори от различни епохи, парадокси, метафори и аналогии.

„Централно-източна ревизия“ преди всичко е опит за дефиниране на феномена Централна Европа. Есето се старае да отговори на въпросите: Какво означава да си европеец от тази част на света? Какво значи да си украинец?

Централна Европа е старо понятие изключително трудно за определяне. Историята и характеристиките му, както и свързания с тях идеен комплекс, Богуслав Жиелински описва с помощта на три метафори:

1.      Централна Европа като Аркадия – от тази гледна точка регионът е уникално културно пространство. Характеризира го „максимално разнообразие на минимална площ“.

2.      Централна Европа като Атлантида – регионът е описан като своеобразна Атлантида, потънала в комунистическия потоп.

3.      Централна Европа като Йерусалим – тази перспектива е пример за митологизация, а образци на този модел се срещат у Кафка, Бруно Шулц, Данило Киш.

В средата на 80те автори-емигранти, сред които Чеслав Милош и Милан Кундера, наблягат на концепцията за Централна Европа като динамично пространство, а не като фиксирано географско цяло. Андрухович продължава тази емиграционна традиция, вгеждайки се във връзките между идентичността и историята. Размислите му надхвърлят споменатите концепциите.

Текстът си служи добре със субективизма, присъщ на жанра есе, и се дистанцира от амбицията за научен синтез на явлението, дефиниращо характристиките на централната част от Стария континент. Перспективата на автора е обърната към миналото и той ни отвежда на едно пътуване във времето, в паметта, по клоните на генеологичното дърво, за да ни разкрие своята Европа. Неслучайно сборникът ее озаглавен „Моята Европа“ – спецификата е в собствеността. Полското подзаглавие, от друга страна, ни насочва към намалената до използване на името същност. Впускайки се в това пътуване, той вижда осеяни с развалини пейзажи, които всъщност се оказват източник на носталгия по безвъзвратно изгубеното. Андрухвич създава свой регистър на останките, като целта му е да структурира и разгърне централно-източното пространство. Жадува да намери мястото си в него, опитвайки се да го назове. Материалните руини и руините на омразата, любовта, вярата, надеждата са елементи от паметта. Андрухович разширява още тези ментални ретроспекции, припомняйки си около сто години от историята на своето семейство и се опитва да обвърже събитията с екзистенциални тълкувания. Проследявайки разклоненията на родословното си дърво, авторът свързва съдбата на рода с опита на общността, защото отделното оцеляване на неговите предци е същевременно и исторически век на болезните украински преживявания.

Спомените за тези събития обаче не подтикват Андрухович към размишления за геополитическото проклятие на Украйна. Той не подема темите за границите на Европа, които всъщност са ликвидни и субективни, нито за неразбирателствата между Изтока и Запада. С ирония описва географско-историческата предопределеност на Централна Европа, потискана от две суперсили – Русия и Германия. Иронично коментира и споровете между централноевропейския историоцентризъм и неговите противници - западноевропейските интелектуалци, утвърждаващи антиисторическата връзка с действителността.

Историята и историософията са неделима част от биографията на писателя. Те функционират като фон, на който се откроява личностното. Съпоставянето на личната нарация с дискусиите на интелектуалците има ключово значение за ревизията на понятието Централна Европа. Андрухович бяга от споровете за смисъла на историята, проповядвайки необходимостта от индивидуална памет. Тази памет, а не историята, е посочена като най-важната форма на миналото, решаваща идентичността на човека. Европа всъщност представлява собствената биография, съдържа живота на собствените предци. Ключът към решаването на проблема е паметта, а не идеологическите и политическите категории. Тази переспектива на индивидуалния опит, предложена от Андрухович, може да бъде средство за избягване на граничните конфликти.

Есето на украинския писател е разказ за себе си и за своите корени, позволяващ преодоляването на преходността, символизирана чрез средноевропейските развалини. Най-емоционалните фрагменти на есето са посветени на младостта, връзката с бащата, семейните легенди. Амалгамата, която създават всички тези съставки, представлява неговата личност и идентичност: „Не струвам нищо без паметта си, това е такава страна, където има по много от всичко...прекалено много от всичко, без което няма нищо, не би ме имало“.

Въпреки меланхолията и носталгията авторът не оставя читателя в минорни настроения: „Човешката формула е памет + надежда... Паметта ми позволява да правя всичко, което пожелая. Надеждата ми няма граници. Принуждавам времето, прелиствам десетилетия, премествам пространства и понасям живота в точките на пресичане“. Според Юрий Андрухович „на всеки един от нас човешкото Аз стои в централноизточната част на тялото“, а именно в сърцето.

