Синтаксис

22. Части на речта като части на изречението

Терминът синтаксис е от гръцки произход и означава свързване. Синтаксисът разглежда свързването на думите в словосъчетания и на думите и словосъчетанията в изречение. В лингвистиката има различни дефиниции на изречението: психологическа, логическа, функционална, структурна. 

Основните признаци на изречението са:

• граматическа оформеност;

• интонационна оформеност;

• смислова оформеност.

Едно от популярните определения за предмета на синтаксиса е, че той разглежда частите на речта  като части на изречението. Това означава, че синтаксисът на даден език е начинът, по който думите от речника образуват словосъчетания и изграждат изречения в съответствие с техните граматически характеристики, така че да представят събитието, означено в изречението.

Части на изречението могат да бъдат само пълнозначни частите на речта – изменяеми и неизменяеми. Частите на речта, които означават отношения, т. нар. граматически думи: предлози, съюзи, частици, не изпълняват функция на части на изречението, а служат за синтактично свързване и изразяване на отношенията между пълнозначните лексико-граматически категории.

Пълнозначните (самостойни) лексико-граматически категории са: съществително име, прилагателно име, числително име, местоимение, наречие, глагол (лични и нелични форми – причастия). От синтактична гледна точка тези части на речта се обединяват в четири категории, които имат общи граматически категории и особености.

Категорията съществително име от синтактична гледна точка обединява:

• съществителни имена: собствени и нарицателни;

• числителни бройни;

• лични местоимения.

Основанията за това обединяване са, че съществителното име изразява значение за род, но не се изменя по род, изменя се по число, ако е броима същност и може да изразява категорията определеност. В този смисъл числителните бройни имена изразяват абстрактни стойности със значение количественост, множественост, а  личните местоимения заместват или отнасят по местоименен път към някаква същност.

Категорията прилагателно име има обобщено значение атрибутивен признак. Прилагателните имена се изменят по род и число, като приемат значенията на тези категории от съществиелното име, чийто признак означават. Тези особености приравняват функционално към прилагателните имена и други лексико-граматически категории. 

Категорията прилагателно име от синтактична гледна точка обединява:

• прилагателни имена: качествени и относителни;

• числителни редни;

• притежателни местоимения;

• въпросителни местоимения;

• относителни местоимения;

• неопределителни местоимения;

• отрицателни местоимения;

• обобщителни местоимения;

• сегашно деятелно причастие;

• сегашно страдателно причастие;

• минало свършено деятелно причастие;

• минало страдателно причастие.

Както се вижда, към синтактичното прилагателно име се отнасят всички местоимения без личните (които са местоимения съществителни) и причастията – сегашни и минали, деятелни и страдателни, без минало несвършено деятелно причастие и деепричастие. Минало несвършено деятелно причастие в български се използва за изразяване на преизказност, а деепричастието, което е неизменяемо по форма, функционално се изравнява с наречието. 

Категорията глагол включва всички видове глаголи: спомагателни и пълнозначни, лични и безлични (постоянно третолични), фазови, модални и пр.

Категорията наречие включва различните видове наречия и (функционално) деепричастието.

Думите от речника на езика, които се отнасят към всяка от тези категории, могат да бъдат части на изречението. Позициите в изречението се запълват и от  словосъчетания, които имат главна (опорна) част някоя ат тези категории, като вътре в словосъчетанията отделните елементи също имат своя функция.

Основните отношения между думите в словосъчетанието, между думите и словосъчетанията в изречението и между изреченията са отношение на равнопоставеност, координация – съчинителни отношения, и отношение на зависимост -  подчинителни отношения.

Традиционният описателен синтаксис различава две групи части на изречението – главни и второстепенни.

Главни части на изречението са подлогът и сказуемото. Те образуват т.нар. предикативно синтагма, а изречение, което се състои само от подлог и сказуемо, се нарича кратко изречение.

Подлогът е главна независима част на изречението, на която се приписва предикативен признак от сказуемото.

Сказуемото е главна зависима част на изречението, която приписва предикативен признак на подлога.

Второстепенните части на изречението са: допълнение – пряко и непряко, определение – съгласувано и несъгласувано, сказуемно определение, приложение, обстоятелствено пояснение (10 вида).

Допълнение е второстепенна част на изречението, която означава обект, засегнат от събитието, изразено от сказуемото. Позициите на допълненията се съдържат в значението на сказуемото. Например показвам освен позиция на показващ, съдържа и позиция за обект на показването и за адресат на действието  - показвам нещо(пряко допълнение) на някого (непряко допълнение), докато гледам задава позиция само за обект  - гледам нещо(пряко допълнение).

Определение е второстепенна част на изречението, която се включва в групата на съществително име (именна група). Определението уточнява, конкретизира, допълва, ограничава или модифицира съществителното име.

Сказуемно определение е второстепенна част на изречението, която изразява признак на подлога или на допълнението, който е ограничен по време и модалност от сказуемото – Тя се приближи засмяна; Видяха го угрижен.

Приложение е второстепенна част на изречението, която дава друго название на дадено име. Приложения са роднинските названия, научните степени и звания, духовните звания, военните чинове.

Обстоятелствено пояснение е второстепенна част на изречението, която се отнася към групата на сказуемото.  За разлика от допълнението обаче обстоятелственото пояснение не се съдържа в значението на глагола сказуемо, а изразява различни обстоятелства на събитието, представено от него – време, място, начин, причина, цел, условие, количество и степен, изключване, отстъпка, последица.

23. Основни признаци на изречението. Видове синтактично свързване.

Кога се разглежда изречението?

Неговата структура и за неговата най-точна дефиниция е логично да се вземат в предвид неговите основни структурно-граматични признаци и показатели.Те са:

-предикативност

-интонационна завършеност

-модалност

-граматическа оформеност

Между тези признаци съществува връзка и взаимодействие,но все пак те са ясно разграничими синтактични категории.В тяхната йерархия предикативността стои на първо място.

Предикативност.

Синтаксисът е наука за свързването на еденици от различни класове,при което се получават нови еденици.Най-голямата еденица,с която синтаксиса на езика се занимава е изречението.В едно изречение се намират свързани думи,които синтаксиса разглежда като представители на класове думи,известни под името “части на речта”.Синтаксиса на езика представя думите като крайни елементи,от които се състои една синтактична еденица,но синтактичните отношения не зависят пряко от лексикалните им свойства.Ето защо следните две изречения не се различават синтактично:

                                1/Слънцето залезе

                                2/Луната изгря

Тези изречения са синтактично еднакви,защото имат еднаква синтактична структура.

Определение за изречение,дефинирано чрез предикацията:Изречението е предикативно съединение на лексикални еденици от частите на речта.

Предикацията е приписване на предмет /носител на признака/.Отношението между признак и предмет,обаче откриваме в следните два израза:

                                       Заспалото дете

                                       Детето е заспало

Отношението е предикативно във второто изречение,защото с него извършваме приписване на признак.

От лингвистично гледище се приема,че предикацията е единство от три категории:лице,време и модалност.

Категория лице-играе роля и в безличните,и в безглаголните изречения от типа:Тук не се пуши – безлично

         Чудесно! – безглаголно

Достатъчно е да бъде езиково изразен предикатът /признакът/,за да кажем,че е извършен предикативен акт-съединяване на признак с носителя на този признак.

ПРедикацията е мисловен процес на свързване,въпреки че единият от свързваните елементи може и да не бъде изразен езиково.

Категория време е налице във всяко изречение,въпреки че също може да не е експлицитно изразена.Съдържанието на безглаголни изречения като:

                                 Нощ.

                                 Тишина.

                                 Внезапен вик.

е локализирано във времето,както и при останалите изреченски типове.Темпоралните глаголни форми или други езикови изрази поставят в явен вид изразеното в съобщението събитие в някакъв отрязък във времето и по този начин го представят като реално,т.е. като изявителна модалност.

Категорията модалност също е изразена в такива изречения,защото говорещият е длъжен да покаже дали описваната ситуация е реална или неточно както с времето той трябва да покаже кога е или е била,или ще бъде реална,описваната ситуация.

В изречението се изразяват и други езикови категории,защото граматичните категории задължително се избират в една или друга форма от говорещия-например категориято определеност.

Всяко изречение или написано съобщение е текст или част от текст,който се създава с помощта на езика.Различават се 5 вида изказвания според целта на речевата дейност:

1/Съобщителни

2/Въпросителни

3/Подбудителни

4/Желателни

5/Възклицателни

Те се определят според това какво цели говорещия /пишещият/:да съобщи нещо,да търси информация,да подбуди към дейност и т.н.

      В йерархията на синтактичните категории на първо място стои предикативността.Приоритетно място от частите на изречението заема сказуемото.В съвременния български език то има разнообразни определения:съгласувани,несъгласувани,сказуемни и приложения,а има и достатъчни основания да се твърди,че и определенията могат да бъдат отнесени към групата на сказуемите.Те също приписват признак на предмет означен с подлог.

Сказуемото е част на изречението,която разкрива признак на предмета 

означен с подлога.Именно приписването на признака дава достатъчно основание да се говори за сказуемни определения,разликата е в начина,по който се приписва този признак. 

Определенията приписват признака по стоичен и атрибутивен път,сказуемите приписват признаците динамично по предикативен път,поради което са основни за образуването на предикативни ядра,центрове на изреченията.Наличието на един център е основание да определим изречението като просто,а наличието на повече центрове-като сложно изречение.Освен това предикативните отношения между подлог и сказуемо на двусъставно изречение са двустранно взаимно обусловени.Сказуемото приписва признак на подлога,но той не е безразличен към сказуемото,въздейства му и го определя,кара го да се нагоди към неговото лице,число и род.А това твърдение може да се потвърди чрез следната предпоставка:

Синьо небе – атрибутивно отношение в посока от синьо към небе, определяемото “небе” е безразлично към своето определение “синьо”. Приписването на качеството става еднопосочно, статично, атрибутивно.По друг начин е: 

 Небето синеело-приписването на признака става в посока от глаголната форма към съществителното име-небе, съществува двустранна зависимост.Динамичното приписване на признака-синеело, се извършва като сказуемото пояснява подлога-небе.Едновременно с това обаче подлога не е безразличен към своето сказуемо или по скоро то му отговаря едновременно със своя реакция, която обаче е само граматична. Подлогът-име веднага диктува на глагола-сказуемо да пиеме неговия род, число и лице, за да се реализира нормално съобщение. В такива случаи взаимодействието между подлога и сказуемото става двустранно, което именно е предикацията и реализира предикативното ядро. Този предикативен център оформя опорната база, наречена главни части на изречението, около която могат да се наслагват и др.части на изречението-второстепенните части.Те отразяват подробности около основната информация, носена от предикативното ядро, биха доуточнили някои обстоятелства, някои детайли около тази основна предикативна група.При таава постройка на изречението главните части-“небето” и “синеело”,са пояснени с поредица второстепенни части.Те обаче не променят основното синтактично значение между частите на ядрото.То си остава в двустранна,взаимна зависимост,която именно реализира един от основните признаци на изречението-предикативността.

Модалността е категория,която отразява други съставки и форми на отношението между субект и обект,изразено чрез изречение или чрез отделни части на изречението.Необходимо е да се изтъкне,че модалността като езико-

ва категория трябва да се отдели или разграничи от предикативността.Обикновено се изразява с глаголни наклонения и с т.нар.модални думи.Модален характер може да има интонацията,дори словоредът.Модалността е присъща на почти всяка идея,доколкото тя е субективно отражение на обективни неща.Оценъчното отношение не бива да се свързва с модалността.

Например:Врагът е хитър и съобразителен. – изразява оценъчно,а не модално отношение.

Модалността на предикативното ядро се изразява чрез наклоненията на глагола.Чрез изявително наклонение-реално действие;чрез повелително наклонение-едно възможно,желано или предизвикано действие;чрез преизказно наклонение-изразява едно ненаблюдавано действие.Езиковата модалност е съотносителна с логическата,а от друга страна е по-разнообразна и в много отношения специфична.

Необходим и достатъчен елемент, който се полага в основата на изречението, е двойката, образувана от съгласуваните по лице и число съществително и глагол. Двете съставки поотделно се разширяват със свои обкръжения. В изречението „ Небето синеело” взаимодействието между подлога и слазуемото е двустранно, което именно представлява предикацията. Този предикативен център оформя опорната база, наречена главни части на изречението, около която може да се наслагват и други части на изречението- второстепенните. Те само изясняват подробностите около основната информация, носена от предикативното ядро, посочват някои детайли около тази основна група. Простото двусъставно неразширено изречение „ Небето синеело” би могло да се превърне в разширено изречение. Към основните синтактични компоненти   могат да бъдат пояснени с поредица второстепенни части- обстоятелствени пояснения, съгласувани определения, несъгласувани определения и т.н. Те не променят основното синтактично ядро- то си остава в отношения на двустранна зависимост, която именно реализира един от основните признаци на изречението- предикативността. Другите такива признаци на изречението в българския език са модалността , изреченската интонация и граматическата оформеност. В изречението „ Малката синеок момиче правят пясъчна кула” се развива нормалния за българския език словоред( субект, глагол, обект) , но липсата на граматическа оформеност прави изречението неграматично.

