Юрий Андрухович - "Централно-източна ревизия"

Роден е 1960г. в град Ивано-Франковск, Украйна. Започва кариерата си през 1985г. заедно с други двама млади поети, с които създава концептуалната група за литература и музика „Бу-Ба-Бу“. Тогава е публикувана и първата му стихосбирка „Небе и градски площади“. От 1989г. до 1991г. живее в Москва и учи в Литературния институт „Максим Горки“. От 1991г. е един от редакторите на списание „Четвер“ и редовно сътрудничи на други големи литературни списания в Украйна.

Големият пробов на Андрухович идва през 1993г. с романа „Московиада“. Издава още няколко романа, последният от които „Тайна“ е литературна мистификация, съставена от вероятно фиктивни интервюта. Автор е на стихове, разкази, есета, текстове на песни, включително и на музикален албум „Андрухоид“ . Редактор е на Енциклопедия на съвременната украинска литература и превежда на украински Шекспир, Рилке, Пастернак и други. Юрий Андрухович е носител е на престижните: Хердерова награда за литература; Награда за мир "Ерих Мария Ремарк“ и наградата "Антонович" за изключителен принос към украинската литература. Произведенията му са превеждани на всички европейски езици.

Андрухович е съавтор заедно със своя приятел и връстник – полския писател Анджей Сташук, на сборника с есета „Моята Европа“. Първоначално е издаден на полски език през 2000г.,а на украински излиза на следващата година. Има и уточняващо подзаглавие, което на полски звучи „Dwa eseje o Europie zwanej Środkową“, а на български – „Две есета за най-странната част на света“. Както става ясно от подзаглавието, книгата се състои от две есета: „Корабен дневник“ на Сташук и „Централно-източна ревизия“ на Андрухович.

Преводът на „Централно-източна ревизия“ на български е направен от Райна Камберова. Есето на украинския писател се състои от 18 фрагмента, всеки от които има собствено заглавие, но всички са смислово свързани и могат да се разглеждат като абсолютно хомогенен текст. Заглавията на отделните части поставят акцент върху самото им съдържание (например „Глосарий“, „Трилър“, „Цитат“), макар че релациите не винаги са очевидни. Творбата завършва с цитата „Да освободим бъдещето от миналото? Да освободим миналото от бъдещето?“, допълнен от автора с „Да освободим нас от нас самите? Да освободя себе си от мен самия? Да се освободи човек от скелета му?“

 Юрий Андрухович е отличен разказвач, има ироничен поглед над нещата и използва жив език. Текстът е някак предметен и сетивен – четейки, още в началото читателят започва да усеща мирис. Също така се сблъсква с редица познати предмети – изкуствени цветя, изтрити монети, старовремски списания, пожълтели книги. Това до някаква степен го прави едновременно близък и далечен на разказа. Зададени са много въпроси без отговори, типични за жанра. В редовете се промъкват немски и английски думи, цитати и сентенции на автори от различни епохи, парадокси, метафори и аналогии.

„Централно-източна ревизия“ преди всичко е опит за дефиниране на феномена Централна Европа. Есето се старае да отговори на въпросите: Какво означава да си европеец от тази част на света? Какво значи да си украинец?

Централна Европа е старо понятие изключително трудно за определяне. Историята и характеристиките му, както и свързания с тях идеен комплекс, Богуслав Жиелински описва с помощта на три метафори:

1.      Централна Европа като Аркадия – от тази гледна точка регионът е уникално културно пространство. Характеризира го „максимално разнообразие на минимална площ“.

2.      Централна Европа като Атлантида – регионът е описан като своеобразна Атлантида, потънала в комунистическия потоп.

3.      Централна Европа като Йерусалим – тази перспектива е пример за митологизация, а образци на този модел се срещат у Кафка, Бруно Шулц, Данило Киш.

В средата на 80те автори-емигранти, сред които Чеслав Милош и Милан Кундера, наблягат на концепцията за Централна Европа като динамично пространство, а не като фиксирано географско цяло. Андрухович продължава тази емиграционна традиция, вгеждайки се във връзките между идентичността и историята. Размислите му надхвърлят споменатите концепциите.

Текстът си служи добре със субективизма, присъщ на жанра есе, и се дистанцира от амбицията за научен синтез на явлението, дефиниращо характристиките на централната част от Стария континент. Перспективата на автора е обърната към миналото и той ни отвежда на едно пътуване във времето, в паметта, по клоните на генеологичното дърво, за да ни разкрие своята Европа. Неслучайно сборникът ее озаглавен „Моята Европа“ – спецификата е в собствеността. Полското подзаглавие, от друга страна, ни насочва към намалената до използване на името същност. Впускайки се в това пътуване, той вижда осеяни с развалини пейзажи, които всъщност се оказват източник на носталгия по безвъзвратно изгубеното. Андрухвич създава свой регистър на останките, като целта му е да структурира и разгърне централно-източното пространство. Жадува да намери мястото си в него, опитвайки се да го назове. Материалните руини и руините на омразата, любовта, вярата, надеждата са елементи от паметта. Андрухович разширява още тези ментални ретроспекции, припомняйки си около сто години от историята на своето семейство и се опитва да обвърже събитията с екзистенциални тълкувания. Проследявайки разклоненията на родословното си дърво, авторът свързва съдбата на рода с опита на общността, защото отделното оцеляване на неговите предци е същевременно и исторически век на болезните украински преживявания.

Спомените за тези събития обаче не подтикват Андрухович към размишления за геополитическото проклятие на Украйна. Той не подема темите за границите на Европа, които всъщност са ликвидни и субективни, нито за неразбирателствата между Изтока и Запада. С ирония описва географско-историческата предопределеност на Централна Европа, потискана от две суперсили – Русия и Германия. Иронично коментира и споровете между централноевропейския историоцентризъм и неговите противници - западноевропейските интелектуалци, утвърждаващи антиисторическата връзка с действителността.

Историята и историософията са неделима част от биографията на писателя. Те функционират като фон, на който се откроява личностното. Съпоставянето на личната нарация с дискусиите на интелектуалците има ключово значение за ревизията на понятието Централна Европа. Андрухович бяга от споровете за смисъла на историята, проповядвайки необходимостта от индивидуална памет. Тази памет, а не историята, е посочена като най-важната форма на миналото, решаваща идентичността на човека. Европа всъщност представлява собствената биография, съдържа живота на собствените предци. Ключът към решаването на проблема е паметта, а не идеологическите и политическите категории. Тази переспектива на индивидуалния опит, предложена от Андрухович, може да бъде средство за избягване на граничните конфликти.

Есето на украинския писател е разказ за себе си и за своите корени, позволяващ преодоляването на преходността, символизирана чрез средноевропейските развалини. Най-емоционалните фрагменти на есето са посветени на младостта, връзката с бащата, семейните легенди. Амалгамата, която създават всички тези съставки, представлява неговата личност и идентичност: „Не струвам нищо без паметта си, това е такава страна, където има по много от всичко...прекалено много от всичко, без което няма нищо, не би ме имало“.

Въпреки меланхолията и носталгията авторът не оставя читателя в минорни настроения: „Човешката формула е памет + надежда... Паметта ми позволява да правя всичко, което пожелая. Надеждата ми няма граници. Принуждавам времето, прелиствам десетилетия, премествам пространства и понасям живота в точките на пресичане“. Според Юрий Андрухович „на всеки един от нас човешкото Аз стои в централноизточната част на тялото“, а именно в сърцето.