М
Междутекстовост – вж. Интертекстуалност
Мемоар – Литературната теория като цяло не е склонна да говори за
мемоара като жанр така, както би говорила, да кажем, за одата или за романа.
Причината е, че паметта не може да бъде въведена в някаква споделена форма, не
може да бъде подреждана така, че писането за нея, или по-скоро писането чрез
нея, да се подчини на някакво правило. Ето защо като най-ясен пример за
"писане чрез паметта" обикновено се посочват автобиографията и
личните дневници – за да се подчертае като че ли неповторимия, индивидуален
характер на припомнянето. От това каква представа имаме за отношението между
паметта и миналото, зависи и как четем мемоарни текстове. Можем да смятаме, че
това е отношение на пълно съвпадане, че мемоарът е пълно копие на онова, което
някога се е случило. Тогава идват настояванията за достоверност, за
автентичност на разказите на подобни книги. В друг случай можем да настояваме,
че мемоарите са припомняне на едно за сметка на друго, че те не са просто
"запис" на станалото, а подбор, съставен преднамерено разказ, който
не е управляван от случайностите на формулата "и после, и после", а
от приписаните на миналите събития причини и следствия. Понякога идеята за
автентичност е предварително изключена, както става с парадоксалния жанр на автобиографията.
Парадоксален, защото желанието да пишем за себе си ни разделя на "аз"
на писането и "аз" на миналото, за когото разказвам. Тогава не можем
да отговорим на въпроса "къде съм, кой съм "аз", когато аз
разказвам за себе си". Много често при мемоарите, дори когато са
автобиографии, персоналната памет се сплита с общностна или колективна памет.
Това означава, че се свързват и два разказа – личният би могъл да държи на
достоверността си, но само докато се докосне до другия. След такова
съприкосновение автентичността е невъзможна, тъй като колективният разказ е по
много очевиден начин направен, конструиран, измислен, подреден. Сплитането, за
което става дума, е обикновено от желанието личната история да се види като
причинена, като управлявана от институцията на общностната История. Версиите на
представените отношения са безкрайни, но управлявани все пак от избора на
нагласа спрямо тях – избор между миналото като непроменливо възвръщано от
различните форми на памет за него или миналото като измислица на паметта, която
непрестанно го пренаписва, прави го зависимо от времето и забравянето.
Метафора - стилистическа и реторическа фигура, предаваща ново качество
на отвлечено понятие, за да го одухотвори, или обратно, за да го
конкретизира.М. се основава на неизречено, скрито сравнение, при което
обичайното значение се заменя с друго.Като прехвърля черти и качества от
неодушевени предмети върху одухотворени същества, М. създава особена
изразителност на речта, понеже й предава по-голяма образност.Освен сравнения М.
често използва и епитети.М. е обикновена или проста, когато предава ново
качество на изобразявания предмет посредством скрито сравнение и разгъната или
развита, когато съпоставката не се извършва пряко, а косвено чрез няколко
подчинени една на друга М.Наред с изразителността важно качество на М. е
поетичността, способността й едновременно да въздейства както на въображението,
така и на худ.-естет. вкус. Тясно свързани с М. са редица стилистически и
реторически средства, като метонимия, катахреза, антитеза, паралелизъм,
олицетворения, които могат да бъдат разглеждани като нейни разновидности и
допълнения.
Метонимия - (от гр. methonimia – преименуване) и синекдохата подобно на
метафората се реализират чрез заместване на една дума с друга, но за разлика от
метафората, пренасянето не се осъществява по подобие, а по прилика, устойчива
връзва. Например при метонимията заместването се осъществява по съседство,
причинност, асоциация ("Дробовете съхнеха. Устата горяха за вода."),
а при синекдохата заместването е върху основата на включеност, парциалност, или
заместване на множествеността с единичност: "турчин бесней" вм.
турци; "България, Сърбия, Бавария и Саксония си подадоха ръце..."
("До Чикаго и назад") и др.
Мистификация – най-далечната етимология насочва към лат. mysticus, от
гр. mystikos, от mystes – онзи, който е бил посветен + лат. facio – правя.
Литературни текстове, чието авторство нарочно е приписано на друго (реално или
фиктивно) лице или му е изобретен фолклорен произход. Така, Дж. Макферсон
издава през 1760–1763 г. романтически произведения, приписани от него на
шотландския бард Осиан, живял според преданието през III век, П. Мериме през
1825 г. издава драма от името на измислена от него испанска актриса; в нашата
литература мистификации правят Иван Вазов и Пенчо Славейков.
Мит - фантастичен разказ или легенда за свръхестествени същества или за
хора с необикновени качества, свързани с религиозни вярвания и с предания от
старо време, прехвърлени от поколение на поколение и намерили отражение в
народното творчество и в истор. сказания.