Приписването на признак дава достатъчно основание да се говори за синтактично определение. Разликата е в начина , по които се приписва този признак- определенията приписват признака по статичен, атрибутивен път; сказуемите призписват признаци динамично, по предикативен път, поради което са и основа да се образуват предиактивни ядра, центрове в изречението. Наличието на един или два предикативни центъра ни дава основание да определим дали съответно изречението е просто или сложно.

В рамките на синтаксемата „ синъо небе” наблюдаваме атрибутивни отношения. Определяемото „небе” е безразлично към своето определение „ синъо”, т.е. приписването на качеството става еднопосочно, статично, атрибутивно. „ Небето синеело”   обаче е синтаксема, която прераства в двусъставно просто неразширено изречение. В него приписването на признака става по посока от глаголната форма „ синеело” като сказуемо към съществителното име небе(то). В това изречение, за разлика от синтаксемата „синъо небе”  се наблюдават  вече две представи  и за предмета „ небе” и за действието „ синеене”, вече свързано и с лице, и с време, и с модалност. Подлогът- име  в случая не  е безраличен към своето сказуемо. Той е от среден род единствено число и диктува на глагола- сказуемо да приеме средния род и единствено число, както и третото лице( небе- то).

Напълно традиционно е разбирането, че определенията са синтактично зависими части на изречението (К. Попов също ги квалифицира така) Тяхната зависимост се изразява чрез съгласуване- при съгласуваните определения и при някои сказуемни определения; чрез прилагане- при несъгласуваните определения ; чрез предложно свързване.

Синтактичното  подчиняване на определението е обослувено от определяемото. Наличието на определителна дума в изречението се обуславя от наличието на определяема дума – определяемото изпълнява ролята на доминант, а определението е зависима ( в граматично и семантично отношение) дума. Граматичната зависимост на съгласуваните определения се изразява в приспоспбяването на формите им към формите на определяемото- най- често съществително име, по-рядко друга част на речта. Семантичната зависмост се реализира във факта, че например съгласуваното определение разкрива не свой признак, а признак, който принадлежи на определяемото му. Така се създават едни от най-устойчивите синтаксеми с определителен, атрибутивен характер.

Граматическите особености на частите на речта определят и какви са възможните синтактични средства те да образуват словосъчетания. В български подчинителни словосъчетания се образуват чрез:

• съгласуване;

• прилагане;

• предложно свързване;

• управление.

Съгласуване е синтактичната връзка между съществително и прилагателно име:

архитектурен план, нова идея, природно явление, забавни игри;

първи час, втора зала, пето място, първи приятели;

мой спомен, твоя помощ, негово дете, наши разработки, свои приятели;

кой въпрос, коя спирка, кое място, кои показатели;

който атлас, която карта, което внимание, които състезатели;

някой резултат, някоя хижа, някое устройство, някои върхове;

никой път, никоя трудност, никое впечатление, никои видове;

всеки вид, всяка група, всяко семейство, всички хора;

заминаващ влак, бягаща сърна, работещо момиче, отлитащи птици;

допустим лимит, наказуема постъпка, платимо задължение, преносими компютри;

спрял часовник, кацнала птица, минало време, цъфнали цветя;

закупен билет, изпята песен, включено осветление, издадени книги.

Съгласуването на прилагателно име със съществително име е по род и число

Съгласуване е и синтактичната връзка между съществително име и глагол, когато глаголът приписва признак на това име. Това е връзката между двете главни части на изречението – подлога и сказуемото: детето пее, децата пеят, аз вярвам, ти заминаваш, вали дъжд, валят дъждове, надига се буря, надигат се бури.

Съгласуването на глагол със съществително име (на сказуемото с подлога) е по лице и число (съгласуване по род има само на миналото свършено деятелно причастие в относителните (перфектни, резултативни) времена.

Чрез синтактичната връзка съгласуване се свързват съгласуваните определения.

Сказуемото е зависима главна част на изречението, която се съгласува по лице и число с подлога. Когато сказуемото е глагол във форма, съдържаща минало свършено деятелно причастие, сказуемото се съгласува и по род с подлога.

Прилагане е синтактична връзка, при която формата на зависимата дума не се определя от формата на главната част на словосъчетанието. Такава е синтактичната връзка между две съществителни имена, когато едното пояснява другото: група студенти, групи посетители, ято птици, ята птици, стадо добитък, стадо кози;

хотел „Дунав”, хотел „Дунавски вълни”.

Прилагане е връзката между глагол и съществително име, когато съществителното означава обект, засегнат от действието: чета роман/ книга/ списание/ приказки;

харесвам/ харесваш/ харесвахте/ ще харесат представлението.

Чрез прилагане в голяма част от случаите се свързва с останалите части на речта наречието, тъй като е неизменяема част на речта и не би могло да се съгласува:

много въпроси, едва започнал, рано сутрин, работи усилено, скачам високо.

Прилагане е синтактичната връзка между несъгласуваното определение и определяемото, когато определението е изразено от съществително име.

Прилагане е синтактичната връзка между приложението и името, на което дава друго название.

Прилагане е синтактичната връзка между несъгласуваното определение и определяемото, когато определението е изразено чрез наречие.

Прилагане е синтактичната връзка между сказуемото и прякото допълнение.

Прилагане е синтактичната връзка между сказуемо и обстоятелствено пояснение, когато обстоятелственото пояснение е наречие.

Предложно свързване е синтактична връзка, характерна за образуване на словосъчетания с основна част всяка от четирите лексико-граматически категории – съществително, прилагателно, глагол, наречие. Една от основните причини за развитието на предложните връзки е разпадането на именното склонение, загубата на падежното окончание като изразител на отношенията при имената и поемането на тази функция от предлози и други синтактични средства (напр. словоред).

Предлозите имат различни значения. Например предлогът от може да изразява отправна точка (идвам от далече, пристигам от Варна), може да изразява начало на отрязък от време (танцува от 4-годишна, играят от сутринта), може да означава материал (ваза от кристал, шал от вълна), но може да означава и източник на някакво състояние (огрян от слънцето, брулени от вятъра, плача/ плач от радост). Ясно е, че редица значения на предлозите се определят въз основа на това, какви части на речта влизат в словосъчетанието или значението може да бъде определено само на равнището на синтаксиса.

Предложно свързване имаме между име и неговото несъгласувано определение, когато то е изразено чрез съществително име или наречие. Тогава несъгласуваното определение е задпоставено: къщичка за птици, пътека в гората, отговор на тест, пътища за никъде, хляб от вчера. Възможни са и словосъчетания с повече от един предлог – четиво за из път.

Предложно се свързва сказуемото с непрякото допълнение: говоря на слушателите, разхождаме се с приятели, обяснява на учениците, преглежда се от лекаря, изпълнява се от професионалисти.

Чрез предлог сказуемото се свързва и с различни обстоятелства, когато те са изразени със съществително име:пътува с кораб, ходи на тренировки, пристигна въпреки закъснението, говори без запъване, полъхва от планината.

Управление  е синтактична връзка, която изисква името да е в определен падеж. Съвременният български език е запазил падежни форми само в парадигмата на личните местоимения (които са местоимения съществителни).  Пълните форми на личните местоимения различават именителни и винителни форми, а кратките форми са винителни и дателни. Именителните форми на личните местоимения функционират в позицията на подлог: аз вярвам, ти мечтаеш, той се радва, тя е пристигнала, то ще изгрее, ние се състезаваме, вие бяхте разбрали, те щяха да са се изкачили. Винителните форми винаги са във функция на пряко допълнение. Става въпрос преди всичка за кратките винителни форми: моля те, виждам го, размахва ги. Пълните винителни форми се появяват в позицията на пряко допълнение обикновено при контраст или когато допълнението е удвоено: поканиха нея (но не и него), видяха тях. Пряко допълнение е и краткото винително местоимение в безлични конструкции като: тресе ме, били ги, яд го беше и под. Кратките дателни местоимения изпълняват функцията на непряко допълнение: пише ми, благодарим им, възхищавам ти се. Непряко допълнение е и краткото дателно местоимение в безлични конструкции като:  люти ми, спи му се, ясно ни е, весело им стана.

24. Видове подчинителни словосъчетания в българското изречение.

Словосъчетанието е съчетани от думи,съединение на най-малко две самостойни думи,т.е. думи които имат свое собствено значение.От само себе си се разбира,че съставките на словосъчетанието трябва да се свържат по между си по правилата на съответния език и че трябва да образуват смислово и граматическо единство.В нашия език има извънредно голямо разнообразие от словосъчетания.Синтаксиса изучава само т.нар. “свободни словосъчетания”,които се образуват в момента на общуването,всеки сам си ги създава,когато има нужда в речта си от нях:хубаво време,плат за панталон,месец септември,много добре,вика силно,напълно обездвижен и др.Несвободните словосъчетания /фразеологизмите или идиомите/ имат характер на “съставни думи” с недостатъчно ясен от съвременна гледсна точка строеж:немили-недраги,върви му по гайдата,мед ми капе,хвърлил съм му око,без да ми мигне окото,вода от девет кладенеца,гоня Михаля и др.

При класификацията на свободните словосъчетания основна роля има характерът на синтактичната връзка между съставящите ги думи.Съществуват два основни вида синтактична връзка-съчинителна и подчинителна.

Подчинителни словосъчетания-по-важни за синтаксиса.При тях                                                                                                                  съставящите ги думи не са равноправни:едната е главна,основна,а другата е зависима,подчинена,поясняваща:напоителен дъжд-в това подчинително словосъчетание думата “дъжд” е основна,а “напоителен” е подчинена дума,която пояс8нява основната /какъв дъжд?-напоителен/.

Подчинителните словосъчетания се делят основнона предикативни и непредикативни подчинителни словосъчетания.

а)Предикативни словосъчетания-основни словосъчетания във всяко изречение.То е подчинително словосъчетание с особен характер:сказуемото пояснява подлога и се съгласува с него по лице,число и род,но и сказуемото от своя страна изисква наличието на подлог,изразен или подразбиращ се.Например в изречението:Вчера тя казала всичко на баща си предикативното словосъчетание е “тя казала”,сказуемото “казала” е в 3 лице,ед.ч.,ж.р.,за да се съгласува с подлога “тя”,но ако кажем само:Казала вчера всичко на баща си,става напълно ясно,че формата на личното местоимение не може да бъде друга освен “тя”,както при казал-той,казахме-ние и т.н.

б)непредикативни подчинителни словосъчетания-извънредно разнообразни.Основното деление при тях извършваме въз основа на морфологическия характер на главната част:именни,глаголни,наречни.По-нататъшното деление във всяка група е прието да става в зависимост от характера на подчинителната връзка и въз основа на синтактичната функция.Не е възможно да се изброят всички видове подчинителни словосъчетания в тяхната пълнота,тук ще бъдат посочени основните типове със съответни примери за илюстрация.

-именните подчинителни непредикативни словосъчетания имат главна част име /съществително,прилагателно,числително/.Най-често срещаното подчинително словосъчетание е “съществително+прилагателно”,като нормалния словоред е прилагателното да бъде на първо място,но то е подчинената дума и се съгласува по род и число със същ.име,защото то е главната дума и изисква второстепенната дума да приеме нейния род и нейното число-съгласуване.:планински орел,хубава книга,родно село,нови песни.Само ако прилагателното по изключение е неизменяемо,няма съгласуване и тогава по необходимост подчинителната връзка се изразява чрез просто прилагане:серт мъж,серт жена,серт хора.

Прилагането като подчинителна връзка е подчинено само по смисъл и по местоположение-синтактическата връзка не е изразена чрез формата.Значи основната дума изисква подчинената й дума да се намира в съседство,а подчинителната връзка се разбира от смисъла на словосъчетанието.Подчинената дума нито се съгласува по род и число,нито се управлява по падеж,нито се свързва с главната дума предложно-значи поясняващата дума въобще не се мени по форма /много дъжд,много вода,много пари/.

Разновидност на този тип словосъчетания са образуваните с местоимения и причастия,които морфологически и по синтактичната си функция са като прилагателни,например:този човек,тази жена,неговата постъпка,летящи чинии,печена кокошка,блатясала вода.От същия тип са и словосъчетанията с редно числително:трети ред,трета степен.Както се вижда навсякъде има съгласуване по род  и число.