Иржи Кратохвил

Иржи Кратохвил е чешки автор, познат на източноевропейските литератури, много превеждан, в исторически план той носи този опит на прелома; В началото н 90-те разгръща творчеството си, но на една недебютантска възраст. Творбата „Мечи роман“ – преработвана от него и приспособявана с цел публикуване, но не успява. По-късно е преименуван на „Прамечка“; От нач. на 90-те год. До сега издава около 10-тина романа (2-3 сборника с разкази, както и сборници с есета); създава собствена авторска визия за писането и за творчеството (създава интерпретаторска реплика към художествения си свят) → възможност да бъде разбран/ интерпретиран човешкият свят; (такъв автор е Кундера). От тук той извежда тези като: 1) отказ от миметичното изкуство, 2) дистанция от реализма (езикът на реализма не е в състояние да изрази тази метаморфоза на човешкото), напр. архетипите, които съвременната л-ра пренаписва по нов начин. Той е автор преди всичко на проза – романи. Създава много оригинална версия на постмодернизма, който отразява чешкия л-ен опит от един контекст към друг, в последните 20 години. В основата на писането му е интересът към идентичността, която никога не е стабилна – героите му непрекъснато се променят – външно, но и като самосъзнание, като памет (паметта като носител на човешката идентичност – личностна, родова, културна, човешка, цивилизационна); Оригиналността му е свързана със специфичния исторически опит на източноевропееца – напр. възможността л-рата да бъде осмислена от опита на тоталитаризма. Представата за тоталитарната власт като натиск над личността/ идентичността. Разказ за властта като разрушаване на човешката личност. Преображението като трансформация в творчеството му (преобличането; външната промяна на героя, както и смяната на пространствата напр. в „Любов моя, постмодерна“); конкретни, реални пространства той превръща в литературни пространства (Париж, Прага, Краков – силна линия в чешката традиция, която започва още от 19-ти век). Охудожествяването на разпознаваеми пространства – Бърно в текстовете на Иржи Кратохвил е сложно л-но пространство, което е флуидно и непрекъснато преминава от една форма в друга. Често го свързват с Борхес (темата за съня, темата за езика, дълбинната интертекстуалност на техните произведения). Разликата м/у фикционално и реално и накрая се оказва, че сънят е по-реален, той казва – „Възможно е ние да сме нечий сън“. Езикът в ПМ като пораждащ фактор, свят, който ражда действително със силата на назоваването. Автономията на худ. Свят, защото езикът е всесилен. Всеки текст на Кратохвил има препратки към цели типове худ. Светове, към различни възможности на пренаписване.

Понятието Средна Европа

Интересът към Средна Европа. Понятието „Средна Европа“ като контекст за идентификация в културата. Има 2 свята – източен и западен, но има и един среден (най-рано се появява в контекста на Чешкото възраждане); „среден“ като алтернатива на Изтока и на Запада – идеята за центъра, за средата на Европа (кн. с есета на Вл. Мацура – семиотични есета); Една митологизация за представата на център, сърцевина на континента. Още от 19в. има цяла поредица от подобни понятия – нпр. Балканите претендират за някаква кръстопътност, в чиито мащаби се осмисля националната идентичност; Понятията – средиземноморска култура, Европа и Изток – Запад;

Корените на това понятие са много дълбоки (интуитивни представи – около 16-17в., т. нар. „бароков славизъм“) – в пол. късноренесансова поезия; историята на Мавро Орбиний – история на славяните. Този опит за обединение, общност е и следствие на османската угроза; усещането за езици, общност; територията на славянското се мисли през духовното, но най-вече през езика.

Концептуално, научно – този слав. контекст става изключително важен през 19в. (народи без държава => осмислят общото битие) – духовно родство, органичната свързаност и езика – красив и богат – 19в е апогеят на този идеал за славянството.

През 20в. този идеал се осмисля изключително позитивно – напр. сп. „Мисъл“ (чехи, поляци често се споменават в изданията); През 2-рата полов. на 20в. поради идеологическа причина това понятие е утъждествявано с този източен контекст. Това отнема от митологичната му сила. Има един период, в който чехи, поляци, словаци се дистанцират от славянството. Понятието е изместено от друго значение. След 89-та много хора се разграничават от това понятие, тъй като по времето на соца значението му е изместено и е запълнено с идеологически смисъл.

Средна Европа – пикът в силно положителното осмисляне на понятието е около 2-рата половина на 20в., корените се зараждат 70-те и 80-те год. на 20в. и понятието се превръща в алтернатива на Изтока и Запада – идеологизират го и го митологизират. Автори като Кундера и Киш, унгарски и полски писатели работят в тази област. Но най-ярко успява да го наложи като понятие Милан Кундера.

Освен Средна Европа има и др. понятия, свързани с Източна Европа. Положително или отрицателно понятие е Източна Европа? Защо?

Милан Кундера

1.      „Изкуството на романа“

Писана е през 80-те години, роман и есе са 2-та важни жанра за автора.

2.      „Непосилната лекота на битието“ – постмодернистичен роман; роман – символ;

