Анализ на "Шестоднев" (Четвърто слово) на Йоан Екзарх

 „Шестоднев” - Четвърто слово

Четвърти век, когато християнството става официална религия в Римската империя,  е  векът на шестодневите. Този философски и тълкувателен жанр е изграден по творческия принцип на Битието.  След приемането на християнството в България продължават да съществуват езически вярвания и обреди от най-различно естество. Във връзка с това появата на „Шестоднев” на Йоан Екзарх е напълно адекватна. Въпреки че произведението е компилация и има много заемки от различни византийски съчинения, то е оригинално по своето съдържание и композиция слово. „Шестоднев” има за цел да утвърди новоприетата религия и да преустрои начина, по който дотогавашният човек си е обяснявал света и мястото си в него. Нуждата от светообяснение е важна за средновековния българин и изправя разума му пред много въпроси, сред които е и основният – за произхода на битието. 

            Йоан Екзарх е високообразован и добре запознат с църковната и със светската византийска литература. Той притежава дълбоки познания и интереси в различни сфери на знанието. По онова време по – голямата част от съчиненията са предназначени за богослужебни цели, а Йоан Екзарх започва да създава нова, екзегeтична българска литература.

Четвърто слово на „Шестоднев” е посветено на небесните тела – Слънце, Луна, звезди; на небесната светлина. Трябва да се отбележи, че тази светлина е създадена от Бог по – рано, в първия ден от сътворението, но тук вече тя е съсредоточена и съдържанието й приема форма – „Ти не трябва да приемаш, че тези два кръга са причина за появата на светлината; те са само съдове и подходящи форми на светлината. Защото по своя род светлината бе създадена по-рано.”

            За да докаже правотата на библейския разказ за сътворението на света, авторът трябва да го разтълкува и да постигне силно въздействие. Това въздействие се оказва възможно по пътя на естествознанието, а опитът, натрупан от наблюденията на природните явления, придобива голямо значение. Именно поради тази причина четвърто слово е посветено на небесните тела, тъй като те са свързани изцяло с мисленето и бита на човека и са неделими от неговото съществуване. Йоан Екзарх доказва и разяснява своите идеи чрез доводи, заети от наблюдения на живота и природата.

            Четвърто слово е написано в полемичен стил – Екзарх излага мнението на противниците на църковните схващания  и се стреми да ги опровергае.  Неговите тълкувания се характеризират с абстрактност на езика. Философските разсъждения изискват употребата на фиктивни  понятия и термини, несъществуващи дотогава в българския език. Това налага на преводача сам да твори езикови форми, за да изрази отвлечената византийска мисъл и да пресъздаде разбираемо идеите.

            Отвлечените и сухи тълкувания обаче са предадени в красива и увлекателна форма. Освен с абстрактни конструкции, Йоан Екзарх работи и с поетически език. При описанието на небесните явленията са употребени множество олицетворения, сравнения и други фигури: „Ако ти някога в ясна нощ погледнеш към небето и видиш необикновената звездна красота, ще си помислиш за създателя на тази необикновена изкусност, как той с тези звезди сякаш с красиви цветя е изпъстрил небето и как измежду видимите  неща това, което е необходимо, между тях е по-красиво.”

            Поетическите образи, полемиката и абстракциите въздействат на читателя, допринасят за по – лесното усвояване на идеите и предполагат удовлетворение от прочетеното.

            Самите тълкувания на различните астрономически явленията          (формата на небесните тела, движението на Слънцето и Луната, затъмненията, метеорологическото влияние на лунните фази върху Земята и др.) в текста са пречупени през призмата на философските схващания и са в тясна връзка с християнската догматика. По този начин Йоан Екзарх налага мнението си, че постиженията в науката от древността не трябва да бъдат отхвърляни само защото не са християнски, а тогава, когато не могат да останат достоверни след обстойно научно разглеждане. Така например той се опира не теорията на Аристотел за сферичността на небесните тела, но влиза в тежък спор с астролозите. Този конфликт играе важна роля за разбирането на една от основните Екзархови идеи, а именно, че човекът има превъзходство над останалите божествени творения, тъй като е сътворен по образ и подобие на своя създател Бог и носи частица от Светия дух в себе си: „Човеците са несравнимо по-ценни, по-славни и по-добри от звездите не само защото имат душа, но и защото са разумни, имат свободна воля и разсъдък. Каквото те поискат, това правят, и каквото не поискат, това могат и да не правят.”

            Засегнат е и друг важен аспект на битието, който буди вечния въпрос за теодицеята. Според четвърто слово Бог твори само добро. Злото е липса на добро, то не съществува само по себе си, а представлява избора на човека да се откаже от мъдростта на великия творец: „Ако ние искаме да останем такива, каквито сме създадени, ще бъдем добри и добротворни, понеже не отстъпваме и пазим доброто, което ни е дадено по природа. Ако пък се отклоним от това дадено ни по природа добро поради голяма отпуснатост, небрежност и лоши намерения, то тогава ние ще се окажем като хора, които сами се лишават от доброто и приемат в себе си злото. Защото злото само по себе си, както казва св. Дионисий, не съществува. Нищо, никъде и по никакъв начин само по себе си не е зло. Затова то просто не може да бъде причислено към същностите, тъй като то е липса на същност, т. е. то е нищо.”

            Лесно можем да направим паралел между четвъртото слово от „Шестоднев” и една по-ранна комплиация, създадена от същия български автор – „Небеса”. И в двете читателят добива представа за небесните светила, за годишните сезони, за продължителността на деня и нощта. Още получава сведения за зодиакалните знаци и тяхното времетраене. Както в четвъртото слово на „Шестоднев”, така и в „Небеса” високообразованият книжовник се обявява против астрологическите вярвания за предопределеността на човешката съдба от природните явления.

На такива изконни въпроси дават отговори текстовете на Йоан Екзарх.

            Екзарховото съчинение е една своеобразна онтология, в чиято основа е идеята за хармонията и закономерностите в света, изграден по йерархичен принцип. „Шестоднев” е ярък пример за развитието на българската култура след покръстването. Въпреки че произведението е предназначено за по – образовани хора и намира малка публика, то успява да постави основите на философското мислене и знанията за естествените науки сред средновековните българи и да се превърне в енциклопедия на тогавашното познание за славянските народи.