В нашия език се срещат и словосъчетания с основна дума съществително и подчинена дума наречие.Ясно е,подчинителната връзка ще бъде прилагане,тъй като наречието е неизменяема част на речта:жената днес /сравни с днешната жена/,човекът горе.На същ.име като основна дума може да бъде подчинено друго същ.име и тогава подчинителната връзка може да бъде предложно свързване /край на филма,дамата с кученцето/ или прилагане /килограм кайсии,кош слама/.И в двата случая не може да има съгласуване,макар че съществителните могат да бъдат в един и същ род и число,но не за да се съгласуват,а всяко за себе си /сравни килограм ориз,кило ориз;кило фиде,килограм захар;кило спагети;килограм краставици/

Прилагателното име също може да бъде основна дума в именно словосъчетание и тогава то може да бъде пояснявано от съществително с подлог /т.е. да имаме предложно свързване/,например храбър до безумие,достоен за уважение,способен на всичко или пък при степенуване:по-хубав от песен,най-висок от всички.ПРилагателното име често се пояснява от наречие и тогава се образува подчинително словосъчетание от типа:много добър,безумно смел,безкрайно прав.

Когато основна дума в подчинителното словосъчетание е числително бройно,поясняваща дума може да бъде местоимение илиприлагателно,например:това пет,всяко пет,ново двайсет-вижда се,че местоимението и прилагателното се съгласуват и са в среден род ед.ч..Друг тип подчинително словосъчетание с основна дума числително изисква поясняваща част съществително с предлог:петима от хайдутите,осем от децата,една от студентките.Вместо съществителното може да се употреби местоимение:петима от тях.Съществителното след предлога нормално е в множествено число,но може да бъде и в ед.число,ако означава събирателност:петима от дружината.

Причастията като отглаголни прилагателни,също могат да бъдат основна дума от словосъчетание:пишещ писмо,пишещ бързо,пишещ с молив,изключен основателно,изключен завинаги,изключен от директора,изключен от училището и др.

 -Глаголните подчинителни словосъчетания биват предложни /предложно свързване като подчинителна връзка/ и безпредложни /с прилагане като подчинителна връзка/:бягам от живота,помагам на мама,отивам на кино,отговарям за него,напусна града,напуснах вчера,пролет заминаваше/.Както се вижда от примерите,основните отношения,изразявани с глаголните словосъчетания,са обектни /пряко и непряко допълнение/ и обстоятелствени /различните видове обстоятелства/

Предложното свързване като подчинителна връзка-основната дума /най-често глагол/изисква подчинената дума да се свърже с нея посредством определен предлог,без да се мени по падеж и без да се съгласува по род и число /Дадох на Стоян;Пиша с перо/

-Наречните подчинителни словосъчетания са по-малко на брой.Когато главната част на словосъчетание е наречие,то може да бъде пояснено от друго наречие:много добре,твърде дълго,извънредно хубаво,съвсем близо.Подчинителната връзка очевидно може да бъде само прилагане,тъй като наречието е неизменяема част на речта.

27. Главни части на изречението. Предикативно свързване.

Традиционният описателен синтаксис разглежда частите на изречението в две основни групи: главни и второстепенни. 

Главни части на изречението са подлогът и сказуемото. Те образуват така наречената предикативна синтагма. Връзката между подлога и сказуемото е от особен, предикативен тип, при което приписването на активен (глаголен) признак на съществително име поражда  изречение. 

Подлогът е главна независима част на изречението, на която се приписва предикативен признак чрез сказуемото. Сказуемото е главна зависима част на изречението, което приписва предикативен признак на подлога. Двете главни части на изречението се предполагат една друга – наличието на подлог предполага наличието на сказуемо и наличието на сказуемо предполага наличието на подлог. Това е така, тъй като както няма признаци, които да не са свързани с някаква същност, така няма и същност, която да не притежава най-малко активният признак наличие, съществуване. Зависимият характер на сказуемото се изразява в това, че то се съгласува с подлога по лице и число. 

28. Видове сказуемо. Просто глаголно сказуемо.

Сказуемото е главна зависима част на изречението, която приписва предикативен признак на подлога.  Според състава си сказуемото бива просто и съставно, а според това, каква част на речта изразява признака на подлога – глаголно и глаголно-именно.

Просто сказуемо

Просто глаголно сказуемо са всички форми на глагола за време, наклонение и залог. Сложността на тези форми не ги определя като съставно сказуемо, тъй като те са форми само на една глаголна лексема. Например в изречениетоПо това време в клуба щяха да са се  събрали почитателите на тяхната музика сказуемото е форма за бъдеще предварително време в миналото на глагола събера се. Преизказната форма  - Твърдят, че по това време в клубащели били да са се събрали почитателите на тяхната музика съответно също е просто глаголно сказуемо. 

Специално трябва да се внимава при различаването на просто глаголна сказуемо в страдателен залог от съставно именно сказуемо. В изречението Крайбрежните скали бяха заливани от водните талази сказуемото е просто глаголно сказуемо в страдателен залог. Можем да трансформираме изречението в деятелен залог – Водните талазизаливаха крайбрежните скали, за да се уверим, че става въпрос за залогова форма на глагола заливам. В изречението обаче Те винаги бяха засмени сказуемото е съставно, тъй като глаголът засмея се е непреходен и не може да образува страдателен залог.

Като просто глаголно сказуемо разглеждаме и два глагола в повелителна форма, от които първият е загубил лексикалното си значение и признакът, който се приписва на подлога, се носи само от втория глагол, напр. Ела кажи после, че тази книга не е интересна; Ти вземи научи първо нотите, и после ми говори за композиране.Такива изрази са характерни за разговорната реч.

Като просто глаголно сказуемо функционират и устойчиви словосъчетания, които са синоними на еднословни глаголи. Това сказуемо определяме като фразеологично. В такива случаи компонентите на словосъчетанието не се разглеждат отделно, независимо, че често съдържат елементи, които се изменят – Като видяха пазача, малчуганите бързо си плюха на петите / дим да ти няма = избягаха.

Просто по състав е и междуметното сказуемо – Докато се обърна и то – цоп! във водата.

29. Съставно глаголно сказуемо. Сложно съставно глаголно сказуемо. 

Съставно сказуемо

Съставно сказуемо е сказуемо, в състава на което участват два пълнозначни глагола или глагол и друга част на речта – съществително име, прилагателно име, наречие. Според това съставното сказуемо бива съставно глаголно, съставно именно и съставно адвербиално.

Съставно глаголно сказуемо 

Съставно глаголно сказуемо е сказуемо, образувано от два глагола,  единият от които е:

• модален глагол трябва, мога/ може;

• фазов глагол започвам, продължавам, свършвам (и техните синоними).

Модалният глагол или фазовият глагол приписват заедно с другия глагол един комплексен признак на подлога и образуват един предикативен център. В изречението Хората трябва да запазят природата за бъдещите поколения .признакът, който се приписва на подлога хората, е, че те са запазващи природата, като този признак е представен като необходимост. В изречението Листата на дърветата започнаха да капят признакът, който се приписва на подлога листата, е, че те са капещи, като този признак е представен в начална фаза на своето протичане. 

Формалното основание да приемаме два глагола, първият от които е модален трябва или мога/ може, или фазов за едно съставно сказуемо е, че субектът на модалния или фазовия глагол не може да е различен от субекта на глагола, който приписва основния признак. Неграматични са изрази *аз трябва ти да отговориш, *ние можем вие да пеете, *те може той да се състезава или *тя започва ние да отговаряме, *то продължава аз да плача, *вие свършвате ние да пишем и пр. Тази задължителност се нарича хомосубектност. 

Възможно е да има повече от един глагол от групата на модалните глаголи трябва, мога/ може и/ или на фазовите глаголи започвам, продължавам, свършвам. В този случай говорим за сложно съставно глаголни сказуемо.Изречението Учениците трябва да могат да се справят с изпитния материал без затруднения е просто, защото има само едно сказуемо, но сказуемото е сложно съставно. Можем да разширим състава на сказуемото още:Учениците трябва да могат за започват да се справят с изпитния материал без затруднения, но изречението ще остане просто по състав, тъй като единственият признак, който се приписва на подлога учениците, е, че те сасправящи се.

Специално трябва да се обърне внимание, че модалният глагол искам не образува съставно глаголно сказуемо, а собствен предикативен център. Субектът на модалния глагол искам може да бъде различен от субекта на друг глагол, който изразява обекта на волеизявата. Изречението Учените искат да разгадаят всички големи загадки на природата е сложно изречение с две предикативни ядра. Независимо, че в това изречение подлогът на главното и на подчиненото изречение е един и същ – учените, то не е поради изискването за хомосубектност. Напълно граматични са изречения като: Тя иска аз да отговоря; Те искат ние да ги последваме; Вие искате групата да се събере отново; Ти искаш ли тоя да се яви на прослушването?

30. Съставно именно сказуемо. Сложно съставно именно сказуемо.

Съставно именно сказуемо 

Има случаи, когато признакът, който се приписва на подлога не може да се изрази с глагол, а се изразява с друга част на речта – съществително име, прилагателно име, числително име или местоимение. В такива случаи именната част на речта изразява лексикалната семантика, а значенията на глагола: лице, време, залог, наклонение, се изразяват от глаголите съм, бъда, бивам и от група глаголи с определена обща семантика. Такова сказуемо се нарича съставно именно сказуемо (или глаголно-именно сказуемо).

Именната част на съставното именно сказуемо се нарича предикативно име или предикатив. Глаголът в съставното именно сказуемо може да е глагол от следните три групи:

• съм, бъда, бивам;

София е столица на България; Най-високият връх в България е Мусала; Числителните имена биват бройни и редни; Идеите са наши; Аз съм си аз.

• ставам, явявам се, оказвам се, струвам се, броя се;

Малките изпълнители станаха героите на вечерта; Въпреки старанието се оказаха недостатъчно подготвени.

• казвам се, наричам се, именувам се.

Главният герой се казва Бойчо Огнянов; Площадът се нарича „Независимост”.

Както се вижда от примерите, като всяко име и предикативното име може да има свои разширения – съгласувани и несъгласувани определения: столица на България, героите на вечерта, недостатъчно подготвени. В ролята на предикативно име може да имаме фраза с предлог: Тези филми не са за гледане; Новите стоки се оказаха без конкуренция.

Следва да се обърне внимание, че предикативното име се различава от сказуемното определение по това, че сказуемното определение на подлога е след пълнозначен глагол, т.е. глагол, който самостоятелно приписва признак на подлога. Глаголите, които участват в състава на съставното именно сказуемо не могат сами да припишат предикативен признак: *Най-високият връх в България е; *старанието се оказаха; *Главният герой се казва.

Съставното именно сказуемо е различно от простото глаголно сказуемо в страдателен залог, въпреки че страдателните причастия са прилагателни имена от синтактична гледна точка. Изречението Картината е нарисувана от неизвестен художник има просто глаголно сказуемо в страдателен залог. Изречението може да бъде трансформирано в деятелен залог – Неизвестен художник нарисува (е нарисувал) картината. Изречението Детето е засмяно обаче има съставно именно сказуемо. Макар че има глагол засмея се, той е непреходен, поради което няма страдателно причастие и засмян е прилагателно име.

31. Адвербално сказуемо.

Съставно адвербиално сказуемо

Като съставно адвербиално сказуемо определяме сказуемо в безподложни изречения, в които предикативният признак е изразен чрез наречие: топло е, студено е, стана ясно, стана късно, беше много. Това сказуемо не се различава структурно от съставното именно сказуемо и основание да бъде отделено от него, е единствено заради последователността, видът на сказуемото да се назовава според частта на речта, с която се изразява предикативният признак. Някои автори смятат, че и в този случай следва да говорим за съставно именно сказуемо, тъй като позицията на подлога в безличните изречения може да бъде запълнена с местоимението за 3.л.ед.ч. ср.р. то, а формата на наречието съвпада с формата на прилагателните за ср.р. ед.ч. 

Трябва да помните, че безподложни са изречения като: Стана ми интересно; Беше им студено; Става й ясно и пр., които на смислово равнище имат субект, но в изречението този субект е допълнение.

32. Едносъставни изречения. Видове.

Двете главни части на изречението – подлогът и сказуемото взаимно се предполагат, т.е. наличието на подлог предполага и наличие на предикативен признак – сказуемо, а наличието на сказуемо предполага наличието на подлог. Изречение, което съдържа и двете главни части, е двусъставно изречение. Има случаи обаче, когато една от главните части не е, или не може да бъде изразена. В такъв случай говорим за едносъставни изречения. В зависимост от това, позицията на коя от двете главни части не е изразена с дума или словъсечетание от речника на езика, говорим за едносъставни безподложни или за едносъставни безглаголни (безсказуемни) изречения.

Едносъставни безподложни изречения: Българският език принадлежи към езиците, в които позицията на подлога може да остане незапълнена. Той е от групата на т. нар. нулевосубектни езици – езици, изпускащи местоименния подлог. От една страна, имаме изречения, при които окончанието на глагола сказуемо за лице и число означава подлога. В този случай подлогът е известен от предходно изречение или от ситуацията: 

Тоя уверен, насмешлив, лукав поглед, съединен с изражението на безгрижността към живота, замая Бръчкова и той машинално тръгна подир Македонски и Хаджият.

