Д

Д

Двойна рима - римуване на две думи в един и същи стих, като двете римувани думи се намират в края на двете полустишия.

Деиксис – От гр. δειξις – показвам, посочвам. В прагматиката (лингвистичното и философско изучаване на естествения език като комуникация) и лингвистиката терминът "деиксис" се отнася до начините, по които езикът кодира характеристиките на контекста в изказванията, както и до начина, по който интерпретацията на изказванията зависи от анализа на контекста на изказването. Най-често деиксисът бива описван като "словесно посочване", като показване чрез езика. Деиктичните изрази могат да се отнасят до участниците в комуникативната ситуация (аз, ти, ние...), до времето (днес, тази вечер, сега, тогава...) и пространството (тук, там...) на изказването. Наричаме първичен деиксис посочването на контекста на изказването, т.е. случаите, когато участниците в комуникативния акт са на едно и също място, което и за двамата е тук, и за тях е достъпена една и съща "действителност". В множество други случаи обаче – например в литературата – деиксисът не е свързан с реална речева ситуация. Тогава говорим за вторичен деиксис или за контекстуален деиксис. В литературата деиктичните изрази функционират като високо условни речеви жестове.

Демиург  – от стгр. δημιουργóς (demiourgos, лат. demiurgus ). Означавало е "занаятчия", "майстор", "работещ в служба на народа" (δημιος (demios), народ + Ëργον (ergon)- работник). В религиозните схващания божество, създател на Вселената.

Детайл - характерни черти и изяви, допълващи образите в художествено-литературното творчество, акцентувани върху естетическото им своебразие и същевременно допринасящи за тяхната индивидуализация и типизация; въздействието на детайла е обусловено от образа, с който е свързан; значение на важен компонент от композиционно-стиловото съдържание на произведението; подробности на образа, създаващи възможност за пълноценното му идейно-емоционално усвояване. Детайлът може да разкрива характерни черти на бита, на пейзажа, психофизиономични своебразия на литературнигерои, на техния език, обичаи и нрави.

Диаболизъм – Oт итал. дяволски, сатанински – представлява по-скоро набор от теми, мотиви и общи места, отколкото самостоятелна поетика. Като реакция на свръхрационализма, диаболистичната литература налага представата за свят, който се владее от ирационални сили, в който съществуването е призрачно, животът е сън, човекът е жертва на дуализма душа–тяло, на пратениците от отвъдното, на подсъзнателни сили, които застрашават човешкия аз. Общи места в диаболистичните произведения са особените, "прокълнати" места, гробищната метафорика, идеята за безпощадното време, за тъмния двойник. Общо казано, за чуждостта, която прониква в света и го прави невъзможен за обитаване. Вещният свят също е призван да участва в производството на ужас. През 1921 г. Боян Пенев пише, че нашите поети са "безпомощни и безсловесни пред непостижимото, великото и безграничното", че страдат от "безсилие на въображението" и затова "Може би за дълго още ще остане чуждо за литературата ни призрачното, фантастичното, страшното /.../ Трезвеният български поет няма никакви връзки с царството на смъртта, с нейните живи сенки и видения. /.../ Напразно бихме дирили в сюжетите на българската поезия нещо инфернално и демонично като непосредствено преживяно съдържание. Фантастичният свят на Едгар По с неговите сомнамбулни видения са невъзможни в душата на българския художник." ("Основни черти на днешната ни литература"). Както отбелязва О. Сапарев, българският диаболизъм сякаш опровергава, но чрез скорошното си самоизчерпване и доказва възгледа на Боян Пенев. Първите книги на българския диаболизъм са "Смърт" (1922) и "Комедия на куклите" (1923) от Вл. Полянов; сборникът "Разкази" (1923) от Г. Райчев; "Синята хризантема" (1922), "Часовник" (1924) и "Огнената птица" (1927) от Св. Минков. В началото на 30-те години проявите му заглъхват. Българските диаболисти се вдъхновяват от австрийския диаболист Густав Майринк, според когото "когато стават от леглата, хората мислят, че се пробуждат от сън. Те не знаят, че са станали жертва на чувствата си и плячка на един нов, още по-дълбок сън от този, в който са били току-що пробудени." Св. Минков се възхищава на маниера на производства на страх у Едгар Алан По – "започва разказа върху обикновена основа, върху която изгражда необикновени преживявания". Отказът от позитивизма и натурализма, откриването на цяла непозната за литературата ни територия – на нощното, на полусенките, на страха и трепета от враждебните стихии вън и вътре в човека, остойностяването на ирационалното и тъмното като протест спрямо онова, което Майринк нарича "безсрамното вярване във всемогъществото на разума", вписва диаболизма в модерната визия за човека и света. Практиката на българските диаболисти, често силно повлияна и неравностойна като художествен резултат, прави българското въображение да изглежда по-малко "безпомощно" и "безсловесно". Тя остойностява въображението като "...око на душата. Чрез него ние виждаме отражението на невидимия свят." (Св. Минков, "Полунощна история")

Диалог - 1. в широк. см. конституивен компонент в белетристиката и драмата, посредством който се допълва и се изяснява сюжетното развитие;

2. в тесен см. разказ или поема в диалогирана форма;

3. жанр на прозата, обосновка на философски проблеми във форма на диалог между две или повече лица, внедрен в античността от Платон, Ксенофонт, Лукиан, Цицерон, Сенека .

Дискурс – Едно от най-разбираемите определения на дискурса (от фр. discours – реч) е "казване на нещо за нещо от някого на някого". В него се "чуват" основните отлики на дискурса от езика, който не е "казване", общуване, а състоейки се от различни езикови единици, организирани в системи, и от правила за тяхната употреба, е възможност за общуване. От езикова (синтактична) гледна точка изречението "На Луната има живот." е правилно, но твърдението "На Луната има живот." е неистинно (поне доколкото е известно засега). Освен това за езика не можем да попитаме "Кой говори?" – този въпрос можем да отнесем именно към дискурса. Науката за дискура – семантиката, изследва отношенията между говоренето/писането, света (към който се отнася казаното/написаното – "нещото" от предложеното определение, за което "нещо" се казва) и слушащия/четящия.

Едно по-строго определение на дискурса казва, че той се осъществява като събитие – събитието е, че някой говори, но се разбира като смисъл. Сигурно неведнъж сте имали усещането, че не сте успели да кажете онова, което искате, или да откриете с изненада, че не сте били разбрани правилно. Така е, защото между това, което си мислим и искаме да кажем, и казаното в крайна сметка от нас (между мисълта и речта) няма съвпадение. И когато общуваме устно, винаги можем да запитаме събеседника "какво иска да каже", респективно – самите ние да дообясняваме онова, което искаме тези, които ни слушат, да разберат, дотогава, докато постигнем пълно съответствие между речево намерение и смисъл на казаното/разбраното.

Нещата се променят съществено в ситуацията на писмено общуване. Понеже авторът на написаното отсъства от ситуацията на четеното, за читателя е достъпен само смисълът на текста (на написаното), не и "какво е искал да каже авторът" (вж. и Интерпретация).

Дисонанс - несъзвучие, непълна или неточна рима, наречена и консонанта , при която съгласните звуци съвпадат, а неакцентуваните гласни не съвпадат.

Драматически герой - действащо лице със съществено участие в драматичното произведение в широк см. на думата(трагедия, комедия или пиеса) , чиято проява в света на словестното изкуство се изявява не само чрез прочувствено слово, но и по друг начин и преди всичко посредством действия-визуално.