Милан Кундера е един от големите романисти на 20в. в европейски мащаб, един от най-големите и най-важни автори на ПМ-роман. Модерен автор от мащаба на Павич, но в същото време романът му е много различен като композиция и като разбиране за романа. Дебютира в прозата през 60-те год. – напр. р. „Шегата“; Още през 60-те и 70-те год. го свързва с постмодерния почерк категоричното разбиране (експлицитно) за фикционалността на худ. текстове. Текстът като алтернативна реалност – това, което после се превръща в лайтмотив на ПМ. Типология на разбирането на ПМ за Кундера; ясно изградено писателско л-но съзнание, което е хомогенно от 60-те год. нататък; една отделна вселена, един свят, който е концептуално изграден – за худ. му творчество; Фигурата на автора в текста като фикционална вътре в текста. Тази оголена фикционалност, свързана с мисията на романа, романът като начин да бъде мислен и усвояван света. Романът не просто като л-ен жанр и авторът не просто като писател, а като романист, като средство да бъде обитаван света (в есетата му романът има онтологичен смисъл); Кундера създава през романите своята концепция за възможности, пространства и залог на писане (залогът, който прави смислен човешкият свят). Кундера създава собствен романов модел – външен (7-те части на книгите му) и вътрешен. Тези 7 части създават полифоничния  модел на романа => отделните части преливат една в друга и чрез това се създава възможност за вариативност на гледните точки. Вариативност + субективност = хомогенна гледна точка; Книгите на Кундера не зависят от сюжета. Сюжетът е проиграване на смисли и възможности, средство за разгръщане на хомогенната гледна точка (= концепция, тема). Една от големите теми е темата за паметта и забравата, напр. в „Книга за смеха и забравата“. Темата за случайността и съдбата и волята и непрекъснатата обратимост между тях. Романите му са изключително прецизни на лексикално ниво. Думите търсят категоричността, заковаването, фиксирането на смисъла. Автор, който силно контролира начина, по който трябва да се възприема творчеството му. Творбите се интерпретират от автора в творчеството му. Кундера има друга книга със заглавие „Изкуството на романа“ през 60-те год., която е коренно различна от книгата „Изкуството на романа“ през 80-те.

Ключови автори за Кундера – Сервантес, Рабле, Кафка, Брод, Фриш и др.

Жанрът роман, свързан с европейската идентичност и темата за Средна Европа.

Художествени проявления на постмодернизма

Първи представител – Павич – „Вътрешната страна на вятъра или роман за Херо Леандър“, нар. е „роман - клепсидра“ (клепсидра е воден часовник); книгата е с 2 лица; претворява и пренарежда текста → нови значения; Имената в заглавието са от древногръцки мит; Смъртта, любовта (единство и докосване) са ключови ядра; андроинен роман (андроини – женското и мъжкото начало, т.е. съвършенство); Любов/единство/докосване; Структурата има отношение към перцепцията – трябва да бъде прочетен романа от единия и от другия край; Главни герои – Херо (Херонея) и Леандър; 2-те части в кн. са различни като наративен модел; усещане за безвремие, въпреки множеството дати и години; Идеята за това, дали душата може да има пол; Неразрешими мистерии, които имат лесно разрешение в живота; Отказ от персонификация, героите са идентифицирани с архиетипни модели и родови начала; Душата като стара и древна, душата може да бъде женска и мъжка; Смъртта, свързана с времето и с вечността и смъртта, осмислена като жив организъм и като нещо, което може да живее преди и след човека при Павич; Книгата играе със съзнанието и с читателя до такава степен, че предизвиква читателя да търси връзки там, където ги няма; При Павич е характерно и смесването на жанровете.

„Другото тяло“ е последната книга на Милорад Павич, издадена 2006г:

паралелното битие на академичното с романа като при Умберто Еко, Юлия Кръстева и др., но това е типично за ПМ и не е белег на романа; самото академично писане се разколебава в последно време – сюжетно писане със сюжетна логика

за живота в света и отвъд;

любовта, която в книгата трае 4 века;

богословска и любовна тема с привкус на мистерия;

Павич често идентифицира романа с определена форма – клепсидра, карти „Таро“ и др.

Павич е енциклопедия на теми, сюжети, образи, мотиви на постмодерния тип писане, един компедиум. Колекционерство на постмодерни мотиви с известна ирония от позицията на писане – както авторът е ерудиран и знае какво пише, така и читателят ще знае какво чете. Авторът, който до безкрайност играе и това влия в/у възприятието на читателя. Предписания, рецепти на четене и игри с формата. Въприемането на металитературна ирония. Голямата тема на Павич е в убеглостта на категоричните събития, на категоричните гледни точки. Огледален/ двойствен образ – типичен за Павич – напр. близнаците, мъжа и жената, клепсидрата и др. (Херо и Леандър – 2 огледални образа, които се разминават във всичко);

словото и паметта: словото, пораждащо и първоизточник и паметта, като основа на човешката личност за човека, който помни себе си, но и тези преди него;

солта;

сънят като алтернативна реалност (герои, тълкуващи сънища);

библиотеката при Павич и при Борхес е образ на самия свят; тя е неизбродна, лабиринт, символизира сложността на света, нейната подреденост е неподреденост, тя е образът на знанието в неговата безкрайност;

речник, енциклопедия, каталог – жанрове, които опровергават това, че всичко може да бъде събрано, напр. „Хазарски речник“ казва точно това – написва се един речник, за да се покаже, че света го няма;

знанието при Павич е самият свят;

смъртта - във всякакви възможни варианти – която губи своята категоричност и окончателност; смъртта се оказва раждане или прераждане;

времето, което е линейно (с начало и край) и циклично, митологично (без край и начало);

архетипни образи – приказките, митовете и легендите, свързани с цивилизационните представи на човека;

персонифицирани герои – техните въплъщения, преобличане, преминаване от мъжко в женско;

Динамика и типове употреба на понятието постмодернизъм

В славянските л-ри ПМ има голямо значение – различни експерименти и възможност за излизане от обикновените параметри на л-рата. Този п-с има и своите противници. Но в разл. л-ри има и разл. мотивации за своето приемане. Наличието на неофициална традиция поражда един по-категоричен елемент на действителността на л-рата извън нея. Нееднозначното динамично отношение е най-ярко изразено в началото на периода. Темпоралната логика на присъствието на ПМ не е еднаква – в нач. на 90-те год. в България и Хърватия Пм не е ново модерно явление, там то има своите класации като един Павич напр. Чешката л-ра е пример за дебатът за/на литературата, който сякаш замъглява фактите, оставащи едва забележими (самиздатска, дисидентска л-ра). Характерно е и вглеждането в л-рата към самата нея. Поява на мн. книги, които остават едва забележими в тази хаотичност и интензивност до 90-те години и чак след това се реабилитират.