Завърнаха се в кръчмата на Знаменосеца.(И. Вазов)

В последното изречение формата за 3.л.мн.ч. е достатъчна, за да се разбере кой е подлогът, не е необходимо и да се използва и местоимението те, както е в следващото изречение: Очакваха се само гостите. Скоро те хванаха да дохождат по един, по двама(...)(И. Вазов). Изпускането на подлога, когато е известен от предходно изречение се нарича елипса. 

За разлика от изреченията, в които подлогът е изпуснат, има изречения, в които подложната позиция не може да бъде запълнена. Тези изречения са едносъставни безподложни изречения. Те са четири вида:

• определено лични ;

• обобщено лични;

• безлични;

• неопределено лични.

Определено лични изречения

Определено лични са изречения, сказуемото на които е глагол във форма за 1.л. ед.ч. или за 2.л. ед. ч., който означава говорещия, респ. слушащия. Говорещото лице се означава с формите за 1.л. (аз, мене, ме, ми, мой), а слушащият/ слушащите с формите 2.л. (ти, вие/ Вие, тебе, вас, Вас, ви, Ви, твой). Затова местоимението аз, ти, вие Вие в позицията на подлог не е необходимо. Тези изречения са лични, защото означават участник в общуването, а са определено лични, защото този участник е определен от комуникативната роля – на говорещ или на слушащ.

Ако ме надиграеш, ще ти пристана! (Елин Пелин). 

По-сложна е ситуацията в множествено число, тъй като системното значение – множество говорещи, се среща сравнително рядко: при хорови декламации, скандирания и под. В такъв случай за определино лично следва да приемем изречение със сказуемо в 1.л. мн.ч., когато значението задължително включва говорещия. Множество слушащи, както и слушащ/ слушащи и неучастници е често употребимо значение на 2.л. мн.ч.

Запълването на подложната позиция с местоимение превръща едносъставните изречения в двусъставни. Обикновено това е свързано с информационната структура на изречението: Аз стоя на думата си! (Елин Пелин).

Обобощено лични изречения

Обобщено лични са изреченията, в които предикативният признак се отнася за всички – участници и неучастници в общуването. Формален показател на обобщено личните изречения е формата за 2.л. ед.ч. на глагола сказуемо, която за разлика от определено личните изречения, означава и говорещия и трети лица. Формално в позицията на подлог може да се употреби и съществителното човек (винаги нечленувано), означаващо всеки човек. Този подлог се нарича експлетивен подлог. 

Стремиш се към успеха, полагаш усилия, но невинаги успяваш; Като ми пееш, кой ли те слуша. Такива случаи те карат да се замислиш за смисъла на живота.

Очевидно, че пословици и поговорки, които често са в императивна форма също по своята синтактична структура са обобщено лични изречения. Императивът е ограничен в полето на 2.л.: Залудо работи, залудо не стой! Не питай старило, а питай патило! Два пъти мери, един път режи!

Безлични изречения

Безлични са изречения, в които подложната позиция е празна и може да се запълни с формалния (наричан още плеонастичен или експлетивен) подлог то. За разлика от езици като немския или англиския обаче, където тази позиция се запълва със съответно с man, es, It,  в български появата на то е характерна повече за разговорната реч, където то често има характер на частица. Формален показател за безличните изречения е формата за 3.л. ед. ч. на глагола. Сказуемото на безличните изречения може да бъде глаголно и именно, като в състава на именното сказуемо участва глаголът съм. 

Безличните глаголи често образуват безлични изречения: Вали; Гърми; Святка се; Съмва (се); Запролетява се; Духаи под. В някои случаи обаче безличните глаголи могат да бъдат сказуеми на двусъставни изречения като: Вали дъжд, Зора се зазорява; Святкат светкавици. Вижда се, че в повечето от тези случаи съществителното, което е подлог в изречението, има същият корен като  глагола сказуемо.

Безлични изречения образуват и възвратните съответствия на лични глаголи -  говори се, чува се, вижда се, разбира се, работи се: Говори се за новия филм; Чува се през стената; Разбира се лесно от мнозина; На обекта се работи с предпазна каска. Вижда се, че някои от тези безлични изречения са в страдателен залог, т.нар. възвратно-страдателен или безлично-страдателен залог: Разбира се лесно от мнозина – Мнозина лесно разбират (това).

Един от най-често срещаните видове безлични изречения са изреченията със съставно адвербиално сказуемо:Стана светло; Беше страшно; В южните срани е топло; В пещерата е студено; На панаира е весело; Кога е удобно?; Много е интересно.

Специфичен случай на безличните безподложни изречения представят изреченията, в които на семантично равнище има субект, но той е изразен с дателно или (по-рядко) винително местоимение, т.е. на синтактично равнище е допълнение. Такива са: Ясно ми е; Любопитно ми е;  Яд ме е;  Страх ме е; Студено ми е и под. В този случай логическият субект допълнение означава изпитващия дадено чувство или сетивно възприятие.

Неопределено лични изречения

Неопределено личните изречения се характеризират със сказуемо в 3.л. мн.ч. При тези изречения субектът не се конкретизира, но той е определен от ситуацията. Често събитието, представено от сказуемото, е резултат на верига от действия, в която участват свързани с дадено дейност звена. Например в стиховете на Н. Й. Вапцаров „Ала в съда не потупват по рамото/ а го осъждат на смърт.”  е ясно, че произнасянето на присъда е резултат от действия на верига в съдебната система. Затова и произнасящият присъдата не се персонифицира, а е определенситуативно – в съда. Често действията на институции се представят посредством неопределено лични изречения:Въвеждат задължителни държавни зрелостни изпити; Обявяват резултатите след една седмица; Изплащат стипендии от понеделник; Правят задължителна имунизация; Повишават цените на услугите; Почистват пътищата от снега.

Едносъставни безглаголни изречения: Едносъставните изречения, в които липсва сказуемо, се наричат именни изречения. Наличието на дадена същина предполага предикативен признак съществуване, наличност. Следните стихове на Вапцаров са изградени от безглаголни изречения:

Завод. Над него облаци от дим.

Народът прост,

животът – тежък, скучен. –

Живот без маска и без грим –

озъбено, свирепо куче. 

Превръщането на тези изречения в двусъставни предполага сказуеми, които да означават наличие, същаствуване:(Има, съществува)завод. Над него (има)облаци от дим. Народът (е) прост. Животът (е) тежък, скучен.

33. Аргументни позиции. Подлог.

Традиционният описателен синтаксис разглежда частите на изречението в две основни групи: главни и второстепенни. 

Главни части на изречението са подлогът и сказуемото. Те образуват така наречената предикативна синтагма. Връзката между подлога и сказуемото е от особен, предикативен тип, при което приписването на активен (глаголен) признак на съществително име поражда  изречение. 

Подлогът е главна независима част на изречението, на която се приписва предикативен признак чрез сказуемото. Сказуемото е главна зависима част на изречението, което приписва предикативен признак на подлога. Двете главни части на изречението се предполагат една друга – наличието на подлог предполага наличието на сказуемо и наличието на сказуемо предполага наличието на подлог. Това е така, тъй като както няма признаци, които да не са свързани с някаква същност, така няма и същност, която да не притежава най-малко активният признак наличие, съществуване. Зависимият характер на сказуемото се изразява в това, че то се съгласува с подлога по лице и число. 

Позицията на подлога може да бъде запълнена от съществително име или словосъчетание с главна част съществително име:

Рила е планина в България.

Патриархът на българската литература Иван Вазов е не само сред най-известните, но и сред най-обичаните автори на поколения българи.

Ние сме привърженици на този славен отбор.

Две е четно число.

Подлог може да бъде и всяка субстантивирана част на речта: Малкото плаче за майка си; Заминаващите да се явят на изход  № 5.

Несамостойните части на речта, както и междуметията,  в метаезикова употреба също могат да бъдат подлози – „В” е предлог; „И” е съчинителен съюз; „Ох” не трябва да се чува. В такъв случай говорим за съответната дума от лексикона, коята се определя като дадена част на речта, т.е. на смислово равнище подлог е словосъчетание с главна част съществителното думата (в, и, ох). 

Позицията за подлог се поражда от самия факт на изречението. Това означава, че независимо дали е запълнена с дума от речника на езика или не, позицията е налична. Глаголният субект може да бъде изразен и само от окончанието на глагола сказуемо за лице и число. Особеност на българския език е, че той принадлежи към езиците, в които не е задължителна да се изразява  подлогът, както е например в немски с man, es, или в английски с It. В български в тази функция може да се употреби местоимението за ср.р.ед.ч. то, но това е характерна по-скоро за разговорната реч.  Трябва дя се прави разлика между безлични глаголи и безподложни изречения. Има безлични глаголи, при които в изречението може да има подлог. Например: Вали; (То) вали; Вали дъжд. В този пример, ако променим формата на съществителното дъжд в мн.ч. – дъждове, ще видим, че това води до задължителна промяна и на формата на глагола сказуемо – Валят дъждове(* Вали дъждове). Следователно съществителното дъжд е подлог в изречението. Същото се отнася и за изречения като Боли ме кракът; Болят ме краката, в които подлог е съществителното име кракът, краката, а не личното местоимение. Знаем, че подлогът може да бъде само в именителен падеж, т.е. винителното лично местоимение в тези изречения е пряко допълнение. В изречения пък като Присънва ми се сън; Присънват ми се сънища, в които съществителното сън, сънища е подлог, дателното личното местоимение е непряко допълнение.

Граматическият подлог и логическият субект не съвпадат и когато изречението е в страдателен залог: Документът е изпратен от директора; Вестникът се издава от група независими журналисти; Хлябът се произвежда по модерна технология; Астероидът е открит от учени от астрономическата обсерватория на университета.

Обикновено подлогът е известното, познатото, темата, поради което името, което е подлог в изречението, често се членува. Помнете, че имената от м.р.ед.ч. във функция на подлог се членуват с пълен член. Когато подлогът е изразен с местоимение, местоимението винаги е в именителна форма: аз, ти, той, тя, то, ние, вие, Вие, те, кой, никой, някой, всеки, който.

0.Второстепенни части на изречението

Второстепенните части на изречението са: допълнение – пряко и непряко, определение, сказуемно определение, приложение, обстоятелствено определение. Традиционният описателен синтаксис, който си служи с части на изречението и ги разделя на главни и второстепенни, се стреми да групира второстепенните части около двете части на предикативната синтагма като части, образуващи група на подлога и група на сказуемото. Такова деление не е правилно, тъй като, от една страна, има второстепенни части като определението, което се среща при всяка част, изразена с име, т.е. може да принадлежи както на групата на подлога, така и на групата на сказуемото (при глаголно-именно сказуемо) или към второстепенна част – допълнение, обстоятелствено пояснение, друго определение. От друга страна, второстепенната част допълнение се предполага от семантиката на глагола и понякога на смислово равнище е главният субект. При преходни глаголи, които могат да бъдат сказуемо и на изречение в деятелен залог и на изречение в страдателен залог се вижда смяната на логическия и на граматическия субект в позициите на подлог и на допълнение: Много зрители са гледали този филм – Този филм е гледан от много зрители. Глаголният предикат определя възможните позиции на подлога, на прякото и на непрякото допълнение. Например събитието обещаване съдържа възможни позиции за споделящ, обект на споделянето и кореспондент, т.е. адресат или облагодетелстван от споделянето,  събитието заминаване съдържа само позиция за заминаващ, събитието отключване – за отключващ, обект на отключването и инструмент и т.н. Извън тези позиции всяко събитие може да се представи във връзка с различни обстоятелства: време, място, начин, цел, причина, количество, степен, последица, отстъпка, изключване. Това са различните видове обстоятелствени пояснения. Така видът на дадена част на изречението зависи, от една страна, от частите на речта, с които е изразена главната или зависимата част, и, от друга страна, от изреченската семантика.

34. Аргументни позиции. Допълнение. Видове допълнения.

Пряко допълнение

Пряко допълнение в изречението е съществително име (или именна група), което означава обект, засегнат от глаголното действие. Пряко допълнение може да име само при сказуемо, изразено с преходен (транзитивен) глагол. Пряко допълнение е обектът на глаголи за сетивно възприятие: виждам/ гледам, чувам/ слушам, вкусвам, надушвам, усещам. Пряко допълнение е обектът на съобщение, разказ, писане, четене, обяснение и друга когнитивна дейност. 

Вятърът брули листата; Слънцето огрява върха; Писателят пише нов роман; Децата разучават нова игра; Художникът рисува картина; Котката гони мишката; Девойката бере ябълки; Организаторът обяснява правилата.