Модернизъм - В полето на културата модернизмът е понятие с много
употреби, които правят и трудно свързването му с единствено определение. Смята
се, че става дума за културно движение или тенденция като се приема, че
влиянието му е осезаемо от последното десетилетие на XIX век и продължава през
голяма част от ХХ век. Понятието се свързва с поезията, прозата, драматическите
произведения, живописта, музиката и архитектурата. За апогей на модернизма се
смятат годините около 1920, макар че в различен контекст това наблюдение има
различна валидност. Така например във Франция модернистките формации са активни
между 1890 и 1940, в Русия движението е най-плодотворно в годините преди
революцията от 1917 до средата на 20-те години, в Германия то влияе на
културния климат между 1890 и 1920 и т.н. Въпреки различните манифести и
несходните творчески практики (сюрреализъм, футуризъм, експресионизъм,
имажизъм, импресионизъм, кубизъм и т.н.) налице са нагласи към света, които
дават основание за разбирането на модернизма като консолидирано в
предпоставките си движение. Сред основните теми, на които отговаря литературата
на късния ХIX и XX век, по начини, известни като Модернизъм, са:
• усет за загуба на "онтологическото основание" – т.е. загуба
на увереността, че има надеждна, познаваема основа за човешките ценности и
човешката идентичност. В това отношение централно е усъмняването в Бог като
възможен център на човешкото живеене;
• предизвикателство към позитивизма на науката на XIX век с нейната
вяра в собствената й способност да обясни Вселената. Преход от затворената,
крайна, подлежаща на измерване, построена на принципа причина – следствие
Вселена на XIX век към отворена, релативистична, променяща се, нелинейна
Вселена; • умножаване на гледните точки към света, признаване равностойността
на различните разкази за него – икономически, военни, социални и т.н.;
• критическо историческо изследване на Библията, разбирането й като
мит;
• изкуството е социален жест, то не само не е откъснато от
"реалността", но активно участва в моделиране на представите за нея;
• обезценяване на "образеца" и "оригинала" чрез
масовото възпроизводство, и масовия достъп до изкуството. С модерните методи на
възпроизводство изкуството на всички епохи, на всички цивилизации става достъпно
за всеки;
• признаване на многообразието от култури, които имат различни, но
равностойно състоятелни визии за света;
• допускането, че "реалност" е вътрешно, а не външно
валидизирано понятие, и че това, което се счита за "реално", се
основава на желанието за власт, а не на някакво обективно оправдание;
• усет, че културата няма център, който да гарантира производството на
общностно разпознаваеми и приемани ценности и норми;
• предимство на интуицията пред разсъдъка в конкуренцията за добиване
на знание за света;
• критика на представите за "автентичност" и
"истина";
• преход от еволюционен модел на развитието към структурен, основан на
опозицията повърхност/дълбочина
• признаване стойността на индивидуалния опит за сметка на общностния,
консенсусен опит;
• откритието, че силите, управляващи човешкото поведение, и особено
най-силните и формиращи сили, са неявни. Това води до търсенето в сферите на
психологията, икономиката, политиката на подлежащи, несъзнавани, скрити
структури, които мотивират и моделират поведението;
• тяга към мистичното и символичното като начини за възстановяване на
чувството за свещено в опита и за повторно създаване на онтологично основание.
Централни фигури, свързани с основанията на модернизма са философите
Фридрих Ницше и Анри Бергсон, психолозите Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг,
антропологът Джеймз Фрейзър. В излязлата през 1945 г. книга
"Пространствената форма в модерното изкуство" теоретикът на
литературния модернизъм Джоузеф Франк обсъжда отпадането на хронологичните разказни
структури в модерната литература и отместването им от онова, което той нарича
"пространствена форма". За него това е представянето на единството на
творбата чрез "цялостен модел от вътрешни референции" или чрез
"принцип на рефлексивната референция". За читателят е важно да
различи определен модел, а не да следва някаква история. Франк отбелязва
неизбежната трудност при този вид литературно правене, идващо от напрежението
между времената логика на езика и пространствената логика имплицитна в моделната
концепция за природата на поезията.
Други признати черти на литературния модернизъм са:
• Ползването на митовете като начин да се даде свързаност на творбата
• Склонността към експерименти с езика и възприятието му
• Внимание към технологичното, към машините като алтернатива на
природното
• Всевъзможни игри и престъпвания на жанровите норми
• Разглеждане и на литературните творби като машини, произвеждащи не
смисъл, а ефекти, като устройства, открити за употреба
• Писане или цитиране на няколко езика
• Внимание към града като място и фигура на човешкото отчуждение, но и
като арена на социални сблъсъци
• Употреба на цитати, преднамереното позоваване на авторитети
• Представяне на природното като неавтентично, като винаги вече
заразено с култура, оттам ироническите дистанции към природното
• Ползването на архетипи, прастари ритуали, сънища, представи за
цикличност на времето като начин да се артикулират алтернативните и по-големи
сили на несъзнаваното, управляващи човешкото поведение Представителни за модернизма
са имената на: Марсел Пруст, Джоузеф Конрад, Оскар Уайлд, Джеймс Джойс, Франц
Кафка, Робърт Музил, Томас Ман, Луиджи Пирандело, Гийом Аполинер, Владимир
Маяковски, Райнер Мария Рилке, У. Б. Йейтс, Езра Паунд, Т. С. Елиът.
Монолог - в тесен см. лично изказване с трагична или комична
насоченост, изчерпващо неговото съдържание; в широк см. като компонент в
белетристично или в драматично произведение с важно композиционно
предназначение, изразяващо вълненията, намеренията или отношението на героя към
отсъстващ съперник или опонент.
Мъжка рима - съзвучие обикн. в края на стиха(по изключение в началото
или в средата) в два или в повече стихотворни реда, подчертаващо ритъма, с
ударение върху последната сричка.
No comments:
Post a Comment