Почти навсякъде в нач. на 90-те има дебати за ПМ, усещане за преломност на тези години, където ПМ се оказва поводът, ключът около който се водят тези спорове. В бълг. л-ра дебатът върви в насока на поколенчески сблъсък. Литерат. Прелом на 90-те в България е приет като поколенчески сблъсък. Другаде имаме невидимост на младите автори за сметка на старите. Кратохвил (средно поколение на л-рата) в чеш. л-ра се превръща в апологет на ПМ. Разбирането на л-рата като важна за себе си със своята автономност и л-рата, която трябва да засяга важни социални теми – това е сблъсъкът, а не поколенческият. Дебатът за значимостта на л-рата и нейната публика – търсене на по-големи читателски контексти, по-широка публика. Синдром на редукция на понятието за ПМ в чеш. л-ра, напр., ако една книга се определи като добра от критиката и всички знаят, че тя има ПМ-черти, никъде в анализите не я нар. „постмодернистична“, защото тази дума вече има приоритивно значение, т.е. на определение.

Не е непременно дебатът да се води около понятието ПМ, но то се оказва ключов синдром и признак на периода, което обяснява какво значение има ПМ за л-рата.

ПОСТМОДЕРНИЗЪМ:

-          ключ/ знак, който надхвърля собствения си обем и нагласа на л-рата за играта на изкуството;

-          признак, присъщ на периода;

-          около това понятие минава голяма част от дебата за л-рата от 90-те год. на 20в.;

-          „постмодерен“, „постмодерна“, „постмодернистичен“ – като негативна х-ка на периода, нарицателно за новаторския и експериментаторския дух на периода;

-          ПМ отвъд границите на понятието;

-          действа като парола – в положит. (+) и отрицат (-) смисъл;

-          минаването на границите за усещането на периода;

В кр. на 1-вото 10-летие тази негативна напластеност за понятието преминава. През 2000 тези тенденции са видими, л-рата тръгва към типични за нея светове. Пада дебатът за периода и спада тази полемична нагнетеност към него. Появяват се нови теми и нови въпроси.

Постмодернизъм - същност

След 89-та год. един от предпочитаните худ. модели става ПМ, защо? – Падането на комунизма води до отпадане на дотогава контролираните п-си в литературата. Различни типове поетики, различни представи за л-рата. Експериментът е на почит през 90-те. Понякога имаме не само постмодерен, но и авангардистки (= интерес към промяна и иновация на всякакви л-ни нива) п-си на изпробването на л-рата.

Какво е отношението на авангардизма към ПМ?

Тезата на Бард за смъртта на автора.

Наличието на акцент на пишещия литературата в самия п-с на писането се нарича металитературност и това е силно застъпено през ПМ. Това представлява новият прочит на стари мотиви. Дебатът за значението на ПМ (някои го четат като „след“ модерността, т.е. 2-рата половина на 20в.). Модернизъм – период в изкуството от кр. на 19в. до Междувоенния период (Ранен модернизъм и Междувоенен авангард).

Постмодернизъм < – > Модерност, епоха на модерността са в много сложно отношение. Епохата на модерността – това е времето от Просвещението до средата на 20в. Понятието постмодернизъм не е само понятие на л-рата, а е свързано с всички хуманитарни дисциплини и от тук се пренася и в л-рата. Идеята за цялостна промяна в осмислянето на човека. Изчерпаността на всичко и идеята, че живеем в пост- пост- модерно време. Преломи, които засягат широк контекст, а не само л-но направление. „Пост-“ като отрицание спрямо Модернизма и „пост-“ като отрицание на модерността. ПМ е неединен като идея и самият дебат е ПМ. Важни неща в л-ен план като тип интерпретация на века: променящите се технологии, промяната в медиите и засилването на визуалното за сметка на словесното. Словото, високата култура, логоцентричният модел на Просвещението и общество, живеещо във високата култура → популярна култура, визуална култура, собствени публики с отделни нишки = > характерна е фрагментаризация, както и това, че логоцентричният х-р се редуцира за сметка на визуалния свят. Другата линия: усложняването на все по-технологично развития свят и човешката идентичност. Човешката идентичност става все по-сложна и все по-травматична.

Жан Бодрияр е един от теоретиците на ПМ. През 90-те год. за 1-ви път дават важни военни действия по ТВ (Садам Хюсеин и Близкия Изток), а Жан Бодрияр коментира това.

Ефектът на пресищането със знания за света (напр. това, че знаем мн. за най-затънтените места на света) слага травма в/у човешката идентичност. Проблемът (темата) за идентичността (усложняващата се чов. личност, затруднената способност на човека да се чувства тъждествен на себе си;). Представата за една променяща се културна и антропологическа ситуация след средата на века. Променят се и много други аспекти – отношението към природата, култът към потреблението, консуматорското общество, живеенето на кредит и купуването на лизинг прави човека по-свободен в битието му, но в същото време го прави много зависим.