Богатите госпожи приготвяха премените си, а сиромахкините продаваха на пазара преждата си и тозчас си купуваха билет, за да не би парите да идат за сол или сапун.(И. Вазов)

Известно е определението за преходен (транзитивен глагол), че това е глагол, след който може да се употреби нещо, някого. При някои глаголи като например мисля обаче не се появява пряко допълнение, а подчинено допълнително изречение.

Когато прякото допълнение е изразено с местоимение, то е във винително форма. Кратките винителни форми на личното местоимение винаги имат функцията на пряко допълнение.

Книжовно правило! Когато прякото допълнение означава лице и е означено с местоимение, местоимението трябва да бъде в косвена форма: някого, никого, всекиг - Никого не видя и никой не можеше да бъде тук; пък и да имашенякого, не би могъл да му пречи; но нямаше, повече; нищо не се чу и все пак Исмаил ага усещаше, че го гледат отнякъде. (Генчо Стоев)

Правописно правило! Когато допълнението е съществително в м.р. ед.ч., то се членува с кратък член –а, -я:Вълкът гони заека;  Потърси лекаря за съвет; Вълните подкопават брега.

Непряко допълнение ъй

Непрякото допълнение означава обект, във връзка с който се извършва действието, означено от сказуемото. Обикновено адресатът при преходни глаголи в изречението е непряко допълнение: разказвам на децата, показва на зрителите, обяснява на заинтересуваните, съобщава на клиентите, пишем на приятелите, пеем за публиката, свирим за приятели и под. Тия известяваха на панагюрското и околното население извършванието на тържествения акт.(З. Стоянов)

Като непряко допълнение в изречението се изразява другият деятел: спортувам с приятели – аз и приятелите ми спортуваме, работя с брат си – аз и брат ми работим, пеем с хор – ние и хорът пеем.Именно функцията различава това непряко допълнение отобстоятелствени пояснение, с които формално съвпадат: спортувам с приятели – спортувам с увлечение (*аз и увлечението спортуваме), работя с брат си – работя с каска (*аз и каската работим ).

Деятелят в страдателни и в възвратно-страдателни изречения също е непряко допълнение: Учениците саизпитваниот учителя;  Брегът е подкопаван от вълните; Сцената е осветявана от прожекторите; Дивечът е преследванот ловеца; Ролите се изпълняват от непрофесионалисти; Разследването се води от следовател; Просторът се оглася от птичи песни.

Дателното допълнение е непряко допълнение. Кратките дателни форми на личното местоимение в изречението винаги са непряко допълнение.  Когато непрякото допълнение е изразено с пълна неименителна форма на личното местоимение, тя е предшествана от предлог: на мене, с мене, от мене, за мене.

Удвояване на допълнението

Характерна особеност на българския език, която се среща и в другите балкански езици, е удвояването на допълнението. Удвояването е характерно както за прякото, така и за непрякото допълнение. Удвояването на допълнението се осъществява посредством:

• пълна и кратка форма на личното местоимение: Мене ме, мамо, змей люби; На тях им изпратиха покани по пощата; Вас ви очакват утре; На нея й казаха резултата веднага

• съществително име и кратко местоимение: Както се вижда, мама са я знаели всички (Й. Йовков); На детето му порасна първото зъбче; Хората ги преценяват по делата; На Мария й дадоха главната роля.

Удвояването на допълнението е системно езиково явление. В горните примери без удвоване допълненията ще привличат логическото ударение и ще изразяват контраст  - На тях (а не на нас или на някого другиго) изпратиха покани по пощата; Дадоха главната роля на Мария (неочаквано събитие). Изречението пък Хората ги преценяват по делата без удвояване би било двусмислено – хората преценяват, а не хората биват преценявани. В редица случаи удвояването е задължително: Кого го е грижа.

35. Изразяване на атрибутивните отношения в простото изречение. Видове атрибутивни словосъчетания.

Определението е второстепенна част на изречението, която разширява всяка част на изречението, изразена със съществително име. Заедно със съществителното определенията образуват именна група, като разширяват, модифицират, ограничават или детайлизират значението на съществителното. Различните видове определения изразяват атрибутивните отношения в изречението. Тъй като във всяка част на изречението може да съдържа именна група, то и определението може да разширява всяка част на изречението.

Според своите граматически особености определенията са два вида – съгласувани и несъгласувани.

Съгласувано определение

Ролята на съгласувано определение може да изпълнява всяка част на речта, която е синтактично прилагателно. Синтактично прилагателно са т.е. лексико-граматически категории, които се изменят по род и число в зависимост от поясняваното от тях съществителното име. Това са: качествените и относителните прилагателни, редните числителни, показателните, въпросителните, отрицателните, неопределителните, относителните, обощителните и пълните форми на притежателните местоимения, причастията (без минало несвършено деятелно причастие и деепричастие). В следните две изречения от разказа «Пролетна измама» на Елин Пелин има 16 съгласувани определения в 8 именни групи. Във функция на съгласувани определения са употребени показателни (тая, тия), притежателно (неговото) и обобщителни (всички)местоимения, качествени (зелена, далечни, чисти, ясното, лазурно, весели) и относителни (калугерско, пролетно) прилагателни, минало свършено деятелно причастие (избягал) и минали страдателни (затворено, откроени) причастия. Съгласуваните определения са към съществителни във функция на подлог, допълнение, обстоятелствено пояснение, несъгласувано определение.

Неговото затворено калугерско сърце бе се разцъфнало от умиление като цвете. Той се озърташе наоколо катоизбягал от клетката врабец и гледаше на всички страни, по всички краища тая зелена картина, тия далечнипланини, толкова чисти и тъй рязко откроени в дълбочините на ясното и лазурно пролетно небе, – гледаше, дишаше, мечтаеше, тананикаше си весели песнички и сякаш се подмладяваше.

Именните групи са:

неговото затворено калугерско сърце 

избягал от клетката врабец

всички страни

всички краища

тая зелена картина

тия далечни планини,толкова чисти и тъй рязко откроени

 ясното и лазурно пролетно небе

весели песнички

Правописно правило!

Съгласуваните определения, които са разнородни, не се отделят със запетая. Запетая се поставя само между еднородни определения.

Несъгласувано определение

Функция на неъгласувани определения имат съществителни имена и наречия като разширения на именна група. Две съществителни имена могат да образуват подчинително словосъчетание от определение и определяемо. Те могат да се свързват чрез прилагане или посредством предлог. Чрез прилагане се свързва несъгласуваното определение в словосъчетания като: чаша вода, куп дърва, кошница плодове, бутилка вода и под., например: На едно място, от китка зелени дървета изхвръкна гургурица.(Елин Пелин). 

Другият начин за синтактично свързване на две съществителни имена в подчинително словосъчетание е посредством предлог. Често такова несъгласувано определение може да бъде трансформирано в съгласувано, като от съшествителното име се образува относително прилагателно: Свърталището на Косана (косановото свърталище )бяха дълбоките усои и високите поляни по билото на планината (планинското било). (Й. Йовков); Момичетата от града (градските момичета) го отбягваха, но и той не се интересуваше много за тях (Д. Димов).

В някои случаи обаче такава трансформация е невъзможна: Той си пийна още няколко пъти от шишето в дисагите(*дисаговото шише) (Елин Пелин). Същевременно очевидно в дисагите не е обстоятелствено пояснение за място – *пийна в дисагите, а несъгласувано определение – шишето в дисагите. Несъгласуваното определение, изразено с предложна фраза е винаги в позиция след определяемото.

Несъгласувани определения в именната група са и наречията поради своята специфика на неизменяеми части на речта. Наречията като несъгласувани определения може да стоят както пред така и след определяемото: Раносутринта камбаните и клепалата забиха от черковите. (З. Стоянов); Определиха си среща в кафенето отсреща;Малко растения горе оцеляваха на поривите на вятъра.

Кратките форми на притежателните местоимения, включително възвратно притежателното местоимение, са несъгласувани определения: Той подготвя командировките на колегите си до столицата Ню Делхи и им резервира нощувки по факса. Отделението му не разполага с компютър. (сп. „Geo”) Кртките притежателни местоимения са омонимни на кратките дателни местоимения. Разграничаването на двата вида е функционално – кратките дателни местоимения са непреки допълнения към сказуемото, а кратките притежателни местоимения са задпоставени несъгласувани определения (резервира им (на тях), отделението му (неговото отделение).

Сказуемно определение

Сказуемно определение е определение към подлога или към прякото допълнение, което означава признак, ограничен в действието си от сказуемото: Голос се задава рошав, грозен, измъчен от угризения и окован в букаите на конашкия затвор(И. Вазов). Сравни с: Рошавият, грозен, измъчен от угризения и окован в букаите на конашкия затвор Голос се задава. В изреченията със сказуемно определение са обединени две изказвания – Голос се задава. Когато се задава той е рошав, грозен, измъчен от угизения и окован в букаите на конашкия затвор, затова някои автори говорят в този случай за малко изречение.  

Сказуемното определение никога не е членувано, а ако глаголът е преходен, сказуемното определение не може да се яви без прякото допълнение: Направиха го представител на компанията - *направиха представител.

Сказуемното определение може да бъде и предложна група, като в тази функция може да участват само предлозитеза  и като: Избраха я за председател; Идва като приятел. Както се вижда от последния пример, и при липса на подлог е ясно, че има съществително, което определя формата за род и число на сказуемното определение.

Приложение

Приложението е специфичен вид определение. За разлика от другите видове определения, които модифицират значението на съществителното име, към което се отнасят, приложението дава ново название. Във функция на приложение към съществителни собствени имена са: географски названия (река, връх, езеро), роднински названия (кака, чичо, леля, баба, дядо), научни степени и звания (академик, професор, доктор), военни чинове (генерал, майор, сержант),  духовни звания (патриарх, архимандрит, дякон). 

Същевременно приложения са индивидуалните названия на предмети и институции. Например в изречението Река Дунав е северна граница на България приложение е река (Дунав е река), докато в изречението Хотел «Дунав» е известен с доброто си обслужване приложение е Дунав (*Дунав е хотел).

В случаите, когато приложението се е превърнало в част от съставното собствено име, те се пишат с главна буква и не се разглеждат отделно: Баба Тонка, Бай Ганьо, Кума Лиса.

36. Адютанти. Видове обстоятелства.

Обстоятелствените пояснения са разширения на сказуемото. За разлика от прякото и непрякото допълнение обстоятелствените пояснения не се съдържат като позиции в значението на сказуемото. Обстоятелствените пояснения са различни видове. Често те (особено обстоятелствата за място и време) се намират в началото на изречението, но са една от най-неограничените от словореда на изречението негова част. Функция на обстоятелствено пояснение изпълняват наречия и съществителни имена. Обстоятелствените пояснения са десет вида, като два от тях се изразяват само от подчинени изречения. Видовете обстоятелствени пояснения са:

• за място – изразяват се с наречия или с предложна фраза:

 Уча тук; Качвам се горе; Работят в града; Почиваме на море

• за време – изразяват се наречия, предложна фраза или съществително име:

Пристигат днес; Заминаваме в събота; Спортувайте всеки ден.

• за причина – изразяват се с предложна фраза:

Плаче от радост; Преуморяваш се от работа; Пее от щастие.

• за цел - изразяват се с предложна фраза:

Тичайте за здраве; Учим за знания; Състезаваме се за медали.

• за условие - изразяват се с предложна фраза:

Медикаментът се взима при нужда; При авария разбийте стъклото

• за начин - изразяват се с наречие или с предложна фраза:

Ученикът се справя лесно с теста; Виртуозът без усилие изпълни пиесата.

• за количество - изразяват се наречия, предложна фраза или съществително име:

През лятото пътуваме много; На рождения ден всички ядоха на корем сладкиши; Упражнява се за представянето си цял ден.

• за отстъпка - изразяват се с предложна фраза:

Придвижваха се към целта макар и бавно.

Обстоятелствата за изключване и за последица се изразяват с подчинени обстоятелствени изречения: Ще рискува, вместо да се откаже; Обясни проблема така, че го разбраха.

Освен тези обстоятелствени пояснения, които разкриват различни допълнителни страни от реализирането на събитието, представено от сказуемото, редица наречия като: действително, вероятно, наистина, означават отношението на говорещия към изказването. В този случай те се изтеглят в началото на изричинието:Действително (отношение на говорещия), концертът беше голям успех;  Концертът действително беше голям успех (обстоятелствено пояснение за начин на събитието).

Често в едно изречение се срещат повече от едно по вид и по начин на изразяване обстоятелствени пояснения:

Зад сините планини на изток (за място), из едно море от светлина и слава (за място), се показваше пламналото лице на майското слънце и събуденото зелено поле широко (за начин) и весело(за начин) се къпеше в лъчите(за място)му и празнуваше. Навсякъде (за място) миришеше на пролет, на зеленина, на вретенила ръж, на цъфнали овошки. Нейде(за място) се обаждаше гугутка, по отрупаните с цвят сливаци(за място) бръмчеха пчели. По синурите (за място) подвикваше пъдпъдък, по трънаците(за място) любовно се боричкаха немирни врабчета, вдигаха се на облаци (за начин) и с цвъркот (за начин) изчезваха над зелените нивя (за място). Сърцето на пролетта биеше усилено (за начин), бързо (за начин) и новият живот над земята трескаво (за начин) се готвеше дя използува хубавия ден. От близкото село се носеше набожен ек на камбана и приятно (за начин) трептеше впресния сутрешен въздух(за място).(Елин Пелин)

39. Информационна структура на изречението. Словоред. Видове словоред.

Изречението представлява съвкупност от думи, подредени в смислови и граматически отношения и изграждащи една завършена синтактична, езикова единица. В това подреждане думите участват не само със своите лексикални, но и граматични значения. Затова в рамките на изречението те функционират като словоформи. Подреждането на думите словоформи според граматическите закони на езика и предаващи една определена мисъл, се нарича словоред на изречението. Подреждането на думите става в определен ред, следователно словоредът е линейно разположение на думите като част на изречението.  Словоредът на българското изречение има общи принципни положения със славянските езици, но и редица свои особености.

Словоред, отразяващ основни логически и мисловни закономерности и същевременно даващ израз на спецификата на граматическата система, представя словоредния модел и е категория на конструктивния синтаксис, се нарича логико- граматичен/ граматичен. Този словоред не зависи от условията на контекста. По този принцип се състои българското изречение, извън контекста, логиката и граматиката съвпадат. Пр.: Тоя необикновен, чуден, тайнствен живот на големите изпълваше малкото ми сърце с неясна тревога.( Талев); Той беше бележит учен: един истински професор с очила, бяла брада и със широко скроени дрехи.( Минков).

  Словоред, продиктуван от комуникативните намерения на автора на езиковото съобщение, сигнализиращ актуализираната в смислово отношение част на изречението, се нарича актуален/ смислов словоред. Актуалният словоред отразява речевите варианти на словоредния модел и затова е явление на динамичния синтаксис. Функцията на този синтаксис е да превръща езика в реч. Той актуализира прави главни в смислово отношение едни или други части на изречението. Пр.: На гостенина общинският се зае да помогне тутакси.

  Словоред, продиктуван от условията на свързания текст( контекста) в речева ситуация, се нарича контекстов/ ситуативен словоред. Изречението като комуникативна единица може да бъде обвързано в текст и смислово и граматически да е обвързано както с предходното, така и със следходното изречение. Така се осъществява контекстовата свързаност на изреченията. Пр.: Всъщност не търсеше никаква изгубена монета, а проследяваше дирите на човек в снега. Дирите бяха от боси нозе. Босият бе идвал до чешмата да пие вода, бе постоял там и отново се бе върнал назад.( Радичков)

  Словоред, продиктуван от намесата на субективно- оценъчно отношение към изнасяните факти в речева ситуация, се нарича емфатичен/ емоционален ( субективен) словоред. Създаден е от субективно- оценъчните отношения на автора( на езиковото съобщение) към изнасяните от него факти. Тези оценки се отразяват на местоположението на думите в изречението и върху начинът, по който се произнасят- интонацията. Пр.: Общинският се зае тутакси да помогне на гостенина./ Общинският се зае да помогне на гостенина тутакси. Логическото ударение носи смисълът на това изречение. Този словоред не промения инромативния/ комуникативния статус на изказването, а само привнася допълнителна оценка.

  Словоред, обусловен от ритмо- мелодическата организация на речта и преследващ и преследващ определени стилистични цели, се нарича стилистичен словоред, известен като инверсия.Пр.:

Език свещен на моите деди,/ език на мъки, стонове вековни,/ език на тая, дето ни роди/ за радост не- за ядове отровни. (Вазов)

  Словоредът на изречението се определя и от типа реч- устна или писмена. Разликата между двата типа реч е съществена и се отразява върху структурната организация на изречението. Устната реч е винаги ситуирана, разполага с интонацията и логическото ударение. Писмената реч е лишена конкретна ситуация, тъй като се разглежда въз основа само на контекста, липсват интонационните средства. Затова в писмената реч се възлагат много повече задачи на словореда. Върху словореда в писмената реч оказва влияние жанровото и стилово разнообразие.

  Една от отличителните черти на съвременния български език е свързана с важната роля на граматическите категории при изразяването на изказването. Системата от синтактични средства за представяне на информацонната структура на изказването- топик и фокус- са предтсавени от фонетични  и синтактични модели. Основният неутрален, немаркиран модел на простото изречение се опрделя от подреждането SVO( подлог- сказуемо- определение). Но на базата на диалектите и разговорната реч този модел е по- скоро изходен, отколкото основен. Това не означава „ абсолютна свобода” на словореда. Има ограничения, свързани със синтактичната структура/ с изграждането на дискурса.

  Словоредът е едно от отсновните средства за означаване на елементите с различна прагматична функция.

  Предпочитаната позиция за информационно натоварените фрази( топик и фокус) са в началото на изречението/ в края. Основният словореден модел се състои от 3 елемента. Йовка Тишева ги  нарича: начални фрази- предикативно ядро- финални фрази. Промените в словореда са свързани с преместването на елементите към началната/ крайната фраза.

  По терминологията на Рици( жена) това са лява и дясна периферия и ядро.

  В статията „ За словоредните модели на българското просто изречение”, Йовка Тишева разглежда структурата на дясната и лява фраза и откроява разликите.Последователно ще разгледаме структурата на лява и дясна фраза.

  Лява фраза- видът, както и подредбата на елементите в началната фраза са строго определени. Видът на елементите се определя от това на кое равнище от структурата на изречението функционират: синтактично( илокутивната структура на изречението)/ прагматично( субективното/ лично отношение). Могат да се използват както отделно, така и заедно: А, бе, Иване, на мене хич не ми се излиза.

Ако означаването на топика( старата информация) е маркирано чрез механизма на дислокацията, посоката на промяна на мястото е от средата към началото, т.е. предпочита се лявата дислокация. В БЕ, както и в славянските езици, топикализацията( означавенето на даден елемент от структурата на изказването като част от топика на изказването) е свързано и с клитично удвояване. Пр.: Вчера видяхИван.—Иван го видах вчера. (дислокацията е преместването напред на топикаИван, а клитичното удвояване е Иван го, Иван го е и клитична лява дислокация, според терминологията).

Ако в дясна позиция стои винаги обект, чиято роля се поема от пряко/ непряко допълнение, то именно този аргумент от дясна позиция с еоказва преди глагола в изходното изречение. Така моделът  SVO  е нарушен. Позицията на допълнение е заета от личноместоименната клитика, която се съгласува по род и число със съществителното. Пр.: Мишо не сме го виждали. Освен с една дума, може да е изразено и с цяла именна фраза- новият колега от 4. курс не сме го виждали.

При непряко допълнение се премества цялата предложна фраза: Помогнах на Мария за теста.—На Мария помогнах за теста.

  Не само топикът, но и фокусът( новата информация), се означават чрез механизма на лявата периферия. Но само топикализацията изисква клитично удвояване.

Елементите в ЛП( лява периферия) на изречението не е задължително да носят нова информация/ да са съяинската част на изказването. Но елементите имат определен ред: дислокацията предхожда фокусираните елементи, външния топик заема 1.позиция в рамките на ЛП.

Структута на ДП( дясна периферия):

Рудин пръв създава по- подробно описание на тази част от структурата на простото изречение. Частите на ДП могат да бъдат както подлогът, така и допълнението. Пр.:Зная я аз нея./ Е тъй са те, момичетата./ Той, ще дойде, баща й.

Но за разлика от ЛП, в ДП не винаги има удвояващ елемент: Ще ми ги върне тя. ./ Заспало беше детето.

40. Сложно изречение.

Просто изречение е това,което независимо от размера му има само един предикативен център,а това практически значи,че има едно сказуемо.Сложно е това изречение,което има два или повече предикативни центрове.Сложното изречение е съставено от толкова прости изречения,колкото изразени или подразбиращи се сказуеми има.То е една цялост,независимо от това,че се състои от отделни прости изречения.

Сложното изречение функционира като синтактична и смислова цялост,а не като прост сбор на отделни прости изречения.По такъв начин простите изречения,когато влизат в състава на сложно изречение,губят повече или по- малко своята самостойност и това проличава много ясно от интонацията:всяко просто изречение в състава на сложното завършва с възходяща интонация,която показва,че мисълта не е завършена,и само погледнатото просто изречение,с което завършва цялото сложно изречение,има низходяща интонация,завършваща мисълта.Следователно простите изречения се обединяват в едно сложно изречение преди всичко от една обща мисъл.

Синтактично простите изречения се свързват в сложно с помощта на съюзи или безсъюзно.Ето пример за безсъюзно свързване в сложно изречение:Над всичко това грее наклоненото слънце,падат сенки,лежи прохлада и покой /Ем.Станев/.Това изречение се състои от три прости изречения,всяко от които си има свое сказуемо и свой подлог-първото просто изречение е Над всичко това грее наклоненото слънце и то е свързано безсъюзно с второто изречение-падат сенки,като между двете изречения има малка пауза /при писане се отбелязва със запетая/,а предходното изречение завършва с възходяща интонация.Също по този начин са свързани второто и третото изречение,което като последно завършва с низходяща интонация /отнасяща се обаче до цялото сложно изречение/-лежи прохлада и покой.

Съюзните връзки между простите изречения в рамките на сложното са два вида:съчинителни и подчинителни.Това зависи от характера на съюза или съюзната дума.Съчинителните съюзни връзки свързват винаги само равноправни прости изречения,а подчинителните съюзни връзки свързват неравноправни прости изречения в рамките на сложното изречение.Когато едно сложно изречение се състои само от равноправни изречения,свързани съчинително помежду си,то е сложно съчинено изречение.

Когато обаче в сложното изречение се съдържат и относително самостойни изречения,и подчинени на тях изречения,които са свързани подчинително,тогава сложното изречение е сложно съставно.

Има и сложни изречения,чиито съставящи ги прости изречения са свързани и със съчинителни,и с подчинителни връзки-значи има и равноправни прости изречения,и неравноправни,тогава казваме,че изречението е сложно смесено.

41. Сложно съчинено изречение. Видове.

Синтактичните отношения, изразяващи равнопоставеност или подчинителност действат и в рамките на сложното изречение. Изречение, което съдържа повече от едно предикативно ядро (повече от едно сказуемо), е сложно изречение. Сложните изречения са два основни вида – съчинени и съставни, които се състоят от главно и подчинено изречение. Изречения, които съдържат както съчинено свързани изречения, така и подчинени изречения са сложни смесени изречения.

Изреченията в състава на сложното съчинено изречение са относително самостоятелни, т.е. може да се каже, че сложното съчинено изречение се състои от главни изречения. Отношенията между изреченията, които съставят сложното съчинено изречение, са три вида:

• съединителни;

• противопоставителни;

• съотносителни.

Съчинителни отношения може да има както между главни, така и между подчинени изречения. Когато между подчинени изречения има съчинителна връзка, това означава, че подчинените изречения са от един и същи вид.

Сложно съчинено съединително изречение

Изреченията в състава на сложното съчинено съединително изречение се свързват посредством съчинителна пауза и/ или съчинителни съюзи. Основен съчинителен съюз е съюзът и, също та, па, които имат разговорен характер, също и съюз че, когато е употребен като синоним на съюза и.

(1)Зад сините планини на изток, из едно море от светлина и слава, се показваше пламналото лице на майското слънце и събуденото зелено поле широко и весело се къпеше в лъчите му и празнуваше. (2)Навсякъде миришеше на пролет, на зеленина, на вретенила ръж, на цъфнали овошки. (3)Нейде се обаждаше гугутка, по отрупаните с цвят сливаци бръмчеха пчели. (4)По синурите подвикваше пъдпъдък, по трънаците любовно се боричкаха немирни врабчета, вдигаха се на облаци и с цвъркот изчезваха над зелените нивя. (Елин Пелин)

В горния откъс изречение (1) се състои от 3 прости изречения, свързани съчинително със съюза и. Изречение (2) е просто. Изречение (3) се състои от две прости изречения, свързани безсъюзно. Изречение (4) се състои от четири прости изречения, като първите три са свързан безсъюзно, а четвъртото е въведено от съюза и.

Правописно правило!

Между безсъюзно свързаните изречения има съчинителна пауза. Те се отделят със запетая.

Правописно правило!

Пред еднократно употребения съюз и не се пише запетая. Ако в едно изречение е употребен повече от един път съюз и между части с една и съща функция, пред втория и следващитесе поставя запетая.