През 50-те и 60-те години се появява голямата критика на това общество напр. Дж. Селинджър, Бийт и др., защото под влияние на това културата започва да добива пазарна стойност и да се свързва с комфорта на битието. Изкуството се превръща в продукт и в потребление. Културата се превръща в продукт на бита и на пазара.

Какво значи отказът (отказ от единната гледна точка, от субективното) от големите разкази (разказ като история, разказване) и големите наративи.

Как ПМ мисли историята?

Големият жанр на ПМ е РОМАНЪТ.

→ ПМ толерира до този момент потисканите гледни точки;

→ не можем да разкажем историята, защото нямаме една гледна точка, а ако изложим една, потискаме другите;

→ Мн. важен за ПМ става л-ният канон (това пак само по себе си е субективираща гледна точка).

→ Пропусканите от каноните (големите разкази) на потисканите до тогава гледни точки, напр. пропускано е женското присъствие.

→ Юлия Кръстева се стреми да реабилитира потисканата женска гледна точка в л-рата.

→ Интерес към колониалните култури (напр. индийската).

→ Историята на ПМ е релативизираща и той знае, че има и др. гл. т., но просто когато се разказва за момента, се акцентира в/у една гл.т.

Основните възгледи в ПМ се прехвърлят в/у нивото на худ. език. ПМ е хетерогенен в худ. план (много нехомогенен), стремление към плурализъм. В хронологичен план: от 60-те год. нататък; Популярен е в ЗЕ от 80-те до днес; В слав. л-ри навлиза след 89-та год. с изключение на бившите югославски републики (там се появява още през 80-те като резултат от специфичната културна ситуация тогава). Титова Югославия предприема по-еманципиран модел – политически, иконом. и културен; В част от другите л-ри има прояви при разл. автори на ПМ – чешки автори, напр. още 60-те и 70-те – Храбъл, Кундера и Вл. Флукс (от 80-те). Тази т-я за белези на ПМ през 60-те и 70-те год. е оспорвана. През 60-те – размразяване във всички л-ри, а в такъв контекст става важен експериментът (експериментаторската нагласа). ПМ е най-характерен за л-рите след 89-та. Осн. му черта в л-рата и изк. – иновативните способности на л-рата са вече изчерпани, представата, че всичко вече съществува, а на ПМ му остава да играе с тази традиция, да я пренаписва и пренарежда.

експ. При модернизма ≠ експ. при ПМ

                                                – пренаписване, пренаеждане на нщ. ново през старото.

Новите възможности на пренаписване и пренареждане на познати елементи. Иновативните възможности идват през знанието за традициите, периодите, направленията и тяхното пренареждане. Ново явление за ПМ спрямо предходните периоди е: отношението на усвояване на традицията (и традициите изобщо), а не както досега – напр. Ренесансът отрича Средновековието.

Интертекстуалността е фундаментална черта на ПМ-произведение, напр. фактът, че мн. от ПМ-автори са философи, литературоведи – имат познания в опр. сфера, ерудиция и я превръщат в л-ен сюжет. Това е защото л-ния текст е невъзможен като „невинен“, а почива в/у традицията, в/у ерудицията като мотив. От тук и тази металитературна нагласа. Литературната творба като автономен свят – коя история е реална – тази, която е там или която мислим за истинска. Модел (алтернатива на реалността в измисления свят) → металитературност (л-рата като обект на самата себе си). Често ПМ-текст е автоироничен – напр. в разкаите на Борхес (автоиронично, но и буквално).

*пастиш – форма на пренаписване, почива в/у интертекстуалност, но за разлика от пародията е или неутрална, или положителна.

Представата за езика, за пораждащата се мощ на словото – „през назоваването се ражда света“, въпросът „Съществува ли нещо, когато нямаме дума за него“. Езикът е средство за създаване и средство за измисляне на нещата.

Традиции, стилове и жанрови форми са смесени в мн. разл. отношения => тотална релативизация на висока и ниска л-ра (премахнати са границите). Поглъщане на познатите прийоми и средства, които могат да влязат в употреба на ПМ-писател. Класическият жанр на ПМ е романът. В бълг. л-ра е изключение и там навлизането е през поезията – 90-те год. ПМ-творба е многопластова и може да бъде четена през един пласт, но и през всички пластове.

Иржи Кратохвил – един от най-силно идентифицираните ПМ-автори, който пише програмен текст за ПМ;

ПМ е подривен и към самия себе си – не създава теории, програми, което работи с/у него като конкретизиране на същността на явлението. Литературата е затворена в самата себе си, но никога не е била толкова свободна.

44. Развой на местоименията в следпраславянската епоха

Тенденции в развоя на местоименията: лични, показателни, въпросителни, относителни, неопределителни, притежателни.

1)Относителни – в половината славянски езици няма такъв обособен клас – имат форми на въпросителни местоимения. Източнославянски и полски съвпадат –же/ж е подсилваща частица: чеш: jenž, стб –же (нже, iеже – им.п) показателно по произход – били са анафорични, подсилени с частица –же à относителни. Към всяко въпросително като добавим –же à относително. В ср/хр няма отделни относителни местоимения, но на словенски има частица, с която образуват относителни местоимения: -re (същото като –же) – ж преминава в r между гласни. В западнобългарски няма отделни относителни – използват се въпросителни. (-то за относит) КНРМ също има – образуват се с –що (-што) кадешто, kojшто.