В изречението По пътя минаваха селяни и селянки и го поздравляваха с почит (Елин Пелин) няма запутая пред второто и, тъй като едното е от словосъчетанието селяни и селянки (еднородни подлози), а второто между изреченията (минаваха и поздравяваха), т.е. всеки от двата съюза и употребен еднократно. Макар че в сложното съчинено съединително изречение, отделните изречения са относително самостойни, те са смислово свързани, изразяват едновременно протичащи или последователни действия и състояния, затова често изреждането им зъвършва с въведено от съюза и изречение:  Той се озърташе наоколо като избягал от клетката врабец и гледаше на всички страни, по всички краища тая зелена картина, тия далечни планини, толкова чисти и тъй рязко откроени в дълбочините на ясното и лазурно пролетно небе, – гледаше, дишаше, мечтаеше, тананикаше си весели песнички и сякаш се подмладяваше (Елин Пелин).

Сложно съчинено противоположно изречение

Събитията, представени от изреченията, съставящи сложното съставно противоположно изречение, са равностойни, но противоположни или разграничени по значение. Противоположните съчинени изречения са свързани посредством разделителните съюзи а, но, ала, обаче, ама. Изборът на съюз зависи от степента, в която се противопоставят събитията, изразени  от  изречениятата в състава на сложното. С най-малка сила на противопоставителност е съюзът а. Съюзът а може да бъде определен като разделителен съюз: Някои се припичат на слънце, а други карат сърф; На южния полюс има пингвини, а на северния живеят бели мечки; Мария обича шоколад, а Петя предпочита плодове; Ето години се минуват, а тяхната злоба, тяхното отмъщение не е угаснало! (В. Друмев).

В редица езици вместо разделителен в такива случаи се използва съединителният съюз и. Съюзите но, ала, обаче, ама  изразяват по-голяма степен на противопоставяне: Тя обичаше снахите и внучетата си, но се държеше строго с всички (Елин Пелин); Най-сетне той заговори, ала слухът й не отчете нищо; С кок, като че ли, приятелката на Любо Милев изглеждаше по-нормална, обаче мнго пушеше; Дъждът малко ме прецака, амаоборотът не е за изхвърляне...

Правописно правило!

Пред съчинителните противопоставителни съюзи а, но, ала, обаче, ама се пише запетая.

Правописно правило!

Когато обаче не употребено като съюз, пред него не се пише запетая, освен когато пред обаче следва да се постави затваряща запетая на предходно изречение: Същинското състезание обаче не се състоя; Ама аз нали съм си пирятел с ламята Спаска и тя като дофърча, щото аз малко се бях разпискал и тя такова... за малко да се спука от смях, обаче после ме облиза...

Сложно съчинено съотносително изречение

Характерна особеност на съотносителните изречения е наличието на двойни съюзи: ту...ту, я...я, било...било, ли...ли,ли...дали,  дали...или, или..или, хем...хем, нито...нито. Единствено съюзът или може да бъде употребен единично.

Както показва названието на този вид съчинени изречения, те изразяват редуващи се или конкуриращи се, алтернативни, събития.

Дали това се дължи на невероятната сложност на мозъка му, или някаква таинствена необходимост е създала тази организация; Тези мънички създания ту прехвръкваха от клон на клон, ту се спускаха към пухкавата земя; И ако в тази теснотия много размахваш чука, рискуваш я да станеш смешен, я сам да се удариш...; Бихте могли да станете сутрин по-рано или да оставите неизмитите съдове за по-късно.

Правописно правило!

Пред втория от двойните съюзи винаги се пише запетая.

Правописно правило!

Пред еднократно употребения съюз или не се пише запетая.

42. Сложно съставно изречение.

Всяка позиция – част на изречението, освен с отделна дума или словосъчетание може да се запълни и с изречение. Това не се отнася само за сказуемото, защото всяко сказуемо е предикативно ядро. Изреченията, които се явяват в позициите на части на изречението, са подчинени на част от главното изречение или на цялото главно изречение. С изречение може да бъде изразена и главна част  - подлогът. Подчинените изречения не са просто разширен аналог на частите на изречението, а се намират в комплексно взаимоотношение с главното изречение. Според своята функция подчинените изречения са:

• подложно;

• допълнително;

• определително;

• сказуемно определително;

• обстоятелствено.

Според начина, по който подчиненото изречение се свързва с главното, те биват съюзни и безсъюзно свързани. Съюзните подчинени изречения се свързват с подчинителни съюзи, най-често че, да, без да, но също така и съставни съюзи – въпреки че, макар че, за да, макар и да и др. Безсъюзните подчинени изречения са относителни и косвено въпросителни. Относителните и въпросителните местоимения не са съюзни думи, а местоимения със собствено синтактична функция в подчиненото изречение, която може да е на главна част – подлог. Не е правилно тези местоимения да се наричат съюзни думи. Популярното в повечето учебници определение на тези местоимения като съюзни думи е поради факта, че те обикновено заемат начална позиция в подчиненото изречение, същата като на съюзите. Към едно главно изречение може да има повече от едно подчинено изречение. Ако подчинените изречения са към една и съща част на главното изречение, те са съподчинени изречения. Възможно е обаче подчиненото изречение да има свое подчинено изречение. В този случай говорим за последователно подчинени изречения.

Подчинените изречения може да се намират пред главното изречение, към което се отнасят, след главното изречение или межда частите на главното изречение.

Правописно правило!

Подчиненото изречение винаги се отделя от главното със запетая. Тя се поставя след подчиненото изречение, когато то се намира пред главното, пред подчиненото изречение, когато се намира след главното, и от двете му страни, когато се намира между частите на главното изречение.

Подложно изречение

Изречения, които запълват позицията на подлога в главното изречение са подложни изречения или изречения подлози. Тъй като изпълняват функцията на главна част на изречението, не е уместно да се наричат подчинени изречения, макар че това е утвърдено наименование. 

Изречения подлози се явяват при безлични изречения. 

Съюзни подложни изречения. Съюзните подложни изречения се свързват посредством съюзите че и да: Чу се, че идат кърджалии (Й. Йовков); Че се появява това сияние, е странно; Забранено е да се пуши. Изборът на че  или да се определя от това дали събитието, представено в изречението е факт или не. Фактичността се свързва с че-изреченията. В горния пример съюзът че означава, че появата на сияние е факт.

Подложни изречения се явяват и при главно изречение в страдателен залог: В старите черказки хроники е записано, че верблюдът живее навсякъде: в пясъка, във водата (имало водни верблюди), на небето (Й. Радичков).

Относителни подложни изречения. Относителните местоимения в подложните изречения не са свързани с име в главното изречение. Такива относителни местоимения се наричат свободни релативи. Именно това отличава този тип изречения от подчинените определителни изречения, в които относителните местоимения са свързани релативи – отнасят се към име в главното изречение. Подложните относителни изречения обикновено се намират пред изречението, на което са подлог. Това е често срещана конструкция при пословици и поговорки: Който пее, зло не мисли; Което куче ме е залаяло, е подивяло; Който не работи, не трябва да яде. 

В изречението, чийто подлог се изразява с относителното изречение, няма дума, която да запълва подложната позиция. Ако те имат изразен подлог, относителните изречения ще са подчинени определителни изречения: Тоз,който падне в бой за свобода, той не умира (Хр. Ботев).

Правописно правило!

Правилото, че пред относителните местоимения се поставя запитая, почива на обстоятелствето, че те са в началото на подчинени изречения, следователно трябва да се отделят със запетая. Когато относителното местоимение изпълнява функция в простото изречение, пред него не се поставя запетая: Отворете който искате атлас и намерете там държавата Лампадефория (Св. Минков).

Подложни изречения косвени въпроси. Подложното изречение, съдържащо въпросително местоимение, може да бъде заменено с показателното местоимение това.

Какво възнамеряваш, е важно (Това е важно); Дали се съгласяват е определящо (Това е определящо).

Правописно правило!

Когато косвено въпросителното изречение е след главното, то не се отделя със запетая: Интересно е какво мислиш; В задачата се пита  дали е възможно.

48. Означаване на факторите на комуникативната ситуация в изказването

49. Комуникативен статус на изказванията.

Комуникативният статус на изказването се определя от отношението, в което субектът иска да влезе посредством изказването си с действителността, разглеждана като обект за изменението, а не като обект на отразяване( както е при модалността).

  Има спорове по въпроса дали комуникативният статус на изказването трябва да се включи в значението на изказването. Според Остин илокуционната сила не влиза в значението на изказването. Привържениците на генеративната граматика обаче смята, че комуникативният статус трябва да се включи в семантичната структура на изказването.

Факторите от речевата ситуация, които оказват влияние върху комуникативния статус на изказванията в българския език, са следните: а) знанията на говорещия в момента на говорене за знанията, възможностите, намеренията и др. на слушателя, а също и знанията на говорещия за светаизобщо; б) отношенията между говорещия и слушателя, а в редица случаи и на трето лице.

От гледна точка на комуникативния статус, различаваме четири основни вида изказвания( изречения):

1)   Съобщителни изречения- говорещият информира слушателя или фиксира за себе си мислите си, напр. Двамата, баща и син, се изгледаха( Й. Йовков). Тези изречения се наричат още декларативни. Частен характер имат случаите, когато говорещият знае, че съобщава на слушателя известни неща, н оправи това с цел да изрази определено отношение към съобщаването или с цел да предисзвика слушателя да изрази той отношение към съобщаваното. В този случай основната комуникативна функция на съобщителните изказвания – осведомяването остава на заден план, засенчена е от другите функции, които то изпълнява.

В монологична реч( устна или писмена) говорещият( пишещият) със съобщителни изказвания фиксира своите наблюдения, размишления, чувства и преживяванията си. Съобщителните изречения се ползват и за запазване на изказвания от различните клонове на знанието, културата, както и на информация, необходима за всекидневния живот на обществото.

Най- общо комуникативния статус на изказването може да се представи чрез абстрактния перфомативен глагол за осведомяване, който може да се конкретизира с лексеми като: съобяавам, казвам, известявам, заявявам и др.: Иван замина- Аз ти казвам, че Иван замина.

За разлика от другите изказвания, съобщителните имат изключително широк модален спектър- декларативността се съчетава с всички разновидности на волунтативната и достоверностната модалност.

Формално съобщителните изречения се различават интонационно, също и в някои синтактични особености- словоред, неупотреб на въпросителни думи, на модални частици за подбудителност и др. По строеж  тези изречения са разнообразни: пълни и елиптични, глаголни и безглаголни. Например: Съгласиха се да бъдат изпълнени няколко оперетни къса, а след туй- икономическата елегия./ Вечер. Ябълки, Градини…

В глаголните съобщителни изречения се употребяват форми на изявително и условно наклонение, а също и преизказните форми, напр. Шумът на воденицата се чуваше по- близо и по- ясно.

В съобщителните изказвания може да се употребяват и повелително наклонение, т.е.  повествователен императив: Роди ма,мамо с късмет, па ма фърли на смет, аз пък ще стана кмет.

Много често се употребяват и да- формите на сегашно време, за да означат реално минало време.

2)   Въпросителни ( интерогативни) изказвания- с тях говорещият посочва непълноти в своята информация, които желае да бъдат запълнени от слушателя. Възможно е говорещият да приеме ролята на слушател, т.е. да задава въпроси сам на себе си, а има и случаи, в които въпросът няма определн адресат, напр. Какви ли сърпове е изковал за жътва?

Всъщност във всеки въпрос( същински) се откриват следните действия на говорещия:1) посочва непълноти в изказването; 2) изразява желанието си тези непълноти да бъдат запълнени; 3) апелира за отговор към определен адресат( слушател, самия себе си) или към анонимен адресат- т.нар. гносеологически въпроси: Има ли живот на Марс?

Редките случаи, в които няма адресат не са същински въпроси, те само по форма за въпросителни, а по функция се доближават по съобщителните изказвания- Аз защо съм го залюбила?

Освен посочване на непълноти в информацията, може да се съдържа и някаква информация, от чиято истинност зависи дали въпросът може да получи отговор или не. Тази информация най- често се нарича пресупозиция, напр. Кога пристига Иван? Е свързано с семантичната пресупозиция Иван е пристигнал. Ако тя не е истинна, въпросът не може да получи отговор.

За успешна комуникация, трябва да бъдат спазени следните изисквания при употреба на въпросителните изречения:1) говорещият да е убеден, че слушателят ще отговори; 2) въпросът има най- малко един единствен отговор; 3) по съдържание въпрсосът трябва да е тривиален( Едно и едно две ли прави?) и трябва да има връзка с темата на разговора- това  условие не смятаме за задължително, тъй като с въпрос можем да сменим темата.

По функция въпросителните изказвания биват същински и несъщински. Същинските съдържат въпрос и се образуват или с въпросителните думи- ЛИ, ДАЛИ, НАЛИ, НИМА или с пълнозначна К- въпросителна дума, може също и без нито една от тези съставки( тогава въпросите се наричат елиптични), други частици за образуване на въпроси за А и Е- частиците. Те се различават още и по интонацията си.

Въпросителната дума ЛИ стои след думата, за която се пита: Той ли трябва да отиде там?/ Сега ли трябва да отиде?