2)Неопределителни – стб. NЯ- (представка за въпросителните). Рус: (не)которьiй, чеш: (ně)kdo, словаш,ср/хр също е така ne-. Някой си – подсилва неопределеността. Полски и укр: неопределени: gdzie, gdzieś, kto – ktoś, словаш: kde – kdesi / nekde, чешки също.

3)Показателни – третоличните местоимения по произход са показателни. Те са и анафорични.

Стб сь, сн, се (близки до говорещия), Тъ,та,то (близки до слушащия), оnъ,оnа,оnо (отдалечени), овъ, ова, ово (противопоставяне)

Рус: он, она, оно – само третолични, не показателни

Белар: ëн, янам яно с йотация – протетично j, той, тая, тое – за далечни, гетай, гетая, гетае – за близки, от тън, таia, тоie – к. Стб / средонб кън, каia, koie

Укр: вiн, вона, воно, цей, ця, це – за близки, той, та, те – за далечни

Пол: on, ona, ono, tъnъ>ten, ta, to - близки, tamten, tamta, tamto – далечни

Ср/хр: четиричленна – съкратила на 3 реда местоимения: ovaj, ova, ovo – близки, taj, ta, to – близки до слушащия, onaj, ona, ono – за далечни.

Бг показателни > членна морфема. Родопски: котаса (близко до говорещия), коштана (отдалечена и от двамата), коштата (близка до слушащия). Тенденция „на“ да измества другите в говорите. В повечето говори „та“ е изместило другите. В западна Македония: кача /кукаса (близко до говорещия), куката(близко до слушащия), кукана.

43. Развой на глагола в следпраславянската епоха

Развой на неспрегаемите глаголни форми: причастие, деепричастие, инфинитив, супин.

Инфинитивът не изчезва толкова рано. Не мога каза/ Не мога го направи – са били нормални до към ср. XXв. (инфинитиви, загубили окончанието –тн) Да-конструкцията също и в ср/хр, но и инфинитиви се употребяват днес. В късния праславянски е в процес на установяване глаголният вид, по-късно в славянските езици е категория, която разделя на 2 групи всички глаголи. Вторичен несвършен вид от всички глаголи (дали може). В БЕ може от абсолютно всички (скачам – първичен несвършен – може да е в момента и обичайно действие; скокна – свършен вид, моментално и еднократно, скоквам – несв.в. II, в коментари или указания, описване на ситуация). Тази възможност намалява на запад. В чеш,ср/хр действията се предават със свършен вид, когато коментираме / даваме указания в сег.вр. (Полски и  източнославянски са посредата на двата полюса: БЕ ---- чешки,ср/хр)

Времена: бъдеще време: к.и.е. –спорно е доколко е имало.  –s- (старогр) +сег.окон. > бъдеще време. Една форма в най-старите кирилски паметници: бъiшę-ште (причастие за бъдеще време само при гл. Съм се среща няколко пъти)

                                    *bhui –s- nt-

Изчезват или се заместват с нови. Когато се появяват първите писмени паметници няма единна парадигма за бъдеще време, подава се чрез спомагателен глагол нмятн, хотятн, naчęтн .. + инфинитив

Севернославянски: възниква обща парадигма за бъдеще време: (св.в.+ок. за сег.вр.) *bądą... + инф. – само за несв.в.

Рус: буду писать, укр: буду писати // инф.+ *jęti: писатиму, писатимеш...; пол: będę pisać // вм.инф.елово причастие: będę pisał,a – някога е било бъдеще предварително, чеш: budu psat, словен: bom, boš (спом.гл. – като останалите западносл), ср/хр, бг (всички южнослав. по един начин): гл. Искам. Вместо инфинитив може и да-конструкция. Новобългарски след XV в текстове: 1) ща писа, щеш писа  - осечен инфинитив, спрегнат спомагателен глагол; 2) ще да пиша, щеш да пишеш, 3) спом.гл. става неизменяем ще да пиша, ще да пишеш, 4) „да“ излиза от употреба: ще пиша, ще пишеш.

Сег.вр.: пиша, (мин.св.в.)аорист: писах, (мин.несв.в.) имперфект: пишех, (мин.неоп) перфект: писал съм. (в късния праславянски ги има) пишел съм – преизказна форма, не е имало в праславянски, както и в останалите славянски няма.

До XV в във всички славянски се употребяват и 3-те минали времена, след това изчезват аорист и имперфект в севетнославянските езици, а перфектът се превръща в общо минало време. В севернославянски от време на време се появяват и форми писал бях, писал бил – по-рано минало предварително време – сега имат стилистичен отенък и не е задължителна употребата им. Перфект в минало време – всички севернославянски без лужишките. В тях аорист се образува само от глаголи от св.в., а имперфект – от несвършен.

Писах – напишех,  напишех. Чешки: близък до праславянския перфект: chodil jsem, chodila jsi, chodili jsme, chodily jste – по лице и число, стб ieсмь, ieсн, ieстъ, пол: chodziłem/ś ....- сливане на спомагателния глагол с еловото причастие. Спомагателният глагол е отпаднал от перфекта в разговорните източнославянски езици – не се употребява и в сегашно време. Рус: я,тъi,он,она писал(а), мьi, вьi, они писали. Южнославянски: имперфект и аорист са изчезнали в словенски, ср/хр има имперфект и аорист: dođoh, dođe (2), dođosmo, dođoste, 3л мн.ч. dođoše. Стб –шę (аорист), -хą (имперфект). Трънско, белоградчишко –ше, pletijah, pletijaše, pletijasmo, -ste, -hu – пази се различието между имперфект и аорист, в бг се изравнило – хą. В ср/хр употребата е по желание – може само перфектни форми, когато разказваме, а в бг е невъзможно. Има тенденция перфект да измества имперфект и аорист (в приказки, худ. Л-ра се употребява аорист).

В бг не може да се заменят в мн случаи – по-строга употреба на 3-те времена. Съчетават се свободно с глаголния вид: аорист (на)писах, имп. (на)пишеше. Тенденция към отпадане на инфинитив, в съвр.бг в по-архаичен стил може да се употребят сечени инфинитиви: писа от писатн: недей писа, не можеш писа (до ср XXв) Оцелява да-конструкцията: не мога да напиша. Подобна тенденция има в ср/хр.

42. Развой на прилагателното в следпраславянската епоха

Обособяване на прилагателните като част на речта, формално (морфологично) различна от съществителните. Развой на кратките и сложните форми на прилагателните. Развой на формите за степени за сравнение.

В късния праславянски прилагателните се разделят на 2 пласта: прости и разширени форми. Начало на тенденцията към формално обособяване на прилагателните като самостоятелни имена / части на речта.

Рус: добръiй – доброго РП (ВП одуш.) ед.ч., Чеш: dobry – dobreho, пол: dobry – dobrego, стб добрааго – добраго, етого, tego, toho, meho Стб паметници доста широко се използват простите форми, в повечето славянски езици, употребата на прости форми на прилагателните е силно ограничена: езиковата употреба на прости форми на прилагателните е силно ограничена: Севернославянски – най-често в руски като именна част на сказуемото -> само в именителен падеж. В западнославянските само ограничен брой прилагателни. В ср/хр тенденцията също действа, но не е толкова далеч. Много прилагателни, но не всички могат да образуват прости форми.  –ски Простите само за: И,В,Р,Д падеж. Ограничаване на падежите на простите форми и семантична / синтактична разлика.

Степени за сравнение: - бг се е балканизирал и образува не чрез словообразувателни наставки като другите славянски езици, а седнотипни представки по-, най-. Още XIV век в среднобългарската Троянска повест (7 членна падежна система, но степенуването е ново): подобра внтеза – ранна балканизация (КНРМ и югоизт Сърбия)

41. Развой на съществителното в следпраславянската епоха

Ограничаване на формите за двойствено число, поява на мъжколичен род и по-нататъшен развой на категорията одушевеност.

Аблативен и родителен падеж се сливат в к.п.с. В късния праславянски са 3 числа: единствено, двойствено и множествено. След праславянския период двойственото е изчезнало в повечето. До XVI в има употреба навсякъде – пази се дълго. Пази се в двата лужишки и словенски. Конкретните форми са отчасти стари, отчасти иновационни, а в много случаи се използват форми за мн.ч.

Дв.ч.: долнолуж. ИП konja, muža; горнолуж. – konjej, psaj; ДП-МП konjomaj, psomaj; словен: ИП moža, prsta

На словенски няма отделни окончания за родителен и местен падеж дв.ч. – използват се за мн.ч.

Бг ръце, очи, уши (по произход двойствени)

Пол: ręce, oczy, uszy

Чеш: ruce, oči, uši

Ср/хр: х , oči, uši

Експанзия на елемента –ma в двойствените окончания – разпространил се е във формите за мн.ч.

Разг.чеш: zubama (zuby), městama. Дат+тв+мест мн.ч. – zubima, ženama ср/хр. Бг одушевени форми за числ: двама, трима...

По-нататъшно прегрупиране на склонението според граматичния род, одушевеността, мъжколичността, веществеността, абстрактността на съществителното: стесняване на употребата на непродуктивни склонитбени типове, хибридизация и взаимно влияние между старите склонения.

Флексия за двойствено число: същ.м.р. на –а след числителни. Рус: 2-4 м.р. (о-осн) – а. Двама студенти, два стола (неодуш.) – идва от окончанието за дв.ч. – в бг не се спазва винаги.

Категории на  съществителните, които се наслагват, като пазят 3-те граматични рода от к.и.е и праславянски:

Род   м.р.   ж.р.   ср.р.

Род   /одуш./ мъжколичност

В стб паметници се наблюдава начало на установяване на категорията одушевеност. Стб имена на лица в м.р. ед.ч. се проявява категорията мъжколичност чрез заместване на ф-мата за винителен падеж от родителния. (врагъ – врага; рабъ (по-ниско в общ.йерархия) –раба (божий-по-високо)). След края на праславянската епоха XI век окончанието –а в м.р. ед.ч. става задължително и при имената на животни. Категорията одушевеност се среща във всички славянски езици задължително. До ср.XXв. е било книжовно да казваме: Дядо Иван дойде. Срещнах дяда Ивана.

Мн.ч. – няма категорията одушевеност в стб паметници; езици, в които се скланят еднакво одушевени и неодушевени съществителни в мн.ч. и няма форми от родителен п., които да заместват винителен: ср/хр: gradovi ИП, gradove ВП.

Източнославянски езици, където одушевеността е обхванала всички съществителни в мн.ч.: рус: ИП ученики, коровьi, ребята; РП=ВП учеников, коров, ребят.

Различия в мн.ч. при прилагателни: В стб мн.ч. прилагателните имат 3 рода.