 Когато въпросителната частица ЛИ стои след сказуемото, превръща цялото изречение във въпросително. На въпрос с въпросителна частица, винаги се отговаря с ДА/НЕ: Трябва ли да се отиде там?

Въпросителните изречения, образувани с К- въпросителна дума, недопускат отговор с ДА/НЕ. К- въпросителната дума стои в началото на изречението: Кой ще ми каже?/ Къде отиваш?

При ЛИ- въпросите не може да има повече от една въпросителна дума, докато при К- въпросите може да има повече от една К– дума( ако първата К– дума е подложна, може да се появи втора веднага след нея)– Кой къде отива?/ Кой колко иска?

Изреченията с А/Е не очакват определен отговор, те могат да се използват като самостоятелни частици, точно както частиците ДАЛИ? ИЛИ?- Ще дойдеш ли? А? Може да се употребят и в изречения с въпросителна частица- ЛИ: Е, дойде ли? Въпросителната частица А може да се добаи в края на съобщителни/ подбудителни изречения.

С общите въпроси говорещият иска да установи дали съществува връзка между различни части на изречението, като тази част, за която се пита, се подчертава чрез логическо ударение, интонация, словоред и в непосредствена близост е въпросителната частица. Напр.: Иван получи ли писмо от майка ти? Иван ли получи писмо от майка ти? Писмо ли получи Иван от майка ти? От майка ти ли получи писмо Иван?

Същинските въпроси могат да бъдат неделиберативни и делиберативни, т.е. изразяващи или не съмнения- Дали Иван ще дойде? Е различно от Иван ще дойде ли?

Елиптичните въпроси са комуникативно непълноценни извън констекста: Ти?

Относително по- самостойни са  въпросителните сказуеми изречения- И Спас те въведе в миньорството?

Отличават се въпросителните изречения без въпросителна дума с модален израз за изразяване на предположение, чиято вероятност може и да се степенива: може би, вероятно следователно- Ти май си знаел?

Друг вид на същинските въпроси са дизюнктивните( разделителните), които са образувани от двойните съюзи дали- или, ли- или да- ли. Дали времето си губят, или Бог ще се смили?/ Има ли тук село, няма ли? Частен случай е когато питащият поставя възможност за отговор във въпроса. При тези въпроси- отговорът не може да се получи отговор ДА/НЕ.

Частните въпроси са още един вид на същинските. По форма те се образуват с пълнозначна въпросителна дума, частицата ЛИ или без въпросителна дума. При частните въпроси въпросителната дума или словосъчетание, в което тя влиза, трябва да се замени в отговора с невъпросителна дума/ словосъчетание: Как се отглеждат гъби?- отговорът може да е цялото ръководство по гъбарство.

  Несъщинските изказвания се произнасят с цел говорещият да предизвика слушателя към отговор. Имат различни функции от същинските въпроси. Биват няколко вида: 1) реторични; 2) въпроси- повторения; 3) въпроси- молби.

Реторичните въпроси стоят по функция най- близо до същинските въпроси. Тяхна цел е да предизвика съзнанието на слушащия. Говорещият предава на слушателя информация с цел да наблегне върху нея. Характерна особеност на реторичните въпроси е, че в тях утвърждаването/ отрицанието противоречи на утвърждаването/ отричането в отговора. Утре тая вест щеше да се разчуе навсякъде, кой щеше да я повярва?

Реторичните въпроси, които не съдържат модалната частица, и са общоотрицателни, имплицират отговор, в който въпросителната дума се заменя с обобщителното местоимение или наречие, а сказуемото става в положителна форма.- За кой българин Балканът не е живо същество?- За всеки българин Балканът е живо същество.

На отрицателните реторични въпроси с ЛИ съответства положителен отговор и обратно.- Ама ти от бързане забравил си да платиш бирата си, бай Ганьо.- Голяма работа! Те малко ли ни скубят?

Когато отговорът на реторичния въпрос е всепризната истина, р.в. се възприема като несъщински въпрос и извън контекста на ситуацията, но когато съдържанието е контекстово, той може да се възприеме като същински въпрос.- Кой не знае Чавдар войвода, кой не е слушал за него?

Въпросите- повторения( ехо- въпроси) са несъщински въпроси, които по форма съвпадат с цялото въпросително изречение или част от него. Най- често са изречения с пълнозначни въпросителни думи. За подсилване на значението се поставя частицата ЛИ в края на въпроса.- Какво да правим ли? Да си отваряме очите.

Въпроси- моли- несъщински въпроси, които се произнасят с цел говорещият да подкани слушателя не да отговори, а да извърши действието. Въпросите- молби са въпросителни изр с ЛИ, в които сказуемото има определена формална парадигма. Ако сказуемото е просто, то глаг форма е в бъдеще време на изявително наклонение или в условно наклонение. Ако сказуемото е съставно, в него влиза модалният глагол мога/ може: Бихте ли запалили лампата?Може ли да запалите лампата?

Ще престанете ли най- сетне? Мога ли да ви помоля да ми подадете книгата?

3)   Подбудителни изказвания

Имат за цел да предизвикат извършването, респ неизвършването н определено действие. От гледна точка на отношенията между участниците в речения акт и вършителя на действието. Биват два вида: повелителни и изказвания на позволението.

 Повелителни изказвания изразяват подкана към адресата на действието. В семантичната структура на изказването влиза абстрактният перфомативен глагол за подбуда( нареждам, заповядвам, командвам, изисквам, моля, умолявам)- който да предизвика силата на волеизлеянието на говорещия: Аз те умолявам да бъдеш добър!/ Аз ви заповядвам да се явите веднага!

Условията за успешно повелително изказване са :1) възможна връзка между вършителя и действието; 2) говорещият да има авторитет.

  В комуникативен план повелителните изречения се различават според силата на волеизявата на говорещия. Това с еповлиява и от социолингвистични фактори. Пр.: Да беше ми помогнал!/ Помогни ми!/ Да ми помогнеш!/ Ще ми помогнеш!/ Помагаш и след това се приготвяш!

  Според отношението между вършителя на действието и участниците в речевия акт, различаваме две множества- такова, в което влиза нареждащият и такова, в което- не: Да идем на кино!/ Отидете в магазина!/ Момчето да отива на тренировка!

  По форма повелителните изказвания са глаголни и безглаголни.

  Глаголни повелителни изказвания, видове:

•         Глагол( личен, в деятелен или възвратно среден залог) в повелително наклонение. В положителна форма се употребяват и двата вида в императив, а в отрицателна- несвършен вид. Отрицателната заповед се изразява и с аналитичните форми недей+ съкр инфинитив/ недей+ да+ сег вр.

•         Повелителните изречения в импаратив най- често са безподложни  и са само второлични. Като подлог може да се яви второлично местоимение/ обръщение. Често срещани са и повелителните частици- хайде, ха, я и др. Напр.: хайде, приятелю, ела с мене!/ Ей, момиченце, не си играй!

•         Може да се изрази заповед за прекратяване на извършващо се в момента/ повтарящо се действие. Форми: стига+ мин неопр. вр. / стига+ мин св. вр.- Стига си се мъчил./ Стига спахте!Престани да се разсейваш!

•          Повелителните ДА- изречения са много специфични в българския синтаксис. Паралелната употреба на императива и да- формите води началото си още от старобългарския език. В старобългарски частицата ДА се поставя за засилване пред простите императивни форми. Освен формите ДА+ сег вр, се появяват и формите ДА+ перфект/ мин предварително със заповедно значение.

ДА- ФОРМИТЕ В СЕГАШНО ВРЕМЕ са за всички лица и числа. Когато трябва да се изкаже заповед за близко действие( в най- близко време) с да- форма, за поведта е много по- строга: Да ми я донесеш ей тука!

Тези заповеди за близко действие да маркирани с интимност и емоционалност!

При употребата им за далечни действия се характеризират с признака интимност- Ей, да ги направиш, чуваш ли?

Да- изказванията не се употребяват в официален стил, заради интимността си.

Изказванията с отрицателни императивни форми и с да- форми( св вид) в 2л. са различни в нашия и др славянски езици.В другите славянски езици императивите се пазят само при глаголи за психическа дейност- не заборави, на схвати криво( сърбохърватски), но не са възможни при гл за физическо/ физиологическо действие. В бе предпазването се изказва с да- форми: Да не паднеш! Да не се счупи стъклото!

•         Отрицателни да- форми от несв вид се изразява обикновено забрана, а не предпазване: Не пий студена вода!- Да не пиеш студена вода!

•         Да- формите в 1 и 3 л не се конкурират с импаративните форми: Да работим!- Нека работим!

•         С да-форма в 1л ед ч се изразяват необходими за извършване действия: Ти остани, пък аз да си тръвам.

•         С повелителни изречения с да- форма на перфект се изразява много силна, категорична, груба забрана. Тази изречения са само отрицателни. Напр.: На прекрачвай прага ми!/ Да не чувам повече това!

•         С изказвания с да- форми в минало предварително време се изразява деликатна подкана- употребяват се форми за 2л и 1л мн ч. Глаголите са само от свършен вид и в положителна форма. Да бяхме влезли вътре! Да бяхме се отказвали!

•         Подкана за извършване може да се изрази и с изказвания с нека/ нека да. Глаголът е в сегашно време в двата вида.

Нека бъдем добросъвестни!/ Нека не се караме!

БЕЗГЛАГОЛНИТЕ ПОДБУДИТЕЛНИ ИЗКАЗВАНИЯ-разглеждат се като елиптични- Хайде долу! Вън! Тишина!

4)   ИЗКАЗВАНИЯ ЗА ПОЗВОЛЕНИЕ( ПЕРМИСИВНИ)

С тези изказвания говорещият желае да получи съгласието на слушателя за извършване на определено действие. Слушателят не съвпада с извършителя. Позволение се иска преси всичко с изречения с нека/ нека да. Може да се конкретизира с перформативен глагол- позволя, разреша, съглася се.- Позволи ми да замина! Разреши ми да замина! Нека ти кажа да знаеш!

В изречения с нека и да искането на позволение от слушателя остава на заден план и нека- изречението съдържа само индиректна подкана. Нека дойде да му дам нещо за ядене! Бате- да бях ти помогнал малко!

5)   ЖЕЛАТЕЛНИ (ОПТАТИВНИ) ИЗКАЗВАНИЯ

 Най- общо може да се представят с един абстрактен перформативен глагол- желая, пожелавам, жадувам. Пожелавам ти да бъдеш здрав и весел!

 Повечето от тези изказвания са с емоционална оценка. От гледна точка на волунтативната модалност желателните изказвания се различават по това дали може/ не може да се осъществят. Освен действие може да се желае и състояние- Дано там бъде приятно!

 По строеж желателните изречения са глаголни и безглаголни.      Глаголните съдържат частиците: да, дано, дано да, поне да, само да, де да, нека, нека да. Има желателни изказвания и без частици- с гл в повелително наклонение или в мин неопр време.        Действието в желателните изказвания може да бъде с различна темпорална ориентация. Императивните желателни изречения могат да означават само бъдещи действия.- Бъдете честити в новия дом!

 Желателните изречения с минало неопр време представят реализирано желаното дейтвие в плана на миналото или на бъдещето. Използва се спом гл СЪМ в 3л.- Добре дошел, бе гостенино! Дявол го взел!

Действието в да- изреченията има различна темпорална ориентация- сегашно, минало несвършено, минало неопределено, минало предварително. Да бъдете здрави и весели! Да са живи и здрави!Да ти е честито! Да оздравяваш бързо! Може да се изразяват действия, които противоречат на действителността- Да не беше толкова студено!

Желателните да- изречения с глагол в минало предварително време означават пожелание за контрафактическо действие в миналото- Ех, да бях имал твоите възможности! Ех, да не бях постъпвал така! Тези изказвания са близки с подбудителните, тъй като говорещият изказва пожелание за извършване на действие, което смята за необходимо- разликата е в това, че действието е минало и контрафактическо. Може да бъдат и в положителна форма- Да си слушал, когато обяснявах!

С желателните изречения с де да се изказва пожелание за действие в плана на миналото и в сегашния момент. Става дума за действия, които не са се осъществили в миналото или е невъзможно да се осъществят в настоящето.- Де да бяхме направили тъй, както казваш! Тези изказвания са близки до желателните ДА- изказвания. Пожеланието, изказано с желателните да- изказвания с нека и нека да, е по- меко от пожеланието, изказано с желателните да- изказвания.

Пожелателни изказвания с дано и дано да сочат, че говорещият не знае дали желаното действие в миналото се е осъществило или не- Дано да съм успял!/ Дано са множко!

БЕЗГЛАГОЛНИ ЖЕЛАТЕЛНИ ИЗРЕЧЕНИЯ са предимно именни. Те най- често представляват поздрави и благопожелания- Сбогом, лека нощ, Странджа!/ Анатема!/ Добро утре, Дойчине!