Ср/хр dobri muževi, dobre žene, nova sela

В съвр бг имаме смо една форма за прилагателни в мн.ч. – нямат категорията род. Последователно се различава родът при прилагателните мн.ч. от съвременния чешки език: Кн.чеш: dobři muži, dobre ženy, dobra města

Общославянска тенденция за отпадане на различията в мн.ч. Това не е така за езиците, които различават мъжколичен род в мн.ч.: там има омонимия на родителен и винителен падеж. РП=ВП лица от мъжки пол: student – studenci. Dobrzy Polacy k>c, словашки: мн.ч. ИП dobri chlapi, dobre welke mesta, dobre ženy.  В горнолужишки също има мъжколичен род с подобни особености.

Взаимодействие на различни типове склонения помежду си. Някои мъжколични същ. в мн.ч. имат по-особени окончания:

Пол: uczeń – ucznowie, pan – panowie

Словаш: ove+a panovia

И в други езици се разпространява окончание –а: руски: синовья, господа, учителя.

Бг госпожа, госпожи – правилна форма.

Среднобългарски паметници – има дума за госпожа – госпожда (-всички жени – Тоянска повест).

Укр: панi, панове – взети от полския речев етикет.

Опростяване на флексията: уеднаквяване на окончанията в мн.ч.

Във всички източнослав. Езици и в полски:

                 ДП               ТП          МП

Изтсл.     –ам             -ами         -ах

Пол.        –om            -ami         -ach

Промени в броя на падежите, падежен синкретизъм, ограничаване на броя на падежните окончания с еднакво значение (на падежната аломорфия). Поява на членни морфеми. Падежите в ранноновобългарския език.

Падежен синкретизъм (типичен за кн.ср/хр)  в новощокавски говори, кн. Черногорски...

Ед.ч. ДП=МП u Beogradu / Kosovu; мн.ч. ДП=МП=ТП –ma gradovima, ženama

НЕзадължителен синкретизъм, подобен има: ДП-МП словаш., укр. В руски не се употребява, изкл. Боже господи.

На бг – звателни форми за собствени имена не се употребяват, защото звучат грубо.

В укр: най-редовно се употребяват. По-архаични са земля – земле.

Падежите в развитието на бг език:

-До XIV век функционира без дублетни форми: по всях бродовох (по всички бродове) МП с иновационно окончание

-XV век след предлози се употребяват старите падежи или ВП: с тоизи добъiток (балканска черта), с добъiтком

-XVII век се появяват ранноновобългарски дамаскини: с 4 падежа

ИП             змей                      членувано: змеят

ДП(+РП)    змею  лютиму                          змеютому

ВП             змея   лютиго                           змеятого (в някои диалекти и днес е така)

Сливане на някогашните склонения на о-основи и й-основи в едно склонение за м.р. на съгл. в стб паметници рядко се е срещало.

РП ед.ч. – а(о-осн), и (й-осн)  неодушевени + неща, които трудно се броят / веществени съществителни.

Пол: lasu, teatru, brzegu; словаш: stul, stola (брои се), strom, stromu; чеш: dim, dimu, pluh,-u; словен: gradu (не е дублет вече), няма в ср/хр., укр: пiсок, пiску, театру. Р и М предпочитат неодуш., Д предпочита одушевени.

-u Р.П. ед.ч.: рус: запах коняка, рюмка коняку (чашка коняк) – количествени. В другите изтслав –у като западнослав. езици. Зависи от думата, тенденциите са подобни.

-u МП. Ед.ч. й-основи: (без южнославянски, където има изравняване ДП=МП). Полски: -k,-g,-h człowieku, wrogu, strachu; словаш: м.р.,ср.р –k,-g,-h,-ch + u; чеш: само тенденция на –k,-g,-h,-ch много, но не всички:  břehu, sněhu, jazyku / jazyce.

Източнослав за м.р. ед.ч. –u в МП, ударението се мести върху окончанието: рус: берег,-а МП берегу, в бою, в году. Укр: у степу (двуср. М.р.), на шляху (=на пътя)

ДП ед.ч. –ovi от й-основи: пол: -owi с м.р. на съгл + изкл. Panu, bratu, kotu, psu..10тина

Словаш: sluha – sluhovi, panu – panovi (трябва да са одушевени), чеш: широка дублетност в рамките на одушевените: -u/-ovi – последното взима ок. Ovi , а предходните –u. (ако са изброени няколко съществителни). Укр: -у, -овi (+ят>i)

Южнославянски – подобрни окончания в старите паметници, към XVII в се употребява активно ДП (един. Оцелял) – при него има навсякъде употреба на ДП. В мн.ч. също влияе на й-осн: в ИП мн.ч. лица – ove или разширени вариант: чеш: -ove < -ove + ьje + ьja, словаш: -ovia, рус: -овья, чеш: panove, пол: panowie, укр: панове.

РП мн.ч. от й-основи – ovъ. М.р. в севернослав. езици: рус: - ов, пол: -ów, чеш: -ů, словаш: -ov.

М.р. на исторически твърда съгласна или мека  в основната си форма: -ov- < и.е. –ou- / -й-  степен

Едносрични съществителни м.р. получават такова разширение: южнославянски – ср/хр: gradov-i ИП, gradov-e ВП, gradov-a РП, gradov-ima ДП,МП,ТП. XV в във влахо-българските грамоти: по всех тръговох н бродовох.